Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (11)

Единадесета глава

Строежът на болницата вървеше бързо. И нищо чудно. Работна ръка не липсваше. Много малко бяха хората в околността, които не искаха да допринесат с нещо за изграждането на болницата. Славата на тази инициатива широко се разпространи. Дори вестниците писаха за нея — хвалеха общественото съзнание на селското население, което участвуваше масово.

До жътва сградата беше покрита. А сега бързаха да поставят пода, да сложат прозорците, за да успеят преди горещото жътвено време. Мнозинството от работещите на строежа хора бяха селяни, затова и дума не можеше да става да се откъсват от своите стопанства по време на прибирането на реколтата.

По същото време в градчето мебелите за болницата бяха готови, а Луця замина за града да купи инвентар. Там не можеше да се намери всичко и писа на доктор Колски, за да го помоли да купи останалото във Варшава и да го изпрати с наложен платеж.

На Колски тя пишеше доста често. Обичаше неговите писма. При това разчиташе в тях искрена тъга и носталгия по нея. Почти във всяко писмо той я молеше да му позволи да дойде в Радолишки поне само за един ден. Винаги решително му отказваше. Смяташе, че няма никакъв смисъл да събужда отново някакви надежди у него, отново да разврежда сърцето му. Не можеше да му даде нищо повече от приятелство и симпатия, а приятелството и симпатията намираха достатъчен израз в писмата и не изискваха лични срещи.

Сега именно, в тоя период, присъствието на Колски щеше да бъде изключително неприятно не само за нея, но и за него. Отношенията й с професора много се бяха изменили от известно време насам. По-точно — от деня, в който Прокоп обяви годежа на сина си с тяхната далечна роднина Донка. Наистина сватбата щеше да стане едва след Коледа, но младата влюбена двойка сякаш насищаше с голямата си любов цялата атмосфера във воденицата и всички, които живееха и дишаха в нея, неволно чувствуваха по-живо своите собствени сърдечни преживявания. Тази атмосфера допринесе да се стигне най-после между нея и Вилчур до нещо, което тя би могла и което искаше да смята за съгласие за брак от негова страна.

Една вечер по пътя за градчето се отби, както тя често правеше впрочем, в радолишкото гробище на гроба на Беата. Още през пролетта беше подредила гроба, посадила беше цветя и храсти. Сега трябваше само от време на време да скубе троскота и останалите плевели. Обичаше да идва тук. В тишината и в шумола на високите дървета беше толкова приятно да размишляваш за живота на тази трагична жена, нанесла дълбоки, почти смъртоносни рани на своя мъж и на себе си. За мощта, за страшната унищожителна мощ на любовта, всъщност най-силната творческа мощ; най-накрая за своите собствени чувства и за това, което те могат да дадат на нея самата и преди всичко на него.

Дали ще успее да го възмезди за несправедливостта, причинена от другата? Ще успее ли с топлота и нежност да съживи в неговото сърце дарбата да обича? Ще чуе ли някога думите: „Ти ме направи щастлив. Аз съм по-щастлив, отколкото с другата“?

Луця търсеше отговор на всичко това, вперила поглед в черния кръст. По-малко мислеше за себе си. За своето щастие. Отдавна ясно бе ограничила това щастие до щастието да му служи. Да му служи, да му помага, да бди над неговите проблеми, над неговото спокойствие, над неговото душевно равновесие. Чувствуваше се почти призвана, почти се беше нагърбила с мисията да възмезди този човек с голямо сърце поне за част от неправдите, които бе познал. Това беше всичко, което тя желаеше.

Онзи ден, когато, потънала в такива размисли скубеше бурените на гроба на Беата, чу нечии стъпки зад гърба си. Обърна се и видя Вилчур. Той постоя известно време мълчаливо, най-после каза:

— Досещах се, че сте вие… Че вие се грижите за този гроб.

— Никой не се грижеше за него — каза тя, сякаш се оправдаваше.

На Вилчур му се стори, че долови в гласа й упрек и тъжно се усмихна.

— За мен този гроб е наистина… гроб.

След малко тя се обади:

— В гробовете са затворени спомени.

Той поклати отрицателно глава.

— Не за мен. Не казвам специално за този гроб, а по принцип. Моите спомени почти никога не се свързват с гробища. Какво представляват гробищата?… Сметище, където са засипани в ями остатъци, изхабени излишни остатъци от хора, които някога са живели. Аз така разбирам нещата, може би защото съм лекар. Защото общувам от толкова години с материята и съм привикнал да гледам на нея като на калъф, в който е затворен човекът. Тяло. Само тяло. Механизъм, притежаващ способността да се движи, да се храни и да отделя. Но само механизъм.

— Аз също съм лекарка — възрази тя.

— Да, именно и вие трябва да гледате на тези въпроси като мен. Кажете ми, смятате ли, че трябва да се отнасяте с пиетет например към пръста или към ръката, която сте ампутирали.

— Това е друго.

— Как така друго?

— Да — просто части от тялото, при това болни.

— Не болни, а мъртви. Ако вие смятате, че например една мъртва ръка не заслужава уважение, хайде кажете ми към коя част на тялото трябва да се отнасяте с почит.

— Господин професоре, вие се шегувате.

— Да допуснем — продължаваше Вилчур, — че бомба разкъса някого на парчета. Към кое от тях ще насочите вашето преклонение?

Луця се възмути.

— Но аз не говоря за преклонение. Става дума за връзката между спомена за някакъв близък починал и едно определено място.

— Ето тук е разликата между нас — възрази Вилчур. — Умрелият на никого не може да бъде близък. Умрелият в смисъл на тленните останки. Близък за нас остава човекът, живият човек. Защо тогава да свързваме своите спомени, спомените си за живия човек с нещо, което е просто антитеза на живота, с труп? В моето въображение паметта за някого се свързва по-скоро с дома, в който този човек е живял, е някакъв предмет, който е употребявал, с фотография, не с гробища.

— И все пак… — поколеба се Луця. — И все пак вие идвате тук.

— Идвам, защото обичам това място, защото обичам шумола на тези стари дървета, тишината и спокойствието и, второ, защото е свързано с моя живот. Както знаете, именно тук си възвърнах паметта. Идвам тук на гробищата доста често и никога никого не срещам. Понякога трябва да се търси уединение от хората. Дори от най-близките и от най-милите.

— Тогава много ми е неприятно, че ме срещнахте тук, защото наруших вашето усамотение. Тръгвам си вече и ви оставям сам.

— В никакъв случай — не се съгласи Вилчур, задържайки ръката й. — Ще дойда с вас.

Оттатък оградата на гробището, досами нея леко се вълнуваше под слънцето високата ръж.

— Не можете дори да си представите колко много радост ми доставя вашето присъствие.

Тя се усмихна.

— Значи за вас аз не спадам към най-скъпите и най-близките хора?

Той се замисли и каза, като я гледаше право в очите:

— Всъщност… вие сте ми единственото скъпо и близко същество на този свят…

Сълзи напираха в очите на Луця. Тя спонтанно го прегърна през шията.

Той се наведе над нея и сърдечно я целуна по бузите. В следващия миг обаче с решително движение се освободи от нейната прегръдка.

— Да вървим… Усещате ли как ухае ръжта? Каква прекрасна вечер! Мисля, че чувствам красотата й много силно, защото съм имал малко такива красиви мигове в живота си. Разбира се, често съм се радвал. Но по-често, когато други са се радвали.

Вървяха по тесния път, който капризно се виеше между ръжта и края на нивите, колоритно избродиран с гъсто израсъл синчец и къклица. Тук-там пламтяха великолепни китки лайка.

— Не съм философ — казваше Вилчур — и дори не съм имал време дълго да размишлявам над тези въпроси. Но сега именно се питам какво е щастие. Какво трябва да наричаме щастие. И открих нещо учудващо. Знаете ли, госпожице Луця, че, изглежда, щастието не може точно да се дефинира, защото на различна възраст човек има различно разбиране за него. Спомням си, че когато бях още в гимназията, мислех, че мога да бъда щастлив само когато стана пътешественик, мореплавател по далечните океани. По-късно, като студент, си въобразявах, че ще бъда щастлив, ако спечеля слава. После към славата прибавих и парите, за да мога всичко това да сложа в краката на любимата девойка… Колко еволюции или по-скоро каква непрекъсната еволюция.

— А сега как си представяте щастието? — запита Луця.

Вилчур не отговори веднага.

— Сега… — усмихна й се той. — Представям си щастието така именно: тази топла, тиха вечер, ухаещата ръж и вашето добро, обично сърце тук, а там — мили, почтени хора, които имат нужда от нашата помощ, и спокоен живот без бури, без сътресения, без изненади. Така. Така именно разбирам днес щастието. И сигурно това е вече последният негов вариант за мен.

Излязоха на шосето.

— Довиждане, госпожице, много ви благодаря — каза Вилчур и няколко пъти й целуна ръка.

Отново искаше да се притисне към него, но й беше неловко. Вървеше към Радолишки и си мислеше: Е, най-после, най-после…

Тя беше толкова лъчезарна, че дори привлече вниманието на госпожа Шкопкова, която й поднесе кисело мляко и картофи и я попита:

— Днес сигурно ви се е случило нещо много хубаво. Толкова сте весела.

Луця се засмя.

— Отгатнахте. Наистина ми се случи нещо много приятно.

Госпожа Шкопкова не беше от жените, които не биха се досетили, че става дума за някакъв мъж. Тъй като обичаше искрено своята квартирантка, тя каза:

— Блъскам си главата, напрягам си ума кого може да сте си огледали в нашия край. Та тук няма нито един подходящ господин.

Луця искрено се разсмя.

— И все пак намерих.

Шкопкова се замисли с присвити очи.

— Защото сигурно не е младият Чарковски. Той е още дете.

— Не, не…

— И не е братът на енорийския свещеник? Напълно порядъчен човек, разбира се, но не е за вас. А може да е наследникът от Ковалево?

Луця отрицателно поклати глава, като продължаваше да се смее.

— Тогава наистина не знам кой е — с нескривана тревога в гласа каза госпожа Шкопкова. — Наистина не знам кой може да бъде. Тук наистина няма друг подходящ. Да не е някой, който живее надалеч?

— Не, някой, който живее наблизо.

— Е, тогава наистина не мога да се сетя — отказа се Шкопкова. — Хората, като ви виждаха, докторке, с младия Чарковски, започнаха да говорят. Други казваха, че наследникът на Вицкуни иска да се жени за вас. Но той е такъв заклет стар ерген, че не вярвах. Също така не повярвах, когато госпожа Янковска казваше, че се гласите за професор Вилчур. Казах й: „Драга госпожо Янковска. Какви глупости приказвате? Та той е стар човек. Той е по-близо до гроба, отколкото до женитбата.“ Така също и за брата на енорийския свещеник. Не е подходящ. Не е достатъчно образован и що за мъж е това, който нищо не прави, а го издържа друг.

Луця не отговори. Тъкмо свършваше вечерята и ставайки, даде на госпожа Шкопкова да разбере, че няма време да разговаря повече.

Всъщност тя болезнено прие забележката на тази жена за Вилчур. Нима хората наистина го смятат за толкова стар? Него, него, който беше изпълнен с толкова енергия, толкова неуморим в работата и с толкова млад дух. А всъщност и със здраво тяло.

Няколко дена тя не можа да асимилира това впечатление; Освободи се от него, когато замина за града. В края на краищата смешно беше да взема под внимание чието и да било мнение по този въпрос. И особено мнението на хора прости, разсъждаващи е много примитивни категории.

Когато се върна, намери писмо от Колски. Съобщаваше й, че е купил всичко, за което го е молила, и го е изпратил по пощата. За себе си пишеше малко: работел много, печелел все повече. Положението му в болницата било добро, защото го поддържал доктор Ранцевич, който сега е заместник на професор Добранецки. Добранецки идвал в болницата все по-рядко и за кратко време. Имал някакви оплаквания във връзка със здравето. Оплаквал се от главоболие. По съвет на Ранцевич бил свикан консулт, който не открил нищо съществено и решил, че причина за всичко е черният дроб и една обща преумора. Сигурно тези дни Добранецки ще замине да лекува черния си дроб в Мариенбад. По време на неговото отсъствие Ранцевич ще поеме ръководството, а поста на Ранцевич ще заеме Колски.

„Затова — пишеше по-нататък той — този път не ви моля да ми позволите да дойда в Радолишки. Няма да ме освободят нито за един ден. Терзае ме непоносим копнеж. Във вашето някогашно жилище се е настанило някакво младо семейство. Често минавам оттам. На прозорците има много цветя. Сигурно са щастливи. Колкото повече мисля за вас, толкова повече се убеждавам, че все пак вие сте права. Щастието се състои в това да пожертвуваш за любимия всичко, което имаш. По-рано не го разбирах. Изглежда, че човек, ако иска да научи нещо, трябва да страда. В последното си писмо не споменавате нито дума за вашите лични намерения. Вие знаете какво имам предвид. Много ми се иска да имам една ваша снимка. Да видя как изглеждате сега. Сигурно това не е молба, която вие не бихте могли да изпълните?“

В post scriptum, както обикновено, той допълнително изпращаше поздрави на професор Вилчур, поздрави, които Луця предаваше на Вилчур, но винаги трябваше да ги разкрасява с измислени от нея сърдечни думи.

Този път Колски трябваше да чака повече от обикновено отговора на Луця. Първо, защото правенето на снимки при местния фотограф „полуаматьор“ отнемаше доста време и, второ, Луця беше заета повече от всякога, защото уреждаше болницата. Оказа се при това, че трябва да бъдат уредени различни бюрократични формалности във връзка с нейното откриване. Луця трябваше дори да замине за околийското управление, което беше на повече от четиридесет километра.

За местните условия болницата беше много добра. От терасата се влизаше в просторно преддверие, което трябваше да играе ролята на чакалня. От лявата страна имаше две големи стаи. Едната беше подредена като болнична стая с четири легла, втората — като амбулатория и зад една дървена преграда — операционна. От пруста вдясно имаше три по-малки стаи: едната, изолирана, щеше да служи за аптека и склад на билки, а също и за подслон на Йемьол. Останалите две стаи трябваше да бъдат жилище на Вилчур и Луця. Разбира се, те двамата не бяха говорили по тоя въпрос. Все пак, когато по време на строежа господин Куркович попита професора да свърже ли двете стаи с врата, Вилчур отговори:

— Мисля, че да. Нали после, ако се наложи, винаги може да бъде затворена.

Всъщност нямаше голямо желание да се премества в болницата. С удоволствие би останал в старата пристройка, с която беше свикнал. И все пак не можеше дълго да живее там, защото след Коледа Васил щеше да се ожени и можеше да се предположи, че младата двойка ще се настани именно в пристройката, въпреки че никой не беше казал нито дума на Вилчур за това.

Първата седмица след жътвата се състоя освещаването и едновременно откриването на болницата. Събра се много народ, от петнадесетина села в околността, пристигна дори и околийският лекар от далечния околийски център. Искаше да се запознае с професор Вилчур. Доктор Павлицки, въпреки че получи покана, демонстративно не дойде. Освещаването направи радолишкият свещеник Грабек, който също каза прочувствена реч, като благодари на Вилчур, че е решил да се засели в този край и да работи тук за народа; подчерта също заслугите на местното население, което с построяването на болницата беше дало чудесен пример за подражание. После Вилчур каза няколко сърдечни думи и тържеството свърши. Хората обаче дълго не се разотиваха, оглеждаха внимателно, интересуваха се от подробности и хвалеха солидния строеж на сградата.

Всъщност новопостроената болница приличаше много на селските болници, каквито имаше със стотици и хиляди в Западна Полша. Тя се отличаваше от тях само по това, че в преддверието имаше скрин, в който пациентите можеха, ако желаят или пък имат възможност да оставят хонорари под формата на масло, яйца, парче сланина или чувал със зърно. Тези запаси трябваше да послужат да се изхранват болните на легло, както и за издръжка на болницата. До скрина беше поставена тенекиена касичка за парични дарения, макар че такива дарения се правеха много рядко.

На следния ден след откриването на болницата се оказа, че е била много необходима. Докараха от Нескупа почти умиращата дъщеря на един стопанин, която се беше надянала на вила. Привечер от Вицкуни докараха ратай от някакво имение със смазан крак — попаднал бе във вършачката. Този пациент се отличаваше от другите, защото собственикът на имението обещаваше да заплати за лечението му. Болницата по принцип трябваше да бъде главно за бедни, за местните селяни или за техни роднини, които със собствените си ръце я бяха построили.

Професорът и Йемьол се пренесоха едва в четвъртък, а в петък докараха нещата на Луця от Радолишки. Тъй като мълвата за откриването на болницата беше плъзнала нашироко, напливът от пациенти се увеличаваше. Затова професорът прие с благодарност предложението на Донка да помага при превързването на болните.

Работата в болницата навлезе в нормалното си всекидневие. Отрано прииждаха болни. Вилчур и Луця имаха много малко време да разговарят през деня. Затова пък вечерите прекарваха заедно. Тогава дълго се разхождаха. Понякога заедно с Йемьол. Той все пак предпочиташе да седи в кръчмата в Радолишки. Към функциите си в болницата се отнасяше нехайно. Често отсъствуваше точно тогава, когато имаше нужда от него или пък от един подиум на терасата произнасяше пред селяните речи, гарнирани с чужди изрази.

— Странно — казваше Луця. — Никога не съм го виждала в трезво състояние. Но и пиян никога не съм го виждала. Изглежда, че той съвсем съзнателно се поддържа в състояние на постоянна възбуда с алкохол.

— Да — потвърди Вилчур. — Това е неговият начин да избяга от действителността, съзнателно желание да деформира своите представи за заобикалящия го свят. Разбира се, сигурно в основата на всичко с някаква трагедия, каквато този нещастник е преживял. Не си ли спомняте нещо от времето, когато сте били в Сандомеж, нещо, което би могло да ни изведе на някаква следа от неговите преживявания.

Луця отрицателно поклати глава.

— Тогава бях малко момиченце. Леля ми по онова време сигурно е била на повече от тридесет. Не си спомням някога в нейния дом да е споменавано името Йемьол.

— Такова име сигурно не. Впрочем аз не знам дали той се казва така. Сигурно умишлено укрива истинското си име, като е посочил първото, което му е дошло наум. Спомняте ли си нашия разговор във вагона?

— Да — кимна Луця с глава.

— Помните ли колко голямо впечатление му направи вашата фамилия? Никога нито преди това, нито по-късно не съм го виждал толкова развълнуван. Престана дори да се усмихва цинично. За известно време загуби способността си да говори с отвращение и ирония.

— Спомням си — каза Луця. — Признавам си, че тогава и аз самата бях много заинтригувана. Знам само едно: че леля ми, преди да се омъжи, е била смятана за едно от най-красивите момичета в Сандомеж и че е имала голям успех.

— Красива ли беше?

— О, да. Моят чичо много я обичаше.

— А тя? — попита Вилчур.

— Мисля, че е била отлична съпруга. Тя беше от ония жени, за които дори не може да се допусне, че биха изневерили на съпруга си. Ако някога е имало нещо между нея и тоя човек, сигурна съм, че не е било някаква любовна връзка.

— Човек никога не може да е сигурен в тези работи — забеляза Вилчур.

— Разбира се — призна Луця.

— Горчивината, с която Йемьол си спомня за вашата леля, говори, че между тях е имало някаква връзка. И — аз мисля — нещо необикновено. Имам впечатлението, че точно това е предопределило целия му живот.

Луця се замисли и каза:

— След смъртта на леля ми останаха книжа, които не съм преглеждала. Може в тях да се намери нещо, което би обяснило този случай.

Вилчур се заинтересува.

— Книжа? Тук ли са те?

Тя отрицателно поклати глава.

— Не. Във Варшава са. У семейство Зажецки. Един сандък е книги, писма и разни дреболии на леля ми. Не съм ги разглеждала. Сега обаче ще пиша на Миша Зажецка да ми изпрати сандъка, заедно с останалите мои неща.

Вилчур каза:

— Наистина бих ви посъветвал, скъпа госпожице, все още да не избързвате да докарвате нещата си. Кой знае дали няма тук да ви омръзне по-бързо, отколкото предполагате, и да пожелаете да се върнете във Варшава.

Все пак той казваше това почти шеговито. В действителност беше убеден, че решението на Луця е окончателно, че тяхната женитба, проблем, който и двамата смятаха да решат в положителен смисъл, вече е въпрос само на време.

Луця дори не се разсърди.

— Но, разбира се! Ако вие решите да се върнете, ще се върна с вас.

Той се засмя и й целуна ръка.

— Не. Тогава поискайте си вече вашия багаж.

След седмица нещата пристигнаха. Освен куфара на лелята имаше и голям сандък с различни дреболии от предишното жилище на Луця. След няколко дена стаята й в болницата придоби съвсем друг вид. Върху голите дървени стени бяха закачени картини, ковьори, на пода бяха разстлани килими, появиха се вази с цветя и други подобни неща, благодарение на които стаята се превърна в приятно и почти удобно жилище. Мина много време, преди Луця да прегледа книжата и писмата. С присъщата на възрастните хора системност леля й беше оставила всичко в идеален ред. Писмата бяха свързани в пакети и точно датирани. Няколкото дебели тетрадки, изписани с дребен почерк, също бяха номерирани. Това бяха дневниците на леля й още от времето, когато е била ученичка.

Луця с голям интерес започна да чете. Те бяха написани е обикновената за младите момичета екзалтация и наивност. Описваха се отношенията в училище, дребни семейни въпроси, приятелството и скарванията със съученичките. От четвърти клас нататък се появяваха нови мотиви: първите пробуждащи се чувства.

На много страници ставаше дума за някой си Луцян, чиято личност изпълваше цялото въображение на девойката. Едва към края на тетрадката ставаше ясно, че този изключителен Луцян беше ученик от осми клас, който авторката впрочем лично не познава. Следващият обект на нейните въздишки беше учителят по география, който все пак скоро бива принуден да отстъпи мястото си на свещеника — учител по вероучение. Сериозно чувство обаче й вдъхва някой си Юлиуш. Той е млад учител, полонист, който идва в гимназията в началото на новата учебна година. Не се харесва на мнозинството от ученичките седмокласнички. Незначителен и според всеобщото мнение грозен. Авторката на дневника обаче открива у него такива качества, за които нито учителят по вероучение, нито зрелостникът Луцян, нито учителят по география можеха да мечтаят. Един час, само един час — колко малко. Колко хубаво говори той! Колко дълбоко чувствува мислите на поетите пророци, колко строфи, които я бяха оставяли безразлична и които някога трябваше с отвращение да учи наизуст, придобиваха блясък и топлота.

В училище не го обичаха. Колегите му, учителите, се отнасят към него като че ли пренебрежително. Ученичките се шегуват зад гърба му и неведнъж му правят отвратителни номера. Но точно затова трябва да бъде още повече обичан. Трябва да бъде възнаграден за всичко с чувства, които, макар и дълбоко затаени и непризнати, да го възмездят някъде извън действителността на неправдите, с които се сблъсква. Трябва да учи прилежно и да пише домашните си работи с голямо старание, та отговорите на дъската да задоволят високото равнище на неговите изисквания.

През целия седми клас всичко остава на този стадий. Затова пък в осми идва първата среща извън училище. След тая среща дневникът придобива екзалтиран тон. Страниците са гъсто изпъстрени със суперлативи, с пламенни любовни признания, с мечти за бъдещето.

От точно възпроизведените в дневника разговори е ясно, че между ученичката и учителя се разгаря наистина дълбоко и голямо чувство. Юлиуш се среща с нея всеки ден, често й носи цветя, написал е за нея и само за нея красива поема и затова никога няма да я публикува. Поемата се нарича „Анемона“ Той е страшно умен и колко трудно е да признаеш, че не разбираш всичко. Юлиуш, въпреки че е млад, защото е по-възрастен от нея само със седем години, несъмнено е най-мъдрият човек, който може да се срещне на тоя свят. И не само най-умният. Той е преди всичко много благороден. Едва с неговите очи тя вижда колко красив е светът, какъв е светът наистина, едва чрез неговото сърце тя е почувствувала безграничната добрина на бога, благодарение на него е могла да разбере колко много трябва да обича ближния си.

Луця, искрено развълнувана, затвори дневника. Той свършваше с края на училището, с матурата. Последното изречение съдържаше радостната информация, че през ваканцията авторката заминава с родителите си в Шчавница и че той също ще отиде там.

Сред писмата на леля й най-многобройни бяха писмата на нейния чичо. Тези писма не бяха особено интересни. Той пишеше често, но кратко и делово. Дори писмата от периода на годежа, подписвани сантиментално „Твой верен паж Адам“, изглеждаха малко сухи.

Четейки тези писма, Луця не можеше да сдържи усмивката си. Много добре помнеше чичо си. Той нямаше вид на паж. Имаше огромна лисина на главата, голям корем и широка прошарена брада. По цели нощи играеше на вист и пиеше много бира.

После идваха писмата на роднините, на познатите, на приятелите, съобщения за смърт, покани за сватба, цветни пощенски картички с благопожелания за именни дни и за празници. Напразно Луця търсеше сред тези купища хартия името на Юлиуш. Намери го най-накрая, на самото дъно на едно ковчеже. Намери един доста голям пакет, свързан с шнурче и старателно запечатан с червен восък. Най-отгоре ръката на леля й беше написала: „Собственост на многоуважаемия господин Юлиуш Полански. Ако не се обади, моля след смъртта ми да бъдат изгорени.“

Луця дълго се колеба какво да прави. Нещо й подсказваше, че тук ще разкрие много тайни, и то не само от живота на леля си. Много пъти взима ножицата и много пъти я оставя. Един ден тя най-после попита Вилчур:

— В книжата на леля намерих пакет, предназначен за човека, когото тя е обичала като младо момиче. На пакета има надпис, с който се нарежда, че ако някой си господин Юлиуш Полански не ги потърси, трябва да бъдат изгорени, без да бъдат отворени. Сега и аз самата не знам как да постъпя. Може да се предположи, че онзи Юлиуш е не някой друг, а нашият приятел Йемьол.

— Твърде е възможно.

— Страхувам се все пак — продължи тя, — че това може да е само плод на моето въображение. А да се провери може само ако се отвори пакетът е писмата против волята на починалата.

— Има още един начин — каза Вилчур. — Може да запитате Йемьол това ли е неговото име.

Луця поклати глава.

— Знаете ли, съмнявам се дали трябва отново да събуждаме у него спомените, както се казва: да развреждаме раната.

Вилчур се замисли.

— По този въпрос аз не мога да имам мнение и по принцип изобщо не може да има обективно мнение. Във всеки случай смятам, че нито ние, нито аз имаме правно да се разпореждаме с нещо, което не ни принадлежи. Ако пакетът е предназначен за него, трябва да му го дадем. Да го прави каквото иска. Може, без да чете, да го хвърли в огъня, а може да пожелае да си спомни за ония години. Нали вие видяхте, че тези години много трайно се пазят в неговата памет.

— Прочетох дневника на леля ми от ученическите й години. От тях става ясно, че тя е обичала в продължение на две години, чак до завършването на гимназията, този Юлиуш. Трудно ми е да приема, че описваният от нея човек може да е Йемьол. Моята леля го характеризира като някакъв свръхчовек — благороден, с мироглед на идеалист и с християнска етика, с поетични наклонности. Съмнявам се, че някой би могъл толкова много да се промени.

— Скъпа госпожице. Има преживявания, които превръщат убийците в ангели и ангелите в убийци.

— Сигурно — призна тя. — В случая обаче това ми се струва поразително.

След този разговор, на другия ден вечерта, Луця завари Йемьол да седи на една пейка на терасата в болницата. Седна до него и му каза:

— Пристигнаха нещата на моята леля. Сред тях намерих пакет, в който сигурно има писма. Пакетът е запечатан с червен восък и на него е написано да бъде даден на някого, ако той се обади. В противен случай пакетът да бъде изгорен.

Чертите на Йемьол се изопнаха. Той погледна остро Луця и след малко тихо се обади:

— Какво име е написано върху пакета? Може ли да ми кажете?

— Разбира се. Полански, Юлиуш Полански.

Възцари се мълчание. Сега Луця се убеди, че нямаше никаква грешка. Като чу името, Йемьол се сви, прегърби се, сякаш се смали наполовина. Пръстите му конвулсивно стиснаха облегалото на пейката. Вилчур имаше право, като казваше, че спомените у този човек сигурно са много трайни.

— Аз самата не знам как да постъпя. Досега никой не се е обадил за тях…

Йемьол мълчеше.

— Толкова години минаха — продължаваше тя. — Може би този човек вече не е жив, може да е някъде далеч, в чужбина. Може никога да не се обади. Казвам ви го, защото вие сте познавали моята леля, когато е била млада, струва ми се. Може би вие знаете нещо за господин Полански. Може би сте го познавали?

Той отрече с бързо движение на главата и каза:

— Не го познавах. Не… Не го познавах…

В гласа му имаше някаква нотка на жестокост.

— В такъв случай, изглежда, трябва да изгоря книжата.

— Изгорете ги колкото може по-бързо. Всички книжа трябва да се изгарят. Подло е да се пазят книжа. Истината не може да се запази! Разбирате ли? С течение на времето истината се превръща в лъжа! Оскърбителна лъжа, клевета. Подигравка!…

Тя го гледаше с интерес, той обаче като че ли не забелязваше това.

— Само глупаците и непочтените хора запазват чуждите мисли, чуждите думи, чуждите чувства, за да им се любуват тогава, когато вече нямат никакво право, тогава, когато това е най-обикновена кражба, грабеж спрямо някого, който е беззащитен; вие сигурно разбирате.

— Разбирам — призна Луця. — Но лошото, казано за хората, които пазят писма, не се отнася за моята леля. Пакетът е бил запечатан с восък отдавна и леля ми сигурно не го е отваряла от времето, когато е познавала автора на писмата. Всъщност не зная дали в пакета има само писма. В него може да има и някакви неща за спомен…

— Това е съвсем същото — прекъсна я гневно той. — Каква е разликата? Предметите за спомен също се свързват с някакви чувства, с някакви мисли. С някакъв миг. С даден момент. С определено настроение.

Луця, преструвайки се, че не забелязва неговото твърде лично отношение към случая, попита:

— Значи вие мислите, че е по-добре да ги изгоря?

— Не — по-добре, а непременно, и то колкото може по-бързо.

— Може и да имате право — каза тя с безразличен тон. — Ще последвам вашия съвет. — След малко допълни: — Отначало наистина имах желание да отворя този пакет и да видя някакви по-точни данни за този, за когото е предназначен. Помислих си обаче, че това може би е недискретно и може да засегне някого. Да, най-добре е да го изгоря.

Йемьол се засмя иронично.

— Ако хората бяха по-умни, щяха да изгарят такива неща много по-рано; още преди да ги изпратят. После вече е трудно да получиш писмата обратно. А недискретните изследователи понякога ги откриват и ги публикуват. Най-интимните, най-светлите тайни на един човек влачат по смърдящите улици и пазарища като кучета, изровили костите на мъртвец!… Разбира се, за да си достоен за тази чест, трябва да си прочут. Трябва през целия си живот — да бъдеш герой или велик поет, да се разкъсаш, да даряваш на народа своята душа, мислите си, кръвта си. Тогава едва признателното поколение ще те удостои, като извлече на показ твоите тайни, частния ти живот, всичко, което е било свято за теб. Този, който не е спечелил слава през своя живот, е принуден да се утеши с по-малко. Той трябва да се ограничи с надеждата, че неговите писма ще попаднат в ръцете на малко на брой, само на шепа любими наследници.

— Понякога става и друго — забеляза Луця. — Както например в този случай. Самата получателка, моята леля, ни най-малко не е искала писмата на този човек да попаднат в нечии ръце.

Той сви рамене.

— Защо тогава не ги е изгорила?

— Сигурно, защото е мислела, че авторът може да пожелае да ги получи обратно. И както виждате, те попаднаха в ръцете ми, но аз също не ги отворих. Скоро вече няма да съществуват и няма да бъдат изложени на човешкото любопитство.

Йемьол стана. Лицето му отново изразяваше цинизъм и безразличие към заобикалящия го свят.

— Много ми беше приятно да разговарям с вас, carissima, но не мога да ви посветя повече време. Зове ме моят дълг. Трябва да направя нещо за благополучието на отечеството и да излея в корема си известна доза картофи в течно състояние.

— Само че тази доза да не е много голяма — усмихнато каза Луця.

— Не се страхувайте. Ще се огранича точно с дозата, която се пада на глава от населението, според държавната статистика за употреба на алкохол. Ако дозата бъде двойна, моля ви, не ми се сърдете. Разликата идва оттам, че глава като моята струва два пъти повече.

Тя го гледаше как се отдалечава, неговите шеги не можеха да я излъжат. Добре знаеше, че всичките му мисли са се съсредоточили около някогашните преживявания. Сега той й се струваше много по-близък от другия Йемьол, Йемьол от дневника на леля й.

Същата вечер тя каза на Вилчур:

— Сега вече знам без никакво съмнение, че Йемьол е човекът, който е бил първата любов на леля ми.

Вилчур попита:

— Пожела ли да му върнете пакета с писмата?

Тя отрицателно поклати глава:

— Не.

Вилчур се усмихна.

— Така си и мислех.

— Сериозно? Признавам си, че за мен това беше истинска изненада.

— Защото много малко го познавате. Хора като него не обичат да се ровят в миналото, зачеркнато веднъж завинаги от тях самите или от съдбата.

— Да зачеркнеш все още не означава да забравиш — каза Луця.

— Да. Но то означава, че искаш да забравиш. Вярно е, че в такива случаи да искаш, не значи да можеш.

Същия ден Луця изгори всичките писма и книжа на леля си. На Йемьол не каза нито дума, защото очакваше, че сам ще попита. Той обаче едва след една седмица, веднъж, когато разговаряха, небрежно попита:

— И какво направихте, senorita, с онова, което е останало от вашата почитаема роднина?

— Постъпих, както ме посъветвахте — отговори тя. — Изгорих всичко. Но признавам си, че се страхувам да не би да съжалявам. Кой знае дали това лице, което би могло да държи на тези книжа, няма да се обади някога и няма да пожелае да ги вземе.

Йемьол направи гримаса.

— О, darling. Доколкото познавам хората, сигурно е, че това няма да се случи.

— Ако бях толкова сигурна като вас, нямаше да имам угризения на съвестта, че постъпих така лекомислено.

— Никога не трябва да съжаляваме за някакво лекомислие. Аз през целия си живот съм бил лекомислен и виждате отличния резултат. Къпя се в изобилие, жените ме обичат, „имам разума и селото“, както казва Фредро^[1], какво още ми липсва? Лекомислието е качество на истинските философи. Моля ви, вижте го в контраст с тежкомислие! Тежко мислят тъпите и мрачните хора.

Луця се усмихна.

— И вие понякога сте мрачен.

Той вдигна показалец:

— Само когато имам оплаквания от стомаха.

— Или пък под влияние на някакви мисли.

Той поклати отрицателно глава.

— Мислите са именно най-обикновен резултат от лошо храносмилане. Като лекарка вие сте длъжна да знаете това.

Тя се засмя.

— Като лекарка възразявам.

— Грешите. Ние нищо не знаем за нашия организъм, за нашите органи, докато не ни напомнят за себе си, когато започнат да ни болят. Тогава човек, както казва един божи мъдрец, се вглежда в себе си. И тъкмо това самонаблюдение са мислите. Подозирам, че Буда, съзерцаващ собствения си пъп, сигурно е страдал от лошо храносмилане, което впрочем ясно личи по неговия изпъкнал корем. Изобщо хората обръщат много малко внимание на връзката между духовния живот и процеса на храносмилането. Фройд свързва всичко с половите въпроси. Хайде конкурирайте го и насочете вниманието на хората към корема. Тогава може да се окаже, че страданията на младия Вертер са в резултат на диспепсия, от която по онова време е страдал Гьоте, че стихотворението „Тъжно ми е, боже“^[2] се е родило не от носталгията, а от прекаленото количество макарони в корема на Словацки. Да, illustrissima^[3], трябва да се обърне повече внимание на коремната кухина. Кой знае как би изглеждал днес светът, ако на Наполеон не бяха поднесли преди битката при Ватерло шест бъркани яйца. Кой знае какво би станало с мощта на Англия, ако Филип Испански не е страдал от киселини в стомаха.

— Кой знае — шеговито подхвана Луця — как би изглеждал господин Циприан Йемьол, ако стомахът му не поглъщаше такива количества алкохол.

Той сви рамене.

— Ей сега ще ви кажа.

— Слушам.

— Бих изглеждал вцепенен като някакъв истукан, изпънат, в черен сюртук, с подметки от картон, с ръце, послушно скръстени на гърдите, и е глава върху пълна със сено възглавничка. Или, накратко казано, щях да бъда нормален стандартен труп, позеленял и тъжен между четирите дъски на ковчега. Вие познахте. Наистина алкохолът има голямо влияние върху факта, че лицето, наричано Циприан Йемьол, е все още живо. Това е единствената течност, кристализираща в призма, през която все още може някак да се гледа отвратителната действителност на нашето всекидневие, лицата и мутрите на сбирщината — население на земното кълбо, и слънцето, което съвършено безсмислено дава живот на толкова много непотребни творения.

Луця сериозно каза:

— Може би действителността ви изглежда толкова отвратителна, точно защото я гледате през призмата на бутилката.

— Скъпа госпожице. Има два вида бутилки: пълни и празни. Аз умея да правя сравнение. И ви уверявам, че през пълната бутилка светът изглежда съвсем различен, отколкото през призмата на празната.

— А не ви ли е дошло наум, че можете да гледате света без каквато и да било „призма“?

Той се усмихна презрително.

— Разбира се, имаше такова време. Имаше такъв период в моя живот, който днес бих нарекъл телешки. Тогава бях толкова отчайващо глупав, че днес ми е трудно да повярвам, трудно ми е да обхвана размерите на моята тогавашна глупост.

— Страхувам се, че вие наричате идеализма глупост.

— Но какво има пак — възрази Йемьол. — Идеализмът не е глупост. Той е пълна идиотщина.

Луця го погледна недоверчиво и махна с ръка.

— Не ви вярвам. Казвам ви, не вярвам във вашия цинизъм. Той е маска, зад която се криете от самия себе си.

— Отгатнахте, madame отговори важно той. — Аз наистина съм херувим, който крие под жилетката ангелския пух на крилата си. Точно затова не се къпя, за да не се демаскирам.

— Няма да ме убедите с вашите шегички. Интуицията никога не ме е лъгала в такива случаи. В дъното на душата си сте останали такъв, какъвто сте били тогава.

— Кога? — запита той подозрително.

Тя се поколеба.

— Ами тогава, по време на вашата младост. По онова време, когато вие, така както сам казвате, сте бил глупав.

Йемьол присви очи и направи гримаса.

— Да оставим това настрана — каза той с друг тон. — Дори да е било така, защо ми го напомняте… — Обърна се и се отдалечи с бавна и натежала крачка.