Бари Хюгарт
Осем ловки демона (16)

Глава 16

Като официално назначен изследовател на всичко, свързано със смъртта на Ма Туан Лин, Господарят Ли имаше пълно право да се разхожда из гробището, където беше живяло чудовището. Той тръгна съвсем открито надолу по хълма, след малко бръкна в дрехата си и извади пачка листа. Това бяха отпечатъците, които беше взел от бюрото на покойния мандарин в пещерата. Те бяха толкова хубави, че Господарят Ли беше готов да се обзаложи, че Ма Туан Лин е унищожил фриза в тунела под езерото единствено, за да не може никой друг да попадне на това съкровище. Ма не беше чак толкова глупав, че да не може да разбере как клетките се използват за комуникации на големи разстояния.

Дори и аз успях да разбера. Най-напред, тук отново бяха изобразени осемте фигури с качулки, които бяхме видели в Ию — Осемте шамани. Тези отпечатъци обаче бяха по-ясни от всички други и на тях личеше една подробност, която досега не бяхме виждали. Във всяка от клетките, които носеха, имаше нещо, което приличаше на четчица за писане, чиято дръжка се показваше през отвора в горния край — там, където се събираха металните пръчки — а една от поредиците рисунки практически представляваше урок за слабоумни: 1. Един от шаманите е извадил четчицата от клетката. 2. Докосва с нея един от символите върху металните пръчки, означаващи петте стихии. 3. Образът му се появява в клетката. 4. Вълнообразни линии изобразяват преминаване през големи разстояния и водни простори. 5. Друг шаман наблюдава образа на първия в собствената си клетка.

— Дори малоумният Чоу от нашето село би разбрал за какво става дума — възкликнах аз.

— Имай предвид — каза Господарят Ли рязко, — че след като Ма е открил какво може да се прави с клетките, той е заключил, че това е най-същественото. Може и да е така, но той не е стигнал по-нататък, а всеки учен, който заслужава името си, би разбрал, че има пред себе си единственото запазено писмено свидетелство за традиция, която се е запазила и до наши дни, макар и в доста променен вид. Това е Състезанието с лодки дракони, което се провежда всяка година на петия ден от петата луна. — Той тръсна глава яростно, сякаш се мъчеше да открие някакъв разум в кофа меласа. — Това е вдругиден. Официално състезанието се провежда в чест на великия поет и държавник Чу Юан, който се е удавил в знак на протест срещу корупцията в държавното управление, но всъщност то се е провеждало и хиляда години преди той да се роди… ако не и две хиляди. Фризът, открит и унищожен от Ма Туан Лин, очевидно е разказвал в картини за истинското събитие, вдъхновило състезанието на лодките дракони, макар че само Небесният господар в най-добрите си дни би могъл да се добере до цялата истина за него.

Рядко съм виждал стария мъдрец толкова съкрушен. Докато десният му показалец танцуваше над отпечатъците, той бързо и уверено интерпретираше древните символи и ги поставяше в контекста на историята, но понякога, кършеше пръсти и надаваше рев на безпомощност, което ясно говореше, че има още уроци, които е можел да научи на коляното на Небесния господар преди много, много години, но, уви, е пропуснал — уроци, които сега вече нямаше кой да повтори. Но така или иначе, Господарят Ли не започна с пиктограмите, а с нещо друго. На единия отпечатък, взет от самото начало на фриза, беше изобразено древно писмо. Мъдрецът го посочи:

— Явно става дума за някакъв мит, свързан със слънцестоенето, основаващ се донякъде на исторически факти. Това заглавие е добавено от учен или жрец може би хиляда години след като е направен фризът.

Той се обърна към Йен Ших и му смигна:

— Малко претрупано, но съдържателно, не мислиш ли?

Кукловодът вдигна поглед изненадано. Познаването на древните писмености беше привилегия на богатите и досега Господарят Ли не се беше позовавал пряко на аристократичния му произход. След това Йен Ших сви рамене и преведе символите заради мен:

— Небе, огън, смърт, птици, лодки призраци, дъжд, състезание. И единственият език, освен китайския, на който обичайно се съставят поетични изречения от нанизани едно след друго съществителни без прилагателни — Йен Ших имитираше чудесно надутия назидателен тон на учен, който чете лекция, — е варварският латински.

Господарят Ли заговори отново и ето в общи линии историята за слънцестоенето, доколкото успя да дешифрира древните символи и образи:

Преди много, много години, преди още да е възникнала писмеността, за да могат да се отбелязват събитията, нахлулите варварски племена, които по-късно щели да се нарекат „Китайски“, започнали война срещу коренното население в земите на Централната империя, за да получат земно надмощие над тях, а в същото време на Небето се повела битка между боговете на старите и новите заселници. По някакъв начин воюващите на земята са успели да вбесят и двете враждуващи на Небето страни, в резултат на което, боговете, отговарящи при нормални условия за физическото функциониране на природата, се отправили към небесните бойни полета и оставили хората да се оправят както знаят. Разбира се, хаосът се възцарил за броени часове. Станало ясно, че ако иска да оцелее, човечеството ще трябва да установи хармонично съгласие с природните сили и за да го постигнат, воюващите владетели най-накрая се съюзили и смирено помолили най-великите магьосници и шамани — Па Ненг Чих Ших да излязат от скришните ъгли на цивилизацията и да поемат нещата в свои ръце.

Осемте шамани се съгласили и най-напред накарали владетелите да построят нещо. Виждате ли този голям квадрат? Той означава „земя“ или „земен“. Тази завъртулка в него означава, че е кух, може би пещера, а линиите, пресичащи горния край…

— Тръби! — възкликнах аз. — Накарали са владетелите да им построят музикалния инструмент Ию!

— Искрено се надявам да е така — каза Господарят Ли благо, — защото идеята ми се струва добра. Освен това, те са взели две вълшебни лодки, едната Ин, а другата Янг и за да скрепят договора — не ми е много ясно, но си мисля, че става дума за някакво споразумение, обвързващо хората и природата в хармонично съгласие, осемте шамани са провели най-величественото състезание с лодки в цялата история.

И залозите изглежда са били съдбовни. По някакъв начин в Ию се е образувала вълшебна вода, в която да плават лодките, а небето над тях било в пламъци — нажежено както в дните преди лъконосеца Й и да простреля девет от десетте слънца. Очевидно влиянието на Янг е било несъразмерно силно, а когато в природата няма равновесие, започват болестите — ужасяващите Гарвани на чумата бяха изобразени да кръжат над състезателите. Водата кипи, вълните заплашват да преобърнат лодките, от бреговете протягат пипала ужасни чудовища и змии надигат глави от пяната. На следващата пиктограма лодката Янг беше взела преднина пред лодката Ин, а смъртоносните птици на болестите се бяха спуснали съвсем ниско над тях…

— И точно на най-интересното губим нишката! — каза Господарят Ли недоволно.

Камъкът не беше пощаден от жестокостта на времето и последните изображения не личаха. Повърхността беше така протрита, че мастилото на отпечатъка беше образувало криви, размазани петна — издатини и вдлъбнатини, които не означаваха нищо. На самия край обаче скалата беше по-твърда, защото фризът отново добиваше очертания.

— В края на краищата, победата е на Ин — каза Господарят Ли. — Виждате ли тези наклонени линии? Вали дъжд — съзидателната сила и символът на обновлението — а лодката е завързана за някакъв кей, на който се тълпят куей, духове. Не е много ясно какво точно се е случило. Огънят на небето е угасен и птиците на болестите са отлетели, така че можем да приемем, че духовете са се съюзили с осемте шамани и заедно са наклонили везните накъдето трябва. В края на краищата, неизвестният коментатор нарича лодките „лодки призраци“… Ех, да можеше Небесният господар да възвърне разсъдъка си само за няколко часа! — извика развълнувано мъдрецът. — Само той би могъл да открие връзката между всичко това и божествата демони с клетките им, дори и с брат им Завист. И най-вече, би могъл да ни каже защо тази история за слънцестоенето излиза на бял свят днес, цели три хиляди години по-късно, защо някои от чудовищата не са никакви митове, а жива реалност и с две думи, какво, по-дяволите, става?

— Желая ви късмет — каза кукловодът.

Йн Ших беше възхитен от „интересната сутрин“, както се изрази, и заяви, че услугите му са на разположение на Господаря Ли ден и нощ, но в момента имал някаква важна работа вкъщи, за което помоли да го извиним. Това беше проява на такт. Нямаше никакво съмнение, че следващата стъпка на мъдреца ще е да отиде при Небесния господар, за да му докладва всичко, а би могло да има неща, които да не иска кукловодът да чуе. Йен Ших просто се поклони и си тръгна, преди някой да изпадне в неловко положение. Господарят Ли настоя да му наеме паланкин, ние наехме друг и не след дълго влязохме в Забранения град. Отидохме направо при Небесния господар. Нямаше го, но беше оставил бележка за Господаря Ли, поставена в запечатан плик. Качихме се в паланкина и когато потеглихме назад, към Портата на всеобщата хармония, той го отвори. Ето какво пишеше:

Као,

Аз съм уморен, глупав и склерозирал. Попаднах на един мандарин, който би трябвало да знае за пещерата под Въглищарския хълм. Принудих го да ми покаже клетката си и да ми обясни, че служи за комуникации на дълги разстояния. След това я използвах, за да покрещя малко на колегите му, но мозъкът ми съвсем престана да функционира. Единственото, което ми идваше наум, беше да цапардосам копелето по главата с клетката. По-конструктивните подходи оставям на теб. Разбрах къде има още една клетка. Тя е в проклетата оранжерия на Янг Чи, затворена в специална витрина, а ако някой би могъл да се справи със стражите в дома му, това си ти. Когато умът ми Отново може да смели нещо по-сериозно от предварително сдъвкана храна за кърмачета, ще ти се обадя.

 

Чанг.

 

— Как изглеждам?

— Учителю… учителю…

— Вол, не върху робата ми!

— Извинявай, учителю — успях да измънкам между повдиганията и напъните откъм стомаха ми.

Цивилизованите читатели не може да не знаят за известния портрет на Господаря Ли, нарисуван от Мастиления Уонг. Аз присъствах, когато му позираше. Художникът най-напред проучи лицето на мъдреца от всички възможни ракурси, след това захвърли четките си в ъгъла, развърза дългата си черна коса, потопи я в мастилницата и започна да върти и тръска глава над коприната, като напръска с боя всичко наоколо. В резултат се получи една невероятно сложна плетеница от линии. После Мастиленият Уонг очерта силует на глава, почерни всичко извън контура, нарисува чифт ярки очи и ето ти го Господаря Ли — стори ми се като жив и едва ли не очаквах всеки момент да излезе от платното и да поиска вино. Мастиленият Уонг обясни, че това бил единственият начин, по който би могъл да възпроизведе бръчките по лицето на мъдреца. Казвам всичко това, за да дам някаква представа за ефекта, който се получаваше, когато бръчките се запълнеха със зелена фосфоресцираща глина от Кантон. (Подканям неоконфуцианците, които още не са успели да схванат за какво става дума, да се замислят — невероятно възрастен човек с кокалесто лице, прорязано от заплетени като лабиринт бръчки, които светят в тъмното.)

Карах магарешка каручка със синьо покривало като тези, които използват висшите класи. Луната светеше силно и от време на време се скриваше зад някой пясъчен облак. Жълтият вятър свистеше в покривалото на каруцата, а металните поставки за факли от двете страни на елегантната улица на Въглищарския хълм сякаш си предаваха една на друга хрущящия звук на връхлитащия на талази пясък подобно на вибрираща струна на лютня. Спряхме пред портата и стражите пред дома на мандарина Янг Чи се скупчиха около нас, за да се поинтересуват дали знаем паролата и дали имаме официална покана. Тогава копринените завеси се разтвориха и много бавно, сантиметър по сантиметър, навън се показа глава на шестмесечен труп.

— Добър вечер — поздрави Господарят Ли. Стражите вече ги нямаше, макар че още известно време във въздуха продължиха да се носят силни пронизителни писъци. Тръгнахме миролюбиво по алеята. Пред самата къща имаше още една редица желаещи повишение стражи — бдителни и проницателни.

— Извинете, повикаха ни да приберем един човек… Кой от вас е… — започнах да шумоля със списъка.

Нечии ръце избутаха изпод покривалото предната дръжка на ковчег, след което се показа лицето на Господаря Ли.

— Добър вечер.

Тъй като ни се стори, че в двора няма никой, ние слязохме от каруцата и влязохме в къщата, където един лакей машинално пое шапката на Господаря Ли, взе подадената му бяла дървена визитна картичка и падна възнак като дъска, при което отскочи три пъти от пода с характерен звук. На всяко стълбище и на всяка врата се появиха всевъзможни слуги, стражи и хрантутници.

— Здравейте всички — извиках аз отчаяно. — Любимият ми пра-прадядо се е разболял от някаква глупава и досадна болест, която невежите медици наричат „остро заразна“, а ние просто търсим…

— Добър вечер — поздрави Господарят Ли.

Тъй като изглежда наоколо нямаше кой да ни посрещне, ние продължихме през вътрешния двор към централната кула и влязохме в огромно помещение, покрито с кръгъл купол, почти изцяло от стъкло. Жегата навън беше достатъчно неприятна; под купола беше нетърпима. Не стига това, ами беше влажно като в тропическа джунгла. Господарят Ли обясни, че Янг Чи бил запален градинар, специалист по тропически цветя. Под пода беше монтиран голям котел с вода, която непрекъснато бълбукаше, подгрявана от тлеещи въглища. През хиляди малки отвори специални клапани пускаха пара, която кондензираше по стъклата и капеше по пода на ситни капчици. В помещението миришеше на тор и на гнило, но най-вече вонеше на дебелите скашкани стъбла на огромните орхидеи — лепкаво сладникави и гнили отвътре.

— Освен с това Чанг се гордее с познанията си за древните произведения на изкуството и в този случай има право — каза Господарят Ли. — Той е един от малкото, които наистина ценят изкуството на коренните жители, и затова както каза Небесният господар, пази клетката си в специална витрина. Янг Чи не би могъл да държи скрито такова нещо. Несъмнено то е бисерът на колекцията му.

От двете страни на пътеките между цветята имаше витрини зад които имаше какво ли не — от скъпи, инкрустирани със скъпоценни камъни гребени за коса, до детски кукли от евтино тиково дърво. Може и да съм научил нещо ново, когато забелязах, че лунната светлина прави качеството на материалите несъществено. Ако е по-важна изработката, то куклите бяха далеч по-добри. Пътеките се събираха под центъра на купола, където имаше една-единствена витрина, поставена в средата на кръгло празно пространство. Тук парата беше особено гъста като мараня — контурите бяха неясни и всичко, което виждах с ъглите на очите си, сякаш подскачаше нагоре-надолу като шамандура в бурно море. Луната беше точно над купола. Когато тръгнах напред, видях че цветът, й се променя, защото я гледах през разноцветни стъкла — ту кръгла и златна като прославените праскови от Самарканд, ту продълговата и жълта като пъпеш. „Вероятно раците виждат луната по същия начин — помислих си аз, — когато очите им са показани над водата.“

Само стъклата на този купол биха били достатъчни за откуп на пленен коронован принц. Никога не бях виждал толкова много и толкова хубави стъкла на едно място.

Стигнахме до централната витрина и се загледахме в нея — древната клетка беше там — същата като онези, които вече бяхме виждали. Господарят Ли се намръщи.

— Проклятие! Няма четчица! — каза той и наистина беше прав. Нямаше четчица като клетките от отпечатъците. Беше съвсем същата като онази, която намерихме пред вилата на Ма Туан Лин, но сега, за разлика от тогава, забелязах кръглия отвор в горния й край, през който трябваше да се мушне четчицата. Протегнах ръка, но Господарят Ли ме спря:

— Не бързай!

Той огледа внимателно пода, поставката и витрината, дори и тавана и едва когато се увери, че не се вижда никакъв капан или алармен механизъм, протегна ръка и отвори стъклената врата. Погледът ми се замъгли от облак съскаща пара и когато тя се разсея, видях, че Господарят Ли кима. Протегнах ръка, вдигнах клетката и я извадих, а Господарят Ли внимателно затвори витрината.

— Дай да я разгледам — каза той.

В един ъгъл забелязахме работна маса, осветена със силен фенер, който даваше много по-добра светлина от лунната, и се запътихме натам. Нещо в гърлото ме дразнеше силно и се изкашлях. Изкашля се и Господарят Ли. Звукът странно прокънтя под купола, сякаш във влажния въздух се движеше по-бавно от обикновено. Когато стигнахме до фенера, мъдрецът огледа внимателно клетката отгоре и огледа добре символите на стихиите, които шаманите бяха докосвали с четчицата. След това я обърна и разгледа дъното. Изведнъж замръзна на мястото си.

— Вол — каза той тихо след дълга пауза, — виждаш ли това малко кръстче, надраскано на ръба?

— Да, учителю — отговорих аз.

— Аз го надрасках.

— Учителю?

— Аз го надрасках, Вол. По силата на навика, нещо като опознавателен знак върху веществено доказателство. Това е същата клетка, която намерихме на остров Хортензия и която човекът маймуна открадна от колибата ни — каза Господарят Ли.

Аз го гледах, без да вярвам на ушите си. Всичко това ми се струваше безсмислица и тъкмо щях да започна да задавам глупави въпроси, когато чух да свири флейта. На фона на капещата вода и мъртвешката неподвижност в оранжерията звукът беше шокиращ и аз подскочих поне половин метър. Ножът за хвърляне на Господаря Ли се оказа в ръката му. Обърнахме се по посока на звука и тръгнахме натам, снишени зад цветята с остър тръпчив аромат. Мелодията беше странна и нехармонична, почти безумно ритмична, подобно на монотонните барабани на шаманите, с които докарват публиката си до състояние на транс. Освен това беше много трудно да се определи откъде точно идва — чувах я ту отляво, ту отдясно. Струваше ми се, че се движа бавно като в сън и докато си пробивах път напред през разцъфтелите орхидеи, под променящата се луна, започнах да добивам чувството, че се намирам под вода — подобно на рака, който си бях представил, пробиващ си път сред водорасли и крайници на удавени хора.

Спрях и се втренчих, а в това време сърцето ми се мъчеше да се промуши покрай езика ми. Бях достигнал една пролука сред някакви големи листа и пред себе си видях ярко осветено от луната петно, в което имаше стол, на който с кръстосани крака седеше малко същество. Беше дете. Красиво дете, свирещо на флейта, но нещо у него не беше както трябва и в главата си чух тихия глас на Небесния господар:

— Първият демон божество се нарича Фанг-лианг. Прилича на тригодишно дете, с червени очи, дълги уши и красива коса. Убива като принуждава жертвите си да се удушат сами.

Сега осъзнах, че дразненето в гърлото ми се е усилило и се опитах да се изкашлям, но само се задавих. Обърнах се светкавично и погледнах назад. Господарят Ли беше пуснал ножа и залиташе в кръг, хванал гърлото си с ръце, сякаш се мъчеше да се удуши.

Опитах се да се върна при него, но размислих и се хвърлих към детето с флейтата. Успях само да се спъна и да падна. Не можех да дишам. Сърбежът в гърлото ми стана нетърпим и се опитах да го отстраня, като хванах врата си здраво с две ръце. Пред очите ми започна да се мержелее и едва успях да забележа, че Господарят Ли е полудял и се мъчи да се покатери на едно малко дръвче, издигащо се над орхидеите, размахал ръце като младо момче. Повече не успях да видя и се отпуснах по гръб, с ръце на гърлото.

Флейтата беше престанала да свири. Нещо закриваше луната. Детето се беше надвесило над мен и ме гледаше. На невинното лице се беше изписала щастлива усмивка. Очите му наистина бяха червени, а долните краища на ушите му достигаха до раменете. Хубавата руса коса блестеше на лунната светлина и едно малко хубаво езиче се плъзна навън, за да близне тънките извити устнички. Тогава изведнъж някакъв тъмен силует връхлетя върху детето и то отхвърча сякаш отвято от ураган. Грижливи ръце вдигнаха главата ми и отвориха устата ми, след което струйка изгаряща киселина започна да пробива дупка в буцата, заседнала на гърлото ми. Изведнъж в дробовете ми нахлу въздух. Започнах да дишам и да кашлям и най-накрая успях да седна, а след още секунда разбрах, че в устата ми няма киселина, а лимонов сок, и че тъмният силует е на Господаря Ли. — Хвани го, Вол!

Странното дете се беше заплело в някакви цветя, но беше успяло да се освободи, беше грабнало клетката и тичаше към вратата. Нямаше как да го настигна — краката ми се опитаха да помръднат, но не можаха — затова пък, до ръката ми имаше малка тежка саксийка, пълна с пръст. Грабнах я и я запратих с всичка сила, след което съжалих.

— Исках да го ударя по краката! — простенах аз.

— Добре, че изобщо го удари където и да било — каза мъдрецът утешително.

Нямаше нужда от аутопсия, за да се разбере какво се е случило, когато саксията удари малката детска глава право по тила. Чухме как костта се чупи и още преди телцето да падне на пода, вече знаехме, че Господарят Ли няма да може да разпита това същество. Изправих се с мъка на крака, отидохме до трупа и го разгледахме. Хубавата руса перука беше отхвърчала на метър, а едното от фалшивите уши се беше разлепило и висеше. Червените очи ни гледаха, без да ни виждат.

— Намазало ги е с някакъв мехлем — каза Господарят Ли с пренебрежение. — Познавам го. Това е едно от джуджетата, които забавляват евнусите в Забранения град и ми се струва, че съм го виждал в компанията на Ли Котката.

Той вдигна падналата на пода клетка и започна да я подхвърля във въздуха замислено.

— Някой си е направил ужасно много труд — каза той накрая. — Когато извадихме клетката от витрината, някакъв скрит механизъм изпусна облак вещество, което не се отличаваше от водната пара в оранжерията. Само че не беше пара, а прах, добит от йуан ха. Варварите наричат това растение дафина и е сродно с лавъра. Съдържа ужасно силен дразнител, от който ларинкса ти може да отече до степен да не можеш да си поемеш въздух и понеже жертвата инстинктивно посяга към гърлото си, за да отстрани препятствието, отстрани изглежда сякаш се души сама. Една от противоотровите е лимонената киселина и имахме късмет, че сред орхидеите имаше лимоново дръвче.

Мъдрецът се вгледа в малкото трупче.

— Но защо им е бил целият този сложен план? — попита той риторично. — Има хиляди по-сигурни начини, за да ни убият, а сега, отгоре на всичко успяхме да разберем, че Ли Котката има шпионин в дома на Небесния господар. Някой е прочел бележката му до нас и е имал достатъчно време, за да подготви тази клопка преди да пристигнем. Трябва на всяка цена да им попречим, ако са решили да направят нещо и на самия него.

— Да, учителю — отговорих аз и машинално се наведох, а той скочи на гърба ми. Побягнах навън в галоп.