Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (8)

Осма глава

Луця се смееше звънливо и безгрижно.

— Виждате ли, че и тук ще бъда полезна — казваше тя, отваряйки куфара си и вадейки от него сандвичи, сръчно загънати във восъчна хартия. — Вие бихте умрели от глад.

— Вие сте помислили и за това — учуди се Вилчур.

— Съвсем не. Просто се обадих по телефона на справки и разбрах, че в този влак няма вагон-ресторант. Е, след това не беше трудно да си направя съответните изводи. Тъй като знаех, че вие сте тръгнали от къщи, разбира се, без да закусите, предвидливо се запасих с всичко.

— Но това е цял килер.

— Не се плашете, господин професоре. На най-близката гара с бюфет, където, влакът ще спре за по-дълго, ще пристигнем чак в единайсет. Може да бъдете сигурен, че дотогава от този килер няма да остане много.

Предвижданията на Луця напълно се потвърдиха. Не само ранното утро и пътуването, но и настроението на двамата им отваряше апетит. След кратко смущение и серия упреци, които отправи към Луця, Вилчур беше принуден да се примири със свършения факт; прие го не чак толкова трудно, тъй като всъщност, макар и вътрешно да не го признаваше, беше щастлив, че тя не бе се подчинила.

Внимателно слушаше проектите й за бъдещето. Тя не смяташе да ограничи работата си на село единствено в помощ на Вилчур. Вече си беше начертала цял план за действие. Щеше да се заеме нашироко със здравната просвета в околните селища и по-специално с хигиената на жилищата. Вилчур на свой ред я осведомяваше за местните условия. Описваше й хората, установените нрави, обичаи и навици във воденицата, в града и в околността.

Бяха така увлечени в разговора, че не чуха шума от вратата на купето, която някой леко отвори, и не забелязаха ръката, която се вмъкна през отвора. Вмъкна се впрочем за малко — само за да потъне сръчно във вътрешния джоб на палтото на Вилчур, оставено непредпазливо на закачалката до самата врата.

Ръката, заедно с това, което взе, се дръпна безшумно и нейният собственик също така безшумно затвори вратата. След това, без да губи време, бързо се оттегли от вагона, предвидливо мина още два и в третия се спря в празния коридор. Огледа се внимателно и извади от пазвата си доста натъпкан портфейл. Подсвирна тихо и продължително, като видя дебелата пачка банкноти, прецизно я постави в джоба си. В портфейла останаха само книжата, които нямаха никаква стойност. Той вече искаше да го изхвърли през прозореца, когато погледът му попадна на зелена хартийка, напомняща долари. Извади я и прочете:

„Получихме от професор Рафал Вилчур злоти…“

Ръката, готова да изхвърли портфейла, застина във въздуха. Отново подсвирна с уста, пъхна пръсти в портфейла. Паспорт, легитимация, визитни картички. Нямаше съмнение чия собственост са.

Бавно посегна към джоба, извади от него току-що придобитите банкноти и ги сложи на старото им място, после пъхна портфейла в джоба и сега вече много по-бавно тръгна обратно. Лесно намери купето. През дръпнатите завеси се виждаше кафяво палто.

Този път той отвори вратата и влезе в купето без каквато и да било предпазливост.

В първия момент не го познаха. Беше с елегантен костюм, тъмносин на сиви карета, само шапката му беше леко смачкана. Още не го бяха виждали облечен така.

Един миг професор Вилчур се взира в него, не вярвайки на очите си, дори извика:

— Йемьол!

— Ха, отгатна, цезаре. Какво да се прави. Идентифицира ме. В Полша става все по-трудно да пътува човек инкогнито. Моите почитания, госпожице. Що за лекарска експедиция? Да не сте тръгнали да колите някого в провинцията? Да не би вече във Варшава да има недостиг от месо? Той внимателно ги огледа и попита, повдигайки шапка:

— Хей, да не би сега да е най-подходящият случай за поднасяне на поздравления? Per Bacho^[1]. Прилича ми на сватбено пътешествие.

Вилчур се изчерви, а Луця избухна в смях.

— Уви, не.

— Не? — отдъхна си сякаш с голямо облекчение Йемьол и като седна удобно, каза: — В такъв случай мога да остана при вас без угризения на съвестта.

— Вие закъде пътувате? — попита Луця.

— Сега е много модерно „пътуване в неизвестното“. Моята оригиналност се състои във факта, че случайността наистина е регулиращият двигател на пътуванията ми. Тоест този именно момент, когато кондукторът успее да констатира, че нямам билет. Кондукторите имат предразсъдъка да смятат, че с влак могат да пътуват само хора с билети. Винаги по време на лятната ваканция се опитвам да ги убедя, че не е така. Уви, те са хора, неспособни да възприемат новите разбирания, и затова твърде често съм принуден да слизам на най-невероятни гари. Наистина всичко това има едно преимущество — полека-лека опознавам скъпото отечество, но си има и своите недостатъци. А именно някои райони са напълно недостъпни.

— Толкова много ли обичате да пътувате — запита Луця.

— Пътуването учи — поясни той. — Пък и винаги съм обичал туризма. Съзнанието ми е обществено активно. Навсякъде се виждат афиши, които с големи букви ни зоват: „Пътувайте из Полша“, „Опознай родината си“ — как да не се изкуси човек.

— По афишите — отбеляза Луця — не препоръчват да се пътува без билет.

— Това е само едно недоглеждане — заяви Йемьол. — В края на краищата каква е разликата между пътуването с билет и пътуването без билет? Quelle difference?^[2] Хората с елементарно мислене наричат едното скитничество, а другото туризъм. Нима личността, която пътува по единия или по другия начин, се променя? Ни най-малко. Тази разлика зависи чисто и просто от джоба и от портфейла й. Човек, който прави туризъм без портфейл, е скитник, човек, който скита с портфейл, е турист. За да ви докажа колко тази дефиниция е неточна и от научно гледище не издържа на никаква критика, ще ви покажа нещо.

Не довърши. В купето влезе кондукторът и каза със своя обичаен тон:

— Всички билети, моля.

Той перфорира билетите на Луця и Вилчур. После се обърна към Йемьол, гледайки го недоверчиво:

— Вашият билет?

— О, Харон, ти, който перфидно експлоатираш творческото вдъхновение на Стефенсон^[3] за низките цели на натрупването на капитала. У теб не се ли събужда спонтанно неодобрение на тези тенденции в цивилизацията, които са се вплели в данъчната система, парализират транспортния либерализъм и интензивните интер регионални взаимовръзки.

Кондукторът огледа неспокойно присъствуващите и се обади с вече малко несигурен тон:

— На мен ми е все едно. Моля, бъдете любезен, покажете си билета.

— Ха-ха-ха — засмя се Йемьол. — Значи наистина лелееш в душата си сладката илюзия, че мога да притежавам нещо подобно?

— Аз не съм дошъл тук да се шегувам — ядоса се кондукторът — и не ми говорете на „ти“, защото не съм изял чувал сол с вас. Моля, покажете си билета или ще ви сваля на следващата гара.

— Няма да успееш толкова лесно, carissime, тъй като правилникът, който си принуден робски да спазваш, казва, че пътник, неуспял да си купи билет, може да уреди това във влака, като доплати незначителна сума. Аз съм именно такъв пътник.

Като каза това, той придаде на лицето си презрителен израз и извади от джоба си дебелия портфейл на Вилчур, взе от пачката една банкнота и я даде на кондуктора.

Богатото съдържание на портфейла смути кондуктора. За него това беше голяма изненада, тъй като още с влизането си в купето опитният му поглед беше квалифицирал пътника с бомбенцето като скитник без пукната пара. Сега му дойде наум, че той може би е някакъв чудак.

— И вие ли пътувате за Людвиково — запита той делово.

— За Людвиково — полюбопитства Йемьол. — Да, драги, възхищавам се на твоята интуиция. Наистина пътувам за Людвиково Затова пък ще ти бъда благодарен, о, Архимед, ако ми кажеш за какъв дявол отивам там.

Кондукторът му подаде билет и сви рамене.

— Наистина вие ми говорите толкова странно.

Когато той се оттегли, Йемьол въздъхна:

— Е, виждаш ли, генерале, ти ми плати билета до някакъв си пършив Людвиково без сам да знаеш. А ето приеми от мен този подарък за отплата.

Като каза това, той подаде на Вилчур собствения му портфейл.

— Но… но това е моят портфейл — учуди се професорът.

— Да — призна Йемьол, — и благодарение на това именно обстоятелство не стана мой. Ах, фараоне, лъвското ми сърце има слабост към теб. Е, от мен да мине. Щедро ти връщам този угоен предмет, придобит поради натрупването на значителен опит и с известна сръчност на пръстите. А за в бъдеще те съветвам о, Мидас, да не закачваш палтото си до самата врата на купето.

Цялата тази случка очевидно смути Вилчур, но Луця гледаше Йемьол с нескривана тревога. Без да обръща внимание, Йемьол продължи да дава наставления. По едно време той запита:

— И вие ли, уважаеми, пътувате за въпросното Людвиково.

— Да — потвърди Луця.

— В такъв случай моля да ме предупредите, когато наближи тази гара, защото трябва да наредя на моята прислуга да прибере многобройните ми куфари.

— Имате доста време — каза Луця. — Още около дванадесет часа.

— А, така ли? Значи това е някъде близо до Северния полюс?

— Не, приятелю — засмя се Вилчур. — Няма да стигнеш дори до Полярния кръг.

— Чудесно. Защото не съм взел със себе си впряг кучета, шейна, нито пък ескимоси. Но не можете ли да ме информирате за какъв дявол отивате там? Да летувате ли, цезаре?

— Не, приятелю. Преселваме се. И ти отчасти допринесе за това. Накара ме да се отвратя от града.

— Recte^[4]. Накарах те да осъзнаеш, my dear, отвращението, което ти изпитваш към града. У всеки човек има цяла джунгла от неосъзнати влечения, потиснати от капризи, симпатии и антипатии. Пианото стои като глупава крава и нищо не знае за своето съдържание, за стотиците струни, които са способни да издават най-разнообразни тонове. Когато обаче някой виртуоз засвири на тази мъртва на пръв поглед голяма кутия, той майсторски изтръгва от нея цял един ад и рай от музика. Така и аз пристъпвам към човешките души. Каква е поуката? Следвай ме и ще постигнеш идеала на себепознанието!

Вилчур се усмихна.

— Нямам нищо против.

— Против какво?

— Нямам нищо против да те следвам. Ела с нас, приятелю, и остани с нас.

— А за какъв дявол, с извинение?

— Макар и само в качеството на виртуоз. А всъщност нали нямаш нито семейство, нито нещо те задължава да се върнеш във Варшава. Ще поживееш на село сред по-други хора. Да, именно! Там ще видиш със собствените си очи и ще се убедиш колко добри хора има. Ти не искаше да вярваш, че те съществуват.

След кратко увещаване Йемьол се съгласи. В края на краищата му беше все едно къде ще прекарва времето си, а тъй като разговорите с Вилчур му доставяха удоволствие, каза:

— Е, какво, мога известно време да се възползвам от твоето предложение, милорд.

Професорът се зарадва.

— Ето виждаш ли, драги, нашият екип се засилва. Сигурен съм, че като опознаеш радолишкия край, вече няма да ти се иска да заминаваш оттам. Мисля също, че безделието ще ти омръзне и ще ми помагаш заедно с колежката Канска.

— С кого? — запита той с изменен глас.

— С доктор Луця Канска — каза Вилчур и посочи с ръка Луця, която седеше visavis.

Циничното лице на Йемьол със застинала гримаса на шут изведнъж придоби съсредоточено и сериозно изражение. Той дълго оглежда лицето и фигурата на Луця.

— Вие се наричате Канска? Не знаех.

— Откакто съм се родила — засмя се Луця, малко изненадана от неговия тон.

— Не сте ли… не сте ли от Сандомеж? — не спускаше поглед от нея той.

— Не. От Меховско, но имам роднини в Сандомеж.

Настъпи мълчание.

— Познавате ли тамошния край? — запита Луця.

Йемьол дълго не отговаряше. Накрая сви рамене.

— Къде ли не скита човек.

Все пак обаче името на Луця явно събуди някакъв ярък спомен, защото от този миг той млъкна и продължи да седи приведен, мрачен.

— Ходил съм някога в Сандомеж — започна Вилчур, сякаш не забеляза промяната в настроението на Йемьол. — Още като студент. Красив град. Старинни стени. Спомням си кметството, красиво кметство. Спомням си оная уличка вдясно и къщата от червени тухли, цялата потънала в зеленина. Там винаги се спирах с един мой състудент. А после си купихме малка лодка и с нея вече се спуснахме надолу по Висла чак до Варшава. За онова време това беше, ха, цяла експедиция. И ние страшно се гордеехме. От ваканциите, които си спомням, това сигурно е била най-приятната. Тогава бях студент първи курс. После дойдоха годините на упорит труд. Използувах летата да ходя на практика в чужбина или просто да припечеля нещо, за да имам е какво да си платя квартирата и да се издържам през учебната година.

Влакът спря на някаква малка гара.

— Познавате ли госпожица Елжбета Канска? — тихо се обади Йемьол.

Луця кимна.

— Тя е моя леля.

— Леля? — повтори Йемьол. — Значи Михал Кански ви е бил чичо…

— Да — каза Луця. — Познавахте ли ги?

— О, толкова, колкото човек може да познава друг човек… Михал Кански. Учениците го наричаха тапира. На старини сигурно е затлъстял. Сега сигурно прилича на носорог; навярно дебелее и грухти в топлото блато на еснафското гнезденце.

Луця поклати глава.

— Почина още преди двадесет години. Аз бях малко момиче, когато той умря. И двамата умряха. Защото и леля ми почина преди няколко години.

Тя замълча за малко и добави, като наблягаше на думите:

— Много я обичах и много й дължа. Тя беше най-благородната жена, която познавам.

Каза го, за да предпази паметта на починалата от някакви евентуални неподходящи шеги на Йемьол. Той обаче се изсмя кратко и неприятно.

— О, и аз много й дължа.

След това обаче се отдръпна в ъгъла на купето и потъна в мрачно мълчание. Вилчур също беше завладян от някакви мисли или спомени. Луця извади една книга и започна да чете. Влакът летеше сред леко вълнообразните хълмове, покрити с млада гора и храсти. Тук-там сред тях се мяркаха светлозелени ниви поникнала пшеница и сивите леки стрехи на селата.

На небето слънцето вече се спускаше на запад, неговите дълги ниски лъчи на снопове проникваха в купето.