Величка Настрадинова
За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството (1)

I. Тримата велики

„Хората са като реките: с най-големите от тях далеч не винаги е приятно и лесно да се живее в съседство.“

Ван Дайк

– Това, че са трима, не подлежи на съмнение. Но дали са велики наистина? — каза певицата Марта Матева. — То и за мене приказват, че съм велика.

Нейният благоверен съпруг, Матьо Матев — известен не само като писател, но и като безмерно сговорчив и търпелив човек, реши да поясни:

– Те са тримата избраници на човечеството, Мартичка…

– Триумвират — отсече Марта. — Открай време нямам доверие на триумвиратите. Все някак си от трима остават двама и се сбиват накрая. Виж Помпей и Цезар, виж Марк Антоний и Октавиан Август.

– Какво да ги гледам — кисела усмивка „украси“ устата на Матев. — Ти, Мартичке, въобще не признаваш времето. За Цезар и Антоний говориш, като че са ти били състуденти, а не дай си боже, въпросът да опре до Жана д’Арк или Бернар Диас дел Кастильо, с тях си била в най-близка дружба още от детската градина.

– Ти пък си много… едностранчив. Възприемаш отношения само с живи хора. А обективно погледнато, колко са приятелите ни измежду съвременниците? Десет, двайсет… хайде, да речем — сто души. Докато всред мъртвите те са хиляди. Кой ти е създал азбука, за да пишеш и да се препитаваш по този начин? Свети свети Кирил и Методий. Кой ти е изработил вкус и стил? Омир, Данте, Бокачо, Рабле…

– Стилът ми е доста различен от този на Рабле — успя да вметне Матев.

– Добре де, хайде да не търсим точно кой те е поучавал. Аз за себе си мога да кажа само, че не бих могла да бъда това, което съм, без Гвидо д’Арецо, Бах, Моцарт, Перголези, Вагнер, Верди и… и… и най-вече без моя любим, обожаван Алесандро Скарлати.

– Да. Най-изящният, прекрасният, божественият Алесандро Скарлати, който на всичко отгоре е красив почти колкото Александър С.!

– Твоите ревности би трябвало вече да стихнат. Ние сме съпрузи на почтена възраст, със син-годеник и почти пълнолетна дъщеря.

Тук вече Матев не издържа. Скочи иззад „патриаршеския трон“ — така Марта наричаше стола до писалището му, заразхожда се из кабинета и захвана да излага становището си:

– А как, моля, да стихнат, когато жилището ни е пълно с цветя, изпратени от твоите обожатели?

– И какво? Обичат ме хората, пращат ми — безгрижно отвърна Марта.

– Препрочутият професор доктор Беля е готов да прелети Индийския океан, за да дойде да вечеря с тебе…

– С нас — уточни Марта. — И у нас.

– Току-що споменатият Александър С., който бил красив почти колкото Алесандро Скарлати, пристига от друг континент, за да падне в нозете ти…

– А чий приятел е Александър — мой или твой? — попита Марта с най-невинен глас, престана да поглежда с любопитство през прозореца, насочи се към терасата и оповести:

– Гледай я ти моята приятелка Маца Писанска. Хвана си плячка и на всичко отгоре има горещото желание да ми услужи с тази мишка или поне да ми я даде назаем за малко…

Матев обиден изръмжа:

– Непоносимо е! От двайсет и пет години се опитвам да проведа един нормален разговор със собствената си жена и това никога не ми се е удало.

– Не си единственият мъж, който вопие по този повод — констатира Марта, излезе на терасата и захвана „да засрамва“ котката: — Я се погледни! Такава си хубава, шарена и голяма! И да се полакомиш за едно ситно, сиво и глупаво мишленце! Настоятелно те съветвам да го пуснеш, ако все още държиш на мнението ми, разбира се. И не ти ли идва наум, че ме злепоставяш? Искаш цял свят да помисли, че не те храня достатъчно.

Маца Писанска гледаше с недоволство „приятелката“ си, явно никак не й се искаше да изостави нещо, заради което бе пропиляла толкова труд и време.

Марта не пестеше красноречие:

– Това е въпрос на чест, на милосърдие, на добри намерения и взаимно зачитане — и внезапно тонът й стана ядовит: — Не ми примигвай, не се прави на недоумяваща и пусни горкото мишле!

– Няма! — отсече котката.

Мишлето се възползва от това, че тя употреби устата си за по-възвишени цели, и изчезна светкавично.

Марта занемя, постоя втрещена, после с усилие раздвижи устни:

– Матьо, чуваш ли я?

– Какво има за чуване?

– Но тя ми отговаря!

– Голяма работа! — Матев опита да бъде невъзмутим. — Сякаш ти се случва за първи път! Доколкото си спомням, малко след като се оженихме, котаракът Балтасар, любимецът на нашия съсед Каспарян, също се опита да разговаря с тебе.

– Нищо подобно! — възкликна Марта. — Първо, не котаракът говореше, а неговият стопанин. Аптекарят Каспарян беше и вентрилог. Но да не се отклоняваме. Аз не се възмущавам от това, че тя говори, а защото е крайно непочтителна. Как така ще ми отговаря „Няма“!

– Еее… доколкото си спомням, имаше една котка в град Баку, която бе почнала да говори с хората по подобен начин.

– Това не е никакво оправдание. Говорещата котка от Баку може и да е невъзпитана, но това не може да се каже за госпожа Писанска.

– Не! — важно потвърди котката.

Матев се сепна. Той едва сега осъзна, че Марта не се е пошегувала според обичая си. А тя вече искаше обяснение от котката:

– Тогава как да разбирам поведението ти?

– Изнервена съм.

– Ха! Че от какво? — се удиви Марта.

– От хората.

– Искаш да кажеш — от мен?

– Не.

– Ами тогава?

– От другите.

– И защо?

– Бързат. Дразнят се. Ругаят — без ни най-малко притеснение направи преценката си госпожа Маца Писанска.

– И какво те засяга тебе това?

– Ще свършат света.

– Как тъй ще го свършат? — строго и недоверчиво погледна Марта.

– Защо тогава правят Триумвират? — Котката гордо вдигна опашката си, извита като въпросителен знак, и се оттегли с достойнство.

Марта я изпрати с поглед и възви глава към мъжа си:

– И някои ще ми говорят, че това било безсловесна твар. А тя се научила дори да подслушва. Представяш ли си? Аз ти мърморя насън: „Матьо, целуни ми ухото, защото ми е стреснато, шаркаво и сипаничаво“, а тя си мре от смях и си казва: „Тая, моята господарка, дори не умее да говори нормален човешки език“. Ще трябва да я заведа на зоопсихолог.

– Какво? — успя да се опомни Матев.

Марта съобрази, че той не е схванал къде е краят на цитата, и поясни:

– Искам да кажа — аз да заведа Маца на зоопсихолог, а не тя — мен.

– Излишно ще е — мрачно отвърна Матев. — Навярно иде краят на света. Котки проговарят, извънземни се разхождат по тази многострадална планета, хора от бъдещето и лемурийци от миналото делят пространствата, паралелни другоизмерни цивилизации се вместват в човешкото битие… Какво още може да се случи? Можеш ли да измислиш? Освен да дойде най-после този край, да се разпаднем на съставните си атоми и да спре това тягостно превръщане на материята, наречено живот. Но аз все се питам: кому е нужно това — да затваряш вечния движещ се дух в грубата клетка на материята? Да заставяш семето да кълни, да дава плод, и пак, и пак, милиони пъти да се повтаря това и всичко да се самоусъвършенства, да се грижи за потомството си и за разпространението на своя вид — от глухарчето до „венеца на Твореца“ — човека… Да, да… кому е необходимо вечното превръщение? И защо всичко трябва да се движи?

– Небесните тела ги крепяла „всемирната любов“ — притеглянето, животът се възпроизвежда чрез земната любов… привличане, привличане, привличане… Хм. Все някой е измислил тази безотказна система…

– Ако си решила да ме наведеш на мисълта за световния творец, ще ти напомня, че аз все още съм атеист, макар и доста разколебан.

– Разколебай се окончателно, ако обичаш. Не връзвай разума си с предварителни, и то неизмислени от тебе постулати. Приеми, че много неща, които стоят извън нашите представи и, засега, извън обсега на науката, могат да съществуват, без да се съобразяват с твоето скъпоценно мнение.

– Ох, Мартичка — отчаяно въздъхна Матев — знаеш, че дори и след четвъртвековен семеен живот трудно те възприемам като мислителка, загрижена за хода на вселенския живот.

– Знам, знам — засегната отвърна Марта. — Аз мога да спасявам човечеството от набезите на враждебни чуждопланетници, да се вмествам в плановете на разни бъдещи и отдавна отминали цивилизации, да измъквам преданите ти приятели от лапите на смъртта… но не ми подхожда да размислям върху подредбата на света и живота.

И внезапно весели огънчета пламнаха от зениците й:

– Пък какво ли съм се запритеснявала, всъщност, за света и живота? Свят светува. А на животът му се живее. На мен пък ми е интересно. Нà, всеки ден стават чудеса! Отде ли й дойде наум на Маца Писанска да проговори? И то със загадъчни мистични речи: „Правят Триумвират“. Как й се побра в устата? Но… всъщност… ние говорехме за този Триумвират…

– По-точно, ти нарече така тримата велики избраници на човечеството.

– Все някой трябваше пръв да свърши тази работа — измърмори Марта. — И какво от това? Да не би да е обидно? И кои са те, та ще се обиждат, без да ме познават?

– Сигурна ли си, че не те познават?

– Е, може и да са ме слушали, мен кой ли не ме е слушал — с преднамерена комична гордост вирна брадичка Марта. — Но хайде, изплюй камъчето. От час и половина се опитваш да ми кажеш нещо удивително, а все не можеш.

– Няма нищо удивително. Първият измежду равните е Александър С.

Марта възторжено плесна с ръце и обясни:

– Ако ми подхождаше и ако не ме мързеше, бих изпълнила танца на победата и радостта, широко разпространен сред племето Онго-бер. Браво, браво. Това човечество най-после е разбрало кои са достойните му представители. Но впрочем, кои са другите?

– Професор доктор Беля и госпожица Вещицата, пардон, госпожа V.

– Че защо тогава Александър ще бъде пръв?

– Защото името му почва с буквата А — с безизразен глас поясни Матев.

– Моля, когато ще ме съсипваш, прави го по-внимателно — недоволно каза Марта. — Днес ми поднасяш баналности по един такъв начин, като че ли ми съобщаваш епохални открития. И госпожа V, и Белята, и Александър отдавна направляват света, всеки според умението и силите, с които разполага.

– Но никога не са го правили заедно, с обединени усилия и никога не са били упълномощавани официално да го вършат.

– И мен никой никога не ме е упълномощавал, пък колко работи съм свършила! — похвали се Марта съвсем детински. — Що ли не направя аз един списък на чудесата, които са се стоварвали върху бедната ми главица?

– Ти самата си едно чудо чучулато. Господ да ми е на помощ…

– О, той вече споменава Господа! Напредък! — отбеляза Марта и продължи: — Какво толкова ми е чудесното? Че майка ми ме е родила след петдесет и петата си година и след като цялата съвременна медицина е била категорично убедена, че такова нещо въобще не може да й се случи? Ами нà, случва се понякога. А моят възхитителен баща…

– Мартичка, не ми напомняй рода и произхода си. А ако държиш да притежаваш документация за тъй наречените твои чудеса — моля! — те са широко отразени в творчеството ми.

– Като че ли — да… Но… доста хаотично. А някои дори не са използвани. Например случаят с болните от фиторея. Докато ескулапите си блъскаха главите над серуми и всякакви други церове, аз взех, че си разказах сънищата на професор Жлебински и той изведнъж се сети, че неговият апарат „Актинос“ може да въздейства чрез лъчите си…

– Мартичка, какво те е прихванало днес? Ти нямаш обичая да се самоизтъкваш, нито пък се впускаш в спомени. Наистина, отде у тебе това странно поведение?

– Сигурно си има причина. Засега не мога да я открия, но се надявам, че тя сама ще се покаже.

– Като мишка из брашно! Аз веднага мога да ти съобщя повода за твоето скрито раздразнение, което взема у тебе вид на хлапашко перчене. Ти дълбоко в себе си си засегната, че не си измежду тези трима велики. Намираш, че си помогнала на човечеството в съдбовно важни моменти, а то, представете си, никак не е забелязало и не храни и капка благодарност към неговата спасителка Марта Матева.

– Матьо — разтревожена го прекъсна Марта — Матьо, знаеш, че не съм преславна. Наистина ли мислиш така за мене?

– Това е съвсем различно — не отстъпи той. — Ти имаш достатъчно слава, отдавна не й се радваш, нито я забелязваш. Но считаш, че не е справедливо твоите заслуги към човечеството да бъдат подминавани. А не може да е другояче, тъй като те не са известни никому. Е, може би на мене и на още пет-шест души. Освен това, каква заслуга беше например твоето непростимо лекомислие при срещата ни с доброжелателно настроените извънземни? Те искаха да помогнат на хората, те ни разрешиха да им зададем един въпрос, който е от капитално значение за човечеството. И докато моят мозък щеше да се разпадне от напрежението да прецени кое е най-важно, ти безгрижно ги попита как би изглеждало животинче с име Ушо-Кожушо. И тъй, аз изгубих съзнание, възстановявах се шест месеца, а ти получи фигурка на животинче, което би могло да носи името Ушо-Кожушо.

– И какво? — проговори Марта с глас на наказано дете. — Животинчето си е много хубаво. Нà, стана емблема на световния детски съюз. Да не говорим пък колко му се зарадва някога си Борис. После и Мария много го обичаше и дълго си игра с него.

– Е, щом поставяш забавлението на децата си по-високо от човешкия просперитет, няма защо да се чудиш, че човечеството недооценява спасителните ти операции, които от време на време провеждаш в негова чест.

– Но аз винаги имам силно желание да върша добро. Какво съм виновна, че съм с такъв един невъзможен характер? Сигурно ти е непоносимо трудно да живееш с мен. И въобще, как ли ме изтрайваш?

Да, тази Марта винаги успяваше да разнежи хората. Сполучи и този път. Нейният възлюбен съпруг я прегърна, погали раменете й и захвана да я успокоява:

– Не говори така, Мартичка. Знаеш, че те обичам, знаеш, че животът ми с тебе е… приключение. И не приемай упреците ми така болезнено. Ти наистина вършиш огромни услуги на земните жители. Кой разгада тайната на Бермудския триъгълник? Ти. И оттогава там нищо не изчезва.

– Не съвсем нищо — Марта веднага използва случая, за да възрази. — Завчера четох, че когато пътувала по онези морета, на една арабска принцеса й изчезнали бижутата.

– Да, но те били застраховани, така че ти не бери грижа за арабската принцеса — усмихнато съобщи Матев.

– Как да не бера грижа? Аз съм част от този свят и не мога да понасям, когато някой някъде из него безобразничи. Независимо дали е земен или извънземен жител. Аз по цели нощи не спя, терзая се, а те ежеминутно вършеят като луди крави. И хич не се интересуват какво ми е на мене състоянието. Ето, и децата ги няма. А вече е късно. Ти, като глава на фамилия, няма ли да ми обясниш къде се е разпиляло съдържанието на този дом? Дори Маца Писанска не се окадява…

– Окадявам се! — обади се глас иззад прозореца и небезизвестната госпожа Писанска се показа доволно окадена.

Марта хлъцна. Нейната чиста, лъскава, копринена котка имаше вид на коминочистаческа четка.

– Къде си се подредила така? — скърши ръце Марта.

– Подредиха ме — поясни Маца. — Подредиха ме в камината.

– Кой?

– Чортелеците.

Марта безмълвно потърси с поглед помощ от своята опора в живота — силния мъж Матев.

– Мацо, изразявай се разбираемо — опита да овладее положението той.

– Окадиха ме чортелеците — натърти Маца и добави: — Ти ги знаеш.

– Какви чортелеци? Откъде ги знаеш? — Марта се извърна към съпруга си, възмутена от факта, че на него му е известно нещо, преди тя да го е научила.

– Но, Мартичка, това са фантазии. Това са… от старите ми ръкописи. Някога бях направил няколко приказки. В една от тях се говори за чортелеци. Те са нещо като малки дяволчета. Виреят само в Родопите. Напомнят на… палави духове.

– Досега единствено с палави духове и чортелеци не съм се срещала — заяви Марта.

– И те така казаха — се включи в разговора Маца Писанска.

– Къде са те? — войнствено поде Марта.

– В комина.

– Сигурна ли си?

– Съвсем.

– Значи, чортелеците не виреят само из Родопите — извади заключение Марта. — Матьо, вземи си бележка. Не е зле да ми дадеш тази приказка, за да се запозная по-обстойно с техния нрав.

Матев почти бе поласкан:

– Разбира се, с удоволствие. Ето я там. Зелената папка. А аз ще окъпя мадам Писанска, докато ти четеш.

– Ха! И прислужницата е липсвала от този дом, както забелязвам.

– Поиска да иде на театър.

– Как ли не! — отново се намеси котката. — Целува се с водопроводчика.

Съпрузите Матеви изпратиха с тактично мълчание тази реплика, после Марта отклони разговора:

– Тебе да не би чортелеците да са те научили да приказваш?

– Фу! — изфуча Маца Писанска с велико презрение. Матев се опита да я вземе, без да изцапа дрехите си, понесе я към банята и захвана да я увещава:

– Ще видиш, нищо няма да ти стане…

– Като че ли не се мия постоянно — опита да се измъкне котката.

– Ще те окъпя внимателно, с много малко вода.

Госпожа Писанска разбра, че няма да се отърве, и изсъска.

– Само да ми паднат!

– За чортелеците ли споменаваш? — се заинтересува Матев. — Може би твърдиш, че наистина ги има?

– Що не си изчистиш комина? — Маца стана съвсем нелюбезна. — Вместо да ме къпеш!…

– Мислиш ли, че ще изчезнат след почистването?

– Поне ще станат черни като мен.

– А иначе какви са?

– Тъмносивкаво-кафеникави.

– Много точно определение — похвали я Матев, докато изцеждаше шампоан върху гърба й. — А сега се постарай да не се дърпаш, да не мяучиш, да не ми хъкаш…

И той заработи с душа.

Госпожа Писанска изпълни молбата му с известни уговорки — без да се дърпа, да мяучи и да хъка, в даден момент внезапно се изтръгна от ръцете му и се покатери по завесата, като ръсеше едри парцали сапунена пяна след себе си. Матев я погна с подвижния душ и… всъщност не се разбра точно кой кого къпе. След като процедурата бе доведена до някакъв край, започнаха увещания относно изсушаването с хавлия и сешоар.

В това време Марта, излегната на дивана, смучеше парченце пчелна пита и четеше.

Марта довърши приказката малко преди Матьо да внесе на рамото си изсушената и разкрасена мадам Писанска.

Марта се развесели, взе котката в скута си, целуна измокрения си съпруг и каза:

– Брей! Ти си бил много „фолк“ бе, Матьо, и си доста възрожденски. Не подозирах. Имал си, значи, и такива тенденции в творчеството си. Защо не си ги развил? Сега са модни.

– Само да искам. Ти знаеш ли какви ми ги наприказва тая дама, докато я сушах? Според нея нашата градина е нещо като бална зала или дискотека за разни самодиви, нимфи, феи или дриади. В зимника живее караконджо и отглежда хлебарки.

– Хлебарки! — писна Марта. — Веднага да ги напестицидиш. Това е единствената жива сган, която не мога да търпя!

– Срещу въпросния караконджо, искам да кажа, в срещуположния ъгъл на избата, пък се бил инсталирал един симпатичен домашен дух, който не само подкрепял устоите на къщата, но и пъдел хлебарките и мишките. Само дето си имал малка слабост — от време на време счупвал по някоя бутилка, за да си пийне винце. Пък аз се чудех защо така ми се пукат бутилките на умерена и постоянна температура.

– Този дух заслужава да бъде почерпен, аз лично ще се погрижа — рече Марта. — И още нещо да се въди наоколо?

– Едно маломерно таласъмче в пощенската кутия. Страшно ученолюбиво. По цели нощи чете забравените вестници и затова не прави пакости.

– Как ли ги чете на тъмно?

– Таласъмите, доколкото съм осведомен, виждат като котките…

– Как ли не! — се обади Маца Писанска. — Ние виждаме и денем. А той денем въобще не се вижда.

– Гледай какви ценни сведения! — Марта погали котката и я зави с шала си. — Стой сега мирно, докато изслушам господаря ти.

– Господар! — не миряса Маца. — Аз съм му господарка. Кой на кого отваря вратата, а?

Марта я натика под шала и заповяда:

– Докато задавам въпроси, ти ще мълчиш! И какво още, Матьо?

– Някакво си тралала. Съвсем непозната за фолклора персона. Стои на ветропоказателя, когато няма вятър, а когато има, се крие в основата му и пее: „Тралала, тралала“.

– Аха. Навярно заради това ветропоказателят скрипти. Я, моля ти се, намери някой храбрец да се качи на покрива и да намаже с машинно масло този ветропоказател.

– Няма защо да търся. Твоят собствен син с удоволствие ще осъществи операцията.

– Ама него още ли го няма? — сети се Марта. — То бива и бива любов, но чак толкова!

Матев присви очи и подхвана заядливо:

– Интересно. Госпожата се безпокои за пълнолетния си и як като зубър син. И пет пари не дава за крехката си дъщеричка.

– И четири пари няма да дам. Чух я как се прибира, още докато ти къпеше Писанска. Влезе си в стаята и се спотайва, за да не я каним на вечеря. Въобразила си е, че има склонност към пълнеене.

– Тая ръжена сламка! Тя трябва да носи вместо шапка чугунен тиган на главата си, за да не я отвее зефирът.

Матев измъкна Маца изпод шала и я помоли:

– Щом можеш да говориш, свърши и ти поне една работа — повикай Мария на вечеря. На тебе, надявам се, няма да откаже.

– Няма да ида! — И като забеляза, че Матев е обиден, поясни: — Тя слуша.

Вратата се отвори и в рамката й като на картина се показа Мария, или както бе всеобщо известна — малката Матева. Тя церемониално сне лъскав тиган от главата си, направи реверанс в три стъпки по правилата на испанския двор и поздрави:

– Аве, Цезар, тези, които ще бъдат отнесени от зефира, те поздравяват! — след което падна на колене пред майка си, поднесе й тигана като огледало и удари чело у пода в позата на китайска робиня. — О, господарко на Поднебесната империя, красотата ти сияе по-ослепително от Слънцето.

Матев изръкопляска пресилено:

– Браво, браво. Защо ли й трябва на прислужницата да ходи на театър? Имаме си го вкъщи.

– Ха! Театър! — се обади Маца.

А Мария набързо се надигна и попита:

– Добре ли чух?

– Съвсем добре — отвърна Матев — госпожа Писанска, изглежда, отдавна е хранила въжделения да слиса прогресивното човечество.

– А непрогресивното? — поиска уточнение малката Матева.

– То няма как да бъде поразено. Вярващите християни ще я обявят за чудо Божие, мюсюлманите — за говорещ демон, да кажем, будистите — за превъплъщение на стар и учен дух, а някои диви племена може и да я обожествят.

– Че нали някога в Египет е имало богиня-котка. Бубастис. Оха-ха! Мацинка, сега ще ти лепна още едно име — Бубастис. Не ме гледай недоволно, тя е била богиня на радостта. На галено ще ти викам Буба.

– Буба! — едва изплю звуците Маца Писанска. — Аз да не съм кучка!

– Аз пък да не съм коя да е, та ще ми опонираш? Още не съм те обожествила, Буба такава!

– Само котка-божество липсваше на този кротък дом! — мрачно поде Матев. — Писанска току-що ми обясни, че тук навсякъде гъмжи от самодиви, феи, дриади, нимфи, духове, караконджули, малогабаритни таласъмчета и някакво си тралала, което виси на ветропоказателя.

– Бубо, ти си малко „тралала“ — й каза Мария.

– Ти пък си голямо „тралалала“ — отвърна Маца-Бубастис Писанска и се вмъкна под Мартиния шал.

– Забелязахте ли? — се обърна Мария към родителите си. — Оказа се, че аз съм голямо „тралала“ в току-що споменатия кротък дом. И с какво ли трябва да се занимавам в битността си на голямо „тралала“? Не ми се виси на ветропоказателя.

– Що не изчистиш тези гадни чортелеци, а? — предложи Маца Писанска изпод шала.

Наложи се да бъде обяснено и на Мария кои са чортелеците и имат ли те почва у нас. Тя рече:

– Я не ме баламосвайте и кажете как го правите този номер с госпожа Писанска.

Матев вдигна очи към небето, но тъй като никаква помощ не дойде от там, той само рече:

– Не е ли все пак време за нашата среднощна вечеря?

– Аз няма да вечерям без Борис — оповести Марта.

– Тогава що не почистиш чортелеците? — се дочу гласът на Маца.

– Това четириного ми действа както Катон — на Римския сенат. Нали той беше, дето все повтарял: „Картаген трябва да бъде разрушен“, та „Картаген трябва да бъде разрушен“? — попита малката Матева и се обърна към Писанска: — Ти как предлагаш да стане почистването на чортелеците?

– С онази гнъсна прахопищялка.

– Ооо! Готова си да изтърпиш дори гнъсната прахосмукачка, само и само да премахнем гадните чортелеци. Те — какво? Нащипаха ли те, или ти подвикваха непристойни закачки?

– Напудриха ме.

– Със сажди — поясни Марта.

– И с пух от онази гургулица, дето ми се подиграваше.

– Охо! Гургулицата ти се подиграваше! — разсмя се Мария. — И как?

– Викаше ми „гу-гу“.

– Да. Сериозна причина, за да я изядеш — смръщи вежди малката Матева. — Ами ако аз изведнъж реша, че ти ми се подиграваш, наричаш ме „мяу“? И взема, че те изям?

Маца я погледна уплашено и се шмугна под дивана. Мария се просна на пода и продължи:

– С ориз и с гъби. А може би — с дафинов лист, вино и праз?

– Не ти подхожда да плашиш хайванчето — уморено каза Марта. — Не забравяй, че то все пак е хищник и по законите на рода си е длъжно да ловува.

– Някои хора имат необяснимо поведение — влезе в разговора Матев. — Само преди час-два или… пет, да кажем, ти, Мартичка, упрекваше същото „хайванче“, защото то си бе уловило мишка. От твоите речи произлезе всичката бъркотия с говорещи котки и чортелеци. Ако не беше действала толкова безцеремонно. Маца никога нямаше да проговори…

– Брееей! — дочу се изпод дивана.

– А за някакви си чортелеци и дума нямаше да стане…

– Брееей! Нека те да те окадят, пък да видим тогава.

– И въобще, хайде да престанем да се правим на дивни и чудни, да седнем най-после да вечеряме…

– Върна ли се прислужницата? И Борис го няма още. Няма да ям! — заяви Марта.

– Добре. Не яж — със съскаща любезност се съгласи Матев. — Ние пък ще ядем. Вечерята е студена и е сервирана отдавна. А на тебе ще ти пожелаем лека нощ и приятни сънища.

– Да, много приятни! — Марта седна до рояла и запя старинен романс „Прогонихте съня от моите очи“.

– За бога, престани — събра молитвено пръсти мъжът й.

Ръцете на Марта се отпуснаха като попарени цветя. Гласът й секна. Недоумението и тъгата, с които погледна съпруга си, го накараха да каже:

– Не, Мартичка, не мисли, че са ми дотегнали твоите среднощни песни. От времето, когато приспиваше децата, та и до днес най-чистото ми удоволствие е да чуя как гласът ти залива тъмната градина. Но работата е такава: Маца твърди, че самодивите, вилите, феите или нимфите танцуват само когато ти пееш.

– Дори когато пея ария от Хендел?

– Тогава танцуват бавно — се обади госпожа Писанска като че изпод земята.

– Значи, няма спасение — те може би ще танцуват и „Полиелея“ на свети Йоан Кукузел?

– Стига да го пееш ти — подчерта Маца-Бубастис Писанска.

– Бубо! Не се подмазвай! — я смъмри малката Матева. — Няма да развращаваш чрез ласкателства хубавата ми майчица. Хайде с нас на вечеря! А ти, маменце, си пей романси колкото ти иска душата. Щом на някого му се танцува, нека танцува. Нали от това вреда няма?

– Няма — потвърди Маца.

– Вече ми се отщя — се оплака Марта. — Ще си легна. Макар че вие „прогонихте съня от моите очи“.

– Не е беда, Мартичка. Ще ти дам да прочетеш подходяща приказка, тъкмо съм те хванал за ревностен читател.

– Дай — унило се съгласи Марта и Матев бързешком втикна в ръцете й приказка.

Марта се усмихна, прочете заглавието „Градът на прогонените сънища“, помисли си: „Толкова недосънувани неща има по света, а аз си губя времето да стоя будна“, прегърна възглавницата и заспа.