Величка Настрадинова
За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството (5)

V. Тапири, носорози, рогоносци

Такова ще е заглавието на следващата глава. Не мисля, че е изискано, но все пак е поносимо, защото нали се срещат и заглавия от рода на „Блян и кръв“ или „Изтърбушеният удушвач“.

И тъй, госпожа Маца Писанска гореше от съвсем справедлив гняв. Ловците на духове бяха поискали да натъпчат и нея в нещо като мях. Тя поне така обясни. А на въпроса откъде е научила току-що изречените ругатни, отвърна:

– Че това какво е? Аз колко още знам! — и като забеляза, че компанията е твърде печално настроена, каза небрежно: — Ако се кахърите за кюнците, развеселете се. Оня гамен ги запуши.

– Как? — не повярва истинският Константин Евров.

– Навярно с лъжи — се прозя Маца. — Вие да не мислите, че онези двамата се втурнаха да ловят самодивите и тралалато? Ами! Веднага почнаха да се целуват, седнаха върху торбата с чортелеците, те се разпищяха, таласъмът от пощенската кутия се разсмя, тралалато се разпя и тъкмо щеше да настъпи истинско непринудено веселие, се появи един кльощав син-зелен, задигна кокалената свирка, закудкудяка като глухар, а Рижия започна да го лъже и лъга, докато Зеленикавия не заподскача на една пета, не прибра всичкия боклук, а насмалко не прибра и мене. И всичко това го издуха през една халка за правене на сапунени мехури, сам се вдяна в нея, изчезна, а Червенобрадия се разсмя и пак взе да целува Бояна, защото бил надхитрил и излъгал не знам кого си. И каналите били запушени благодарение на него, и тъй да се каже — чрез лъжите му, както обясних отначало.

Госпожа Писанска никога не бе произнасяла толкова дълъг монолог и затова силно уморена се сви пред прага на терасата и заспа мигновено. И тъй като този ден нямаше късмет, в нея се препъна Рижия „гамен“ и дори не я забеляза, защото начаса започна да лъже:

– Много отдавна искам да ви срещна, колега Евров, за да се извиня. Но вашият опонент от Алфа Сенека ми пречи с ненадейни…

– Благодаря, благодаря — го прекъсна истинският Евр с нескрита ирония. — Благодаря за всичко, което правите от мое име и в мое име — нали с все сила ми съдействате?

Великанът се разположи върху каменната скамейка пред камината, навярно тя му се видя по-надеждна, и рече с господарски тон:

– Вие, сеньор, намеквате за дребни грешки, които аз допускам от несръчност и тъй като не съм свикнал с време, което не ми е по мярката. Тук е станало тясно. Развъдили са се много хора и са разделили пространството на късове. И тези хора са страхливи. Втикат се един в друг, живеят на две педи разстояние… Непоносимо! Никой не язди из безкрайните поля. И тях сте ги раздробили и засели с разни грудки и едри цветя. А хубавите големи коне, които можеха да носят тежковъоръжен рицар, са изчезнали. Била се изгубила породата! Къде я изгубихте, джудженца мои? Просто сте я унищожили, защото сте изглеждали твърде ситни върху седлата на грамадните прекрасни коне. — И гигантът докопа една от Мартините покривки и изтри с нея изпотената си шия като с носна кърпичка.

– Хей, Барбароса — не се стърпя Мария — тази покривка е бродирана от Княгиня София…

– Как ме нарече? — трепна Рижия. — Барбароса? Точно тъй.

– А как иначе? — се зачуди малката Матева. — С тази червена брада.

– Чудесно. Разрешавам да ме наричате така.

Матев страдалчески впиваше взор в полилея. До смърт му бяха дотегнали всички чудатости, които се разиграваха пред него. А и не виждаше логиката в тях, и мечтаеше само едно — да го оставят най-после сам. Но тъй като никой нямаше намерение да се съобразява с желанията му, той се постара да се измъкне незабелязано и докато в салона се водеха разговори, които по-скоро приличаха на колективно бълнуване, той се свря в кабинета си, заключи се и употреби идеята, която му бе хрумнала, докато Евр упрекваше Барбароса. И от идеята се пръкна едно разказче.

След като го завърши, Матев се позамисли, тури му заглавие „Чиракът магьосник“ и понеже беше експедитивен човек, веднага сложи един екземпляр в плик, написа адреса на едно детско списание за фантастика и мъдро си рече: „Нека хлапетията се поучи. Напоследък стават доста пакости. Имам чувството, че чираците на магьосниците са се размножили“.

И се сети, че един от „чираците“, и то — със самочувствието на голям майстор, сега се намира под покрива му и въпреки своя „магистър“ е в състояние да сътвори непредвидими бели.

Но Матев се безпокоеше напразно. Салонът беше празен, в спалнята кротко се покоеше Марта, в трапезарията го чакаше прилежно подредена и захлупена среднощната му вечеря.

„Писателският труд е изнурителен“ — за кой ли път констатира Матев и се зае да се възстановява.

Още не бе успял да се подкрепи с чаша вино, когато при него довтаса Бояна и помоли да бъде изслушана. Матев й предложи да му прави компания, наля вино и на нея, и те двамата зашепнаха, като че ли имаше кой да ги чуе даже и ако биха крещели.

Тяхното съвещание се спря на въпроса: кои са двамата, назовали се Константиновци Евровци.

Бояна бе на мнение, че и двамата са нестабилни субекти, които създават легенди около себе си, за да изглеждат по-значителни. Ако съществуват канали между времената, то те едва ли са подвластни на един риж лъжец или на един вайкащ се господин. Ако е до това — да си измисляме разни работи, колко му е — ето, тя с успех е съчинила някаква квазинародна песен, показала я на Барбароса, а той се хванал на уловката и се наел да установява от кой век е.

– Доколкото съм осведомен, ти си имала нещо като видеозапис към песента, така ли е? — вметна Матев.

Да, така било, само че колко му е да се покажат руините на Аетоската крепост и да се монтира звук.

– С други думи, всичко тук е засипано от мистификации и симулации. Чудя се само каква е целта — каза Матев — и какви бяха все пак тези чортелеци.

– Съселчета, разбира се — отвърна Бояна.

– И говорят?! И котката говори също…

– Мутанти — загрижено поклати глава Бояна. — Изнасилваме природата и тя ни се отплаща. И докъде ще стигнем?

– А какво ще кажеш за някакъв син-зелен, който издухал през някаква си халка всичката тази сган?

– Каквото и за тъй нареченото „тралала“. Просто — не съществува. Някои котки имат навика да послъгват.

– Всъщност, доста приятно послъгват — рече Матев и в очите му проблеснаха искрици смях.

Една нощна пеперуда влетя, загърна се в мантията си и заспа. Матев я загледа внимателно и съобщи:

– Доколкото забелязвам, някой си се интересува от някои неща.

Взе недопитата чаша, пожела лека нощ на прислужницата и се скри в кабинета си. Никак не му се спеше. Въпреки напрегнатия ден се чувстваше бодър и работоспособен.

Седна зад бюрото и с радост и удоволствие сътвори следната история:

Риж лъжец

– Всички червенокоси са големи лъжци — каза свещеникът. — И това момче е лъжец.

– Ай, ай — затюхка се кръчмарят. — Значи, да не му вярвам, когато го изпратиш да купи нещо от мен?

– А, не! Той не е измамник. Винаги плаща честно. Само дето е лъжец. Съвсем не разбирам защо му е нужно. Днес го питах къде се е бавил, а той ми отговаря, че през селото минала карета, тапицирана в червено кадифе, с шест бели коня. Кочияшът бил толкова дългомустакат, че чак било страшно да го гледа човек. А в каретата пътували дама в брокатена рокля, забулена със сребрист воал. Тя искала да знае кой е най-прекият път за града. Моят, рижият, се качил в каретата, за да покаже пътя, и се возил като принц чак до големия мост. Затова закъснял. Слизам аз на площада и подпитвам коя ли е тая дама, а селяните ме гледат като полуумни и не знаят нищо. Връщам се и му се карам, а той настоява: „Видях я, та я видях!“. И името й споменава, и твърди, че го поканила да й иде на гости.

– Дали не е малко нещо тъй? — и кръчмарят завъртя ръка.

– А, не, там е работата, че е умен. Аз затова го държа. Знае реда на литургията и никога не бърка, пази Свещените книги, почиства иконите… само дето си трупа грехове с тия лъжи.

– Че посъветвай го! Изповядай го!

– И на изповед лъже. Не знам как ще се извинява пред Господа Бога на оня свят.

– А да не би да е еретик и да не вярва в Бога?

– Пазил го Бог! Вярва! Но това съвсем не му пречи да лъже на изповед. Онзи ден с покъртителен глас ми каза, че не смее да се изповяда — тъй голям бил грехът му, а после призна, че в петък, когато го бях пратил да пасе козите, срещнал в гората разбойника, който някога ограбил и убил баща му. В гнева си вдигнал пастирската тояга и го ударил. Разбойникът се нахвърлил върху него с нож. Той се отбранявал, но без да знае как, халосал тъй силно разбойника, че онзи се строполил с разбит череп. Погребал го в гората. Аз бях смутен. Но бях чувал от него по-рано, че баща му е ограбен и убит от разбойници, и затова рекох:

– Синко, Бог е насочил справедливата Си ярост срещу голям престъпник. Мисля, че трябва да ти опростя греха, да ти наложа малко наказание и да не те принуждавам да се предадеш на властта, но мисля също, че и тоя окаяник е християнин и затова трябва да му прочета заупокойни молитви. Отведи ме на гроба му.

И той ме заведе в гората. И претърсихме цялата гора, но от гроб нямаше и следа. А той все повтаряше: „Трябва да е тук някъде. Не може да го няма“. Най-после аз се възмутих и го укорих: „Синко, грехота е да разиграваш един стар свещеник“. И той се съгласи, че е грехота, и въпреки това настояваше, че гробът трябва да е тук някъде. А завчера го помолих да ми прочете нещо от Библията. И той започна, но тоя откъс аз никога не бях срещал. Послушах, послушах и разбрах. Той не четеше, а измисляше. И спазваше стиховете. Аз се възмутих и викнах: „Това е гавра със Словото Божие“. А той затвори книгата и невинно вдигна очи: „Защо?“. „Какво четеш?“ „Това, което пише.“ „Нищо такова няма в Библията.“ „Как тъй да няма, щом го четох?“

– Да не би в него да е влязъл дяволът? — източи шия кръчмарят.

– Но той не прави нищо лошо. Само дето лъже. И понякога, когато го домързи да свърши нещо, твърди, че гърбът го болял, а може би и черният дроб, хълцал и му се присънвали хлебарки. А освен това чувствал, че характерът му се променял, че носът му свистял много странно и че утре сигурно щял да има цицина на главата. Но само пет минути след като ми е приказвал тия неща — ела го виж! — помага на дебелата Мария да бере череши и не толкова й помага, колкото яде и й шепне със скромен глас нещо, от което Мария се черви. Спрях я аз веднъж: „Мария, празника на кой светец ще избереш за сватба?“. А тя: „Ах, отче, бих се венчала и в делник, ако не лъжеше толкова“. „Че какво толкова може да те лъже?“ „Бедата е там, че не лъже много, а всички по малко. В неделя сутринта придумвал Катерина да се омъжи за него, а вечерта вече ухажвал Маргарита. Що се отнася до мен — по обяд ми каза, че съм била мечтата му. Да не говорим за оня път, когато го сварих в нозете на младата господарка на замъка да й се кълне във вечна любов и да я уверява, че е преоблечен благородник и че няма да се върне във владенията си, докато не отмъсти за смъртта на баща си.“

– Ей, ей, страшно лъже! — клатеше глава кръчмарят.

– Кой лъже? — попита лекарят на селото. Току-що влизаше в кръчмата.

– Моят, червенокосият.

– Всички червенокоси обичат да лъжат — заяви лекарят. — Може би сместа на кръвта им е такава. Нали познавате сестра ми? Тя като малка беше червенокоса и нямаше случай да отвори уста и да не излъже. А като порасна и косата й потъмня, престана да лъже. Чул ли е някой сега сестра ми да лъже?

– Пазил ме Бог! — се прекръсти свещеникът. — Най-почтената дама в цялата околия! А в косата на дъщеричката й няма даже половин червен косъм, тъй добре е възпитана!

– Имам една идея — обади се кръчмарят. — Не може ли господин докторът да даде на момчето някакво лекарство, от което да му потъмнее косата? Тогава той ще престане да лъже.

– Да, промяната на цвета на косата несъмнено влияе на психиката — потвърди лекарят. — Има такъв случай: нали познавате лихваря Марко? Докато беше червенокос, той беше по-зъл от дявола, а след оная нощ, когато „братята на свети Вем“ го принудиха да върне парите на нещастните вдовици и той побеля, нравът му се измени коренно. Бялата коса му придаде благородство. Видял ли е някой сега по-смирен лихвар от Марко?

– Пазил го Бог! — рече свещеникът. — По-милостив лихвар от Марко не може да се намери на тридесет левги път наоколо.

– Но тогава защо се бавите, отче? Изпратете момъка при господин доктора и нека той се опита да почерни рижата му грива.

Червенокосият отиде при доктора.

– Хм. Чух, че много лъжеш — започна той.

– Кой? Аз? Аз винаги говоря най-чисти истини. Само че никой не ми вярва.

– Защо тогава твърдиш, че си благородник?

– Такъв съм. Но мога ли да го докажа, когато съм тъй ужасяващо беден?

– А защо лъжеш всички момичета, че ги обичаш?

– Обичам ги всичките.

– А добрия стар свещеник?

– Свещеникът… свещеникът просто не може да ме разбере. И наум не му идва, че аз се задушавам в това прашно село, че искам да видя широкия свят, лица, които не срещам всеки ден, да работя това, което ми е по сърце, да се веселя, да имам много пари… и когато му казвам, че ясно виждам всичко това, той не ми вярва.

– Но кой те спира да напуснеш селото?

– Как кой? На изток са високите диви планини, на запад е морето, на север гран-сеньорите водят война, на юг пазят границата, защото нашият херцог иска от съседния някакви високи налози. И все пак аз бих опитал да премина тайно границата, защото дамата от каретата, подплатена с червено кадифе, ми каза, че там всички са богати, макар че били самотни и наплашени. Техният владетел бил тиранин и хората треперели от шпионите му, но все пак не се задушавали в някакви си прашни села, а живеели в просторни домове, в красиви градове…

– Щом мислиш, че там ще ти е по-добре, рискувай — посъветва го лекарят. — Имаше такъв случай: една дама страдаше от нервно разстройство, замина на курорт и се излекува.

И червенокосият пое риска да се промъкне през границата. Но го уловиха.

– Къде? — скръцна със зъби началникът на граничните пазачи.

– Искам да отида отвъд.

– Защо?

– Болен съм. Търся лек при техните прочути доктори и магистри.

– Каква ти е болестта?

– Имам червена коса.

– На тая болест церът е лесен — остригване на косата и пращане в затвора. А ако втори път поискаш да преминеш границата — отрязване на цялата глава. Най-сигурно лекарство против червенокосие. Никога повече няма да страдаш от рижата си коса.

Остригаха червенокосия и го облякоха в дрехи на райета. После наказанието изтече, а косата му поникна отново. Още по-червена.

– Какво ли мога да правя с тая рижа коса? — се замисли момъкът. — Освен да лъжа. Но тъй като е станала още по-рижа, трябва да опитам да лъжа още повече хора. А как мога изведнъж да лъжа много хора?

– Много лесно — каза му кръчмарят. — Сядаш и пишеш небивали истории. Хората вярват на всякакви измислици, щом са написани и напечатани.

– Чудесно! — зарадва се червенокосият. И измисли нов безкраен свят, насели го с лица, които не се срещат всеки ден, те работеха каквото им е по сърце, веселяха се и животът им беше богат, ако не със земни блага, поне с преживявания…

А хората четяха и вярваха.

И само когато пишеше, че Земята не е плоска, че звездите са светове, които напълно й приличат, че на една от звездите живеят хора като земните (но малко по-червенокоси от тях) и тези човеци имат огнени колесници, с които могат да прелитат от звезда на звезда… само когато твърдеше подобни явни небивалици, хората се смееха и казваха:

– Ей, ей, много хубаво измисля тоя Риж лъжец!

 

 

Вече се развиделяваше.

Матев се отправи към спалнята, без да се погрижи да прибере листовете.

Някъде към обяд го събудиха тропоти и крясъци:

– Тапири! Носорози! Рогоносци!

„Тази котка ще трябва да бъде превъзпитана“ — помисли писателят, понечи да се обърне на другата страна и да продължи съня си. Но нещо го жегна. Виковете идваха от кабинета му. И бяха викове първо качество — остри и пронизителни. На бърза ръка Матев се озова всред своето светилище. И каква гледка го очакваше там.

Гледката не беше за гледане! И главният акцент в нея беше, че липсваха ръкописите на Матев. Единствен пликът, адресиран до детското списание, лежеше кротко на пода. Маца Писанска се разхождаше върху него и повтаряше любимите си ругатни, но те очевидно не бяха отправени към крадците на литературни произведения. Котката беше възмутена от безпорядъка, който й пречеше да намери най-приятната си играчка — капачето на писалката, подарена на Матев от Председателя на Обединеното човечество.

Матев постоя, погледа и от устата му някак неволно се изтръгнаха думите:

– Тапири! Носорози! Рогоносци!