Иван Давидков
Дневник 1980 г. (3)

31 март

Нощес не мигнах от пролетния вятър. Витоша ехтеше, сякаш цялата беше продълбана от пещери. Дърветата се прегъваха доземи, а комините, които гледах през прозореца, ми се струваше, че всеки миг може да се сринат с трясък върху покрива.

Цяла сутрин бях с мама при лекар. Оплаква се от задух — едва изкачва стълбището. Гърдите й свистят. Кръвното налягане е високо. Лекарят казва, че трябва да остане в болницата. Отиваме в сърдечното отделение. Студен коридор, където умислени хора търпеливо чакат. Мама се тревожи: ако остане тук кой ще изреже лозите и розите в Берковица? Вече минава времето и за посаждането на лука… „Котето ще се мъчи за мене. Свикнало е да спи на леглото ми“ — реди мама и трие сълзите си. Тя се плаши от болниците. Има лоши спомени още от боледуването на баща ми.

Оказа се, че няма нужда от болнично лечение. Дадоха й рецепта с разни лекарства. Мама се развесели. Вървим към трамвая и тя казва: „Нека да поспадне кръвното и ще тръгваме за Берковица. Дрянът пред вратата дано не е прецъфтял — да му се порадвам…“

14 април

Всяка сутрин на разсъмване котката мяучеше — тихо, гальовно — и мама ставаше да я нахрани. Нашата любимка, с която така бяхме свикнали, се галеше в краката на мама, вземаше от ръката й подаденото късче месо (тя беше разгалена и обичаше да я хранят така), после затичваше по коридора, набираше с подскоците си червената постилка и дълго играеше с някое топче за пинг-понг, като го удряше от врата във врата. Тая сутрин се събудихме в необичайна тишина. Мама потърси котката, но не я намери нито в моята стая, нито в кабинета ми, отрупан с картини, нито по балконите, където нашата галеница обичаше да се разхожда. Червената пътека в коридора лежеше гладко изпъната. Млякото в чинийката белееше непокътнато. Котката беше изчезнала. Навярно се е подхлъзнала, когато е скачала от балкона на прозореца на моята стая и е паднала в тревата между блоковете. Тръгнах да я търся. Бях толкова привързан към нея, че почувствах остра болка — сякаш от къщи беше изчезнал член на нашето семейство. Обиколих блока, надникнах в мазетата и на тавана, пак се завъртях из градинките около блока и когато със свито сърце се готвех да поема към къщи, видях една пепелявосива с ивици на тигърче душица да се приближава към мене. „Нашата Житанка!“ — трепна сърцето ми, но когато котето се гушна в ръцете ми и го прегърнах, усетих, че е леко като перце и не видях на челцето му златистата коронка, която увенчаваше нашата Житанка.

Мама плаче в кухнята. Тя беше свикнала с това мило същество, което беше необичайно нежно и гальовно с нея и раздялата с Житанка дълбоко я разстройва. Вървя из празната къща — боже мой, това ли нежно и палаво същество е давало душа на нашия дом? — и усещам, че сълзите текат по бузите ми, че ме разтърсва неудържим плач.

29 април

От вчера вали сняг. Покривите са побелели, клоните на цъфналите дървета са отрупани със снежни кичури. Хората вървят по улиците, вдигнали яките на своите зимни палта. Зимата беше дълга, студена, мразовита. И пролетта се изнизва, без да ни зарадва с ласката на слънцето. Тоя винаги чакан с трепет от мен сезон сега се усеща само в едва доловимото ухание на цъфналите ябълки, череши и круши в дворовете отвъд трамвайната линия, но тоя аромат на пролетта е примесен с дъх на сняг, на ниски облаци и човек усеща в него повече тревога, отколкото радост.

1 май

Снощи срещнах при галерията на улица „Шипка“ момичето, което преди месец идва при мен да вземе интервю за вестник „Пулс“. Поговорихме и тръгнахме да се разходим по дъждовните софийски улици. Капките барабаняха по моя чадър, който ни прихлупваше и момичето вървеше съвсем близо до мен, опряно до лакътя ми, за да се скрие от дъжда, който ни пронизваше с хладина. Градът тулеше къщите си зад сенките на дърветата, редките минувачи бързаха да се приберат у дома, и ние с пригушеното до мен момиче вървяхме по мокрия асфалт, който люлееше в локвите си нашите отражения.

Това момиче, което и друг път е идвало при мен и сме водили много приятелски разговори за поети, които се оказваше, че и двамата обичаме, вървеше с мокри коси, които засияваха под уличните лампи като диамантена диадема и неговото по детински нежно, продълговато лице с големи бледосини очи, странно ми напомняше за лицето на едно още незабравено, дълбоко и безнадеждно обичано от мен момиче някога, когато учех в първите класове на Фердинандската реална гимназия. Момичето ме отбягваше и аз след училище вървях подир него, засрамен от себе си и развълнуван, и до разсъмване не затварях очи — унизен и просветлен от една мъчителна обич. Всичко мина… Забравях и пак се връщах към тоя спомен.

И ето сега безвъзвратно изчезналото време ми връщаше тръпното усещане за онова първо увлечение. Момичето се оставяше да го галя, мократа му коса докосваше бузите ми и когато ме погледнеше усещах сияеща радост в неговите големи, пълни с музиката на дъжда бледосини очи. Такъв миг на разнеженост и доверчивост може да бъде унижен от желанието за плътска близост, но тогава щеше да изчезне цялата магия на дъждовната вечер и онова чудо, което обгръщаше душата ми щеше да приеме съвсем прозаичните образи на голи мокри дървета, на локви с кални отражения, на боклукчийски кофи, от които се подават опашките на гладни, светкащи с очите си котки…

И така — вървях като смутен юноша под нощния дъжд, пригушил в шепата си дребната хладна длан на момичето и някаква необикновена радост изпълваше цялото ми същество. После дойде трамвая. Наместих се на седалката между мокри чадъри и усетих, че в съзнанието ми се мерва стих:

„И тихият обой на коса,

който всички цветове в душата ми пред бога на нощта отвори

дали ще се повтори?“

Неспокоен съм. Ще седна да пиша.

15 май

Преди седмица в София беше открита голяма живописна изложба на румънския художник Корнелиу Баба. Присъствах на тържеството и имах удоволствието да се запозная и поговоря с майстора, който ми надписа албум с негови репродукции. Корнелиу Баба стоеше сред своите картини висок, белокос, леко приведен и тържествен — като бог, който се е изправил през седмия ден да си поеме дъх и да обгледа сътворения от него свят. Това беше бледолик човек с отпусната, по женски нежна кожа на лицето, с паднала от двете страни на челото му тънка бяла коса, равно подрязана на тила. Много хора се бяха струпали край него да изразят радостта си от срещата с блестящата му живопис.

Има нещо класически овладяно и отмерено в картините на румънския художник. Великолепни композиции, портрети и пейзажи, които те карат да притаиш дъх от удоволствие. Дълбоки, звучни гами. Какви лица, изопнати от размисъл или озарени от вътрешна светлина! Какви ръце — страдащи и ликуващи. Особено ме покори неговият цикъл „Лудият крал“, рисуван през последните няколко години. Отдавна не съм виждал толкова могъщи творби. Дълбоко и трепетно звучи темата за властта, за опустошената душа.

Почти всеки ден ходя в залата с картините на Баба. Заставам до „Лудият крал“ и ми се струва, че във вика на неговите сепнати очи чувам стона на нашето време.

Миналата вечер написах два сонета „Картонената корона“, вдъхновени от трагическия цикъл на Баба.

23 май

Вчера се върнах от Прага, където беше проведена вечер, посветена на моята поезия. На обгърнатия от цъфнали кестени и люляци хълм Храдчани, в старинната зала „Лира Пратенсис“ се бяха събрали почитатели на поетическото слово, за да чуят творбите на един малко познат за тях поет. Композицията на стиховете, включени в програмата, беше направена с много вкус от преводачката Злата Куфнерова. Когато присъстващите заемаха местата си (тук на рециталите идват празнично облечени, както се отива на опера или театър) и лампата над подиума освети един празен стол, до него застана висок мъж с продълговато съсредоточено лице и зачете бавно, понякога с шепот моите строфи. Аз не разбирах добре чешкия език, но долавях смисъла на отделни стихове и тяхната мелодия, която не се изграждаше от контрасти, а от сродни по звучене тоналности, които ми напомняха картини на Бонар. Актьорът, който четеше така интимно и задушевно, сякаш разговаряше в тесен приятелски кръг с близки на сърцето му хора, беше един от големите чешки актьори, любимец на публиката и като рецитатор, и като изпълнител на Хамлет от Шекспировата пиеса. Радован Луковски (така се казваше моят нов приятел) чете почти час и половина със съпровод на китара моите стихове, посрещнати, за моя радост, много радушно от публиката. Идваха да ме поздравят, да споделят вълнението си от това, което са слушали, а най-много ме поласкаха думите на Радован Луковски, че е открил за себе си един поет, който му допада и го вълнува с образността, колоритността и драматизма си. После вечеряхме в една старинна кръчма (Прага е богата с такива изключително приятни заведения), разговаряхме до късно за поезия, за пътешествия, за нови срещи.

Това беше една от най-щастливите ми вечери.

Върнах се — и у дома ме чакаше болката. Заварих мама разплакана. Изчезналият преди месец Житан беше се появил. Една наша съседка видяла моя любимец да лежи на тротоара, пребит от дечурлига. Мама го взела (Житан бил толкова измършавял, че не можел да се държи на краката си), постлала му в кухнята да легне, дала му млекце, но той дори не близнал лъжичката. По едно време се надигнал, отишъл в хола, погледнал наредените край стената картини, зад които обичаше да се провира и да ги събаря, влязъл в стаята ми (там спеше нощем, сгушен до краката ми), излязъл в коридора и издъхнал с едва доловим стон.

Мама плачеше, а аз, също облян в сълзи, излязох на улицата, за да извадя от кофата за боклук захвърленото мъртво телце. Един художник, мой приятел, донесе кирка и лопата, за да погребем Житан. Изкопчиите, които полагаха нов водопроводен канал в квартала, ни се надсмиваха: тия хора са нещо мръднали — тръгнали да погребват котка… Избрах място в парка под един люляков храст и приятелят ми замахна с кирката. Аз увих в бяла кърпа милото приплеснато от смъртта телце, погалих златистата гърбинка, по която вечер играеха отблясъци от лампата, когато Житан гонеше едно топче на пинг-понг, исках да видя за последен път зелените очи, които ме бяха гледали с толкова обич, но те бяха скрити завинаги под втвърдените от смъртта клепачи.

Разтърсваше ме плач. Кирката къртеше буците. Художникът също плачеше. Мислил ли съм, когато пишех книгата за Самотния мореплавател, че и аз ще погребвам, както той своя Одисей, едно до болка скъпо, непрежалимо същество.