Джордж Р. Р. Мартин
Хляб и риба (2)

— Изпитвам определена привързаност към теб, още от времето, когато работехме заедно — каза Жосен Раел по защитения видео канал. — Няма спор, че работата ти досега като портмастър е образцова. В противен случай веднага щях да те освободя. Как му позволи да се качи на кораба си?! Как можа да го направиш? Смятах, че си много по-съобразителна.

— Мислех, че ти си политикът — отвърна Толи Мюн, с нотки на презрение в гласа си. — Жосен, помисли си за проклетите усложнения, ако охраната го беше грабнала в средата на Паякодом. Тъф не остава незабелязан, дори и когато си сложи тази глупава перука и пътува инкогнито. Тук е тъпкано с вандийнци, джазботци, хенриевци и какви ли не още. Всички те гледат Тъф, гледат „Ноев ковчег“, и само чакат да видят какво ще направим. Тъф вече е бил подмамен от проклетия вандийнски агент. Забелязани са да водят задълбочен разговор в тръбо-влака.

— Знам — мрачно кимна съветникът. — И все пак, трябваше… можеше да го хванеш на някое по-скрито място.

— И после? Какво щях да правя с него? — попита Толи Мюн. — Да го убия или да го изхвърля през шлюзовете? Не мога да направя подобно нещо, Жосен. Дори и ти не си го мисли. Ако се опиташ, ще те предам на новинарите и покривът на къщата ти ще се събори.

Жосен Раел избърса потта от челото си.

— Ти не си единствената, която има принципи — защити се той. — Никога не бих предложил подобно нещо. И въпреки всичко, трябва да имаме този кораб. Сега Тъф е вътре и задачата ни става още по-сложна. „Ноев ковчег“ разполага с огромни защитни способности. Имам подготвен сценарий за нападение, но предвижданията са, че той ще издържи пълностепенна атака на цялата ни Планетна защитна флотилия.

— Мили Боже, по дяволите! Та той е паркирал на някакви си пет километра от терминала на туба номер девет! Една проклета пълностепенна атака, откъдето и да идва тя, ще унищожи цялата станция и ще събори асансьора върху проклетата ти глава! Само задръж проклетия си пикочен мехур още малко и ме остави аз да се справя с това. Ще го накарам да продаде „Ноев ковчег“. И ще го направя легално.

— Много добре — отговори Висшият съветник. — Ще ти дам още малко време, но те предупреждавам. Висшият съвет следи отблизо развитието на нещата и всички стават много нетърпеливи. Имаш три дни. Ако Тъф не си е сложил палеца върху договора за продажба, изпращам десантните войски.

— Не се тревожи — каза Толи Мюн. — Имам план.

 

 

Комуникационната зала на „Ноев ковчег“ беше дълга и тясна, а стените й бяха покрити с редици от тъмни телевизионни монитори. Хевиланд Тъф се беше разположил удобно, заедно със своите котки. Бъркотия, буйната черно-бяла женска, се бе свила в краката му и спеше. Хаос, котаракът с дългата сива козина, който вече излизаше от детството, се движеше по широките рамене на Тъф, търкаше се във врата му и силно мъркаше. Тъф грижливо беше сложил ръце върху корема си и търпеливо изчакваше работата на компютрите, които приемаха, обработваха, изпращаха и препращаха различни задачи. Той чакаше вече от доста време. Най-накрая един от екраните светна, картината се изчисти и Тъф вече гледаше лице с типичните за възрастните с’ютламки черти.

— Уредник — обяви тя. — Компютърна база данни на Съвета.

— Хевиланд Тъф от космически кораб „Ноев ковчег“ — отговори й Тъф.

Жената му се усмихна.

— Познах ви, вие сте във всички новинарски хранилки. С какво мога да ви помогна? — Тя премигна. — Ах, нещо лази по врата ви?!

— Котенце, госпожо. Напълно доброжелателно. — Той се протегна, издърпа Хаос и го сложи под брадичката си. — Бих желал вашата помощ за един незначителен въпрос. Аз съм само безпомощен роб на собственото си любопитство и винаги съм жадувал да подобря недостатъчното си количество знания. Напоследък съм се заел с изучаването на вашия свят — неговата история, обичаи, фолклор, политика, социална структура и така нататък. Естествено, бях подпомогнат от всички стандартни текстове и бази данни, но има определена частица информация, която досега не можах да си осигуря. Дребно нещо, наистина, без съмнение смешно лесно за откриване, стига човек да има желание да го потърси, но въпреки това, необяснимо защо, липсващо във всички средства, които проверих. В преследване на тази частица информация се свързах със С’ютламския образователен център и вашата главна планетарна библиотека. И двете места ме насочиха към вас. Затова, ето ме и мен.

Лицето на уредника стана бдително.

— Разбирам. Трябва да ви кажа, че базата данни не е отворена за обществото, но може и да направя едно изключение. Какво по-точно ви интересува?

Тъф вдигна пръст.

— Съвсем малко късче информация, както казах по-рано, но ще ви бъда дълбоко признателен, ако сте така добра да отговорите на въпроса ми и успокоите изгарящото ме любопитство. Колко точно е населението на С’ютлам?

Лицето на жената изведнъж застина и стана неприветливо.

— Тази информация е строго поверителна — решително отсече тя. Екранът веднага угасна.

Хевиланд Тъф постоя замислен няколко секунди, а после отново се включи в информационната програма, която използваше.

— Интересувам се от общ преглед на с’ютламската религия — обърна се той към компютъра. — По-точно, описание на вярванията и моралните системи на „Църква за развитието на живота“.

Няколко часа по-късно Тъф беше дълбоко увлечен в получения материал. Той разсеяно си играеше с Бъркотия, която се бе събудила гладна и пълна с енергия, а после компютърът обяви, че Толи Мюн очаква връзка. Тъф запази информацията и включи лицето й на друг телевизионен монитор.

— Радвам се да ви видя, Портмастър Мюн — поздрави Тъф.

— Чух, че се опитваш да си пъхаш носа в нашите планетарни тайни, Тъф — каза, хилейки се Толи Мюн.

— Уверявам ви, че нямам подобни намерения — отговори той. — Но във всеки случай, аз съм един неефективен шпионин, защото опитът ми се превърна в некадърен провал.

— Нека вечеряме заедно — предложи Толи Мюн. — Може би тогава ще отговоря на твоя малък въпрос.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — В такъв случай, Портмастър Мюн, позволете ми да ви поканя на вечеря на борда на „Ноев ковчег“. Моята кухня не е безупречна, но малко или много е по-вкусна, а и значително по-изобилна от минималните дажби на вашата станция.

— Страхувам се, че не мога, Тъф. Прекалено много проклета работа имам и няма как напусна станцията. Но ти недей увесва нос. Току-що пристигна голям товарен кораб от Лардър — нашите селскостопански астероиди. По земен образец са, не са далеч и са дяволски плодородни. Портмастърът получава първи голяма част от калориите. Сега имам пресни неотревни салати, пържоли от подземно прасе, пикантни шушулки, гъбен хляб, желеплодове в истинска сметана и бира. — Тя се усмихна. — Вносна бира.

— Гъбен хляб? — повтори Хевиланд Тъф. — Аз не консумирам животинска плът, но остатъкът от вашето меню звучи повече от привлекателно. Ще трябва с благодарност да приема поканата ви. Ако подготвите свободен док, ще пристигна съвсем скоро със совалката „Мантикора“^[1].

— Използвай док номер четири. Много е близо до Паякодом. Това при теб Бъркотия ли е или Хаос?

— Бъркотия — отговори Тъф. — Хаос отпътува някъде по свои мистериозни задачи, както котките често имат навика да го правят.

— Всъщност, аз никога не съм виждала живо животно — призна радостно Толи Мюн.

— Тогава ще трябва да взема Бъркотия с мен за ваше осветляване.

— До довечера — каза Толи Мюн и прекъсна връзката.

 

 

Вечеряха при една четвърт „G“.

Кристалната зала прилепваше към обратната страна на Паякодом и екстериорът й представляваше купол от прозрачна кристална стоманопластмаса. Отвъд почти невидимите стени на купола те бяха обградени от черната яснота на космоса, полета от студени чисти звезди и блестящите заплетени нишки на паяжината. Под краката им се виждаше скалистата повърхност на астероида, транспортните тунели, пресичащи се в гъста мрежа, извитите минарета, огромните блестящи кули на звездокласните хотели, пробиващи студената тъмнина. Над главите им висеше огромният глобус на С’ютлам, бледосиньо и кафяво кълбо, забулено от млечнобели облаци. Асансьорът се издигаше стремително към него, все по-нагоре и по-нагоре, докато гигантската ос се превръщаше в тънък блестящ конец, а после и напълно се изгубваше от погледа. Гледката беше зашеметяваща и някак си нарушаваше представите за равновесие.

Обичайно залата се използваше само за определени официални случаи. Беше открита преди три години, когато Жосен Раел се изкачи горе, за да развлича важен сановник. Но Толи Мюн сега беше готова на всичко, за да постигне целта си. Храната бе приготвена от готвач, нает за една вечер от лайнер на Транскорпорацията. Бирата — иззета насилствено от търговец, който преминаваше транзитно оттук на път за Светът на Хенри. Сервизът за хранене — истинска антика от музея по планетарна история. Голямата ебонитова маса, на която имаше място поне за дванадесет души, бе изработена от блестящо черно дърво с леки яркочервени нюанси. Мълчалива и внимателна фаланга от сервитьори, облечени в блестящи златисто-черни ливреи, беше готова да им сервира храната.

Тъф влезе, прегърнал в ръце котката си, спря очи върху разкошната маса, а после вдигна глава към звездите и мрежата.

— Оттук можеш да видиш „Ноев ковчег“ — каза Толи Мюн. — Ето там, онова светло петънце, в края на паяжината.

Тъф погледна в указаната посока.

— Този ефект чрез триизмерна холографска прожекция ли е постигнат? — попита той, галейки котката.

— О, не, по дяволите! Всичко е съвсем реално, Тъф — усмихна се Толи. — Не се тревожи, намираш се в безопасност. Това е тройно закалена стоманопластмаса. Нито асансьорът, нито планетата ще паднат отгоре ни, а възможността куполът да бъде пробит от метеорит е астрономически нищожна.

— Долавям трафик в значително количество — отбеляза Хевиланд Тъф. — Какви са шансовете куполът да бъде ударен от турист, управляващ взета под наем вакуумна шейна, от загубен навигационен фар или от изгорял пулсаторен пръстен?

— Големи — призна Толи Мюн. — Но в секундата, в която се случи нещо подобно, вентилационни клапи ще бъдат затворени, ще завият сирени и ще се отвори специално скривалище. Всичко това е заложено в плановете на сгради, които се намират във вакуум. Така че, ако това малко вероятно събитие все пак стане, ние ще имаме костюми, дихателни пакети и дори лазерни фенерчета, решим ли сами да отстраним повредата, преди да са дошли паяците. Случвало се е само два пъти откакто съществува станцията, така че се отпусни, престани да нервничиш и се наслаждавай на гледката.

— Госпожо — възрази Хевиланд Тъф с обичайното си достойнство. — Не съм нервен, а по-скоро любопитен.

— Добре — кимна Толи Мюн и му посочи стола. Той сковано прегъна дългото си тяло и се намести в него. Настъпи мълчание, през което Тъф галеше черно-бялата козина на Бъркотия, а сервитьорите поднесоха ордьоврите и кошници с горещ гъбен хляб. Ордьоврите бяха два вида: първият, малки солени питки, с пълнеж от пикантно сирене и пастет от гъби. А вторият — дребни змийчета или едри червеи, сготвени в ароматен портокалов сок. Тъф даде две на Бъркотия и тя лакомо ги погълна. Самият той после взе една питка, помириса я и отхапа малко парче. Сдъвка го замислено, преглътна и кимна одобрително.

— Отлично.

— Е, това е котка, нали?

— Наистина — отговори Тъф, отчупи си парче от гъбения хляб — облак пара се издигна от мястото на разчупването — и методично го намаза с дебел слой масло.

Толи Мюн се протегна, взе своя хляб и болезнено опари пръстите си. Тя се направи, че нищо не се е случило, за да не издаде слабостта си пред Тъф.

— Много е хубав — отбеляза Толи, след като преглътна първата хапка. — Знаеш ли, Тъф, съвсем малко с’ютламци могат да си позволят яденето, което ще получим.

— Този факт не е убягнал на вниманието ми. — Той предпазливо взе с палец и показалец едно змийче и го поклати пред носа на Бъркотия. Котката се повдигна на два крака, опря се в коляното му и успя да го грабне.

— На практика, реалното калорично съдържание в тази храна обикновеният гражданин консумира цяла седмица.

— Вземайки предвид качеството на ордьоврите и хляба, които получихме досега, бих се осмелил да изкажа мнението, че ние си позволяваме гастрономично удоволствие, което средностатистическият с’ютламец получава един път в живота си.

Сервираха им салатите, Тъф опита своята и я обяви за добра. Толи Мюн също си сипа в чинията и изчака, докато сервитьорите се върнат на местата си до стената.

— Тъф, струва ми се, че имаше някакъв въпрос.

Хевиланд Тъф вдигна очи от чинията си и я погледна втренчено. Дългото му бяло лице беше застинало и безизразно.

— Правилно — каза той. Бъркотия също гледаше към нея с тесните си зеленикави очи, цвят, подобен на салатата от неотрева.

— Трийсет и девет милиарда.

Тъф премигна.

— Наистина — каза той.

Толи Мюн се засмя.

— Това ли е единственият ти коментар?

Тъф вдигна глава към глобуса на планетата С’ютлам.

— След като настоявате за моето мнение, Портмастър, бих се осмелил да кажа, че макар тази планета над главите ни да изглежда порядъчно голяма, не мога да не се замисля дали всъщност наистина е достатъчно голяма. Без да искам това да прозвучи като остра критика на вашето количество, култура и цивилизация, хрумва ми следната мисъл: население, състоящо се от трийсет и девет милиарда човешки единици може да бъде смятано, като цяло, за мъничко прекомерно.

— Брей, така ли мислиш? — ухили се Толи Мюн. Тя се облегна назад и направи знак на сервитьора с напитките да се приближи. Бирата беше гъста, тъмнокафява, с обилна ароматна пяна. Поднесоха я в големи халби с две дръжки, изработени от гравирано стъкло. Толи непохватно вдигна своята, гледайки внимателно пенливата течност.

— Едно от нещата, с които не мога да свикна при гравитацията. Всички течности трябва да се сервират в меки пластмасови бутилки. Тези неща изглеждат толкова… уязвими. Всеки момент очакваш да се случи някаква катастрофа. — Тя отпи и си направи мустаци от пяната. — Не е лошо. — Толи избърса уста с опакото на ръката си. — Време е да спрем с тази проклета игра на криеница, Тъф. — Тя внимателно остави халбата си на масата, но дори и това просто движение й създаде проблеми. — Изглежда ти си подозирал, че имаме проблем с броя на населението, в противен случай едва ли си щял да се интересуваш. Разбрах също, че си се ровил в базата и си търсил каква ли не информация. С каква цел?

— Моят тъжен недъг се нарича любопитство, госпожо — отговори Тъф. — Търсех само начин как да разреша проблема на С’ютлам. Разбира се, със съмнителната надежда, че по време на моите проучвания ще стигна до някаква идея и излизане от задънената улица, в която в момента се намираме.

— Е? — попита Толи Мюн.

— Вие току-що потвърдихте предположението, което бях принуден да направя, че планетата страда от своята пренаселеност. Сега, след като имам и данните, всичко си идва на мястото. Вашите разпръснати във всички посоки градове се издигат и издигат нагоре, защото са принудени да подслоняват непрекъснато увеличаващо се население, а вие отчаяно се борите да запазите целостта на селскостопанските си региони. Вашата гордост — станцията Паякодом — е необикновено натоварена, асансьорът се движи непрестанно в двете посоки, защото не успявате да изхранвате собственото си население и трябва да внасяте храна от другите планети. А те се страхуват и дори ви мразят, защото преди няколко века сте опитали да изнесете проблема с населението чрез емиграция и анексация, докато това не е било жестоко спряно от последвалата война. Вашите хора нямат домашни любимци, защото на С’ютлам няма място за други животински видове, които не се включват директно в хранителната верига. Вие сте определено по-ниски от нормалните човешки стандарти, заради вековните строги мерки на хранителни лишения и режим на разпределение на дажбите, всичко единствено в името на икономиката. Затова и поколенията продължават да напредват, но хората стават все по-слаби и по-ниски, борейки се да оцелеят при още повече намаляващите провизии. Всички тези тревоги са пряко свързани с вашето прекалено голямо население.

— Не ми звучиш много положително настроен, Тъф — отбеляза Толи Мюн.

— Не исках това да прозвучи и като критика. Вие не сте напълно лишени от добродетели. Като цяло сте индустриализирани, кооперирани, етични, цивилизовани и напълно безобидни хорица. Вашата технология и нивото на интелектуалния ви напредък заслужават само възхищение.

— Нашата технология — каза сухо Толи Мюн — е единственото, което спаси проклетите ни задници. Вече внасяме трийсет и четири процента от суровите си калории. Други двадесет процента произвеждаме в селскостопанските региони, където е и последната ни обработваема земя. Останалата част от храната ни идва от хранителните фабрики, чрез преработка на нефтопродукти. Точно този последен процент с всяка година непрекъснато нараства и това е съвсем нормално. Само хранителните фабрики могат да работят с темпото, с което нараства населението. Но веднага възниква друг проклет проблем.

— Свършва ви петрола — осмели се да предположи Хевиланд Тъф.

— И тук си дяволски прав — кимна Толи Мюн. — Това им е лошото на проклетите невъзстановими ресурси.

— Несъмнено вашите правителствени органи знаят кога приблизително ще ви засегне гладът.

— След двадесет и седем стандартни години — отговори тя. — Плюс, минус няколко години. Датата се мени постоянно и се намира в зависимост от много фактори. Може да избухне война много преди това. Някои от нашите експерти смятат, че точно това ще стане. А е възможно и двете да настъпят едновременно — и гладът, и войната. И в двата случая ще има много трупове. Ние сме цивилизовани хора, Тъф, ти сам го каза. Толкова проклето цивилизовани, че няма да повярваш. Задружни, етични, обичащи живота и други все от тоя род. Но дори и това вече се руши. Условията за живот в подземните градове стават все по-лоши. От векове не е било толкова зле, някои от лидерите ни дори казват, че хората долу са се изродили, превърнали са се в проклети паразити. Убийствата, изнасилванията, жестоките престъпления стават все повече и повече с всяка година. През последните осемнадесет месеца има и два случая на канибализъм. Всичко това ще става все по-лошо през следващите години. Престъпността расте с увеличаването на кривата на раждаемостта. Приемаш ли моето предаване, Тъф?

— Наистина — каза безчувствено той.

Сервитьорите се върнаха, носейки основното блюдо. На големи плата бяха натрупани купчини печено месо, които все още изпускаха пара. За гарнитура имаше четири вида зеленчуци. Хевиланд Тъф позволи чинията му да бъде напълнена с варени миризливки, сладки коренчета и маслени израстъци. Малко след това той помоли сервитьора да отреже няколко тънки парченца шунка за Бъркотия. Толи Мюн също си отряза дебело парче, поля го с кафяв сос, но след първите хапки откри, че няма апетит и започна да наблюдава как се храни Тъф.

— Е? — попита тя.

— Може би ще е възможно да ви окажа малка помощ в решаването на този проблем — започна Тъф, докато замислено ровеше с вилицата си купчинка пикантни шушулки.

— О, можеш да ни окажеш и голяма помощ — отвърна Толи. — Продай ни „Ноев ковчег“. Това е единственият начин. Кажи най-после колко искаш. Обръщам се към проклетото ти чувство за морал. Продай го и ще спасиш милиони животи, дори милиарди. Не само ще бъдеш богат, но ще станеш и знаменитост. Кажи една дума и ще прекръстим проклетата планета на твое име.

— Забележително предложение — каза Тъф. — Моята суета трудно ще му устои, но все пак вие силно надценявате необикновените умения на изчезналите Екологични инженерни войски. Във всеки случай, както ви информирах и преди, „Ноев ковчег“ не се продава. Може би ще се осмеля да предложа едно очевидно решение за вашите проблеми. Ако наистина се окаже, че действа ефикасно, ще бъда щастлив, ако наречете на мое име някой град или пък малък астероид.

Тя се засмя и отпи от халбата си стабилна глътка бира. Имаше нужда от нея.

— Хайде, Тъф, казвай. Какво е това лесно, очевидно разрешение?

— Изобилие от идеи идват в съзнанието ми. Контролът на раждаемостта е една от основните. Това може да бъде постигнато чрез биохимични и механични средства, сексуално въздържание, научно разяснение и съдебни ограничителни мерки. Механизмът може да е различен, но крайният резултат ще бъде един и същ. С’ютламците трябва да се размножават с определено по-занижено темпо.

— Невъзможно — каза Толи Мюн.

— Едва ли е така — продължи Тъф. — На други планети, значително по-рано колонизирани от С’ютлам, този проблем отдавна е решен.

— Няма никакво проклето значение — отвърна Толи Мюн. Направи рязко движение с ръка, бирата и се разплиска, но тя не й обърна внимание. — Не очаквай да спечелиш награда за оригинално мислене, Тъф. Това е всичко друго, но не и нова идея. На практика имаме дори и политическа партия, която проповядва същото, по дяволите, сигурно от стотици години. Наричаме ги нулите. Те искат да сведат до нула кривата на раждаемостта. Бих казала, че седем, осем процента от населението ги подкрепя.

— Масовият глад несъмнено ще увеличи броя на техните последователи — отбеляза Тъф и вдигна препълнената си с миризливки вилица. Бъркотия измяука, за да го подкрепи.

— Дотогава ще е дяволски късно и ти добре знаеш това. Проблемът е, че широките маси на долния етаж не приемат сериозно този факт. Не обръщат внимание на политиците, не ги интересуват мрачните прогнози, с които преливат новинарските хранилки. „Чували сме това и преди“ — така казват и дяволите да ги вземат, ако не са прави. Бабите и прадядовците им също са чували, че гладът е неизбежен. Винаги преди това С’ютлам е намирал начин да избегне катастрофата. Технократите се задържат на върха на властта, само защото от векове откриват нови и нови начини как да избягнат глада, да го прехвърлят като проблем на следващото поколение. Те винаги са намирали някакво решение. Повечето жители са убедени, че това ще се случи и този път.

— Тези решения, за които говорите, се определят от природата като „временни мерки“ — отбеляза Хевиланд Тъф. — Смятам това за напълно очевидно. Единственото възможно решение остава контролиране на растежа на населението.

— Ти изглежда, че изобщо не разбираш, Тъф. Контролът на раждаемостта е анатема за огромна част от с’ютламците. Никога няма да успееш да убедиш значителен брой хора, защото никой от тях не вярва в някаква измислена, проклета катастрофа. Няколко извънредно глупави и извънредно идеалистични политици се опитаха да го направят, но още същата нощ бяха свалени, обявени за аморални и противници на живота.

— Разбирам — каза Хевиланд Тъф. — И вие ли сте жена със силни религиозни убеждения?

Толи Мюн направи гримаса и отпи от бирата си.

— Не, по дяволите! По-скоро смятам, че съм агностик. Всъщност, не знам, никога не съм се замисляла по-сериозно. Но аз съм и привърженичка на нулите, макар че никога не съм признавала това на долния етаж. Повечето паяци са нули. В една малка затворена система, каквато е станцията, ефектите от неконтролируемото размножаване съвсем скоро стават проклето забележими и още по-проклето ужасяващи. На долния етаж това не е съвсем ясно. А църквата… запознат ли си с „Църква за развитието на живота“?

— Да, имам известна представа за нейните поучения.

— С’ютлам е бил основан от старейшините на „Църква за развитието на живота“ — поясни Толи Мюн. — Те са бягали от религиозно преследване на Тара. Били са гонени, защото се размножавали прекалено бързо и дори заплашвали да завладеят цялата планета, нещо, което не се харесало особено на таранците.

— Напълно разбираемо отношение.

— Същото нещо ликвидирало и колонизационната програма, която експанзионистите предприели преди няколко века. Основните вярвания на църквата са, че повелята на разумните същества е да изпълнят докрай вселената и че животът е най-висшата ценност. Противниците на живота или ентропистите са най-голямото зло. Църквата вярва, че привържениците на живота и неговите противници са в постоянна надпревара. Трябва да се развиваме, казва църквата. Да се развиваме и да достигаме нови и нови нива на разум и гениалност, приближавайки се до Бога. След като еволюцията се осъществява чрез биологичния механизъм на размножаването, ние трябва да се размножаваме. Да разширяваме и обогатяваме нашия генофонд, да разпилеем семената си до всички звезди. Като ограничаваме раждаемостта ние може да попречим несъзнателно на следващата крачка в човешката еволюция. Може да абортираме някой гений или полубог. Животът на една единствена мутирала хромозома може да изтегли човечеството на следващото стъпало на неговия прогрес.

— Мисля, че схванах същественото на това кредо — кимна Тъф.

— Ние сме свободни хора, Тъф. Религиозно разнообразие, свобода на избора, каквото ти хрумне. Тук имаме всякакви — Ериканерци, Стари християни, Деца на мечтателя. Имаме бастиони на Стоманения ангел, Мелдерски комуни, всичко, което поискаш. Но повече от осемдесет процента от населението все още принадлежи към „Църква за развитието на живота“ и неговите религиозни вярвания са по-силни отвсякога. Стига им да се огледат наоколо и да видят плодовете на човешкия гений, за да се убедят, че ученията на църквата са правилни. Когато имаш население от милиарди хора, милиони от тях са гении, а това е огромен стимул за развитието на техническия прогрес. Е, какво, по дяволите, всичко е логично. С’ютлам е постигнал истински технологични чудеса. Те виждат нашите градове, асансьора, посетителите, които идват от хиляди други планети, за да се учат от нас. Виждат как бързо се издигаме над всички останали, но не виждат катастрофата, а и църковните лидери твърдят, че всичко ще е наред. Защо, по дяволите, тогава да спират да се плодят? — Тя удари с юмрук по масата и се обърна към най-близкия сервитьор. — Хей, ти! Донеси ми още бира! Побързай! — Толи Мюн отново погледна към Тъф. — Така че не ми пробутвай тези наивни предложения. Опитите за решаване на с’ютламските проблеми чрез ограничаване на раждаемостта са обречени на пълен провал. Невъзможно е. Разбра ли най-после това, Тъф?

— Не е нужно да бъде поставяна под въпрос моята интелигентност — засегна се Хевиланд Тъф. Той галеше преялата с шунка Бъркотия. — Тежкото положение на С’ютлам докосна сърцето ми. Ще положа всички възможни усилия, за да облекча страданията на вашата планета.

— Тогава ни продай „Ноев ковчег“ — каза остро тя.

— Това е нежелателно предположение — отговори Тъф. — И все пак, ще направя всичко, което е от компетенцията ми на екологичен инженер, преди да отпътувам към други светове.

Сервитьорите започнаха да поднасят десерта, синьо-зелени желеплодове, плуващи в гъста, бяла сметана. Бъркотия подуши сметаната и скочи върху коленете на Тъф за по-подробно разследване.

Толи Мюн преглътна първата си лъжица и поклати глава.

— Прекалено е тежко за мен. Махнете го. Искам още бира.

Тъф се огледа и вдигна пръст.

— Един момент, моля! Няма смисъл вашата порция от това изключително сладкарско изделие да бъде изхвърлена. На Бъркотия несъмнено ще й хареса.

Портмастър Мюн отпи от новата си чаша с тъмна бира и се намръщи.

— Вече няма почти нищо, което да кажа, Тъф. Планетата ни се намира в дълбока криза. Трябва да имаме този кораб. Това е последния ти шанс. Ще го продадеш ли?

Тъф се огледа, а Бъркотия бързо премина към десерта.

— Позицията ми остава непроменена.

— Много съжалявам тогава — въздъхна Толи Мюн. — Не исках да се стига до това. — Тя щракна с пръсти. В тишината на залата, нарушавана само от близането на Бъркотия, звукът прозвуча като пистолетен изстрел. Всички атлетични сервитьори, които досега се подпираха на кристалните стени, бръкнаха в джобовете на златисто-черните си сака и извадиха нервнопаралитични пистолети.

Тъф премигна, изви глава и последователно огледа всеки един мъж поотделно, докато Бъркотия си похапваше желеплодове.

— Предателство. Дълбоко съм разочарован. Злоупотребихте с моята добронамереност и искреност.

— Ти ме принуди. Ах ти, Тъф, проклети глупако!

— Подобно грубо отношение и преки обиди само подсилват предателството, а не го оправдават — каза Тъф, все още с лъжица в ръка. — Да очаквам ли, че сега тайно и подло ще бъда убит?

— Ние сме цивилизовани хора — сряза го Толи Мюн, ядосана на Тъф, на Жосен Раел, на проклетата „Църква за развитието на живота“, а най-вече на себе си, че бе позволила да я намесят във всичко това. — Не, ти няма да бъдеш убит. Ние дори няма да откраднем проклетия ти, изоставен кораб, към който така дяволски си се привързал. Всичко това е легално, Тъф. Ти си арестуван.

— Наистина — каза Тъф. — Моля да приемете моята капитулация. Винаги съм горял от желание да спазвам всички уместни местни закони. Какви обвинения ще бъдат повдигнати срещу мен, ако мога да попитам?

Толи Мюн леко се усмихна, знаейки много добре, че за всички в Паякодом тази вечер тя щеше да бъде Стоманената вдовица. После посочи далечния край на масата, където Бъркотия облизваше сметаната от мустаците си.

— Незаконно внасяне на паразит в Порт С’ютлам.

Тъф внимателно остави лъжицата на масата и грижливо скръсти ръце на корема си.

— Ако не ме лъже паметта, доведох Бъркотия тук с вашата специална покана.

Толи Мюн поклати глава.

— Няма да мине, Тъф. Имам запис от нашия разговор. Аз действително отбелязах, че никога не съм виждала живо животно, но това е само излагане на прост факт. В нито един съд думите ми няма да бъдат изтълкувани като подтикване за извършване на тежко престъпление, каквото е нарушението на здравните закони. В нито един наш съд — добави тя със съчувствена усмивка.

— Разбирам — кимна Хевиланд Тъф. — Нека тогава си спестим отнемащите време съдебни интриги. Ще се призная за виновен и ще платя указаната глоба за подобно дребно нарушение.

— Много добре — отвърна Толи Мюн. — Глобата е петдесет стандарта. — Тя направи знак на един от мъжете, той бързо се приближи до масата и хвана Бъркотия. — Естествено, въпросният паразит трябва да бъде унищожен.

 

 

— Мразя гравитацията — каза Толи Мюн на уголеменото, усмихнато лице на Жосен Раел, малко след като беше привършила доклада си за вечерята им с Тъф. — Изтощава ме, а не ми се мисли какво прави този проклет течен наркотик с мускулите и вътрешните ми органи. Как могат твоите червеи да живеят така? А тази проклета храна! Направо ми се гади, като си спомня. Какви миризми…

— Портмастър, имаме да обсъждаме по-важни неща — прекъсна я Раел. — Всичко свърши, нали? Спипахме го.

— Спипахме неговата котка — нацупи се Толи Мюн. — А ако искаме да бъдем по-точни, проклетото животно все още е при мен. — Сякаш, за да потвърди думите й, Бъркотия измяука и притисна муцуна в мрежестата пластмасова клетка, която мъжете от охраната бяха монтирали в ъгъла на апартамента. Котката често мяукаше, чувстваше се изключително неудобно в безтегловност и се въртеше безпомощно във въздуха, щом се опиташе да се помръдне. Всеки път, когато животното се блъскаше в тавана на клетката, Толи Мюн се мръщеше, осъзнавайки вината си. — Бях повече от сигурна, че ще си сложи палеца на договора за продажба.

Жосен Раел изглеждаше разочарован.

— Не мисля, че разбирам много добре плана ти, Портмастър. Защо някой, в името на Живота, ще предаде богатство с размерите на „Ноев ковчег“, само за да спаси едно животинско създание? Особено след като ми съобщи, че на кораба има още екземпляри от този паразитен вид.

— Защото той изпитва емоционална привързаност към точно този паразит — каза с въздишка Толи Мюн. — Освен това, този Тъф се оказа по-съобразителен отколкото си мислех. Знаеш ли, каза ми, че блъфирам.

— Тогава унищожи паразита. Нека види, че не се шегуваме.

— О, Жосен, бъди разумен — нетърпеливо отговори тя. — До какво ще ни доведе това? Ако наистина убия проклетата му котка, няма да имам нищо. Тъф знае това и знае, че аз зная това, а знае също и че аз знам, че той знае това. Поне по този начин държим нещо, от което има нужда. Положението е пат.

— Ще променим закона — предложи Жосен Раел. — Чакай малко… Да, при контрабандно внасяне на паразит в станцията, освен глобата ще имаме и конфискация на кораба, с който е осъществена контрабандата!

— Гениален план — каза саркастично Толи Мюн.

— Добре тогава, нека чуя някой по-добър от теб.

— За съжаление все още нямам такъв, Жосен. Но скоро ще имам. Ще го убедя. Ще измъкна кораба с хитрост и измама. Вече знаем няколко негови слабости. Храната, котките. Може да има още нещо, което да използваме. Гузна съвест, либидо, слабост към пиенето, хазарт… — Тя замълча замислено. — Хазарт! Да, той спомена, че обича да играе игри. Даде ми три дни, нали? Времето ми още не е свършило. Задръж още малко мехура си.

Толи Мюн изтри лицето на политика от екрана и го замени с тъмнината на корпуса и силуета на „Ноев ковчег“, плуващ на фона на немигащите звезди. Бъркотия сякаш разпозна кораба и издаде тънък, умолителен мяукащ звук. Толи я погледна, намръщи се и се свърза с охраната.

— Тъф — излая тя. — Къде е в момента?

— В хотел „Уърлдвю“, игралния салон, Мама — отговори жената, която беше дежурна.

— Какво, „Уърлдвю“ ли?! Как е могъл да отиде в това червясало място? Та там е пълно „G“! О, по дяволите, няма значение! Само бъди сигурна, че ще остане там, аз тръгвам.

 

 

Толи Мюн откри Тъф да играе сложна, петстранна стратегическа игра с двойка възрастни земни червеи, кибертехнолог, който преди няколко седмици беше уволнен за кражба от системата и пълничък, кръглолик търговски посредник от Джазбо. Съдейки по планината от чипове, които бяха струпани пред Тъф, той печелеше с лекота. Толи щракна с пръсти и салонната управителка веднага й донесе стол. Тя седна до Тъф и леко докосна ръката му.

— Тъф?

Той обърна глава и се отдръпна от нея.

— Учтиво моля, избягвайте да поставяте ръцете си върху моята личност, Портмастър Мюн.

Толи отдръпна ръката си.

— Какво правиш, Тъф?

— В момента изпитвам много интересна нова тактика, която сам създадох, срещу Посредник Дез. Страхувам се, че ще се окаже неуспешна, но нека видим. В по-широк смисъл, правя усилия да спечеля няколко оскъдни стандарта, чрез прилагането на статистически анализи и способите на психологията. С’ютлам в никакъв случай не е евтина планета, Портмастър Мюн.

Джазбоита, с дълга коса, блестяща от разноцветни масла и дебело лице, покрито с почетни белези, се засмя грубо и откри широката си уста, полираните си черни зъби, инкрустирани с малки тъмночервени диаманти.

— Предизвиквам те, Тъф — каза той и натисна бутона под масата, за да освети войските си.

Тъф се наведе напред и внимателно огледа положението.

— Наистина. — Дългият му бял пръст натисна друг бутон и войските му затвориха в кръг тези на търговския посредник. — Страхувам се, че загубихте, сър. Експериментът ми се оказа сполучлив, макар без съмнение това да беше само чиста случайност.

— Господ да те порази, теб и проклетия ти късмет! — възмути се джазбоита. Той се изправи със залитане и избута към Тъф още една купчинка чипове.

— Добре се справяш — отбеляза Толи Мюн. — Но това няма да ти донесе нищо, Тъф. Игрите са така устроени, че заведението никога не е на загуба. Изключено е да успееш да спечелиш на комар парите, които са ти необходими.

— Напълно съзнавам това — отговори Тъф.

— Нека поговорим.

— В този момент сме ангажирани точно с говорене.

— Нека поговорим насаме.

— По време на последната ни лична дискусия бях взет на прицел от мъже, въоръжени с нервнопаралитични пистолети, устно малтретиран, жестоко измамен, лишен от компанията на любимото същество и от възможността да се насладя на десерта си. Определено не съм предразположен към приемане на нови покани.

— Ще те почерпя едно питие — предложи Толи Мюн.

— Много добре. — Тъф се изправи с достойнство, събра чиповете с огромните си длани и се сбогува с останалите играчи. Двамата тръгнаха към малките сепарета в края на салона. Толи се запъхтя от усилията, които полагаше да върви при пълното притегляне. Щом влязоха, тя с въздишка се тръшна на меките фотьойли, поръча два ледени нарко-бластера и дръпна завесата.

— Приемането на нарко-напитки ще има блед ефект върху способността ми да вземам решения — отбеляза Тъф. — Бих искал да приема вашата щедрост като форма на компенсация за предишното ви извратено тълкуване на „цивилизовано гостоприемство“, но въпреки това позицията ми остава непроменена.

— Какво искаш, Тъф? — попита изморено Толи Мюн, след като сервираха напитките им. Ръбът на високите чаши беше покрит с лед, а в тях имаше студена, кобалтовосиня течност.

— Както всички представители на човечеството и аз имам много желания. Но в момента най-неотложното е, да бъде върната Бъркотия под мое попечителство.

— Казах ти вече. Разменям котката срещу кораба ти.

— Дискутирахме това предложение. Смятам, че съвсем ясно го отхвърлих като неподходящо. Трябва ли отново да се връщаме към същата тема?

— Имам нов аргумент — заяви Толи Мюн.

— Наистина. — Тъф отпи от чашата си.

— Да обсъдим въпроса за собствеността на „Ноев ковчег“. С какво право ти притежаваш този кораб? Построил ли си го? Помогнал си за създаването му? Не, по дяволите.

— Аз го открих — отвърна спокойно Тъф. — Наистина, признавам, че това стана в компанията на още пет човека. Не може да се отрече, че техните претенции за собственост в много отношения превъзхождаха моите собствени. Но те, все пак, са покойници, а аз съм жив. Това несъмнено значително подсилва моите права. Още повече, че сега, в момента, аз притежавам кораба, за който говорим. В много етични системи притежанието е ключа, всъщност, често е първостепенен признак при определяне на дадена собственост.

— Има и много планети, където държавата притежава всичко и частната собственост не съществува. Там проклетия ти кораб веднага щеше да бъде национализиран.

— Запознат съм с този проблем и съзнателно избягвам тези планети, когато избирам маршрута, по който пътувам — отговори Хевиланд Тъф.

— Можехме насила да вземем проклетия ти кораб, Тъф. Това щеше да промени нещата около правата за собственост, а?

— Наистина, вие командвате жестоката преданост на голям брой лакеи, въоръжени с нервнопаралитични пистолети и лазери, а аз съм само скромен търговец и новопокръстен екологичен инженер, придружаван единствено от безобидните си котки. Въпреки това и аз не съм лишен от свои собствени, макар и минимални ресурси. Теоретично мога да програмирам „Ноев ковчег“ да се самоотбранява и опитите да ми бъде отнет със сила да не се окажат толкова лесни, колкото изглеждат на пръв поглед. Разбира се, това предположение е изцяло хипотетично, но все пак бихте направили добре, ако внимателно го обмислите. Във всеки случай, брутална военна акция срещу кораба ми ще е грубо нарушение на с’ютламските закони.

Толи Мюн въздъхна.

— При някои култури правото на собственост се определя от ползата на даден предмет. При други това става от нуждата.

— Не мисля, че съм запознат с подробни доктрини.

— Добре. С’ютлам има по-голяма нужда от „Ноев ковчег“, отколкото ти.

— Неправилно. Имам нужда от „Ноев ковчег“ да изпълнявам избраната си професия и да осигуря средствата, необходими ми за поддържане на скромен начин на живот. Тази планета няма толкова нужда от кораба ми, колкото от екологично инженерство. Това беше причината и да предложа услугите си, само за да видя офертата си, определена като неподходяща и презрително отхвърлена.

— Ползата, Тъф — прекъсна го Толи Мюн. — Имаме цяла проклета планета, населена с гениални учени. Ти не си нищо повече от търговец, а и преди малко сам го призна. Ние много по-добре от теб можем да използваме „Ноев ковчег“.

— Вашите гениални учени са главно специалисти в областта на физиката, химията, кибернетиката и други подобни полета. С’ютлам не е особено напреднал в области като биологията, генетиката или екологията. Това несъмнено е очевидно. Ако наистина притежавахте експерти в гореспоменатите области, нуждата ви от „Ноев ковчег“ нямаше да е толкова неотложна. И второ, екологичният ви проблем нямаше да достигне до сегашното си заплашително и незавидно състояние. Това е и причината да поставям под съмнение твърдението, че вашите хора ще използват по-ефективно този кораб. След като стъпих за първи път на борда на „Ноев ковчег“, аз съзнателно се потопих в учене и сега имам смелостта да кажа, че съм най-квалифицираният екологичен инженер в обитаемия от човечеството космос, ако не броим Прометей.

Дългото, бяло лице на Хевиланд Тъф оставаше безизразно. Той внимателно подбираше думите си и с хладнокръвие ги изстрелваше на залпове. Но макар да изглеждаше невъзмутим, Толи Мюн долавяше, че зад фасадата на самоуверен човек се крие слабост — гордост, его, суета — която тя трябваше да намери начин да използва за постигане на целите си. Портмастър Мюн заби пръстта си пред лицето му.

— Думи, Тъф. Нищо друго, освен проклети, безсмислени думи. Ти можеш да се наричаш екологичен инженер, но това не значи абсолютно нищо. Можеш да се обявиш и за желеплод, но едва ли ще стоиш добре в купа, пълна с гъста сметана!

— Наистина — каза Тъф.

— Ще ти предложа облог, Тъф — заговори тя, чувствайки, че е напипала слабото му място. — Да се обзаложим, че ти, дяволите те взели, изобщо не знаеш какво да правиш с този кораб.

Хевиланд Тъф премигна и скръсти ръцете си в малка куличка.

— Много заинтригуващо предложение. Моля, продължете.

Толи Мюн се усмихна.

— Котката срещу твоя кораб — заяви тя. — Описах ти нашия проблем. Разрешиш ли го, вземаш си обратно Бъркотия, здрава и читава. Провалиш ли се, ние ще ти вземем „Ноев ковчег“.

Тъф вдигна пръста си.

— Тази схема е погрешна. Въпреки че вие поставяте тежка, мъчно изпълнима задача, не съм склонен да приема подобно предизвикателство, където предложените залози са явно нереални. „Ноев ковчег“ и Бъркотия са мои, макар вие безскрупулно, под прикритието на закона, да отнехте попечителството над последната. Следователно при една победа аз получавам това, което на практика вече е мое, а вие нещо с много по-голяма стойност. Несправедливо е. Имам контрапредложение. Дойдох на С’ютлам за определени сервизни и модернизационни услуги. Нека, ако се справя, те бъдат извършени безплатно.

Толи Мюн вдигна чашата си, за да има време да помисли върху това предложение. Ледът беше станал кишав, но нарко-бластерът продължаваше да си изпълнява функциите.

— Да ти опростим петдесет милиона стандарта?! Това е прекалено много.

— Моето мнение не се различаваше особено — отбеляза Тъф.

— Котката може да е била твоя, ама вече е наша — усмихна се тя. — Но да оставим това. Смятам да ти дам заем.

— При какви условия и лихва, ако мога да попитам?

— Ще започнем веднага работа по кораба — продължи с усмивка Толи Мюн. — Докато свършим, трябва да си разрешил проблема на С’ютлам. Ако спечелиш, нещо в което се съмнявам, ще получиш котката си и безлихвен заем за сумата, която ни дължиш. Можеш да ни се изплатиш от парите, които ще изкараш там — тя направи жест към останалата част от вселената — от проклетото си екологично инженерство. Но ние ще получим право на задържане върху „Ноев ковчег“. Не ни ли изплатиш половината сума след пет години или цялата след десет, корабът е наш.

— Първоначалната приблизителна цена за ремонта от петдесет милиона кредита очевидно е завишена — възрази Тъф. — Бих казал, че цифрата е пряко формирана с цел да ме накара да продам кораба. Предлагам да се спрем на сумата от двадесет милиона стандарта, като основа на нашето споразумение.

— Но това е смешно! — сряза го Портмастър Мюн. — Паяците ми няма да могат дори да боядисат проклетия ти кораб за двадесет милиона. Ще ти предложа четирийсет и пет.

— Двадесет и пет милиона — коригира я Тъф. — Както сигурно сте забелязали, аз съм сам на борда на „Ноев ковчег“. Не е абсолютно необходимо всички етажи и системи да бъдат възстановени до пълна функционалност. По-далечните части на кораба не са от изключително значение. Ще прегледам отново офертата ви и ще задраскам повредите, чието отстраняване не е необходимо. Интересувам се най-вече от собствените си безопасност и удобство.

— Добре тогава. Четирийсет милиона.

— Трийсет изглеждат напълно достатъчни — настоя Тъф.

— Нека не се дърпаме за няколко милиона стандарта — въздъхна Толи Мюн. — И без това ще загубиш, така че няма никакъв дяволски смисъл да си губим времето.

— Имам съвсем различна гледна точка. Трийсет милиона.

— Трийсет и седем.

— Трийсет и два — каза Тъф.

— Очевидно е, че ще се споразумеем на трийсет и пет, нали? Готово! — Тя протегна ръка.

Тъф премигна и погледна към ръката й.

— Трийсет и четири.

Толи Мюн се засмя, прибра ръката си и кимна.

— Добре, няма значение. Трийсет и четири.

Хевиланд Тъф се изправи.

— Няма ли да пиеш още едно? — предложи Толи Мюн. — Нека полеем нашия облог.

— Страхувам се, че трябва да отклоня поканата ви. Ще празнувам, след като спечеля. Колкото до сега, имам прекалено много работа.

 

 

— Не мога да повярвам, че си го направила — извика Жосен Раел. Толи Мюн беше усилила звука на своя комуникатор, за да заглуши постоянните протести на своята пленничка.

— Не разсъждаваш трезво, Жосен — ядосано отвърна тя. — Това е дяволски гениален план.

— Ти си заложила бъдещето на цялата планета! Милиарди и милиарди животи! Нима сериозно мислиш, че ще одобря този твой пакт?

Толи Мюн засмука гумената си бутилка с бира и въздъхна отегчено. Със същия глас, който използваше да обяснява нещо на малките деца, тя каза:

— Не можем да загубим, Жосен. Помисли добре. Това червясало нещо, което се намира в черепа ти, ако все още не е атрофирало от гравитацията, сигурно може да мисли. Защо, по дяволите, ни е нужен „Ноев ковчег“? Разбира се, че за да се изхраним. Да избегнем глада, да решим проблемите си, да направим някакво биологично чудо. Да умножим хляба и рибата.

— Хляба и рибата ли? — попита, объркан Жосен Раел.

— Да, да ги умножим до безкрайност. Това е класическа алюзия, Жосен. Мисля, че християните я употребяват. Тъф ще се опита да направи трийсет и осем милиарда сандвичи с риба. Мисля, че ще успее най-много да си наклепа лицето с брашно или ще се задави с рибя кост, но това няма никакво значение. Ако се провали, ние веднага съвсем лесно и легално ще си вземем „Ноев ковчег“. Ако пък успее, за какво ни е повече този кораб? Печелим и в двата случая. А по начина, по който успях да стъкмя нещата, дори и да спечели, Тъф отново ще ни е длъжник с трийсет и четири милиона стандарта. Ако наистина стане някакво чудо и той се измъкне, ние пак ще си вземем кораба, защото Тъф няма да може да събере проклетите пари. — Толи Мюн отпи от бирата и се ухили. — Е, какво ще кажеш? Жосен, дяволски си щастлив, че не съм пожелала твоя стол. Хрумвала ли ти е някога мисълта, че съм много по-умна от теб?

— Знам, че си много по-неучтива, Мама — отвърна той. — Съмнявам се, че дори и да ме смениш, ще издържиш и един ден. Не мога да не изтъкна обаче, че вършиш работата си перфектно. Предполагам, че планът ти е изпълним.

— Предполагаш?!

— Трябва да се вземат под внимание и политическите реалности. Експанзионистите искат кораба на всяка цена, но за радост ние сме мнозинство. Без проблеми ще ги победим при поредното гласуване.

— Гледай това да стане, Жосен — каза Толи Мюн. Тя прекъсна връзката и остана да се носи във въздуха на полутъмната стая. На големия й екран отново беше „Ноев ковчег“. Работните екипи бяха започнали вече работата си и монтираха около него временен такелаж и док. Постоянните съоръжения щяха да бъдат изградени по-късно. Тя разчиташе корабът да е в орбита поне няколко века, а това ги принуждаваше да му построят специално място в паяжината. Дори и Тъф да успееше благодарение на някакъв необикновен шанс, новите съоръжения щяха да бъдат използвани за ремонт на стотици други кораби. След като Тъф бе приел условията й, тя не виждаше повече причини за отлагането на този строеж. Дълга прозрачна тръба от стоманопластмаса, монтирана елемент по елемент, вече свързваше огромния кораб с най-близкия главен израстък на паяжината. По нея материалите и екипите паяци стигаха с лекота до „Ноев ковчег“. Кибертехнолозите вече бяха на него, свързали се бяха с компютърната система и я препрограмираха според желанията на Тъф. Съвсем случайно те търсеха и деактивираха вътрешната защитна система — пряка тайна заповед на самата Стоманена вдовица, за което Тъф, естествено, не подозираше. Това бяха извънредни предохранителни мерки в случай, че той не умееше да губи. Толи не искаше, когато отвори кутията си с подаръци, от нея да излязат чудовища, зарази и чуми.

Колкото до самия Тъф, хората й казваха, че той почти не е напускал компютърната си зала след вечерта, в която заедно с него бяха в хотел „Уърлдвю“. С правомощията си на Портмастър, тя му беше дала разрешение за достъп до всички бази данни и той по максимален начин се бе възползвал от това, изисквайки все нова и нова информация. Компютрите на „Ноев ковчег“ на няколко пъти вече бяха прегрявали от потоците информация и постоянните прожекции и симулации. Толи Мюн му отдаваше заслуженото — Тъф опитваше всичко, което бе по силите му.

Клетката в ъгъла изтрака и Бъркотия издаде тихо, болезнено мяукане. Толи съжаляваше тази котка. Съжаляваше също и Тъф. „Може би дори и да се провали, трябва да му подаря един «Лонгхаул 9»“ — мислеше си тя.

 

 

Изминаха четиридесет и седем дни.

Изминаха четиридесет и седем дни, през които екипите работеха на тройни смени. Активността около „Ноев ковчег“ беше денонощна, френетична и неотслабваща. Паяжината се разпростря до огромния кораб и го покри. Кабели се извиваха около него като израстъци на лоза. Мрежа от пневматични туби беше прилепена към вентилационните клапи като системи към ръцете на умиращ човек. Стоманопластмасови мехури покриваха корпуса му като тлъсти, сребристи младежки пъпки. Пипала от стомана и дуралой се кръстосваха като артерии и вени. Вакуумни шейни изхвърляха пламъци и бръмчаха наоколо с интензивността на жилещи насекоми. А навсякъде, вътре и вън от кораба, гъмжеше с взводове от паяци. Изминаха четиридесет и седем дни и „Ноев ковчег“ беше поправен, модернизиран, пребоядисан и преоборудван.

Изминаха четиридесет и седем дни, а Хевиланд Тъф не беше напускал кораба си и за минута. Паяците докладваха, че той живее в компютърната зала, а системата е претоварена от пристигащите реки от данни и безкрайните симулации. През изминалите седмици той най-често беше забелязван да управлява странен триколесен автомобил по най-дългия, трийсеткилометров коридор на кораба. На главата му неизменно стояла зелена шапка с козирка, а в ръцете му се гушело малко коте с дълга, сива козина. През цялото време Тъф не обръщал почти никакво внимание на работещите в кораба. От време на време се спирал при някой от далечните станции, препрограмирал уредите или проверявал безкрайната редица от малки, средни, големи и огромни цистерни. Кибертехнолозите бяха забелязали, че са активирани определени клонингови програми и хронодъгата, която поглъщаше огромни количества енергия. Изминаха четиридесет и седем дни и през тях Тъф живя като отшелник, придружаван само от Хаос и изцяло погълнат от работата си.

Изминаха четиридесет и седем дни, през които Толи Мюн не говори нито с Тъф, нито с Висш съветник Жосен Раел. Нейните задължения като портмастър, изоставени по време на преговорите за „Ноев ковчег“, сега бяха повече от достатъчни, за да я държат заета. Имаше диспути, които трябваше да изслушва и да взема решения, повишения да преразглежда, конструкции да проверява, накичени с панделки важни мухи да забавлява, бюджети да свързва, заплати и документи да подписва с пръст. На всичко отгоре имаше и котка.

В началото Толи Мюн си мислеше за най-лошото. Бъркотия отказваше да яде, не можеше да се примири с безтегловността, замърсяваше въздуха в апартамента с отпадъчни продукти и издаваше едни от най-жалните звуци, които Толи бе имала нещастието да чуе. Тя се загрижи дотолкова, че извика за консултация главния паразитолог. Специалистът я увери, че клетката е достатъчно широка, а протеиновата паста — повече от достатъчна. Котката не се съгласи с мнението му и продължи да се разболява, мяука и съска, докато Толи Мюн беше сигурна, че лудостта, било то котешката или нейната, е съвсем близо зад ъгъла. Най-накрая тя реши да предприеме някакви стъпки. Отказа се от хранителната протеинова паста и започна да храни котката с месни пръчици, които Тъф й изпрати от „Ноев ковчег“. Свирепостта, с която животното ги атакува, веднага щом му ги подаде през дупките на клетката, изглеждаше окуражителна. След като изяде първата месна пръчица, котката облиза пръстите на Толи и това не беше особено неприятно. Бъркотия се търкаше в клетката и Толи неуверено я докосна. Животното я възнагради с далеч по-приятен звук от онзи, който бе издавала преди това. Докосването до черно-бялата козина беше почти чувствено.

След осем дни Толи я пусна да излезе от клетката. „По-големите размери на офиса вероятно ще са по-подходящ затвор“ — мислеше си тя. Малко по-късно, когато Толи се опита да я върне обратно, котката започна диво да съска и отказа да се подчини. Тя я хвана, но съпротивляващото се животно остави дълги червени следи по ръцете й. Малко след като мед-техника й оказа първа помощ и си тръгна, Толи Мюн се обади на охраната.

— Официално нареждане, запазете стая в хотел „Уърлдвю“. Стаята да бъде в горната част на кулата и с гравитационно поле, нагласено на една четвърт „G“.

— Кой е гостът? — попитаха отсреща.

— Престъпник — отряза тя. — Въоръжен и много опасен.

След тази вечер Толи ежедневно посещаваше хотела в края на работния си ден, за да храни своята заложничка и да проверява нейното благосъстояние. След петнадесетия ден тя оставаше при котката, за да даде на животното нужния контакт. Характерът на звяра се промени изцяло. Издаваше звуци на удоволствие, още щом Толи отвореше вратата за своите ежедневни посещения (въпреки че тя се опитваше да бъдат колкото се може по-кратки). Без предизвикване се търкаше в краката й. Държеше ноктите си прибрани и дори бе започнала да затлъстява. Винаги, когато Толи Мюн си позволяваше да седне, Бъркотия веднага скачаше в скута й. На двайстия ден Толи остана да спи там през нощта. На двадесет и шестия ден тя се премести временно.

Изминаха четиридесет и седем дни и Бъркотия свикна да спи до нея. Тя се свиваше на кълбо и черно-бялата й козина докосваше бузата на Толи.

На четиридесет и осмия ден позвъни Хевиланд Тъф. Той беше шокиран да види котката в ръцете й, но не го показа по никакъв начин.

— Портмастър Мюн.

— Отказваме ли се вече? — попита тя.

— Едва ли — отговори Тъф. — На практика аз съм готов да бъда обявен за победител.