Иван Давидков
Лодката на Харон (1)

Високият чинар до прозореца пожълтя само за една нощ, след сланата, и сега отсрещната стена на стаята светеше от него, сякаш беше огряна от скрита между етажерките нощна лампа.

Мартин Калинов, или Преводача, както го наричаха неговите приятели, беше си легнал, когато чу телефона в хола. Едва доловимият звън му заприлича на жужене по затворената врата на спалнята. А може би някоя пчела наистина беше влязла в стаята, донесена в щайга от неговия роден край, където преди няколко дни завършиха гроздобера, и сега се мъчеше да намери пролука и да излети в дъждовната нощ, където я чакаше не спасение, а гибел.

По радиото предаваха концерт за пиано и оркестър и Мартин го слушаше не толкова увлечен от мелодията — повече задържаха вниманието му ония пасажи, в които оркестърът замлъкваше и пианистът ритмично, с последователността на зачукалите по прозореца дъждовни капки, подскачаше от звук на звук така, както сутрин децата, тръгнали на училище, подскачаха от камък на камък, за да прекосят залятата от дъжда улица, до която живееше той.

Едва ли щеше да чуе звъна на телефона, ако пианистът не беше спрял за миг и в мелодията на оркестъра не беше се вмесило шумоленето на дъжда. Стана и като напипваше в тъмното пантофите, тръгна към хола. Студеният бакелит на телефонната слушалка докосна ухото му и той усети изведнъж влагата на дъждовната октомврийска вечер. Влага се долавяше и в думите, които идеха сякаш от другия край на света, защото в тях се усещаше не само шумоленето на дъжда, а се чуваха подсвирквания на локомотиви и един бавен протяжен звук накъсваше думите и ги влачеше в кухината на слушалката така, както ударила се в брега вълна влачи след себе си крайбрежните камъчета.

Позна гласа на Жулиета — негова стара приятелка, редакторка във вечерния вестник, където той понякога печаташе свои преводи.

— От гарата ли се обаждаш? Сякаш всички влакове тая вечер са решили да минат край тебе, за да не чуя някоя нежна дума, ако си решила да ми я кажеш… — усмихна се Мартин.

Тя не му отговори с остроумна шега, както обикновено правеше. Каза му, че се обажда от къщи, но телефоните в дъждовно време така се оплитат, че човек може да чуе не само свирките на влаковете, но и писъка на скорците, които отлитат, и го помоли, ако му е възможно, рано сутринта да я откара с колата до летището, където трябва да посрещне един пътник от Колорадо и да пише за него във вестника.

Беше сигурна, че Мартин няма да й откаже — особено сега, когато го канеше да отидат до летището.

Той още от малък познаваше магията на пътуването и бе запомнил завинаги дима на локомотивите, които пухтяха на гарата на неговия роден градец. Тоя дим го замайваше с усещането за далечина и тайна. Обичаше суетнята на заминаващите, тътренето на куфарите по перона, наведените през прозорците на вагоните пътници, които припряно говореха с изпращачите.

В по–късните години на своя живот обикна летищата. Тия циментови гнезда на алуминиевите птици, застлани вместо с пух с небесно ехтене, лежаха, огромни, направо върху тревата, както из нивите на неговото детство лежаха между буците изплетените от сламки и коренчета гнезда на яребиците и току-що излюпените дребосъци бягаха, сепнати от стъпките на Мартин, разпиляваха се като живачни капки и изчезваха, сякаш сухата земя ги попиваше.

Летищата му обещаваха висина и безкрайност. Струваше му се, че самолетите изскубваха, свистейки с моторите си, неговите грижи, и когато, седнал до кръглото прозорче, погледнеше надолу към мъгливия град, чиито сякаш изрязани от картон покриви се въртяха и изчезваха, той си мислеше, че ще види под крилото да висят, облепени с кална пръст, корените на изскубнатия му делник, които след миг ще се нагърчат от небесната светлина и вятърът ще ги разпилее в безкрая…

 

 

Дългото боледуване преди няколко години лиши Мартин от неговите обичайни пътешествия, но в душата му остана очакването за едно ново заминаване, което, вярваше, ще стане някой ден съвсем ненадейно…

Видеше ли между тополите посивялата сграда на летището с полюшващите се над нея, издути от вятъра балони, зърнеше ли на пистата самолет, край който се суетяха работници със сини комбинезони, той се усмихваше на споходилата го мисъл, че летците не бързат да се вдигат в небето, защото чакат него — пътника, така дълго нестъпвал на летището…

Тая мисъл го правеше радостен и сега, когато седнал до кормилото на колата, криволичеше из кварталите на още сънения град. Фаровете опипваха стеблата на оголелите кестени и през глухото поскърцване на чистачките се чуваше свистенето на самолетните мотори над гъстата стена на тополите, зад която беше летището.

Жулиета седеше зад него с влажна от дъждовното разсъмване, прилепнала край ушите коса. Яката на нейното доста измачкано палто от лисича кожа (навярно тая сутрин за пръв път извадено от гардероба) беше вдигната и закриваше долната част на лицето й, но Марин ясно виждаше в огледалото челото — широко и бледо, с две тънки бръчки, незаличени от пудрата, веждите набързо изписани след позвъняването на будилника, очите с цвят на кестен, скулите, по които розовееше грим, но той не освежаваше лицето, а го правеше напрегнато и трескаво…

Със своето палто от лисича кожа, което в мътилката на разсъмването му изглеждаше вехто, с протрити ревери, с отпуснатите бузи и с меланхолния си поглед седналата зад него жена му напомни за една друга Жулиета от гледан отдавна филм на Фелини, стана му тъжно и за да прогони неочаквано обзелото го чувство, пусна радиото.

Съобщиха, че денят ще бъде слънчев.

Когато пристигнаха на летището, вече зазоряваше. Розова ивица беше прокъсала сплъстените облаци на изток. Нажежената й реотанова жичка прогаряше сивите небесни валма и през все повече разширяващия се прорез, откъдето бликаше заслепяваща светлина, се показа слънцето.

Съобщиха, че самолетът от Виена ще кацне след няколко минути. Жулиета слезе, зашумоляла с целофана на букета, купен снощи за посрещането, и като вдигна лице към изгряващото слънце и остана минута така — да се порадва на ласката му, — тръгна с Мартин по стълбището към терасата, където тъмнееха силуетите на дошлите по–рано посрещачи.

Духаше вятър с дъх на листопад и на застояла вода. Зелените лампи край пистите, запалени през нощта, още светеха и в миговете на разсъмването гъсто нанизаните им светлинки приличаха на капки роса, които след миг щяха да задимят и да изчезнат, пронизани от слънцето.

Летището бе пусто. Из него се разхождаше единствен листопадът. Той не беше минал през митницата и не беше показал на граничния контрол своя златен, подпечатен от слънцето паспорт, а като любопитно момче вървеше по пистите, разплискваше локвите с оранжевите си сандали и надничаше в хангарите, където самолетите лежаха като огромни пингвини.

В облака на листопада се зададе самолетът от Виена. Той прекоси диска на изгрялото вече слънце, за миг стана черен като въглен, после отново засия, разпален от свистенето на перките, спусна се над мократа писта — огненочервена от изгрева, — леко поклати крилете си, както опитен кънкьор помахва ръце, за да запази равновесие, направи завой и спря. Докараха стълбата и я подпряха до вратата на самолета. Пътниците започнаха да слизат един по един, хванати за люлеещото се перило. Стюардесите, скрили лица в сенките на своите широкополи шапки, им кимваха за сбогом и изчезваха зад кръглите прозорчета. А перките на отдавна спрелия самолет продължаваха да се въртят.

 

 

Човекът, когото Жулиета трябваше да посрещне, слезе последен и като полюляваше метнатата през рамото пътна чанта, тръгна към входа на летището. Беше среден на ръст, с карирано бежово пардесю. Паднал над дясната вежда кичур потрепваше от вървежа му и лула с янтарен цвят тънко димеше между зъбите. Вървеше бавно, с опипващи стъпки, защото асфалтът под нозете му беше мокър и той се боеше да не се хлъзне. Погледът му обходи терасата, където се размахваха много ръце, но той навярно не търсеше в навалицата посрещачи, защото не кимна с глава никому, а продължи пътя си към гишетата на граничния контрол.

Когато пътникът вече стоеше до своите куфари в залата на летището, блъскан от едва пристъпящите с тежкия си багаж мъже и жени, тръгнали сякаш на преселение, Мартин приближи към госта, който вече държеше смачканите под целофана хризантеми на Жулиета, протегна му ръка да се запознаят и усети под пръстите си неговата много мека, пухкава длан.

Залата беше изпълнена с едва доловими ухания на парфюми, които съпровождаха преминаващите жени, и сегиз-тогиз в тях се вмесваше терпентиновият дъх на есенните цветя или от сандвича на застаналия до бюфета летец се долавяше и миризма на горчица. Над тия ухания и миризми се долавяше димът на лулата на човека с карираното пардесю и край пристигащите и заминаващите пътници се разливаше дъх на напечени от слънцето откоси, на пчелни пити и на вирове с разбутан от подскоците на къпещи се деца жабурняк… Тоя повей от изчезналото лято, неочаквано изпълнил залата на летището, връщаше Мартин в годините на неговото детство, когато през августовските утрини баща му нареждаше в центрофугата пчелните пити и ручейчето на потеклия мед изпълваше стаята с дъх на отдавна прецъфтели акации и на съхнещи до оградата купи с отава…

 

 

Мирисът на тютюна ги съпровождаше по целия път. Лулата лежеше в джоба на госта, но уханието й се излъхваше от дрехите, от думите, дори от гърления му смях, когато разказваше за своето пътуване над океана.

Седналият зад Мартин човек се казваше Стефан Лулчев, но неговите близки и познати го наричаха Човека с лулата. Беше прекарал почти пет десетилетия от живота си в далечни страни и сега, на старини, се връщаше тук, където беше започнал неговият земен път.

Пред очите му в есенното утро се нижеха пожълтели тополи, в далечината изплувваха мостове, увиснали в небето, защото основите им се губеха в мъгла, върховете на планината розовееха и разпалващото се разсъмване бавно ги издърпваше из утаения в долищата здрач, а пътникът си мислеше за летището на Денвър, в далечния щат Колорадо, където приятелите му се бяха събрали да го изпратят, усещаше как самолетът бавно се вдига над пистата и изскубва последния му ден от пръстта на оная, приютила го някога, но не приласакала сърцето му земя, виждаше как тоя ден виси под крилете на самолета и вятърът свисти в корените му, които предчувстват тръпката от докосването до родната пръст.

 

 

Човека с лулата не за първи път слагаше куфарите си върху ехтящия от стъпките на пътниците под в сградата на летището, което сега изчезваше зад дърветата и през свистенето на гумите се долавяше разтърсващият небето рев на излитащите самолети.

Преди две години той дойде тук със запилени по света изгнаници, които идваха на старини да видят земята на своето детство. Имаше пътници от Канада, Аржентина и Бразилия, имаше и един старец със съсухрено лице на моряк, когото съдбата бе запиляла чак на Огнена земя… Докато прелитаха океана и по-късно, когато през прокъсаните облаци започнаха да се мяркат градовете на Европа, прилични на разкъртена мозайка, пътниците дремеха, разлистваха вестници или пиеха на бавни глътки бира, чиято пяна беше лека и рехава като прелитащите край самолета облаци, но когато в далечината се мярна река и изведнъж засвети, озарена от слънцето (беше Дунав), те се разшаваха, долепиха лица до кръглите прозорчета и не се отместиха, докато под колелата на самолета не засвистя пистата на летището… Те опипваха с поглед всяка гънка на диплещата се долу родна земя с разорани ниви и каменисти хълмове, съзерцаваха реките й — огромна паяжина, изплетена от слънцето, — затаяваха дъх, когато сянката на самолета запълзяваше по хребетите на планините — стръмни, с дълбоки долища, сякаш изсечени от огромно длето, — и им се струваше, че ако протегнат ръка, ще усетят милата хладина на димящите от вятъра снегове… Като невръстни ученици, застанали за пръв път пред картата, тия старци с изкривени от артрит пръсти и техните спътнички, неуспели да скрият под пудрата бръчките по отпуснатите си бузи, се мъчеха да разгадаят тайната на нейните знаци. Старият моряк от Огнена земя сочеше през прозорчето и викаше: „Виждам Искър! Ето при оня завой се къпехме като деца и ловяхме риба в подмолите…“ „А това е Ком, виждате ли го зад облаците? — обаждаше се друг зад гърба му. — Там учителят ни водеше лете да берем боровинки…“

Само Човека с лулата седеше мълчаливо, стегнат със самолетния ремък. Той също се вълнуваше, вгледан през прозорчето, под което се диплеше родната земя, но не обичаше да издава обзелото го чувство. Такъв беше характерът му. Усещаше, че очите му овлажняват, примигваше, за да пропъди избликналите сълзи — и отново посягаше към пакетчето с тютюна.

 

 

Самолетът кацна, стълбата заскриптя под нозете на слизащите и когато първите от тях стъпиха на пистата, летците видяха как старците с широкополи шапки и с пристегнати в талията сака и техните спътнички, подмладени от пъстрите си рокли, облечени сякаш за чакано цял живот тържество, падаха на колене…

С устни, мокри от неудържимо бликащи сълзи, те целуваха родната земя. Влажната писта студенееше под коленете им, устните докосваха като икона гладкия бетон, по който личаха следите от самолетните колела, и раменете се разтърсваха от неудържим плач, просветляващ душата.

Човека с лулата единствен остана прав със задавено от сълзи гърло, докато свърши тая литургия. Той мълча през цялото време в таксито, което го отвеждаше в хотела. Неговите спътници навярно го смятаха за коравосърдечен човек, но те не знаеха, че през първата нощ в отдавана забравения град той няма да мигне чак до сутринта — ще върви по улиците сам, придружаван единствено от дъжда, и прозорците на незаспалите къщи ще издърпват из мрака дърветата и неговите възкръсващи спомени…

 

 

Във вестника беше отпечатан разговорът на Жулиета с госта, когото посрещаха на летището. Мартин видя портрета му — широко лице с гладки бузи, присвити очи, които може би оглеждаха изпитателно събеседника си или бяха примижали от лютивия дим на лулата, стисната в левия ъгъл на плътните устни.

Над тях светлееше високо чело, с бръчка между веждите, наполовината закрита от прошарен кичур гъста, твърда като конска грива коса. Нищо в това лице не подсказваше, че Човека с лулата вече е прекрачил прага на седемдесетата си година. От него лъхаше бодрост и увереност. Само изпъкналите сухожилия на шията с надиплена по тях повехнала кожа, която яката на елегантната му риза не успяваше да скрие, говореха за годините на старостта.

Мартин зачете колонката, в която Жулиета описваше утринното летище и посрещането на госта — запилян почти половин век по света строител на мостове, който се връщаше на старини завинаги в своята родина, оставил зад гърба си хотелите и пристанищата, давали му приют през годините на неговото скитничество, и потърсил покой (можеше ли да има покой такъв човек?) в едно скромно софийско жилище, чието издраскано от тебеширите на кварталните немирници стълбище го връщаше към годините на неговото детство…

След тоя малко сантиментален увод започваше разговорът с човека, който гледаше към Мартин от горния ъгъл на страницата със замъглени от дима на лулата очи.

Жулиета беше находчив събеседник. Тя винаги съумяваше да предразположи към откровен разговор оня, от когото трябваше да вземе интервю за вечерния вестник. Мартин познаваше това й умение и винаги четеше написаните от нея материали. И сега той разгърна с любопитство вестника не само заради това, че познаваше човека, за когото нашироко се разказваше в шумолящата под пръстите му страница — предусещаше, че тоя много видял и много преживял пътник по света е разказал интересни неща на своята събеседница.

Това наистина беше така.

Пред очите на Мартин си нижеха годините на един труден живот, изпълнен с изпитания и непоколебима вяра да не се пада на колене дори и в най-трудните мигове. През ситно изписаните редове на страницата към него поглеждаше един младеж със същия гъст перчем над челото като на Човека с лулата и със същите изпитателно присвити очи, който нощем миеше чиниите в един мюнхенски ресторант, за да изкара прехраната си, а денем изучаваше в университетските аудитории тайната на мостовете — навярно никому ненужна тогава тайна в една страна, задушавана от голямата криза, където един бивш ефрейтор с късо подстригани мустачки и с кожена куртка събираше многохилядни тълпи по стадионите и съпровождан от прожектори, изрязали в небето неговата дребна, разтърсвана от нервни тикове фигура, се заканваше, че ще постави на колене тоя разкапан свят и ще засади на мястото на сринатите му градове градините на едно достойно за неговата нация бъдеще. Тълпите нощем крещяха в изстъпление, а на младия студент, до когото тия гласове достигаха през тракането на хлъзгавите чинии в мюнхенския ресторант, му се струваше, че се сриват градените цели векове мостове, чиито тайни той така старателно изучаваше…

— От пристанището на Хамбург тръгнах с един презокеански параход към Новия свят и към неизвестността — разказваше той. — Беше зима с гъста мъгла и цяла седмица в океана ни съпровождаха снежни виелици. Когато излизах на затрупаната палуба, имах усещането, че съм като героите на Джек Лондон, тръгнали през фъртуните да търсят своя Клондайк. Оттогава в най-трудните мигове на своя живот си спомнях пленения от снеговете параход в океана — и себе си виждах самотен на затрупаната палуба — и си казвах: „Трябва да се издържи — въпреки всичко!“

След това мисълта му се връщаше към мостовете.

— Аз цял живот се мъчех да съединявам бреговете, разделени от река или от пропаст — продължаваше той. — Едни виждаха в моите мостове само грамади от бетон и от стомана, вписани в пейзажа със своите арки и плетеници, а аз, когато минавах по тях и се заслушвах в стъпките си, имах чувството, че долавям приятелския разговор на двата бряга… В живота си се мъчех също да съединявам двата бряга на чувствата, на приятелствата, но нерядко разбирах, че съм слагал основите върху карстови свлачища. Това не ме отчайваше. Аз отново търсех здрава почва, в която да се вкопае бетонът — и реките, и пропастите оставаха под нозете на запътените към другия бряг…

— Навярно по един такъв мост, след толкова десетилетия, вие намерихте пътя към дома? — питаше го журналистката и той отговаряше:

— Младият човек мисли, че светът е негов и тръгва към тайните му с наивността на завоевател. Ала малцина са щастливците, които могат да кажат: победих! Аз съм между ония, към които животът никога не е бил ласкав. Сривовете ми бяха много повече от успехите, но аз винаги се стремях да не оставам на колене. Ако е имало щастлив миг в живота ми, той е бил тогава, когато съм съумявал да защитя своето достойнство… А мостът, за който споменавате, ми е по-скъп от всички, направени от мен досега, защото темелите му лежат в детските ми сънища и в спомените… И завоевателят на света, оставил зад гърба си повече поражения, отколкото победи, на старини тръгва да усети късната ласка на родната земя…

Събраха се вечерта да отпразнуват отпечатването на интервюто във вестника. Жулиета, набързо сресана, с разпилян над челото бретон (отново залисана в безброй грижи не бе успяла да отиде на фризьор), благодареше на Човека с лулата за много интересния разговор, а той щракаше със запалката, примижаваше от обгърналия го дим и стеснително се усмихваше:

— Никога не е късно за човек да се орезили. И аз, с ваша помощ, успях да сторя това…

Говореше така, а личеше, че му е приятно. Той наливаше чашите, янтарното питие се люлееше в неговата потрепваща от смущение ръка и светлината на лампата блещукаше във всяка чаша като мушица в къс кехлибар. Край него бяха се събрали близки и приятели, поздравяваха го със завръщането, обещаваха, че никога няма да го оставят да скучае, а един актьор, който през своите задокеански пътувания беше отсядал задълго в неговия дом, го канеше утре вечер на приятелска почерпка в клуба на театъра, където щеше да играе главната роля… Човека с лулата, залъкатушил сред още неприбраните куфари и пакети, отпушваше нова бутилка, радостно кимаше с глава, благодареше на всички за любезността им и макар да знаеше, че мнозина от присъстващите сега утре ще забравят обещанията си, залисани в грижи и тревоги, му беше приятно от усещането, че те са редом с него, че и занапред ще намират време да се виждат понякога, да си поговорят, да изпушат по една лула, а пък ако нямат тая възможност, просто да си позвънят по телефона.

 

 

Наетото жилище, което засега ставаше дом на Човека с лулата, още не беше подредено. Коридорите и стаите му с безразборно натрупания багаж приличаха на перон или на зала на летище, където пристигналия си поемаше дъх след дългото пътуване. Бяха разопаковани само няколко фотьойла с керемиденочервена дамаска, тежки и широки като слонски гърбове. Единият от тях, с висока облегалка, приличен на трон и сложен до прозореца, навярно беше любимата вещ на стопанина, защото дамаската му беше вдлъбната от облягането на тялото му, а на едната ръкохватка лежеше лула, с която той, изглежда, обичаше да пуши, когато си почиваше.

В тоя дом, който тепърва щеше да бъде подреден с тънък вкус от неговия стопанин, сега всичко беше разбутано. Само от един портрет, закачен по средата на най-голямата стена в хола, към насъбраните хора гледаше млада жена с продълговато лице и нежни черти, каквито Мартин беше виждал само в платната на Леонардо да Винчи. Всичко в тая жена беше изящно — и устните, прилични на свити пеперудени криле, и ноздрите, изписани сякаш от четката на изкусен майстор, и веждите, тънки като паяжини. Но най-красиви бяха нейните очи. Те имаха цвят на сапфир — леко избелял като камъка на дълго носен пръстен. В погледа на тая жена имаше тишина и тайна. Тя сякаш не гледаше света край себе си, а го сънуваше.

Никой от присъстващите не знаеше нищо за нея. А тя стоеше царствено на стената като господарка на новия дом.

 

 

Още при първата им среща на летището Човека с лулата се понрави на Мартин. Преводача обичаше хората на делото, на риска, възхищаваше се от техните решения в трудни мигове и може би затова, че самият той беше човек на съзерцанието, на дългото обглеждане и обмисляне, търсеше тяхното приятелство за опора в мигове на изпитание. Човека с лулата, когото опозна при техните следващи срещи и разговори, го привличаше не само с открития си характер, с доверието, което внушаваха думите и постъпките му, с разказите си за видяното и преживяното — той го връщаше към пълните с очарование спомени от детството, когато в родното градче на Мартин се връщаха отдавна запилени по света емигранти, които наричаха американците. Те докарваха вършачки, чиито батози правеха сламата дребна и мека като плява, а на донесените от тях грамофони с големи фунии се въртяха плочи с танга и румби и завърналите се пътешественици смешно танцуваха със своите напудрени съпруги, сложили широкополи шапки и развели дълги копринени рокли, купувани в Хаваите, в Хонолулу, в Колорадо, в Калифорния — имена, които звучаха като заклинание или като магия. Малкият Мартин вървеше след тия хора със страхопочитание — сякаш те бяха необичайни създания, попаднали изневиделица в делничния свят на неговото детство, оглеждащи кройките на техните чуждоземни дрехи и се опиваше от разказите им за страни и океани, които никога нямаше да види…

Същото чувство изпитваше и сега, когато разговаряше с Човека с лулата. Беше му приятно с него. Разговорите им го даряваха с безкористните минути на едно изведнъж зародило се приятелство, което като снежна топка се спускаше по стръмнината на преживяното и растеше, обгърнато то сиянието на две толкова различни — и сродни души…

 

 

Когато се качваше към неговия дом, Мартин още по стълбището усещаше уханието на тютюна от лулата му. То изчезваше за миг и отново го настигаше по стъпалата, излъхвано сякаш от стените, както на улицата се случваше да го обгърне парфюмът на забързана жена. Той изплуваше изведнъж, като че ли вятърът донасяше от близката градина аромат на цветя — и изчезваше, после пак закръжаваше над него и Мартин, блъскан от навалицата, откриваше зигзагите на това ухание в походката на една жена, която помахваше чадърчето си и синята й шапка ту се показваше, ту изчезваше сред забързаните минувачи…

Уханието на лулата неведнъж беше подсказвало на Мартин, че неговият приятел е наблизо тогава, когато той не очакваше да го срещне. По тротоара, сред миризмата на мокри палта и чадъри, изведнъж усещаше, че го лъхва ароматът на познатия тютюн и когато беше готов да си каже, че така му се е сторило, виждаше на ъгъла познатата фигура с карираното пардесю и с падналия кичур над дясната вежда. „Не можеш лесна да се укриеш, защото тютюнът те издава“ — потупваше го по рамото Мартин и Човека с лулата, зарадван от неочакваната среща, го повеждаше към близкия ресторант да пийнат по чаша бира. Сядаха — и той се захващаше да чисти лулата си, която посветваше между пръстите му като гладко моделиран къс от червеникав кехлибар, после, разтворил кожена кесийка, започваше да притъпква с палец тютюна в тясното, обгоряло отверстие, както овощарят отъпква пръстта край току-що засадената фиданка — и след миг езичето на запалката раждаше едно тънко синьо стебълце, чиято корона, изтеглена от ветреца през открехнатата врата, докосваше тавана…

 

 

Мартин Калинов така неочаквано срещна веднаж Човека с лулата пред театъра. Преводача излизаше от храма на Мелпомена с един свой приятел — авторът на пиесата „Папагал в лозето“ Траян Баларев, чиято творба вече няколко сезона не слизаше от сцената. Зърна по стълбището към касата да се качва оня, над когото се носеше тънкото ухание на дима на лулата, и тръгна да се здрависа с него. Размениха няколко думи и когато Мартин разбра, че неговият приятел е тръгнал да търси билет за пиесата „Папагал в лозето“ („Мои близки ми я препоръчаха…“), с особено удоволствие му представи автора на това нашумяло произведение, който стоеше само на няколко крачки от него. Траян Баларев, поласкан от любезните думи на непознатия човек, му каза да не се тревожи за билета — в най-хубавата ложа ще има място за него, да каже само коя вечер би желал да види представлението и като вдъхна аромата от тютюна му с тънките си ноздри на хрътка и примижа, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, рече:

— Тоя дим ми напомня за мъгливите полета на Холандия. Нека не ви звучи литературно, но като го вдишвам си спомням пътя към Амстердам в една дъждовна привечер, когато градините с лалета бяха помръкнали, а аз, нервно стиснал лулата, усещах как димът гъделичка ноздрите ми и си мислех за успеха или за провала на моята пиеса, която тая вечер за пръв път се поставяше в един от театрите на Амстердам… Вдъхвам аромата на вашия тютюн и си спомням до най-тънки подробности оная далечна вечер…

— Вие, литераторите, много обичате да преувеличавате и да придавате важността на най-обикновени неща — усмихна се Човека с лулата. — Тютюн като тютюн… Но щом като имате такова въображение, че нищо и никакво облаче дим, от което друг само би се закашлял, може да ви възкреси една незабравима холандска вечер, то си заслужава да отидем у дома, да налея по чашка, с благодарност за поканата да видя вашата пиеса и най-важното — да изпушим по една лула. Оня, който разбира от хубав тютюн, знае, че димът на лулата не ухае само на дъждовни северни равнини, както казахте вие. Неговият дъх е по-неуловим, по-нерезгадаем. Той е за мен споменът за изгубени градове, за забравени приятелства… Както виждате, и аз започнах да съчинявам… Но наистина така чувствам понякога тоя досаден пушек.

 

 

Тръгнаха към неговия дом и останаха там до късна нощ. Човека с лулата мислеше, че ще намерят време покрай почерпката да поиграят и малко на табла, но се отвори разговор за театри (това беше негово голямо увлечение още от младини), той стана да им показва програми от спектакли на най-прочути сцени в света, намести очилата си да разчита автографите на актьори, станали вече легенда — и гостите не усетиха кога часовникът удари полунощ.

 

 

Винаги паленето на лулата беше за него миг на свещенодействие.

Така например не посягаше сутрин към нея, преди да се е избръснал и да е облякъл своята широка сива фланела с отпусната край врата яка. Сядаше на фотьойла до прозореца, от който се виждаше тополовата алея при хокейната пързалка, и гледаше през полюляващия се тютюнев дим как децата подтичкваха, преметнали през рамо високи бели обувки с кънки. Те изчезваха зад желязната ограда, където вече кръжеше с поривисти тласъци въртележката на уловените за ръце кънкьори, под които ледът позвънваше и блестеше с гъстите си спирали. А през това време лулата гаснеше, но пламъчето на запалката се навеждаше над нея, пошушваше й нещо, мундщукът закъркорваше, като че ли се засмиваше, и по прозореца отново се надипляше тънката дантела на дима.

 

 

На една масичка в кухнята, където късно след обяд приятелят на Мартин обичаше да пие чашка кафе, имаше друга лула. Тя беше с дълъг извит мундщук, с метална капачка, през чиито прорези се промъкваше димът. Приличаше на турските чибуци — и на стария човек му беше особено приятно да пуши с нея през ленивите следобеди. Тя му напомняше ориенталските кафенета в далечните, вече забравени градове, с подтичващите между масите момчета, които крепяха филджаните в подноси, прилични на кафези, и наредените в тях порцеланови чашки приличаха на бели птичета, готови всеки миг да излетят над станалите пепеляви от свечеряването води на Босфора или над булеварда, в чието дъно се виждаше Айфеловата кула, засветила като елха с рано запалените си лампи.

В хола, до високия, приличен на трон фотьойл, имаше друга лула. Тя му беше подарена от един капитан, чието корабче пътуваше по Мисисипи, и тая опушена, напукана антика му беше особено скъпа, защото напомняше за годините на неговата младост, когато гарите, пристанищата и летищата му бяха по-скъпи от собствения дом… На тоя фотьойл приятелят на Мартин обичаше да се отпуска вечер, разгърнал вестник или загледан в телевизора в ъгъла, по чиито екран пробягваха светлинки, сякаш се гонеха червени рибки в аквариум. В дима на тая лула той винаги долавяше полъх на мъгла, сякаш не накрай света, а отсреща, зад тополите, се разливаше Мисисипи…

Лулата на капитана пареше пръстите му и когато вечер идваха приятели да поиграят табла. Той се увличаше, тракаше пуловете по кутията, а подхвърлените със заучен жест зарчета подскачаха и все не падаха цифрите, които очакваше. Но Човека с лулата не се ядосваше, защото играта беше за него забавление, а не повод за осъществяване на амбициите и му ставаше весело, като гледаше как седналият от другата страна на масата се гневи и не може да си прости, че е направил погрешен ход…

 

 

Където и да беше живял по света — в разкошни домове или в тесни хотелски стаички, той избираше в тях най-хубавото място за своите лули и когато се върнеше привечер, първата му работа беше да посегне към кесийката с тютюна, да натъпче лулата и блажено примижал, да вдъхне аромата на обгърналия го пушек.

Знаеше, че мнозина го смятат за чудак, дори жените, с които беше живял под един покрив, се дразнеха от вниманието, което отделяше на своите лули, но той не се отказваше от пристрастието си, защото това го успокояваше, отморяваше го и създаваше оная особена атмосфера у дома, която нищо друго, според него, не можеше да създаде.

 

 

Магазините за тютюн в различните градове по света бяха местата, където той най-дълго се задържаше. Оглеждаше рафтовете с разноцветни кутии, докосваше ги така, както дегустаторът докосва чашата с непознато питие, и примижал се мъчеше да разгадае тайната на техните аромати. Отначало харесваше холандските тютюни — ситно нарязани, те се изтегляха под пръстите му на дълги златисти нишки и димът им беше мек и влажен. След това се пристрасти към друг вид тютюн, назован „Старият дъб на инките“. Едрозърнест, приличен на натрошени късчета кехлибар, тоя тютюн лепнеше по пръстите му и ухаеше на восък от хралупи с диви пчели… Винаги, когато вземаше лулата си, той усещаше най-напред не прошумоляващото пламъче на запалката, а едва доловимото жужене на излитащ пчелен рояк, след което се обаждаше с шумата си старият дъб на инките — и неговата прохлада докосваше лицето му.

 

 

Много години, съпровождан от облачетата на тютюневия дим, Човека с лулата сутрин отиваше в архитектурното бюро. Денят му минаваше над чертежи на мостове, а вечер поемаше с колата към своя дом на хълма над Денвър в щата Колорадо. Пътят се виеше по стръмнината и когато между дърветата се покажеха прозорците на неговата къща, той виждаше до пътната врата жена си. Тя всяка вечер излизаше да го посрещне и като изчакваше едрата немска овчарка да се порадва на своя стопанин с весели подскоци и със скимтене, целуваше бузата на мъжа си — мека и розова като на дете — и го повеждаше, нежно докоснала лакътя му, към просторната столова, където масата беше наредена за вечеря.

Тя запалваше кристалния полюлей, чиито лъскунки потрепваха от вървежа й като корона на цъфнала черешова фиданка. Когато наредеше чашите, а мъжът й посегнеше към бутилката с бургундско вино и започнеше със скриптене да издърпва запушалката, тя запалваше свещите в двата сребърни канделабъра и угасваше лампите. Стаята се изпълваше с полумрак и потрепването на пламъчетата плъзгаше по стените сянката на нейното стройно, сякаш плуващо във вечерната тишина тяло, а едро накъдрената й коса се местеше като леко облаче. В такива минути Човека с лулата обичаше да гледа ръцете й. Тънки, плавни, те озаряваха къщата с меко сияние и младата жена сякаш не докосваше подносите, а свещенодействаше.

Джоун — така се казваше стопанката на големия дом — беше пренесла тук навиците на своите родители и се стараеше като тях да прави празник от най-делничните неща в живота на семейството. Тя седеше от другата страна на масата, облечена в най-красивата си рокля, чиито бухлати ръкави наподобяваха криле на пеперуда, украсени с кафяви и бежови петна. Перленият й гердан едва уловимо позвънваше, а на Човека с лулата, докоснал до устните си чашата с прохладно вино, му се струваше, че така позвънват, когато тя се усмихва, нейните озарени от свещите равни и гладни зъби…

Той срещна Джоун много години след като беше напуснал Мюнхен, градът на студентската му младост, и беше оставил там първата си съпруга Ирене, която не пожела да поеме с него пътя на новото му изгнание — отвъд океана.

Вечер кръчмите на Мюнхен кънтяха от гласове на младежи с кафяви рубашки, които разплискваха по дървените маси лепкавата пяна на бирата и се заканваха, че ще създадат нов ред в тоя разкапан свят. Късно нощем техните тълпи обхождаха улиците със запалени факли, разбиваха витрините на еврейските магазини, крещяха, събаряха кофите с боклук по тротоарите и те трещяха като оръдейни канонади, а пламъците на факлите се промъкваха през спуснатите пердета на заключените домове и по стените аленееше зарево, което наподобяваше разрастващ се пожар. Черни камионетки фучаха през пустите площади и зад решетките на прозорчетата им се виждаха остригани глави на арестанти, поели към неизвестността. Плацовете на казармите ехтяха от маршировка. Във войнишките очи блестеше студенината на полюшващите се над раменете им щикове, а вдигнатите за поздрав ръце приличаха на рязко издърпани из каниите саби, които тепърва щяха да започнат своята безпощадна сеч…

 

 

Направиха сватбата скромно, защото Човека с лулата не обичаше шумните тържества, в които трябваше да бъде главно действащо лице, гостите вдигаха наздравици, шегуваха се, пожелаваха на младоженците дълги безсънни нощи и сладки земетръси в тоя дом на хълма, а той поглеждаше прошарената си коса и мълчаливо си усмихваше…

На другия ден — късно, почти към обяд, защото се успаха — седнаха до чашките кафе да погледнат картата и да обмислят маршрута на своето сватбено пътешествие. Той предложи да тръгнат на Запад, по крайбрежието на Тихия океан. Ще поседят на терасите в летните ресторанти из тихите градчета на Калифорния — там поднасят омари и чудесна бира, — ще се разхождат по плажовете, после ще се настанят в някой от най-хубавите хотели на Сан Диего, на високите етажи, за да се любуват вечер на огледания в океана град. Омръзне ли им, ще отпътуват за Лос Анжелос — там удоволствията са повече, отколкото неоновите реклами на небостъргачите… Тя го слушаше радостна, предусетила удоволствието от дългия път, дъхът на кафето се вмесваше в нейния лек парфюм и къщата, доскоро самотна, се изпълваше с мелодията на леките й стъпки.

— Западното крайбрежие е чудесно — погледна го нежно тя. — Познавам плажовете на тия градчета в Калифорния. Бях отишла там преди години на екскурзия с момичетата от нашия колеж. Къпехме се в заливите с подскоци и крясъци, както могат да правят това само освободените от вечния контрол у дома и в колежа момичета, плувахме навътре в океана, въпреки предупрежденията, че там може да има акули, а вечер сядахме на терасите в своите любими летни ресторанти и неумело чупехме черупките на омарите… Непременно ще отидем там, и цялото крайбрежие ще обходим, но особена радост ще изпитам, ако първо отлетим със самолета за Ванкувър. Най-хубавите спомени в моя живот са свързани с него…

Той не я попита какви са тия спомени.

След седмица самолетът ги отнасяше към далечния северен град.

Настаниха се в хотела, после излязоха да се разходят по улиците. Когато се измориха от дългото скитане, той предложи да се върнат и да вечерят — ресторантът е чудесен, а после да отидат в някое от нощните заведения.

— Знам един друг ресторант под самия покрив на небостъргача в края на булеварда — каза тя. — Там ще бъдем като пътници между звездите: долу светлините на града, горе — Млечният път, Вега и Орион…

И небесните пътници седнаха до широкия прозорец на тоя ресторант, през който наистина се откриваше безкраен простор. Небесното сияние течеше към земята и отново се възземаше в безкрая, тласкано от космическите ветрове.

В огромната зала имаше малко хора. Носеше се тиха музика и звездните вихрушки, закръжали край врязаната в небето бетонена грамада, се успокояваха, когато прекосяваха пространствата на вечерните мелодии.

Към полунощ изведнъж нахлу шумна компания. Като продължаваха своя примесен със смехове и закачки разговор, започнат навярно на улицата и продължен в асансьора, мъжете и техните разкошно облечени спътнички насядаха покрай масите до прозореца и може би разговорите щяха да продължат все така шумно, примесени със звънтенето на налетите чаши, ако една от влезлите жени не беше погледнала към масата на двамината, които тихо седяха до същия прозорец, и пляскайки с ръце от изненада, не беше тръгнала към тях…

 

Повече от двадесет години след тая случка, облегнат до прозореца на един скромен софийски апартамент, Човека с лулата разказваше на Мартин, с когото вечер обичаше да играе табла:

— Обърнах се и видях, че към мен върви жена, съвсем прилична на Ирене — моята първа съпруга. Походката й същата, очите сини като нейните, косата стоманеносива, накъдрена едро: такава, каквато я помнех от много години. Стори ми се, че виждам мираж и тръснах глава да пропъдя натрапващия ми се образ, но бенката върху лявата буза на приближаващата жена и посветването на златното зъбче, когато се усмихна, ми подсказаха, че по странно стечение на обстоятелствата в тоя късен вечерен час, в ресторанта, където бях дошъл съвсем случайно с моята млада съпруга, сега срещах — на хиляди километри от Мюнхен, след петнадесет години раздяла — жената, която ме бе дарила през студентските години с нежността на първата обич…

Съдбата бе решила да си направи шега в най-щастливите мигове на моето сватбено пътешествие…

— Щефан! — прегърна ме тя и се отдръпна, взряна в мене, за да се убеди още веднъж, че очите не я лъжат. — Не, не мога да повярвам, не мога да повярвам… Ние съвсем случайно дойдохме тук. Гостите бяха се събрали у дома да отпразнуват с мен и мъжа ми завършването на неговия нов филм (ах, ти не знаеш, че преди няколко години се омъжих за един американски режисьор), после, в полунощ, поискаха да отидем на ресторант. На съседната до нас улица има чудесно заведение. Решихме с мъжа ми да ги заведем там. А те настояваха да погледаме нощния град от най-горния етаж на небостъргача. Ако не бяхме отстъпили, можехме да се разминем с теб още веднъж — и тоя път навярно завинаги…

Аз стоях смутен, жена ми гледаше слисана неочаквано разигралата се сцена, а Ирене викаше, обърната към своите гости и към мъжа си (той беше едър човек, стърчеше с една глава над всички):

— Каква изненада, приятели, каква изненада!… Знаете ли кого виждам тук? Та това е Щефан — моят съпруг от годините на младостта, с когото се разделихме неразумно — преди век ли беше? — обърна се усмихната към мене тя.

— Преди цяла ера! — рекох да се пошегувам аз, смутен от неловкото положение, в което бях изпаднал, и се обърнах да представя моята млада съпруга: — Ние с Джоун тръгнахме на сватбено пътешествие от Денвър. Мислехме да обиколим други градове по крайбрежието на океана, но една мила прищявка ни доведе тук. И съвсем случайно попаднахме в тоя ресторант…

— Да пием за случайностите, които събират хората и ги правят приятели! — усмихна се мило режисьорът и първо целуна ръка на жена ми, като приведе с галантен жест великанското си тяло, а след това се здрависа с мен. Ръката му беше едра е тежка, сякаш цял живот е държал чук и длето. — Келнер! — извиси глас той. — Съберете масите и направете голяма трапеза! Донесете всичко най-хубаво, което имате!… Как се радвам, че така великолепно ще завърши нашият празник…

Ирене седна до жена ми, нежно вгледана в очите й, прегърна я през рамото и вече не се отдели от нея.

— С каква мила жена те е дарила съдбата, Щефан!… Толкаво се радвам, че можах да се запозная и, надявам се, да се сприятеля с нея — говореше тя, развеселена от виното и разплискваше чашата по ослепително бялата покривка…

 

 

Аз и друг път съм се учудвал на неочаквани, необясними женски постъпки, но сега бях просто изумен.

Тържеството продължи до разсъмване. След това отидохме в дома на режисьора. Той прожектира специално за нас откъси от филма, в който бяха заснети моменти от конни състезания („Аз заложих за ей оня кон, белия, и той победи!“ — сочеше към екрана Ирене), после пихме кафе и изпратени чак до хотела от любезните домакини, се отпуснахме капнали върху възглавниците…

 

 

Мислех, че неочакваната среща в ресторанта, която ни даде възможност да си разменим толкова любезности, беше вече приключило действие от абсурдна пиеса и се надявах, че през останалите дни от пребиваването ни във Ванкувър ще останем сами, необезпокоявани от никого и всичко ще върви спокойно, но късно вечерта телефонът в хотелската ни стая позвъня и жена ми дълго, много весело и възторжено разговаря с някого.

— Обади се Ирене — каза ми тя. — Иска непременно да се видим утре. Канела на чай най-близките си приятелки. После сме щели да отидем на конни състезания, където участват най-добрите жокеи от Западното крайбрежие.

Не възразих — нека отиде. Дори бях радостен, че не съм поканен и аз, защото надпреварата на ездачите никак не ме привличаше, а ми беше чужда и страстта на ония, които залагаха цели състояния под копитата на любимите жребци.

Върна се възторжена — и от прекрасно прекараните часове на следобедния чай, и от необичайно красивото и напрегнато състезание. „Какви цветове! Каква феерия! Сякаш бях в зала с най-изисканите платна на импресионистите!“ — не намираше думи да изрази радостта си тя.

На другата сутрин заминахме за Лос Анжелос. Прекарахме там две седмици. Когато ни омръзна, потърсихме отмора и прохлада в летните ресторанти на познатите ни градчета край заливите. Зъбите студенееха от бирата, току-що сварените омари димяха на масата и черупките им хрущяха под токчетата на Джоун, когато тръгвахме към дансинга, уловени за ръце — весели и безгрижни, каквито сме били в най-хубавите години на младостта.

 

 

Телефонът вече не ни будеше нощем. Мислех си, че Ирене е загубила следата ни. Просто едно приключение по пътя, пиеса от едно действие, която е завършила щастливо — и край…

 

 

Но Човека с лулата се лъжеше.

Второто действие започна по-късно — след няколко години…