Иван Давидков
Лодката на Харон (11)

Наистина пчелите бяха първите му посрещачи, когато той, свикнал с широката, размъкната пижама и с болничния халат, вървеше към изхода на болницата със стария си костюм и с вратовръзката, неприятно стегнала шията му. Сакото, чиито копчета по-рано трудно закопчаваше, сега се люлееше край лактите — широко, като чуждо — и есенният ветрец караше ноздрите му зиморничаво да потрепват.

Отвори вратата, обърна се да каже сбогом на глухия бял коридор, който оставаше зад гърба му, и поел по стъпалата към алеята, чу жуженето на пчелите в кичурите на белите есенни рози.

Мартин дойде тук, когато дърветата, наскоро разлистени, потрепваха с лека като зелено сияние шума, а сега вятърът раздухваше по пътеката заревото на листопада. Чу се птиче цвъртене. Мартин обърна очи към оголелите тополи до оградата и ги видя целите обрасли с черна, сякаш кипяща от внезапен вятър шума — там се събираха скорците, преди да отлетят на юг. Ятото се издигна, тъмната му вихрушка се размаза в небето и изчезна. Но остана тихият звън на пчелите и посветването на крилцата сред скрежната белота на розите, което Мартин приемаше сега, усмихнат, като първото приветствие на забравения човешки делник… Накъдето и да се обърнеше, чуваше жуженето на пчелите. Знаеше, че слухът го лъже, защото по пътя му към трамвайната спирка нямаше цветя, но той усещаше в душата си тая музика и се оставяше в нейния плен.

Седмица преди да постъпи в болницата, той вървеше по улиците на обичания още от годините на младостта му Киев. Беше дошъл тук, както винаги, със срочни задачи, те отнемаха цялото му време, но той намираше свободни часове, предимно вечер, когато се скиташе безцелно по улиците, оградени от огромни цъфнали кестени, и слушаше заспиващият град да му говори с гласа на пчелните рояци, зажужали в клоните.

Мартин познаваше дългите есени на тоя град, когато листопадните вихрушки се гонеха по мостовете на Днепър като момичета с дълги златни рокли, познаваше го, засиял от първия сняг — с леки, изваяни сякаш от заскреженото дихание на реката дървета, с кънтящ въздух, в който гласовете на децата люлееха своите кристални камбанки, но за пръв път сега усещаше душата на тоя град, просветлена от гроздовете на цъфналите кестени, в които се унасяше над своите цигулки, флейти и обои симфоничният оркестър на пчелите… Вървеше по улиците, заслушан в тия мелодии, по Днепър се нижеха светлинки на чезнещи параходи, откъм парковете вееше прохлада. Очите му се радваха, но душата тъгуваше… Мартин усещаше, че се сбогува завинаги с тоя град. Това предчувствие, подсилено от болката, която цели нощи го държеше буден, обгръщаше всичко около него, той искаше да усети възвишеността и тържествеността на тоя трагичен час, а в мелодията на пчелите долавяше нещо безгрижно, леко, весело… Ето той ще изчезне от тия улици и никога вече няма да се върне тук. Кестените ще оголяват, после ще се разлистват пак, ще разцъфтяват, но ще прозвучи ли в някоя пролетна вечер реквиемът на пчелите за неговата отпътувала душа? Едва ли. Природата не обича да има тъжни бръчки по челото си…

Когато количката, прекосила прага на реанимацията, го покара през белите коридори към стаята на Фокусника, Мартин очакваше, че ще види там своя стар приятел, че той ще направи някой от най-смайващите си фокуси в чест на завръщащия се, а зърна до прозореца празното му легло без нито една бръчка по чаршафа. Погледна под нощното шкафче. Мислеше, че ще открие там вълшебния цилиндър, но нищо не съзря.

С мъка стигна до леглото си, защото краката не го държаха, и се отпусна на възглавницата, сякаш потъна в нея.

Прозорецът гледаше на юг и над върхарите на дърветата се очертаваха хребетите на планината, тежки и величествени под сянката на есенните облаци. Прелитаха птици. Чуваше се как градинарят влачи маркуча долу, по тревата. Кранът на чешмата капеше, но неговите звуци, които изпълваха с весел ек стаята, не му напомняха за догонващите се капки в найлоновата тръбичка.

Свежият въздух през открехнатия прозорец лъхаше Мартин с горчивия мирис на заесеняващата се земя. Животът отново го изпълваше със звуци и шумове, в които се долавяше тръпката на надеждата, и той, вгледан в далечината, се оставяше мисълта му да го носи като онова отронено край прозореца птиче перце — да го носи в небето, да го люлее дълго, безкрайно дълго…

Така се люлееше между облаците самолетът, когато киевското летище, завъртяно като пумпал, се наклони и притихна сред зелената равнина. Един краен квартал на града дълго се изтяга след самолета, сякаш беше вързан за него, после изведнъж се откачи с плясък, отскочи и като повлече дълга опашка от оронените цветове на своите кестени, падна на земята. Мартин долови аромата на тия сребърни гроздове, спомни си вечерните разходки по киевските улици и тъгата, която беше го обзела тогава, спомни си мелодията на невидимите рояци в клоните и почувствува нужда да посегне към белите, отдавна недокосвани листа, които сега лежаха до възглавницата му.

Наставаха миговете на изповедта, които винаги просветляваха душата му, и той като дете, което подрежда мозайка от пъстроцветни камъчета, от радостни гласове и от светлинки на прелитащи пеперуди, започна да се лута между думите, да ги разклаща като докоснали раменете му дръвчета и да усеща по лицето си свежите капки на тяхната роса… Тия стихове той не показваше никому. Това беше тайна на душата му, споделена само с белите листа.

Спомняше си, че така се случи и през една есенна нощ, когато чу по радиото за гибелта на самотния мореплавател. Тогава той написа:

„На път! Прегризвай ти съмненията и вика,

защото трябва рано или късно

платната ти да минат между рифовете на далечните звезди!“

— и тия думи за неизвестния пътешественик станаха кредо на самия Мартин. Така се раждаха и сега стиховете и той едва успяваше да догони с писеца си думите, както разпиляната от вятъра шума не успяваше да догони птичите ята в небето:

Киевска незавършена симфония

Ако изчезне всичко — ще остане в мен

ветрилото от кестени, размахано в зората

от бялата ръка на Днепър — и мелодията, от която

се раждаше просторът просветлен.

 

Тук всичко беше светлина и звук:

звънтяха клони — арфи, в утрото извити, —

като че най-прочутите оркестри на пчелите

от цялата земя си бяха дали среща тук.

 

И аз вървях и гледах фраковете им златисти.

Като обои се обаждаха размърданите листи,

от всеки цвят ми се усмихваше душата на пчела.

 

И аз вървях, пропъдил мисълта лъжовна,

че някой ден ще се превърна на снежинка

                        или капчица дъждовна,

която пада между оголелите стебла.

Докосна листчето и усети хладинка, сякаш под пръстите му не лежеше измачканата хартия, а това беше влажният от мъглата метален парапет на стръмния скат над Днепър, лъхна го влагата на широко разляната река и на чезнещата в далечината степ. Тия пространства, на които беше казал сбогом завинаги, отново изпълваха неговата болнична стая, разбутваха стените й, правеха я огромна като безкрайния свят, който напираше в душата му със сладка, замайваща болка.

Усети, че очите му овлажняват. После сълзи потекоха по бузите.

Не посегна да ги изтрие. Остави ги, съпровождани от хлипове, които го разтърсваха, да текат по неговото лице, да горчат по устните му като пръски от вълна, с весел ек разпилени по крайбрежни скали…

А птиците зад прозореца летяха — пратеници на безкрайния живот, който правеше вечните си кръговрати…