Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (15)

Петнадесета глава

Откакто докараха професор Добранецки в болницата, преместиха всички пациенти от цялото крило „Б“ на първия етаж, за да се осигури абсолютно спокойствие на тежко болния. Лекарят, който идваше, както и целият персонал, трябваше да обуват плъстени чехли и да говорят шепнешком.

В последната стая, където беше настанен Добранецки, прозорците бяха заслонени и цареше полумрак. Болният не можеше да понася както светлината, така и силния шум. Под влияние на единия или другия дразнител той получаваше силни болки под черепа, които не намаляваха и след най-силните дози пантопон и морфин. До леглото му денонощно на смени дежуреха лекари. Освен това и съпругата на професора оставаше с часове край него.

Когато се отдалечаваше, болният изискваше тя да е при него. Състоянието му веднага се влошаваше, пулсът отслабваше, болките се увеличаваха, по страните му бликаха сълзи, които някой постоянно трябваше да трие. После изведнъж на лицето му се появяваше израз на облекчение. Необикновено изостреният му слух разпознаваше стъпките й в коридора, които другите все още не бяха чули. Когато тя сядаше до леглото му, той взимаше ръката й, затваряше очи и или мълчеше с часове, или й шепнеше нежни думи за това, че я обича, че е красива, че е живял за нея и че никак не му е тежко да се раздели с този свят, но не иска и не може да остави нея.

Понякога, най-често нощем, той губеше съзнание. Тогава получаваше конвулсии, след това повръщаше, после имаше страшни болки и бълнуваше несвързано.

Нина беше обезумяла. Никой от старите й познати не можеше да я познае. Без грим, сресана небрежно, с големи сенки под очите, тя ходеше като побъркана. И както преди, изглеждаше учудващо млада, така сега изведнъж се бе състарила.

— Вижте колко страда — казваха всички. — Това се казва любов.

Лъжеха се. Нина страдаше по други причини. Знаеше до какви неизбежни последици ще доведе смъртта на съпруга, й. От момента, когато Вилчур се беше оттеглил и той бе приел ръководството на болницата, материалното им положение наистина се беше оправило, но още не бяха успели да изплатят, макар и малка част от дълговете си. За Нина смъртта на мъжа й беше равносилна на пълна мизерия. Мизерия, която щеше да я доведе до загуба на общественото положение, удобствата, тоалетите, значението, красотата и успехите. Малко хора знаеха, че тя наближава четиридесетте. С цената на неограничени средства и много усилия тя бе поддържала красотата си, с която бе блестяла на младини. Сега, когато заставаше пред огледалото, я обхващаше отчаяние. Много добре знаеше, че не може да започне нов живот; че със смъртта на мъжа й нейната кариера на хубава жена ще приключи изведнъж като отрязана с нож. На успех сред мъжете можеше да разчита само докато се поддържаше, докато се обличаше елегантно и, търсена от обществото, сияеше със своя чар. Никой мъж нямаше да погледне една бледа, лошо облечена и изтерзана жена.

И когато тя казваше на мъжа си със страстен повелителен глас: „Трябва да живееш! Ти ще живееш!“, това същевременно значеше: „Аз искам да живея, а твоята смърт е и моя смърт“.

От страната и от чужбина бяха поканени за сметка на болницата най-добрите специалисти. До леглото на болния се правеха продължителни консулти.

Никои не даваше надежда. Не можеше да даде. Туморът под черепа растеше бавно, но непрекъснато, притискайки мозъчните гънки. Краят беше въпрос на време, и то на кратко време. На последния консулт се реши, че туморът има разклонения и поради това операцията вече е почти невъзможна. Прочутият американски лекар професор Колеман бе прекъснал почивката си на френската Ривиера и бе побързал да дойде край леглото на болния си колега. Когато Добранецки го помоли да му каже самата истина, той бе му отговорил:

— Не бих се заел с операцията, защото не виждам нейния смисъл.

Добранецки прошепна:

— Аз отдавна съм на същото мнение. Шансът е едно на сто.

— Едно на сто хиляди — поправи го Колеман.

Съшия ден следобед госпожа Добранецка, след като чу присъдата, реши, че ако шансът е едно на сто хиляди, все пак трябва да се направи опит и да се оперира. Тя умолява Колеман, докато той се съгласи.

— Аз съм абсолютно сигурен, че операцията няма да е сполучлива. Само ще ускори със седмица или с десетина дена смъртта на болния. Но щом като вие сте толкова категорична и настоявате, мога да я направя. Съмнявам се обаче, че професор Добранецки ще иска. Той отлично знае какво е състоянието му и самият той е много добър хирург, за да не разбере, че в случая ланцетът няма да помогне.

Американецът не се беше излъгал.

Всичко беше подготвено. Операционната беше готова, когато Нина започна да моли съпруга си да се съгласи да го оперират.

Той веднага категорично отказа.

Не помогнаха никакви настоявания и никакви молби. Напротив. Накрая болният се ядоса и горчиво запита:

— Нима искаш да ми отнемеш и тези няколко дни живот, които ми остават?

— Но, Йежи! — отчая се тя.

— Това, че бдиш до леглото ми, те измъчва и искаш вече да се отървеш от мен…

Разбира се, така й затвори устата. Тя млъкна. Седеше до леглото му потисната и примирена. Добранецки прекара нощта спокойно. А когато на другия ден сутринта Нина отново дойде, попита:

— Замина ли професор Колеман?

Нина се оживи:

— Да, но ще се отбие във Виена. Все още можем да го върнем с телеграма!

— О, не — не!

Й след малко добави:

— На този свят има само един човек, който може да ме спаси… Но той по-скоро ще предпочете да ме убие.

— Йежи, за кого говориш? — широко отвори очи тя.

— За Вилчур — прошепна Добранецки.

Сърцето и се сви. Беше казал истината. Не можеха да се надяват на помощ от Вилчур. Макар че добре разбираше това и макар да беше убедена, че за нищо на света нямаше да спечели благосклонността на Вилчур, тя се вкопчи в тази надежда:

— Йежи, ще се съгласиш ли да те оперират, ако той направи операцията?

— Да — отговори й след кратко колебание. — Но няма смисъл да говорим за това.

Тя беше разгорещена и възбудена.

— Все пак заслужава си да се опитаме, а? Може да се съгласи?

— Няма да се съгласи.

Ала Нина се вкопчи в тази мисъл. Не можеше да се освободи от нея и когато излезе от стаята, попита първия срещнат санитар:

— Тук ли е доктор Колски?

— Горе е, госпожо, в операционната.

— Моля, веднага щом свърши операцията, му кажете, че го моля да слезе долу. Ще го чакам в неговия кабинет.

Колски изслуша проекта на Нина с голямо учудване. И той не вярваше, че Вилчур ще се съгласи да оперира Добранецки. Не вярваше, че изобщо ще пожелае да дойде във Варшава.

— И все пак, пишете му — настояваше тя. — Телеграфирайте му. Аз не мога. Вие сам разбирате. Не става дума за амбиция от моя страна, но зная, че ще изхвърли телеграмата ми, без да я прочете. Та нали той ви обичаше.

Колски поклати глава:

— Моята молба също няма да помогне.

— Тогава пишете на доктор Канска, той я обича. На нейните молби може да отстъпи. Казвахте, че имала много добро сърце. Нали сега става дума за милосърдие. За милост към умиращ. Вие не можете да ми откажете.

След дълго колебание Колски беше се съгласил, макар и да знаеше, че така ще настрои Луця против себе си. Заедно с Добранецка бяха написали дълга телеграма.

Сега тъкмо чакаха отговора. Нина от време на време излизаше от стаята, където беше съпругът й, за да разбере дали Колски не е получил нещо. Телеграмата пристигна около обед. Колски я отвори и високо я прочете:

„Професор Вилчур страда от пареза на лявата ръка. Затова не може да оперира.

Луця“

Нина безсилно се отпусна във фотьойла.

— Божичко, божичко!

Изведнъж тя скочи:

— Не е вярно! Не може да е вярно! Това е само извъртане. Не вярвам.

Тя сграбчи телеграмата и размахвайки я, трескаво заговори:

— Та това е ясно — извъртане. Той няма сърце. Божичко мили, какво да правим. Посъветвайте ме. Как да го склоним?… Сигурно е съвсем здрав и се радва там, че неговият враг умира. Тази пареза на ръката сигурно е една нищо и никаква измислица.

Колски поклати глава:

— Не мисля, че е така. Госпожица Канска не би прибягнала към подобен претекст. А и професорът няма нужда да го прави — можеше да пише, че няма време, нали?

— Но тогава какво е това? Кажете ми какво е това?

Той сви рамене:

— Допускам, че е вярно.

Нина се разплака. Колски гледаше разчорлените й коси, зачервеното лице и подпухналите от сълзи клепачи. Беше отблъскваща. Отблъскваща и непоследователна. Дълги години бе изневерявала на мъжа си и го бе лъгала, а сега беше отчаяна, като че ли беше най-вярната и най-любящата съпруга на света. Може би точно затова у Колски се зароди съчувствие. Той лично наистина беше убеден, че животът на Добранецки не може да бъде спасен. Споделяше мнението на Колеман, че може да се говори за шанс едно на сто хиляди. И все пак… И все пак той вече бе видял не един пациент в подобно положение. Чудотворният ланцет на професор Вилчур беше съумявал да открие единствената — една на сто хиляди — щастлива възможност.

Прочете телеграмата още веднъж. „Пареза на ръката — мислеше си той. — Пареза не е пълно увреждане. А нима е нужно и двете ръце да участвуват в тази операция? Трапанацията и без това я правят асистентите. Дребна работа е. Става дума за отстраняването на тумора. В случая може да е достатъчна едната ръка. Може да са достатъчни дори само неговите указания.“

От опит Колски знаеше, че Вилчур притежава изумителна интуиция, когато се ориентира в оперативното поле. Безпогрешна интуиция. Разклонени и сложни тумори за него бяха нещо, което отдавна познаваше…

— Госпожо — обади се той, а Нина веднага престана да плаче, сякаш обнадеждена, — смятам, че Вилчур дори и да има пареза на ръката, пак би могъл да се заеме с операцията.

— Би могъл?… Господи! Наистина ли би могъл?

— Сигурно. С известни трудности, разбира се. Но не е невъзможно.

— А дали ще можем да го убедим?

Колски леко сви рамене.

— Той самият като хирург добре знае, че с помощта на асистенти, при това на асистенти, които отдавна го познават и са правили с него не една операция, ще може да направи и тази.

— Но как да го принудим?

— За принуда и дума не може да става. Остава само едно — да го молим.

— Тогава да изпратим втора телеграма, колкото може по-бързо!

Колски поклати глава:

— Това едва ли ще доведе до някакъв резултат.

— Тогава какво да правим? Какво да правим? — и тя конвулсивно сви пръсти.

Колски дълго размишлява и после каза:

— Доколкото познавам професор Вилчур и доколкото мога да предположа, смятам, че най-добре ще направите, да заминете там, при него. Ако успеете да го трогнете, ако можете да изтръгнете прошка от него, може и да се съгласи. Разбира се, в случая и дума не може да става за нещо сигурно…

Нина скочи от мястото си.

— Но имаме ли време за всичко това? Ще успея ли да отида там, в граничните области, и да се върна с него? Няма ли да бъде вече много късно?

Той разпери ръце.

— Никой не може да гарантира.

— Да, да — засуети се трескаво тя. — Не трябва да се губи нито миг. Няма да вземам никакъв багаж. Ще замина така, както съм. Вече всичко ми е безразлично. Само проверете кога е първият влак.

— Мисля, че най-добре е да заминете със самолет. Ще летите до Вилно, а от летището ще тръгнете направо за Радолишки с такси, което ще поръчате още от Варшава. Така ще бъде много по-бързо, отколкото с влак. Отиване и връщане за по-малко от ден и половина. Точно тридесет и осем часа с двата часа престой в града включително.

— Колко сте добър — учуди се тя. — Вие вече сте проверили и пресметнали всичко.

Колски нищо не отговори. Беше пресмятал всичко това много пъти. Толкова, колкото пъти бе очаквал Луця да му разреши да я посети, макар и за кратко.

Нина вече не се чудеше, че той знае часа на излитането и кацането на самолета във Вилно, че знае как да се поръча там такси.

— Колко е хубаво, че знаете всичко! Сама нямаше да се оправя с тези неща. Не съм на себе си.

Изведнъж тя го хвана за ръката.

— Господин Колски! Тръгвайте с мен, господин Колски, моля ви!

Колски леко пребледня.

— Това е невъзможно — отвърна той. — Сега не мога да замина.

— Защо?

— Болницата е пълна, колегите са претоварени. Не мога.

— Ах, какво ме интересува болницата! — ядоса се Нина. — Веднага ще говоря с доктор Ранцевич и вие ще бъдете освободен.

На Колски му стана неприятно.

— Не става въпрос за Ранцевич и за разрешение, а просто не е удобно да принуждавам колегите да работят повече, защото на мен ми се иска да се поразходя из граничните области.

Тя го погледна с упрек.

— Вие наричате разходка пътуването, което ще направите, за да спасите умиращия си шеф?

Колски сведе глава и замълча. Всъщност той не искаше да придружи Нина по съвсем други съображения. Знаеше, че Луця не можеше да я понася. Допускаше, че въз основа на собствените му писма впрочем можеше да го заподозре в някакви интимни отношения с Добранецка. Появеше ли се там заедно с нея, щеше само да потвърди заключенията й. Нещо повече — в очите на Луця и Вилчур щеше да се озове в ролята на съюзник на двамата Добранецки. А той не искаше тава. Фактът, че беше подписал телеграмата до Луця, беше достатъчна жертва от негова страна. Телеграмата на Луця го убеди — суха, делова, нищо лично. Не бе добавила нито дума за него. Нито поздрав дори.

— В краен случай може да ви придружи секретарят на професора — каза той.

Тя поклати глава:

— Не, не. Трябва да дойдете вие. Не става дума само да не съм сама.

— А за какво още?

— С тях вие сте в добри отношения. Вашите уговорки ще дадат по-добър резултат от моите.

— Не съм толкова сигурен.

— Но ние не трябва да пренебрегваме нищо, което би могло да склони професор Вилчур да се реши да оперира. Вие трябва да дойдете. Не ми дължите нищо и не ви моля заради това, но сега става дума не за мен, а за съпруга ми.

Колски смяташе, че не може повече да упорства.

— В такъв случай — каза той делово — след половин час трябва да сме на летището. Оттам ще телеграфираме.

— Благодаря ви — протегна му ръка тя, а в очите й отново се появиха сълзи.

За по-малко от час след този разговор те вече седяха в самолета, който леко се откъсна от земята. Беше типичен есенен ден. Ниско над летището бяха надвиснали черни облаци. Ръмеше ситен плътен дъжд. Самолетът направи широк кръг и издигайки се по-нависоко, потъна в облаците. Вътре цареше полумрак. Но само след няколко минути изведнъж стана невероятно светло. Видяха над себе си слънцето в неизказано чистата синева, а долу под тях — застиналото море на белите вълнисти възвишения и могили, море безбрежно, върху което падаше само тяхната сянка, сянката на самолета беше единственото тъмно петно.

В това време в болницата край воденицата не очакваха гости. Този ден имаше малко пациенти, защото още от сутринта валеше такъв проливен дъжд, че дори Йемьол не се реши да отиде в Радолишки както обикновено. Псуваше под носа си, ходеше мрачен и никой не си даваше труд да го развесели, защото Донка бдеше при болните, Луця беше потънала в размисъл, а и Вилчур никак не беше настроен да разговаря. Седеше в стаята си и четеше.

След вечеря той обясни, че е изморен и веднага си легна, Йемьол последва примера му. Луця още веднъж нагледа болните, подреди всичко в амбулаторията и започна да записва сметките. И както винаги, затвори външната врата. По това време много рядко, почти никога не идваха в болницата.

Скоро тя остави писалката и се замисли. Днес Вилчур беше потиснат и това не бе убягнало от вниманието й. Наистина този ден никой нямаше добро настроение, но професорът много рядко беше толкова смазан. Във Варшава бе го виждала в подобно състояние. Сигурно отново преживяваше някакви тежки спомени. Можеше да се предположи, че телеграмата от предишния ден е събудила тези спомени. Интуицията подсказа на Луця, че по-голяма роля в случая играеше балът в Ковалево. Въпреки неприятния разговор с Юрковски, този бал за нея винаги щеше да бъде един много мил спомен.

Тя разбираше, че мнението на Вилчур е съвсем друго. Когато танцуваше, ясно чувстваше неговото неодобрение. Не порицание, не осъждане, но нещо като недоволство. Може би не бе постъпила добре, като бе танцувала? Може би изобщо не трябваше да го кара да ходят там?

Все пак тя не можеше да се упреква за това. Толкова малко удоволствия имаше. До такава степен се беше отказала от всички забавления, че сега, когато един-единствен път след толкова много месеци бе пожелала да се весели, имаше право да очаква от него разбиране.

Тези мисли я потискаха и изпълваха с някаква неясна тъга. Стана. Реши да остави сметките за следния ден и започна да прибира книжата в чекмеджето.

Точно в този момент силна светлина блесна в прозореца. Откъм воденицата се приближаваше лека кола.

— Какво ли е това? — учуди се Луця.

През шума на дъжда до нея достигна шумът на мотора. Колата спря пред терасата и след малко на вратата се почука. Тъй като преддверието беше тъмно, Луця взе от амбулаторията една лампа и отвори вратата.

В първия момент не позна Добранецка и попита:

— Болен ли докарахте, госпожо?

Добранецка отговори:

— Сигурно много съм се изменила. Аз съм Добранецка.

Луця отстъпи една крачка. Кръв нахлу в лицето й. Но преди да успее да каже нещо, зърна зад Добранецка Колски. Овладя се.

— Моля. Влезте.

Остави лампата на масата и застана изправена, стиснала челюсти. Появата на тази жена беше направо цинизъм. Вълната на омраза се надигна у Луця с някогашната сила.

Нина се приближи и протегна ръка.

— Няма ли да ми подадете ръка? — попита тя смирено.

След кратко колебание Луця й протегна края на пръстите си, но с това движение изрази цялото презрение, което бе затаила. И на Колски протегна ръка с безразличие. Страхуваше се да не би разговорът да събуди професора, затова ги заведе в амбулаторията и след като затвори вратата, попита:

— Не получихте ли телеграмата?

— Получихме я, но… — започна Добранецка.

— Жалко, че сте губили време да пътувате. Мога да повторя само това, което беше в телеграмата.

— А професор Вилчур тук ли е? За да не изпуснем самолета, ние трябва да тръгнем най-късно след два часа.

Луця сви рамене.

— Не ви задържам. Още повече че вие не можете да видите професор Вилчур. Сега е нощ. След като е работил цял ден, професорът спи и не мога да го будя.

Добранецка цялата трепереше.

— Моля ви. Умолявам ви. Става дума за живота на моя мъж.

Луця присви очи:

— А вие и вашият съпруг тогава, когато нямахте нужда от професор Вилчур, намерихте ли искрица човешко отношение към него. С какво право сега вие идвате при човека, когото онеправдахте, лишихте от всичко и едва не унищожихте морално? Да, защото вие направихте това! Защото вашият съпруг и вие бяхте изворът на всички подлости, с които оплетохте професора. И сега молите за милост? Отлично знам какво да мисля за вас. Знам, а и професор Вилчур знае. Ако има нещо, което все пак ме учудва, то е, че толкова късно си получихте заслуженото наказание. Човек трябва да няма никакво чувство за срам, та след всичко, което се случи, да се явявате тук, в дома на професора! Трябва да си цинично животно, а не човек, за да молиш професора за помощ!

Добранецка, стиснала слепоочието си, тихо повтаряше:

— Боже… боже… божичко…

Колски, блед и мълчалив, стоеше, опрян на облегалката на стола и се взираше в искрящите от омраза очи на Луця. Не чуваше какво говори тя. Поглъщаше нейното присъствие, опиянен от факта, че я вижда.

— Вие не сте достойна да пристъпите прага на тази къща. Всяко ваше докосване омърсява и оскърбява. Напразно сте дошла тук, защото ме отвращава дори това, че ви виждам унизена. Вие няма да видите професора!

— Колко жестоко си отмъщавате… — прошепна Добранецка.

— Съдбата ви отмъщава, съдбата, не аз!

— Тогава защо ми пречите да видя професора? Отмъщението ли ви кара да сте толкова неотстъпчива?

Луця я измери с презрителен поглед.

— Не отмъщението, защото знаете ли какво каза професорът вчера? Каза, че не би отказал да помогне и на най-големия престъпник.

— Тогава защо ни отказва на нас?

— Защото не може да ви помогне. Няма да събудя професора и няма дори да му кажа, че сте били тук. Не искам да му нарушавам спокойствието. Ах, вие, с вашата алчност и завист, вие дори не сте в състояние да разберете на каква висота е благородството му, колко безмерна е добротата му и с каква жертвоготовност е изпълнена душата на този онеправдан от вас човек. Разкривате се дори с това, че дойдохте тук. Защото вие, разбира се, не сте повярвали на думите ми в телеграмата. Помислили сте, че е чиста измислица. Нали? Така ли е? Помислили сте, че е лъжа; че професор Вилчур е искал да ви покаже, че въпреки всички нанесени обиди, не би ви отказал помощта си, стига само да можеше? Но се лъжете. Не съм длъжна да ви давам никакви обяснения, но ще ви кажа. Неотдавна бясно куче ухапа професора по ръката и оттогава, въпреки че той бе подложен на съответното необходимо лечение, лявата му ръка непрекъснато трепери. Сега разбирате ли, че професорът наистина не може да се заеме с тази операция?

Добранецка искаше да каже нещо, но Луця я спря с един жест:

— Не. Недейте, не казвайте нищо. Не казвайте нищо. Страх ме е да не чуя някакво гадно подозрение. Защото от тази уста, която роди най-лошите клевети и хули, аз не мога да очаквам нищо друго. Няма защо да оставате повече. Хайде, вървете си. Да, вървете си веднага и ни дайте възможност да ви забравим вас и вашия съпруг!…

Добранецка изведнъж падна на колене пред нея:

— Милост!… Милост!… — стенеше тя и бурно зарида.

Но Луця беше непреклонна.

— Станете, моля ви. Това е отвратително! — И обръщайки се към Колски, тя каза почти повелително: — Хайде; вдигнете тази жена.

Колски помогна на Нина да стане и я настани на един стол. Тя продължаваше да ридае и в стаята няколко минути се разнасяха нейните ридания. Заговори през сълзи:

— Ужасно се отнасяте към мен. Ужасно, Може и да съм го заслужила. Но аз ще понеса всички унижения… Всички. Само недейте да ми отказвате тази милост. Аз трябва да видя професора.

— Защо? — кратко попита Луця.

— Защото господин Колски казва, че треперенето на ръката не е непреодолима пречка. С помощта на асистентите професорът може да оперира с една ръка.

Луця сви рамене.

— Това доказва само едно, че господин Колски е лош хирург.

— Извинете, госпожице — обади се за пръв път Колски. — Аз наистина го казах и вие, доколкото имате представа за мен, знаете, че не говоря на вятъра. Напълно възможно е наистина.

Луця отрицателно поклати глава.

— Не мога да се съглася, че сте прав, защото вчера чух мнението на професора от собствената му уста — не би се наел с тази операция.

— И аз не бих се наел — спокойно отговори Колски. — Но ако бях единственият, който може да я направи, щях да рискувам. Убеден съм — професор Вилчур ще признае, че имам право, освен ако е отказал по някакви други съображения.

Луця го прониза с поглед, неговата поява я възмути дълбоко. Разбра, че е използвал благоприятния случай, пристигането на Добранецка, за да дойде, макар и да не бе получил нейното, на Луця, позволение.

— Нима трябва и на вас — наблегна тя — да казвам, че професорът не се е ръководил от никакви „други“ съображения?

В преддверието скръцна врата и се разнесе шляпане на пантофи. Всички млъкнаха. Стъпките се насочиха към амбулаторията. Нищо чудно. Ивицата светлина под вратата показваше, че оттук се носеха отгласите от разговор.

Вратата се отвори и на прага застана професор Вилчур по халат. Огледа се, вероятно заслепен от светлината.

— Луця, какво става?

Погледът му се спря на лицето на Колски, още преди да получи отговор. В следния миг позна Добранецка и инстинктивно се отдръпна.

Добранецка протегна към него ръце.

— Господин професоре! Помощ! Дошла съм да ви моля за помощ!

Вилчур дълго не можа да продума. Видът на тая жена го разтърси из основи. За един миг в паметта му оживяха спомените за ония месеци, когато тя водеше ожесточена кампания и настройваше общественото мнение срещу него — с най-отвратителни хули и клевети.

— Умолявам Ви, господин професоре, помогнете. Само вие единствен можете да го спасите! Милост!… Милост!…

Вилчур вдигна поглед към Луця.

— Не изпратихте ли телеграмата?

— Изпратих я, разбира се.

— Получихме я… — започна Добранецка.

— Щом като сте я получили — прекъсна я Вилчур, — знаете, че аз с нищо не мога да ви помогна.

— Можете, господин професоре, можете.

Вилчур направи нетърпелив жест:

— Давам си сметка, че нервите ви не са наред. Но, моля ви, успокойте се и разберете, че говорите с лекар. С честен лекар. Ако съм отказал да помогна, бил съм убеден очевидно, че не съм в състояние. Разбирате ли? За мен няма никакво значение кой търси моята помощ. Ако някой се нарани при опит да ме убие, и него бих лекувал така, както всеки друг. Зная, че трудно ще ми повярвате, защото нашите етични възгледи са поляризирани. Но щом не вярвате на думите ми, повярвайте на собствените си очи.

Протегна лявата си ръка, която в този момент трепереше много силно.

— Виждате ли, аз съм инвалид. Ако операцията е толкова сложна и тежка, че и най-известните специалисти не се наемат да я направят, как можете да очаквате това от мен в такова състояние? Никога не съм бил чудотворец. Като хирург наистина можех да се гордея, че съм специалист в своята област и че имам сигурна ръка, макар и някои да го отричаха. Трябва да съм луд, за да отстъпя на молбите ви сега, когато си давам сметка за своя недъг!

Той още малко подържа пред очите й своята трепереща ръка, после бавно се обърна към вратата.

Добранецка впи пръсти в ръката на Колски, викайки:

— Моля ви, не му позволявайте да излезе. Говорете му!

— Господин професоре! — обади се Колски.

Вилчур се спря с ръка на бравата и се обърна.

— Какво още искате да ми кажете? Та вие като хирург разбирате най-добре.

— Да, господин професоре. Имате право, признавам, че самостоятелно не бихте могли да направите и много по-лека операция. Но сега не става дума да оперирате вие лично. Въпросът е да присъствате, да поставите точна диагноза, да давате точни инструкции, указания при самото извършване на операцията.

Усмивка се появи върху устните на Вилчур.

— Нима вярвате, че такава операция per procura може да бъде сполучлива?

Колски не отстъпваше.

— Чувал съм за следния случай: в открито море някакъв механик на кораб, който и понятие нямал от анатомия, ампутирал крака на моряк само по указанията на хирург, предавани по радиото от едно пристанище. Операцията излязла сполучлива.

Нина продължаваше шепнешком през сълзи:

— Умолявам ви, професоре. Умолявам ви.

Вилчур, свил вежди, дълго стоя така.

— При леки случаи подобни опити може понякога да са успешни. Но аз отново ви питам: вярвате ли, че бихме могли да приложим подобна система и в този случай?

Колски поклати глава:

— Не, господин професоре. Аз изобщо не вярвам, че тази операция може да бъде сполучлива. Според мен болният е в безнадеждно състояние. Но…

Прекъсна го високото ридание на Добранецка.

— Но моята вяра или невяра не може да влияе върху факта, че има някаква възможност пациентът да бъде спасен. Професор Колеман определи тази възможност като шанс — едно на сто хиляди. Но щом като пациентът убедено твърди, че ако оперирате вие, господин професоре, можем да се надяваме на този единствен шанс, аз мисля, че вие няма да откажете. Мисля, че не трябва да отказвате.

Вилчур изненадан го погледна в очите.

— И защо мислите, че не трябва да откажа?

Колски отговори твърдо:

— Бях ваш ученик, господин професоре.

В стаята, настъпи мълчание.

Несъмнено думите на Колски направиха на Вилчур голямо впечатление. Той се приближи до прозореца и се загледа в капките дъжд, които се стичаха по тъмните стъкла. Встрани пред терасата светеха червените стопове на колата, хвърляйки слаб отблясък върху изкаляния номер.

Вилчур каза, без да се обръща:

— Луця, ще бъдете ли така добра да ми приготвите куфара?

— Веднага — тихо отговори Луця.

Още не беше успяла да затвори вратата след себе си и чу как избухна бурно ридание. Това беше Добранецка, която падна на колене пред Вилчур:

— Благодаря ви. Благодаря ви — викаше тя, опитвайки се да хване ръката му.

— Успокойте се, моля ви — каза той със сподавен глас.

— Ще го помня, докато съм жива.

Той тъжно се усмихна и махна с ръка.

— Изправете се, моля ви, и седнете.

Обърна се към Колски и посочи една полица на стената.

— Колега, там ще намерите валерианови капки.

Колски остави настрана шапката си, която до този момент бе държал в ръка. Огледа многобройните шишета и флакони и след като намери онова, което търсеше, отброи тридесет капки в една чаша, доля, без да бърза, вода от гарафата на масата и подаде чашата на Нина. През цялото време Вилчур внимателно го наблюдаваше, сякаш размисляше. Най-после сложи ръка на рамото му и каза:

— Вие наистина бяхте мой ученик. И аз не се срамувам от това.

Колски се изчерви.

— Повярвайте ми, господин професоре, не заслужавам вие да имате толкова ласкаво мнение за мен.

Вилчур, потънал в мисли, като че ли не го чу. И тези мисли сигурно бяха много важни, защото челото на професора се покри с дълбоки вертикални бръчки. Изведнъж той погледна Колски право в очите с назряло решение в погледа.

— Убедихте ме. Ще отида, но само при едно условие.

Колски малко се разтревожи:

— Предполагам, че госпожа Добранецка ще приеме каквито и да било условия.

— Да, да — потвърди Нина. — Приемам всички условия предварително.

Вилчур не й обърна никакво внимание и продължи да говори с Колски:

— Това условие не засяга никого другиго, а само вас.

— Мен? — учуди се Колски.

— Да. И подчертавам, че това е условие sine qua non.

— Слушам ви, господин професоре.

— Ето — докато съм във Варшава, вие, колега, ще останете тук. Аз не мога, вие сам разбирате, да изоставя пациентите си. Доктор Канска не е хирург, а тук имаме много случаи, когато е крайно необходима помощта на хирург. Вие ще останете тук, докато се върна.

Колски стана бял като платно. Неочакваното предложение на Вилчур го връхлетя като безмерно щастие, пред което отстъпваше въображението дори. Да остане тук? Да бъде заедно с Луця, да я вижда всеки ден? Да работят заедно както някога, както във Варшава? И в най-смелите си мечти не бе стигал дотам. Вече искаше да каже, че е съгласен с поставеното от професора условие, но се спря, като си помисли как ли щеше да приеме всичко това Луця. Дали нямаше да го заподозре в хитра измама, нямаше ли да го сметне за натрапник? Особено след като беше чул от нейните уста всичко, което тя каза на Добранецка. В думите й можеше да се прозре намерението й да го причисли към враговете на професора, които тя смяташе и за свои врагове. Така радостта да бъде край нея би могла да се превърне в непоносимо мъчение и за двамата.

— Не зная — започна той с несигурен тон, — не зная дали мога да си го позволя, господин професоре.

— Защо?

— Във Варшава имам много работа. Болницата е пълна. Освен това и пациентите, които приемам частно…

— Та нали е трябвало да оставите някакъв заместник?

— Да, но в болницата. Доктор Ранцевич ме освободи само за две денонощия.

Вилчур внимателно го погледна.

— Колега, смятам, че при създалата се ситуация това не е аргумент, с който трябва да се съобразяваме.

— Разбира се — запъваше се Колски. — Но все пак, от друга страна…

— Не искам да ви насилвам. Не допускам престоят ви тук да бъде чак толкова неприятен. Зная от доктор Канска, че в писмата си до нея неведнъж сте изразявали желание да ни посетите. Във всеки случай аз няма да оттегля моето условие. Моля ви, размислете.

— Няма какво повече да говорим — скочи от стола Добранецка. — Разбира се, че доктор Колски ще остане. С Ранцевич ще говоря аз. Невъзможно е Ранцевич да има каквито и да било претенции в това отношение. Не разбирам защо упорствате. Не разбирам, още повече че знам колко голяма симпатия изпитвате…

— Съгласен съм — бързо я прекъсна Колски. — Ще остана, докато се върнете.

— Ето, всичко е наред — усмихна се Вилчур. — Неудобствата тук не са чак толкова страшни. Ще живеете в моята стая. И моля ви, използвайте всичко, от което имате нужда. Защото сигурно не носите много неща.

Колски поклати глава.

— Нищо не съм взел.

— Тогава ще ми дадете варшавския си телефон и веднага щом пристигна, ще позвъня, за да ви изпратят всичко, което е нужно.

— Аз ще уредя това — намеси се Добранецка.

— Няма да е лошо, колега, да се запознаете с тукашните условия и тукашните хора. Ето ви една кратка ваканция, въпреки че времето не е ваканционно.

След като размисли, Колски каза:

— Бих искал да ви помоля само за едно.

— Слушам ви.

— Исках да ви помоля вие, господин професоре, да кажете на госпожица Канска, че инициативата да остана тук е ваша и че вие сте ми поставили това условие, за да заминете за Варшава.

Вилчур отговори малко учудено:

— Но, разбира се. Мога да й го кажа.

Добранецка нетърпеливо поглеждаше часовника си.

— Толкова се страхувам да не закъснеем за летището. Пътищата са невъзможно разкаляни. За всеки случай бих искала да тръгнем, колкото може по-рано. Разбира се, ако вие, господин професоре, можете.

Вилчур кимна:

— Веднага ще се облека. След десет минути ще бъда готов да замина.

Отиде в своята стая, където Луця привършваше нареждането на куфара. Той й помогна да го затворят.

— Луця, много ли сте недоволна от мен? — попита Вилчур. — Помислете си, моля ви, как бихте постъпили в тоя случай вие самата.

— Не знам — сви тя рамене. — Не знам как бих постъпила, ако бях на ваше място. Но ако трябваше да спасявам този човек, пръста си не бих помръднала. Едно такова чудовище не заслужава да живее. Колкото по-бързо се отърве светът от него, толкова по-добре.

Тон се усмихна:

— Смела сте.

— Смела ли? — учуди се тя.

— Узурпирате божественото право да съдите. Но щом като все пак го правите, тогава трябва да си присвоите и друго божествено качество: милосърдието. Но няма да спорим, защото сега нямаме време. Трябва бързо да се облека.

— Няма дълго да останете във Варшава, нали? — запита го тя от вратата.

— А, не. Точно колкото е необходимо — нито час повече. Ах, да. За да не скучаете тук и за да има кой да ви помага, ще остане доктор Колски. Аз го помолих. Изисках даже да остане до моето завръщане. Той дори много възразява, но беше принуден да се съгласи, защото аз поставих такова условие.

Луця го гледаше с широко отворени очи:

— Той е възразявал? Не разбирам защо сте го принудили, като толкова много се е противил. Отлично ще се справя и сама. При това доктор Павлицки идва почти всеки ден.

— Е, невинаги, невинаги — спокойно я поправи Вилчур.

— Пък и не разбирам…

Той я прекъсна.

— Ще уточним това друг път. Сега трябва веднага да се облека.

Щом тя излезе, той бързо се облече и след пет минути се появи в преддверието вече в палто и с куфар в ръка. С няколко изречения инструктира Луця във връзка с различни проблеми в болницата, после топло й целуна ръка и излезе на терасата, където госпожа Добранецка вече го чакаше. Отидоха до колата под проливния дъжд. Тя беше голяма, тежка, малко поостарял модел, но въпреки това беше удобна, с добри ресори. Придвижваше се с равен ход, макар че пътят бе разкалян. Опитният шофьор умело заобикаляше големите локви и по-опасните дупки.

Госпожа Добранецка се опитваше да разговаря с Вилчур, но той й отговаряше едносрично. Тъй като тя не отстъпваше и продължаваше да търси нови теми, накрая й каза:

— Моля ви, уморен съм, ще се опитам да подремна.

Тя разбра и млъкна.

Наистина засега и дума не можеше да става за дрямка, когато обаче след един час колата излезе от селския път на шосето, професорът се отпусна на облегалката, затвори очи и заспа. На летището пристигнаха много рано — повече от час преди излитането. Това свободно време Вилчур посвети на писмо до Луця, за да й напомни някои неща, които бе забравил да каже на заминаване.

След два часа бяха вече на варшавското летище и от Окенче потеглиха направо за болницата. Когато колата спря пред главния вход, Вилчур не можа да слезе веднага. Силите му изведнъж го напуснаха. Сърцето му се сви, като видя сградата, в която бе работил толкова години, болницата, която сам беше създал. Влезе със сведена глава и от преддверието инстинктивно се отправи към някогашния си кабинет. Добранецка беше го изпреварила и вече беше успяла да каже някому, че е пристигнал.

По всички етажи бяха научили само за минута. Всички знаеха, но не можеха да повярват. Ранцевич, доктор Михаловски, Котковски и други лекари изтичаха да посрещнат Вилчур. Заобиколиха го, стискаха му ръка и все още не вярваха на очите си.

Имаше нещо трагично и неправдоподобно във факта, че този човек беше се решил на един толкова великодушен жест, на такова свръхчовешко себеотрицание.

Когато преди два дена бяха разбрали, че Добранецка и Колски са заминали за Радолишки, за да молят Вилчур да дойде, всички свиваха рамене. Никой нито за миг не допускаше, че Вилчур ще се остави да го убедят. Само Ранцевич, който го познаваше много отдавна и най-добре, каза:

— Хората се променят. Може и той да се е променил. Но ако не се е променил, не трябва да губим надежда. — И след малко добави: — Друг въпрос е дали ще има полза от неговото идване. Добранецки няма да доживее до сутринта, а и операцията. Тази операция може да се сравни с лотария, в която няма нито една печалба.

Действително от двадесет и четири часа състоянието на Добранецки чувствително се беше влошило. Болният от време на време губеше съзнание, а когато за малко идваше на себе си, от болка стенеше, защото вече не можеше да вика. В симптомите беше настъпила радикална промяна, а именно: имаше увреждане на зрението и на слуха. Сега се оплакваше, че е тъмно и макар и да засилиха осветлението, той не различаваше лицата дори на тези, които стояха най-близо до него. Понякога напълно губеше слух и искаше да му говорят по-високо.

Преди да отиде при болния, Вилчур дълго се съветва с Ранцевич и с лекарите, които бяха се грижили за Добранецки. Представиха му старателно подготвена подробна епикриза и описание на направените изследвания и анализи. И той не можеше да не признае мислено, че нищо не беше пренебрегнато. Бяха отбелязани всички симптоми, не бяха пропуснати дори и онези, които на пръв поглед нямаха никакво значение, нито признаци, които лекуващият лекар не можеше да обясни. Така че Вилчур можеше да използва много богат материал, за да изгради своята преценка за състоянието, на болния и за вида на заболяването. Приложените диагнози и мнения от консултите застъпваха правилното становище, че до малкия мозък (според Колеман — между малкия мозък и мозъчната обвивка) се бе появило новообразуване вследствие на израждането на паяжинната тъкан или на меката мозъчна обвивка.

Ранцевич каза, че е склонен да приеме това становище и добави, че самият Добранецки бил изказал мнение за мястото на първичния тумор някъде около епифизата, и то, защото първите прояви на болестта засягаха обмяната на веществата. Отначало той самият, както и други лекари, които го бяха преглеждали, смятаха, че причината е в неправилното функциониране на черния дроб.

— Да — призна Вилчур. — Струва ми се, че Добранецки е имал право. Неправилното функциониране на черния дроб много често е вторична проява при наличие на недостатъчна продукция на епифизата. Ако туморът наистина се е загнездил там, отстраняването му ще бъде извънредно трудно. Несъмнено може да се твърди, че има притискане на corpora quadrigemina^[1]. За това говорят съвсем ясно смущенията в слуха и зрението. Засегнат е и малкият мозък. От всичко следва, че разклоненията на тумора са разнопосочни и усложнени.

Той се замисли, а Ранцевич запита:

— При това положение може би изобщо няма смисъл да се прави операция?

— Не зная. Ще видя — отговори Вилчур. — Сега искам да го прегледам.

Добранецки беше в съзнание, но не позна Вилчур, който веднага забеляза важен, но неотбелязан в историята на заболяването симптом на болестта — разширени зеници. Това даваше основание да се предполага, че се е намалила продукцията и на хипофизата, защото разширението на зениците можеше да бъде последица от прекомерна продукция на надбъбречната жлеза, продукция, регулирана именно от хормоните на хипофизата. Това на свой ред подсказваше, че размерът на новообразуването сигурно беше значителен, щом като неговият натиск оказваше през понса въздействие върху хипофизата. Това можеше да означава, че aquaeduofus Sylvii е притиснат и връзката между третия и четвъртия ventricul^[2] е прекъсната.

По-нататъшният преглед не внесе нищо ново в концепцията на Вилчур. Тъй като сърдечната дейност беше достатъчно интензивна и кръвното налягане не падаше под сто, той реши, че операцията може да се извърши.

Тази новина веднага се разнесе из цялата болница. Тъй като Вилчур не можеше да оперира поради състоянието на лявата си ръка, операцията щеше да направи доктор Ранцевич, а щеше да асистира неврохирургът доктор Хенеберг от Познан, който от една седмица вече беше във Варшава.

Операцията беше назначена за десет часа вечерта. Вилчур, Ранцевич и Хенеберг се затвориха в кабинета по анатомия. Тук Вилчур започна подробно да разяснява върху един макет на мозък своето становище за разположението и разклоненията на новообразуването.

Разбира се, до отварянето на черепа цялото му гледище почиваше на хипотеза, но двамата лекари внимателно го слушаха, за да не изпуснат нито дума от неговите обяснения, а и двамата бяха убедени, че хипотезата на Вилчур е плод на неговата изумителна интуиция, граничеща с гениалност.

— Такова е положението според мен — завърши той своя доклад. — Признавам, че операцията е невероятно трудна и надеждата да бъде сполучлива е много слаба, като се има предвид, че няколкото разреза, по-точно казано — осем или девет разреза, трябва да се направят, без да се вижда, слепешком, като човек се доверява единствено на усета си.

— Чудесно ни успокоихте, професоре — недоволно се обади Ранцевич.

Хенеберг стана и отмести стола си.

— Аз гласувам за това — да се откажем от операцията.

— Аз съм на противно мнение — поклати глава Вилчур.

— Но това надхвърля човешките възможности!

— Тогава — сериозно каза Вилчур — трябва да открием у себе си свръхчовешки възможности. Според мен пациентът няма да доживее, до утре вечер, ако се откажем от операцията. Следователно няма никакъв риск. Нямаше да съм за операцията, ако не, беше фактът, че при сполучливо отстраняване на новообразуването, животът му със сигурност ще бъде спасен. Не само ще бъде спасен, но и ще оздравее. Драги господа. Става дума за оперативно отстраняване на тумор — а това именно е задача на хирургията. В дадения случаи тази задача е трудна, признавам. Може би най-трудната, с която съм се сблъсквал в моя живот. И все пак смятам за свой дълг да ви кажа, господа, че не бих похвалил нито един хирург, който не би я приел. Особено тогава, когато отказът означава за болния неизбежна смърт.

— Имате право, професоре — призна Ранцевич, — пристъпвам към тази операция, която — няма защо да се лъжем — сигурно е обречена на фиаско, но която все пак трябва да направим.

И той потупа Хенеберг по рамото.

— Хайде, колега. Повече смелост. Не забравяйте, че ние сме в много изгодна ситуация — ще присъствува лично професор Вилчур. Ако по време на операцията се окаже, че положението е друго, не както сме го предвидили — той веднага ще ни посъветва.

Закараха Добранецки в операционната точно в десет часа и му сложиха упойката. Предварителната работа, или отварянето на черепа, трябваше да бъде извършена от доцент Бернацки; доктор Жук щеше да му асистира. Когато трапанацията беше към своя край, в операционната влязоха професор Вилчур с Хенеберг и Ранцевич. Почти всички лекари, които бяха в болницата, се събраха. Професор Вилчур се приближи към операционната маса и се наведе над отворения череп.

Всичко като че ли потвърждаваше неговата диагноза. На мястото на тилната кост се показваше оголеният мозък в три издатини: двете бели издатини на големия мозък, гъсто осеяни с розовата и синкавата мрежа от кръвоносни съдове, а под тези две издатини — сивият гъбест малък мозък, на ивици, които се извиваха в средата към началото на гръбначния стълб. Издуването на обвивката свидетелстваше, че някакво тяло, чуждо на естественото състояние на вътрешната структура на мозъка; изтласква мозъчната течност. Професорът се изправи, оправи маската си и кимна към Ранцевич и Хенеберг, после отстъпи и застана до доктор Жук, който бе сложил ръка на пулса на пациента. Оттук той можеше да вижда с най-големи подробности оперативното поле и да следи движенията на ръцете на Ранцевич и на Хенеберг.

Разнесе се първият звук на никелираните инструменти върху стъклената поставка. Операцията бе започнала.

Сред мъртвата тишина дългите тънки пръсти на Ранцевич прецизно се движеха и в ярката светлина проблясваше никелът на инструментите. В тези пръсти бяха впили очи всички присъстващи. Минутите минаваха.

Най-после в отвора между трите лоба се показа виолетовият и на места жълт край на новообразуването.

Сега ръцете на Хенеберг в гумени ръкавици поддържаха отвора, който постепенно се увеличаваше в зависимост от движението на ланцета на Ранцевич. До този момент предположенията на професор Вилчур се потвърждаваха напълно. Наистина туморът притискаше повърхността на малкия мозък, но притискаше със своето разклонение, което колкото по-надълбоко стигаше, толкова повече се удебеляваше.

От време на време лекарят, който оперираше, вдигаше очи и срещаше погледа на Вилчур. Тогава се разнасяше приглушеният глас на професора.

— Добре.

И операцията продължаваше. В никакъв случай не можеха да си позволят да бързат, а всяко движение изискваше изключително съсредоточаване на вниманието. На тридесет и втората минута неподвижното тяло на оперирания внезапно се раздвижи. Някакво невнимателно движение на Ранцевич беше предизвикало несъзнателна реакция на мускулите. За миг в очите на всички проблесна тревога, а Ранцевич разтревожен прекъсна операцията. Нямаше никакво увреждане на мозъка и този малък инцидент беше без значение, по той оказа много лошо въздействие върху самочувствието на Ранцевич.

Това беше очевидно — за всички. Движенията на ланцета, който отделяше тумора, бяха все по-малко сигурни, все по-бавни. По веждите и клепките на Ранцевич избиха капчици пот. Той все по-често се колебаеше, все по-често прекъсваше.

И то точно сега, когато настъпваше най-трудната фаза на операцията. Видимостта ставаше все по-лоша. Всички разбраха, че краят ще бъде катастрофален.

Доктор Хенеберг отправи към Вилчур изплашен поглед. Върху сивата нагъната повърхност на малкия мозък безчувствено лежеше израстъкът на тумора, който напомняше език на влечуго. Влечуго, скрито някъде надълбоко. Човек трябваше да се добере до неговата паст почти слепешката.

Неочаквано Ранцевич се изправи и разпервайки ръце, каза високо:

— Не мога. Няма да се справя.

— Но всичко върви отлично — успокояващо заговори Вилчур. — Сега отделете горе от дясното полукълбо и вече ще имате достъп по-надолу.

Тонът на гласа му, изглежда, върна равновесието на Ранцевич, който отново взе ланцета в ръка. След две минути обаче едно ново движение на пациента вследствие на някакво невнимателно докосване на Ранцевич отново наруши самообладанието му. Той отстъпи и безмълвно поклати глава. Стана ясно, че операцията не може да бъде завършена.

— Безнадеждно е — обади се някой от лекарите.

— Да — кимна Хенеберг. — Трябва да се затвори черепът.

— Дръжте — разнесе се острият повелителен глас на Вилчур.

Преди присъстващите да разберат какви са намеренията му, Вилчур зае мястото на Ранцевич, взе ланцета и се наведе над отворения череп. Всички бяха изумени: преди малко бяха видели как ръката на професора непрекъснато трепери. Сега тази ръка със сигурно движение хвана края на тумора, докато другата с големите си тромави наглед пръсти правеше бързи ловки движения с ланцета.

Изглежда, под влияние на силното напрежение на волята треперенето на ръката беше спряло.

Почти всички, които асистираха, познаваха отдавна Вилчур и неведнъж го бяха виждали как работи. Сега го познаха такъв, какъвто беше някога. Огромните ръце като че ли закриваха цялото оперативно поле, сякаш гребяха в тази бяла и сива маса, валяха я и я мачкаха. Беше просто невероятно, че докосват мозъка толкова, леко и внимателно, почти недоловимо.

Минаваха минута след минута — всяка дълга като век. Очите на всички се местеха от ръцете на Вилчур към попритворените очи и към веждите му, свити съсредоточено.

Долу някъде се разнесоха единадесет удара на часовник. Малката метална лъжичка потъна дълбоко и с едва доловими движения изследваше терена. Това трая много дълго. Най-после звънко падна на стъклената поставки, замести я също тъй малък нож с късо острие.

Присъстващите затаиха дъх. Неочаквано между гънките се показаха няколко капки прозрачна, леко помътена течност. Щом я забеляза, Хенеберг беше сигурен, че Вилчур ще прекъсне операцията. Ясно беше, че някъде срязана паяжинната обвивка.

Професорът обаче продължаваше. „Нима не видя? Нима не забеляза?“ помислиха едновременно Хенеберг и Ранцевич, застанал непосредствено зад него.

Непоносимата горещина от силната операционна лампа ставаше нетърпима. Изведнъж Вилчур вмъкна два пръста между леко раздалечените полукълба и бавно извади отвътре нещо, което напомняше синьо-виолетова морска звезда с жълтеникави краища. Доцент Бернацки веднага му подаде лупата и Вилчур огледа внимателно милиметър по милиметър извадения тумор. По него имаше на няколко места петна и драскотини, но можеше със сигурност да се смята, че е изваден напълно и че вътре не е останало нищо.

— Можете да затваряте — с хриплив глас каза Вилчур.

Една сестра се приближи до него с банка, пълна с формалин. Професорът протегна ръка, за да хвърли в нея тумора, но не улучи и парчето синкаво месо падна на пода. Ръката му отново трепереше.

Бернацки и Жук пристъпиха към своята работа. Вилчур мълчаливо тръгна към предоперационната и тежко се отпусна на един стол. Беше неимоверно изморен и нервно изтощен. Операцията беше траяла час и петдесет и осем минути. В предоперационната влязоха Хенеберг, след него Ранцевич и останалите. Никой не промълви нито дума. Мълчаливо сваляха престилките, ръкавиците и маските. Хенеберг помогна на Вилчур да се преоблече.

Вилчур дълго почива и едва след това слезе долу в своя някогашен кабинет. Скоро всички се събраха при него. Пак сега Бернацки попита:

— Господин професоре, според вас той ще живее ли?

— Не зная — отговори Вилчур.

— Но нали операцията беше сполучлива?

— Теоретично — да. Но все пак аз не съм сигурен дали не е получил увреждания във вътрешността. Това първо. И второ — не беше ли опериран твърде късно? Ще разберем едва след като излезе от упойката.

Той се обърна към Ранцевич.

— Вие, разбира се, сте наредили да му направят инжекции за усилване?

— Естествено, професоре.

Вилчур стана.

— Е, аз вече нямам работа тук — каза той. — Гладен съм. Довиждане, господа.

Както Бернацки, така и Ранцевич му предложиха гостоприемството си, но той решително отказа.

— Много ви благодаря, колеги, но имам други планове.

Нямаше никакви планове. Просто искаше да остане сам.

Отиде в един малък ресторант и вечеря, а след това — в най-близкия евтин хотел, където бе изпратил предварително багажа си. Преди да си легне, разбра от портиера, че влакът за Вилно заминава в десет часа сутринта. Беше най-удобният, защото беше бърз. Вилчур обаче за никъде не бързаше и затова реши да пътува с пътническия в дванадесет часа на обед.

Нямаше намерение да остава дълго във Варшава. Нито намерение, нито желание. Все пак трябваше да види Добранецки на другия ден и да провери какво е състоянието му.

Много добре знаеше, че ако Добранецки преживее нощта, нямаше повече опасност да умре.

По навик, както на село, той стана рано, изяде закуската, която му поднесе сънената прислужница, и отиде в болницата. Дежурният лекар го посрещна с добра новина.

— Добранецки е жив, господин професоре. Трябва да ви поздравя. Нямам думи. От петнадесет години практикувам, но не съм присъствувал на такава операция. Вие, господин професоре, сте чудотворец.

Вилчур махна с ръка.

— Я оставете, колега. Многогодишен опит и малко вродени способности. Нито едното, нито другото е моя заслуга. Кажете по-добре какво е състоянието на болния.

Лекарят направи изчерпателен доклад, като приключи с това, че Добранецки в момента спи. По време на разговора дойде Ранцевич и двамата с Вилчур отидоха на първия етаж.

Добранецки наистина спеше. До леглото му седеше милосърдна сестра. Той дишаше спокойно и равномерно. Отслабналото му от болестта лице разкриваше крайно изтощение на организма. Когато Вилчур докосна с пръсти пулса му, болният вдигна клепки. Беше в съзнание. Веднага позна Вилчур. Върху зеленото му лице се появи бледа руменина.

— Значи все пак вие дойдохте — каза тон с едва чут глас. — Давам си сметка колко голяма е вашата доброта… Толкова съм болен, че ми е трудно да събера мислите си. Изглежда, за мен няма спасение… Вярвам само на вас. Кажете, може ли и има ли смисъл да се прави операция.

Ранцевич се усмихна.

— Операцията мина вече.

Клепките на Добранецки затрептяха.

— Как така? Мина ли?

— Да. Професор Вилчур ви оперира вчера вечерта и операцията беше сполучлива, слава богу.

Болният притвори очи, а доктор Ранцевич добави:

— Вие ще живеете.

Изпод спуснатите клепки на Добранецки започнаха да се стичат сълзи. Доста време мина, преди да отвори очи и да погледне Вилчур, така сякаш чакаше потвърждение от него.

— Вие ще живеете — кимна Вилчур. — Вашата автодиагноза беше правилна. Туморът наистина се беше образувал в областта на епифизата, но неговите разклонения стигаха до малкия мозък и под двете полукълба. Успяхме да отстраним всичко. По всяка вероятност след три седмици ще бъдете вече напълно здрав.

След кратко мълчание Добранецки каза:

— Не знаех… Не знаех, че човек е способен да прощава толкова много.

Вилчур раздвижи устни, но нищо не отговори.

— Не мога да изкажа благодарността, която изпитвам — каза Добранецки след малко. — Такова нещо не очаквах дори… дори от вас.

Вилчур се окашля.

— Е, време е вече да вървя. Пожелавам ви бързо да се възстановите. Сбогом.

Кимна, обърна се и излезе от стаята. На края на коридора го чакаше Нина. Тя се хвърли към него, мънкаше благодарности и хванала ръката му, силно я стискаше, като ту плачеше, ту се смееше, и му разказваше хаотично как е протекла операцията, сякаш от съзнанието й беше се изличил фактът, че той знае най-много и най-добре какво е станало.

Накрая се поуспокои и запита:

— Вярно ли е, господин професоре, че Йежи ще остане жив?

— Вярно е, вече няма никаква опасност.

— Ах, господин професоре, когато нощес ми казаха, аз щях да полудея от радост. Тогава едва разбрах каква велика душа имате вие. Вие сте ангел!

Вилчур поклати глава:

— Не. Но съм човек.

Той нарочно слезе по страничното стълбище, за да избегне сбогуването, и незабелязано излезе от болницата. Отби се в хотела, уреди сметката и тръгна към гарата пеша. Седна на една пейка в чакалнята. До него имаше будка за вестници. Очите му неволно се спряха на едно заглавие с едри букви:

„Сензация! Операция на мозъка! Професор Вилчур във Варшава! Дошъл от пущинаците, за да спаси живота на своя приятел и колега!“

Вилчур обърна глава и си помисли: „Ето го града. Градът с неговия крясък, с неговата правда и с неговата пустота…“