Величка Настрадинова
За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството (9)

IX. Небивалици, смут и сватба

„Духи ада любят слушать эти царственные звуки. Бродят бешенные болки по дороги скрипача.“

Л. Гумилев

Очите на Матев съгледаха тихи улички, зеленина, цветя, птици, които пърхат между клоните на дърветата в здрача, река, а край реката — старинен дом.

Матев опъна дръжката на излят от мед звънец. Отвори старичка прислужница и се зарадва:

– О, колко навреме идвате! Този път господин Винех е тук.

Да, не бе лесно да завариш големия композитор и цигулар Вергил Винех вкъщи. Той все пътуваше, пътуваше, изнасяше концерти, дирижираше, а понякога съвсем изчезваше от света — когато неговата тайнствена съпруга, госпожа V, госпожа Вещицата, го отвличаше из неизвестни селения. Матев не бе се надявал да го намери. Бе търсил само тих подслон, защото от време на време се ползваше от прелюбезната покана на Винех и ходеше да си почива зад дебелите стени на тая къща, където властваше тишината.

Винех посрещна мълком скъпия си гост, прегърна го, поведе го към най-любимата си стая, седна срещу него, наля коняк и го загледа със съчувствие.

И Матев някак без да иска, изля пред него огорченията си. Винех го изслуша, после взе цигулката си и засвири. И Матев със сърцето си разбра, че никакво значение нямат разните житейски несгоди, че някъде високо над тях господстват спокойствие, доброта и радост.

След като Винех сне цигулката от рамото си, никой от двамата не продума. Матев стана, протегна ръка с благодарност и цигуларят я пое, поведе своя гост към входа и само спря, за да извади роза от вазата и да му я даде с думите:

– За Марта.

И къде да се дене бедният Матев с тази роза? При Марта.

Но Марта се преструваше, че спи, и всички се преструваха, че спят, а Матев не беше от хората, които се влияят от преструвки. Той постави розата в аквариума и влезе в кабинета си. В душата му се стелеха божествените теми на тази позабравена соната от Тартини, която се нарича „Дидона абандоната“. Изоставената Дидона. И пъргавото му перо се подчини на звуците, които той единствен чуваше, и написа баладата за

Нямата цигулка

Хората от това старо градче тъй много уважаваха труда на майстора, който работеше цигулки, че бяха насипали слама по улицата пред дома му, за да не би тропотът на колите да го смущава.

Майсторът правеше цигулки, чиито гласове бяха като разтопени слънчеви лъчи. Най-прочути музиканти свиреха с неговите инструменти и разнасяха славата му. Майсторът чувстваше цигулките като свои деца и вечер, преди да си легне, опитваше струните им, за да им каже лека нощ. А за тези, които вече беше продал, разпитваше, както се пита за близък човек.

Музикантите идваха, отнасяха някоя от рожбите му, той измайсторяваше друга на мястото на тая, която беше тръгнала по света, и тъй живееше, обграден от любимите си цигулки като от послушни дъщери, които той „задомяваше“ винаги за големи музиканти.

И само една от тези дъщери той никога не продаваше. Нея беше правил на младини, когато беше влюбен в едно момиче със светли коси. Затова и лакът на цигулката беше светъл, нещо, което тогавашните майстори не смятаха за проява на добър вкус. А тонът й бе мъхнат и тъмен като гласа на това отдавна мъртво момиче. Когато беше тъжен, майсторът свиреше песните, които бе пяла отдавна-отдавна мъртвата девойка, и му се струваше, че говори с нея.

Но една нощ, по време на страшна буря, която омиташе сламата по улицата, блъскаше капаците на прозорците и караше камбаните на черквата да звънят сами, всред гръмове и мълнии пред вратата на майстора спря каляска с черни коне и от нея слезе най-големият цигулар на света.

Майсторът го посрещна зарадван, повика слугинята да поеме мокрия му плащ и го покани да се сгрее. Но цигуларят не го чу, защото вече беше взел една цигулка и я пробваше. И свиреше на нея тъй, че на майстора се стори, че бурята е навлязла в стаята и светкавиците се мятат обезумели. Цигуларят остави инструмента, изпи чаша вино и засвири на следващия, изреди всички и посегна към светлата цигулка с тъмен тон. Майсторът понечи да го спре, но да се изтръгне цигулката от дългите силни пръсти на музиканта бе равносилно да се ограби плячката от най-страшния разбойник.

И той засвири и сякаш застина и заприлича на пеещите ангели в преддверието на катедралата. Опиваше се от звука на цигулката. Свири толкова дълго, че бурята вън стихна и се чуваше пръхтенето на мокрите коне. После притисна до гърдите си цигулката:

– Тази!

Майсторът му говореше нещо, плахо протестираше, но цигуларят остави куп злато на масата, прегърна майстора и отнесе цигулката под разкопчаното си палто.

Майсторът замислено разрови жълтиците, без да ги вижда, и каза на слугинята:

– Може би така е по-добре, Агата. Аз ще умра скоро, нека знам, че е в най-добрите ръце.

– Той ви я грабна като крадец, господарю.

– Много искаше да я има. Той съчинява музика и неговата музика е тъжна. Нима може да свири тъжните си пиеси с весела цигулка? Освен това, той е млад, а на младите се прощава всичко.

И цигулката пое по света да разплаква хората.

Първият, който заплака, бе кочияшът. Музикантът не се стърпя и засвири в каляската, а на кочияша започнаха да му се привиждат домовете, които запали, когато беше на война, майка му, която умря самотна, белият кон, който го спаси от смърт, а после си счупи крака и трябваше да го застрелят…

Следващият бе камериерът в хотела. Той си спомни, че цял живот бе мечтал да види морето, и не само да го види, а да стане капитан и бързата му бригантина да пени вълните край Огнена земя, Добра Надежда, Тасмания, Надветрените острови… а бе принуден да носи чай и закуски, да подрежда стаи и да лъска обувки посред нощ.

На концертите плачеха всички без изключение. Старите дами ронеха сълзи за младините си, младите — за това, че не са се омъжили за любимите си, господата намираха някое затънтено крайче от съвестта си, от гордостта си или от голямото си желание да имат нещо. Само децата не плачеха. Защото бяха невинни. Възрастните мислеха, че са твърде малки, за да разбират.

Дотогава всички се прекланяха пред цигуларя. Сега започнаха да го боготворят. Монарси отваряха пред него дворците си, банкери — касите си, красавици — сърцата си.

Но цигуларят имаше една голяма слабост. Беше картоиграч. И една нощ проигра всичко. Последният му залог беше цигулката. Спечели я най-богатият колекционер на музикални инструменти. Всъщност той с тая цел бе започнал играта. Колекционерът събираше цигулки, а след това плащаше на известни музиканти да му свирят с тях.

И тъй, той повика най-големите цигулари, за да им покаже новата придобивка на колекцията си. И цигуларите започнаха да изпробват цигулката един след друг, но тя бе занемяла. Вместо мъхнатия тъмен глас, който трогваше и най-суровите хора, се чуваха звуци, които напомняха хълцане и стонове. Студена пот обливаше тези, които слушаха, а колекционерът пресипнало шепнеше:

– Не може да бъде! Не може да бъде!

След това прати да извикат бившия стопанин на цигулката.

Той долетя замаян от радост, сграбчи я и поиска да засвири, но тя захриптя като умираща старица и млъкна. Цигуларят обезумял я питаше:

– Защо не свириш?

„Ти ме проигра“ — отвърна глухо цигулката.

– Но другите цигулари? Защо не пееш в техните ръце?

„Не са достойни да ме имат. Върнете ме на стария майстор!“

– Той умря.

„Тогава никога вече няма да свиря. Моята душа не е дървена като на другите цигулки. Трябва да обичам този, който свири на мен.“

– Значи ти ме обичаше!

„Обичах те. Но ти ме проигра. И аз никога вече няма да пея.“

Тогава в гнева и безумието си той я хвърли на пода, а когато видя как се счупи и как кордите, освободени, отскочиха, измъкна ножа от колана на един офицер и се самоуби. Кръвта му опръска цигулката, но тя хладно напомни:

„Ти ме проигра.“

Колекционерът, треперещ, викна на един от слугите си:

– Изнеси я веднага! Не искам да я виждам повече!

Слугата я качи в стаята си, зави я с кърпа, а после я понесе като болно дете при един познат майстор на инструменти.

Майсторът я залепи много изкусно, но когато я връщаше, каза:

– Тая цигулка е правена от велик майстор, но е няма. А може би е и умряла. Няма душа.

Слугата я постави в сандък, пълен с дрехи, и хлопна капака.

Сред дрехите беше тъжно и скучно. Те все си бъбреха стари клюки — коя рокля на коя сватба е присъствала, коя дантелена якичка е била заляна с вино и кое копче се е откъснало и избягало от законната си петелка. Бяха добре настроени към цигулката, радваха се, че такава знатна вещ е в тяхната компания, но някак не можеха да разберат защо не се интересува от клюки. Мислеха я за приятна, но малко старомодна. Съвсем не им идваше наум, че модата важи само за дрехите, а цигулките стават по-ценни, колкото повече остаряват.

Но веднъж се случи нещо необичайно. Цигулката чу, че някой плаче, облегнал глава на сандъка. И разпозна гласа на внучката на слугата. Цигулката се разтревожи, защото никога не бе чувала деца да плачат в нейно присъствие, и надви мълчанието си:

„Защо си тъжно, дете?“

Капакът се отмести и цигулката видя внучката на слугата, но тя съвсем не беше дете.

Цигулката беше забравила да брои годините. Момиченцето беше станало красива девойка. А девойката плачеше, защото годеникът й беше взел участие в един бунт против краля и утре щяха да го бесят. Тя се молеше, повтаряше името на годеника си и се заливаше в сълзи.

„Почакай — каза цигулката. — Струва ми се, че познавам това име. Не се ли казваше така момченцето, което играеше с теб и което ти скритом водеше да ме види?“

– Да, това е той.

„И е вече мъж?“

– Студент е. И свири на цигулка както никой друг. А утре ще го бесят!

„Почакай — прекъсна я цигулката. — Ти каза, че той свири като никой друг…“

– Да, но каква полза от това?

„Никой не знае какво може да му е от полза. Даже аз може да съм полезна. Това, че безропотно понасям своето нещастие, съвсем не значи, че мога по същия начин да понасям чуждите скърби. Ще опитам да ви помогна, но трябва да знам имаш ли достатъчно любов у себе си, за да ми дадеш малко назаем. Защото моята любов я проиграха. И оттогава аз не мога да пея.“

– Ще ти дам всичко! Цялата си любов, душата си, живота си! Само го спаси!

„Добре — каза цигулката. — Утре ме вземи със себе си. Когато те пуснат да се простиш с него, му прошепни като предсмъртно желание да поиска да посвири пред тълпата. А когато потърсят цигулка, дай мен.“

Студентът каза предсмъртното си желание. Навалицата зашумя. Донесоха му цигулката. Настана мъртва тишина. Само бесилката безсилно поскърцваше, защото предчувстваше, че е изпуснала жертвата си.

Момъкът засвири. Мъхнатият тъмен глас се разля като виолетов здрач над площада. Жените заплакаха. А след тях и навъсените мъже, и войниците, и палачът, и кралицата, която гледаше от балкона. А когато и очите на краля започнаха да примигват често, кралицата помоли:

– Помилвай го! Най-голям грях е да убиеш човек, у когото свети пламъкът на гения.

И кралят го помилва.

Момъкът галеше цигулката и в забрава питаше:

– Но нали ти беше няма? Мъртва?

„Понякога е нужно да ти дадат назаем малко любов и истинска, а не дървена душа, за да се съживиш — въздъхна цигулката. — Печалното е само, че някои разбират това едва в предсмъртния си час, а някои въобще не го проумяват никога.“

 

 

И някаква жалост към всички хора — нещастни и щастливи, болни и здрави, бедни и богати, обхвана писателя и той извади розата от рибешкото царство, намери ваза, подреди я и я остави върху нощното шкафче край Мартиното легло, за да я види тя, когато се събуди. Защото Марта вече спеше без преструвки и хълцаше насън, и беше нужно Матев да я приласкае и отмахне тъжните й сънища.

На сутринта отново всички почнаха да се преструват на незасегнати, на хора без проблеми.

Единствен Борис не излезе от покоите си. Наложи се Бояна кротко да почука, за да му поднесе закуска. И тъй като той гледаше отнесено, тя го помоли да се подкрепи с чудесен билков чай, направен по старинна рецепта. Борис отпи и каза:

– Ти да не си решила да ме тровиш?

– Защо? Не е ли хубав? — се удиви Бояна и сама опита чая.

Борис призна, че първата глътка му се сторила неприятна, но после сякаш топъл мед се влял в тялото му и събудил душата му.

– Отлично — усмихна се Бояна и Борис изведнъж видя, че устните й са коралови, зъбите — мерджанови, клепките — босилкови… и че тя е много, много хубава.

– Какво е това чудо? С какво ме напои? — се разтревожи Борис.

– С любовен еликсир — засмяно отвърна Бояна и излезе.

„Омръзнали са ми чудесата на тая къща — с раздразнение отбеляза Борис, но начаса си даде сметка, че мъката му е стихнала, а на това отгоре — че се е появило у него желание да говори с Бояна, да я гледа, да разбере каква е тя. — Я стига! Аз да не съм Ромео? Довчера влюбен в Розалинда, едва зърнал Жулиета, и се втурнал да мре с нея. Да прощава уважаемият Шекспир.“

И Борис бързо се приготви и заслиза по стълбите с някакви неопределени желания — искаше му се и да се озове тутакси на морския бряг, да погледа делфините, и да се занимае с декора на своя филм, и едновременно с това да слуша тиктакането на часовника в антрето пред стаята на майка си. И в тоя миг го срещна госпожа Маца Писанска и му се изсмя. Това всели у младия мъж митичен ужас и той изхвръкна от дома, и не се върна цяла седмица.

А в тази седмица се случиха какви ли не събития. Най-първо дойде Барбароса, довлече един товар фрезии за Марта и поиска да говори с господин Матев.

– Със сина ми ли или с мен?– пожела уточнение писателят.

– Разбира се, с вас. Какво има още да разискваме със сина ви? А вие бяхте добър към мен и аз ви дължа обяснение.

А, не, не, не! Безмерно търпеливият и благороден дух на Матев вече посрещаше с отвращение разните закъснели извинения и оправдания. Не искаше. Не искаше. Не искаше да слуша. Но как да вдигне този двестасантиметров тип, който навярно тежеше колкото бивол, и да го запокити през прозореца? Пък и да признаем — не бяха такива обноските на достойния мъж Матев. А който е добре възпитан — пати. И е принуден да изслушва всякакви небивалици. Червенокосият гигант ги ръсеше обилно. За да изясни произхода си, той почна от средновековната история, където са безчинствали поне шестима Барбароса — крале, владетели, сарацински пирати. С кого по-точно се отъждестви той, не се разбра, но че бил пропаднал в някакви кладенци на времето, когато се сражавал с двуръчния си меч, било вън от всякакво съмнение. И като се озовал в незнаен век и под властта на учения Евров, взел името му за известно време. А после… после срещнал Снежното момиче. Снежанка. Неговата въжделена мечта. И чужда годеница. Това пък било просто непоносимо. Още повече че тя самата не само не се изненадала от появата му, но и твърдяла, че я е предизвикала.

– Как така?… — опита да вметне Матев.

А Барбароса каза нещо зашеметяващо. Тая ми ти Снежанка — как мислят? — да не е дошла от нищото? Когато Матев-син почти се разболял, след като му показали един фантом, един сътворен от науката мираж, госпожа Вещицата се смилила и решила да даде на видението плът. Една от нейните помощнички се съгласила да бъде преобразена, за да вникне по-пълно в тайните на метаморфозата, а и защото отначало Борис й се понравил. Но после й дошло наум, че сама може да си направи мъж по вкуса, и повлияла върху Барбароса, изтънчила го, дала му част от знанията на Константин Евр, с други думи, постигнала хибрид между граф Уго Барбароса и учения Евр. Но и това не й стигнало — прибавила черти от някои герои на писателя Матев и след това…

– О, Господи! Няма ли да ме пощадиш? — възкликна сразеният Матев.

– А ти защо го слушаш? — нададе глас изпод масата госпожа Писанска. И се показа тази котка, скочи върху библиотечката и отвисокото взе да се заяжда с Барбароса: — А ти тогава защо се целуваше с Бояна?

– Не се целувах с нея, а със Снежанка, късогледо животинче.

– А вън, на двора, когато гонехте самодивите и тралалато?

– Е… сбърках, случва се… дори в оная опера, където пя госпожа Марта… там графът сбърка графинята с прислужницата — без свян се заоправдава Барбароса.

– Не си сбъркал. И друг път се целуваше с Бояна. И се червеше, щом я видиш — настояваше котката.

– Че аз ли съм виновен? Той — и посочи Матев — ме измисли такъв — да тичам подир момичетата, да ги обичам всичките по малко и да лъжа. Та той дори не знае силата, която има. Той не подозира, че и жена си е измислил…

– А, не! Тук бъркаш! — се окопити Матев. — Тя си беше невероятна още преди да се оженим.

– Признавам, да, била е. Но случвало ли й се е преди това да среща извънземни, да пътува през времето, да спасява от разстояние загиващи, да възкресява мъртви брястове? Повтарям: не знам какъв писател си, но си голям вълшебник, мой магистре — и Барбароса подгъна коляно пред Матев с най-достолепен маниер.

– А ти пък си голямо тралала — му рече Маца.

Барбароса прие лукав вид:

– Що се касае до „тралала“-то, твърдението ви е истинно — не сте го съчинили вие. То ви е дар от чародейката Бояна.

– Няма ли да се свършат тези чираци-магьосници!– извика Матев.

– Защо пък да се свършат? — се зачуди Барбароса. — Някой ден те може би ще станат магистри като вас. И тихо, незабележимо ще преобразяват хората. Защото ако нещо носи сила, то влияе. Вие не знаете как се чувствах аз например, когато Бояна ме водеше да слушам госпожа Марта. Там ме оплитаха такива чудни сили, там музиката проникваше в клетките ми и аз бях друг, и след като Фигаро изпя, че гаси фенера и ляга да спи, аз усещах, как всичко в мене свети и понесох моята светлина по нощните улици, и я нося досега. И ако няма да ви досадя, моля удостоявайте ме от време на време с компанията си. Преценете добре, аз не съм отвлякъл годеницата на вашия син, тя сама ме поиска и сама дойде при мен.

– А Бояна? — обади се от високо Писанска.

– Нали я наричаше „мръхла“? — ехидно отвърна Барбароса.

– Това са наши, междуособни отношения, тапир такъв. И си отивай, защото ще ти кажа, че си носорог.

– Внимавай само да не ме изкараш рогоносец — със закана рече Барбароса, пожела на Матев лека нощ, тръгна си и на всичко отгоре затананика: „Угасвам си фенееееера, ще лягам аз да спя“.

След посещението на Барбароса Матев повика Бояна и се заинтересува тя пък защо и как се е озовала в ролята на прислужница.

– Нямах друг изход — захвана да се изповядва Бояна. — Обичам го…

– Кого? — смая се Матев.

– Борис. Още от времето, когато стана победител в ралито за купата „Форум“. Там бяхме с него цяла нощ, преди да дойде майка му и да го отведе. Той после ме забрави. Увлече се по една измислена Снежанка, а всички вие с възторг приехте тази противоестественост. И как си представяхте техния брак? И децата им, които никога нямаше да се родят, защото Снежните момичета не стават майки.

– Но ти защо не си ми казала, защо измисляше какво ли не? И тези съселчета-мутанти…

– Ако бях казала, вие с възможностите на вашето бясно въображение щяхте наистина да закрепите или закърпите каналите между времената, а мене те ме ползват — и тя извади от джобчето на ленената си престилчица касета. — Искате ли да се порадвате — и я постави в някакъв апарат, който напомняше видеото на малката Матева, и там се мярнаха опожарени хижи, и крепости, обрасли в лишеи, и тъмна пещера, където облечена във вълчи кожи старица къпеше гола девойка с разпуснати коси и нареждаше: „Нека върви в пусти гори, дето петел не пее, дето пиле не хвърчи…“, и я кадеше с дим от билки, и й подаваше крило от прилеп, за да го носи в колана си. — Магия за любов — поясни Бояна и изключи апарата. — Названията на билките успях да възстановя. И от тях има полза — и тя се усмихна загадъчно.

Матев не намери какво да й каже. И спомена най-ненужното:

– Ами онова там… Тралала?…

– Измислих го. Прибавка към вашите измислици. Чужда намеса, осигуряваща контрол. Не се безпокойте. Евров е осведомен.

– И той ли е замесен в тази лудост?

– Защо не? И него ползва.

– И той ли лъже?

– Не. Само спестява малко истина.

– Да, дааа… Кон до коня, лъжец до лъжеца. И ти — всред тях. Не го очаквах. Такава симулантка!

– Не ме упреквайте, господин Матев, аз го обичам, а любовта оправдава всичко.

– Кого по-точно? Маца твърди, че се целуваш с Барбароса.

– А как мислите, мога ли аз да се преборя с бяла мечка?

– По-точно — с рижа.

– Не. Бялата мечка тежи осемстотин килограма, а рижата — само двеста — и след като направи това научно съобщение, Бояна каза, че е време да посрещнат госпожата. Госпожата се връщаше от Австралия и Океания и носеше със себе си три папагала (за щастие — неговорещи, и за още по-велико щастие — предназначени за подаръци), перо от щраус, бумеранг и някакъв туземен музикален инструмент, за който Матев каза, че би могъл и сам да го издяла, а Марта се въодушеви и му поръча да издяла два.

Малката Матева посрещна Марта с добра вест, че Борис току-що се е върнал, а той самият слезе по стълбите, облечен като принц, а и с държание на принц. Целуна ръка на майка си, снизходително погали сестра си по косата, зае централно място и подхвана светски разговор. И след около четиридесет минути го доведе до съществената тема — известно ли е на уважаемото му семейство, че датата на сватбата му е обявена.

– Има си хас! — се възмути Марта. — Но струва ми се, ти измени намеренията си.

– Да, измених ги, но датата на сватбата не съм отменял.

– Какво искаш да кажеш с това? — се заинтересува малката Матева.

– Възнамерявам да не си развалям сватбата. И ще помоля Бояна да стане моя жена.

– Откажи му, откажи му! — се намеси като някакъв зъл дух Маца Писанска. — Нека се потръшка малко тоя загубеняк!

Бояна мълчеше и гледаше уж обидено, но с нежност.

– Фу! Мръхла с мръхла! Разиграй го поне! Докога ще съм жива да те уча?!

Може би точно поради тези съвети Бояна се съгласи да се омъжи за Борис. А може би и заради признанието му, че той отбягвал да се връща вкъщи, за да не я среща. О! Как ще я забрави! Той винаги е помнил момичето от Монте Алба, но съдбата…

Да, колко му е да увериш едно влюбено момиче, че винаги си го обичал, но съдбата…

И те се ожениха.

Каква беше сватбата ли? Прекрасна. Превъзходна. Ослепителна.

Присъстваше дори мадам Писанска, нагиздена със златнобяла панделка.