Иван Давидков
Дневник 1980 г. (2)

8 януари

Снощи се събрахме приятели да отпразнуваме Ивановден. Почерпихме се, побъбрихме. Ние самите не забелязваме, че водим едни и същи разговори: новопоявили се книги, литературни клюки, тоя свален, оня издигнат на нов пост. Стана дума за посещението на наши поети в Америка. Имало предаване по телевизията, което не съм могъл да видя. Стоят, значи, петимата пред камерата и говорят какво силно впечатление направила тяхната поезия на американците. Единият хвали седящия до него, другият не му остава длъжен с комплиментите. Около това посещение се вдигна твърде много шум и в пресата. Божидар Божилов пише: „След мен вървеше едно момиче и ме питаше: «Къде мога да си намеря стиховете на Голев? Неговите образи вече седмица ме вълнуват…»“ Милото момиче. Навярно е пропуснало да прочете стиховете на Фрост, Съндбърг, Уйлямс, Лоуъл, Гинсберг, които са писали на неговия роден език. Сега не остава нищо друго на това момиче, освен да започне изучаването на българския език, за да чете в оригинал така разтърсилите я поетични откровения.

Дали тия, които плуват в розовата мъгла на самоизмамата наистина си вярват?

21 януари

Страница по страница — някой ден две, друг ден — едва десетина реда — мъчително върви работата над новата книга. Приличам на орач, който е започнал да оре нивата си и вижда, че плугът му попада на камениста земя. Натисна — отскача. Започна да ора друг ъгъл. Виждам, че тук браздата е по-добра, но след ден-два отново се обажда камъкът.

Цялата книга ми е ясна. Това ми се случва рядко, ако се изключат „Балада за самотните мореплаватели“ и „Рифовете на далечните звезди“. Мислех, когато започвах да я пиша, че всичко ще върви по-леко, а се оказа, че от ден на ден думите все повече се съпротивляват на перото. От няколко дни пиша есето „Зимните сънища на лъвовете“. В него трябва да изразя основната мисъл на книгата. Изяснявам си редица неща в процеса на писането. Историята с лъвовете ме увлича.

24 януари

Най-после цепнатината, през която ми се струваше, че промъквам думите — с усилие, със съпротива — се разшири, стената се разпадна и сега думите вървят на простор — весело, с оная привична за добрия слог своенравност и хубаво самочувствие. Приятно ми е да описвам пейзажа, да го опипвам от всички страни, както ваятелят опипва глината, увлича ме размишлението над неща, които съм преживял и сега ги виждам с други очи. Появи се у мен — грейна — усещането за алжирската пустиня (спомних си за фенека, който бях видял в дома на един българин в град Алжир. После видях същото животинче в колата на завърналия се в София дипломат — гушеше се на задната седалка и помръдваше с огромните си уши), спомних си туарегите, дюните на пустинята.

Приятно ми беше да пиша за всичко това. Преживяно ли е, думите рядко бягат от перото.

28 януари

Снощи бях на концерт. Със Софийската филхармония свиреше пианистката Марта Деянова. Тя наскоро напусна проф. Богомил Стършенов, с когото беше живяла няколко години без да сключва брак, и се омъжи за моя приятел Дарин Камбов от телевизията. Дарин набързо направил сватбата и сега представя на приятелите си своята съпруга. Повече е смутен, отколкото радостен. Навярно чувства, че прославената пианистка е твърде хлъзгава риба, която трудно ще удържи в ръцете си. Наблюдавах професор Стършенов. Той седеше на балкона, гледаше съсредоточено в пианистката, ръкопляскаше й възторжено като юноша за пръв път дошъл на концерт и сегиз-тогиз поглеждаше с помрачнено лице долу, на 6-ти ред в салона, където седеше младият съпруг, блед от вълнение, с просветваща плешивина на темето.

4 февруари

Чета в сп. „Пламък“, бр.1, спомени за Емилиян Станев, написани от съпругата му. Тънки наблюдения. Свеж и точен език. Но за друго си мисля сега — за благородния риск, който поема творецът, когато се отказва от примамливи постове и длъжности, за да се отдаде на словото. Емилиян Станев успя да направи това. Той живя като художник, отдаден на това, което е смисъл на неговия живот. Успяваше да има свои часове на размисъл и съзерцание, свои празници и драми до белия лист. А може ли да се създаде нещо възвишено, което ще вълнува хората, ако ти самият не си изпепелявал сърцето си, докато си писал? Нашето поколение даде доста литературни чиновници, но ние не успяхме да направим най-важното — да отделим цялото си време на творчеството, на полетите и драмите му. И утрешният ден няма да ни прости за това.

15 февруари

Мама падна в поледицата и сега лежи с гипсиран крак. Не е свикнала да бездейства и това я потиска. Нощес я чух да чука на стената и станах да й дам вода. Беше 4 часа. Легнах и ми се присъни стая с полюлей, на който беше се увила змия. Гледах я как се мъчи да слезе на пода. Беше високо и не се осмеляваше да се пусне. По едно време започна да се люлее, да се върти около полюлея, закрепена само с опашката си. Мяркаше се ту гърба й — тъмнозеленикав, ту корема й — жълтеникав и лъскав. Кръжи змията като перка на вентилатор и аз си мисля, че ще падне върху леглото. Тя наистина пада, но на масата. Притаява се там и аз скачам да я ударя. Нямам нищо под ръка и замахвам със стола. Удрям — и се събуждам.

От много години виждам цветни сънища. Понякога те са невероятно красиви, друг път — потискащи. Мисля си, че нощес ми отмъщаваха смоковете, които избивахме лятос по време на коситбата. Мама вярва в сънища. Казва ми: „Змията е омраза.“ Навярно е така. Не мога да се оплача от липса на омраза.

16 февруари

Снощи показаха по телевизията част от един процес. Съдеха 24-годишен младеж, извършил 4 убийства. Камерата на телевизията показа убиеца, когато в съдебната зала влезе съдът. Младежът нервно бършеше с кърпа дланите си. После се успокои. Когато съдията прочете присъдата — смърт чрез разстрел, той не трепна. Лицето му беше безизразно, непроницаемо. Мислех си, че сега в съзнанието му се мяркат образите на ония, които е убил. А може би той слушаше жестоките думи на съдията като на сън. За пръв път виждам лицето на убиец в мига, когато той научава за смъртната си присъда: изпънати мускули, изцъклени очи, може би подпухнали от базедова болест, стиснати устни. Нещо вълчо има в този седнал между милиционерите младеж. Дали усеща хладния полъх на смъртта? Или му е все едно?

21 февруари

Тая вечер в Пловдив се състоя среща с поети, в която участвах и аз. Залата на младежкия дом беше препълнена. Рядко съм виждал такава препълнена зала. Навярно присъстващите очакваха да чуят нещо щекотливо от Радой Ралин, Блага Димитрова и Валери Петров, които не дойдоха на срещата. Имаше представители на телевизията, радиото, вестниците. Нямаше сензация, но се получи много интересен разговор. Четох стихотворения от книгата „Молитви за длетото и камъка“. Посрещнаха ги добре. Беше ми интересно да слушам и наблюдавам Александър Геров. Критиците го превъзнесоха през последните години като сложен философски поет. Много пъти съм се мъчил да открия глъбината на тоя поет и не съм успявал. Твърде обикновени, в редица случаи и елементарни ми се струват повече от стиховете. Има силни творби за смъртта, за космоса, но те се губят сред другите. Геров отговаряше на въпросите понякога парадоксално, като на сън. А на едно запитване отговори: „Това е глупост, на която не мога да обърна внимание“. Мен ме питаха за изгорелите летци, чиито образи заемат значително място в книгите ми. Разказах за погребението на изгорелия летец в Боровци през 1943 г. Колата с ковчега пристигна от София когато мръкваше и хората носеха мъртвия, по-скоро спомена за него, през навалица, изпълнила улиците. Всички бяха запалили свещ и мъртвия летец сякаш правеше последния си полет в едно звездно небе. Усетих, че тоя разказ развълнува залата.

В програмата на телевизията „Всяка неделя“ ще предадат нашата среща.

25 февруари

Много съвременни автори не отделяха толкова време на словото, колкото на желанието си да заемат постове, да се шуми около тях. Днешният ден им даде пищна одежда, но как ще се явят с нея пред бъдещето, когато лактите им ще бъдат протрити и молецът ще е прогризал ревера, на който са се поклащали ордените?

11 март

Преди два дни в Берковица организираха тържество по случай моя 55-ти рожден ден. В читалищния салон се беше събрал много народ. Имаше и мои съселяни, дошли да живеят в Берковица след сриването на Живовци. Те седяха в залата и не знам дали разбираха стиховете, които четях, но виждах, че има сълзи в очите им. Навярно ги трогваше не словото, а това, че едно някогашно момче, с което са расли край Огоста, е между тях, и докато другите говорят с него на „ви“ и четат словата си от дебели кожени папки, те — неговите съселяни и връстници, могат съвсем по човешки да застанат до него и да му припомнят как са се къпали в реката и са се лутали нощем из чуждите бостани.

Берковчани ми оказаха голяма почит. Откриха във фоайето на киното изложба с мои картини. Срещнах се с творческата младеж на Берковица. В една от стаите на музея „Иван Вазов“ уредиха кът с мои книги, снимки и ръкописи.

А аз усещах, че не мога да се радвам. Мислех си, че до такава възраст не успя да доживее баща ми (той почина 36-годишен), дядо ми също си отиде без да прекрачи прага на шестдесетте… Дали не живях твърде дълго и дали въпреки похвалите, които съм чувал, успях да намеря смисъла на това, заради което съм дошъл на света?

2 април

Мама падна през зимата на заледената улица и, вече втори месец, върви с гипсиран крак. Крепи са на два бастуна и едва пристъпя. Свикнала е непрекъснато да работи нещо и боледуването я потиска особено сега, когато дойде пролетта. Не я хваща сън, че розите в берковския ни двор не са рязани, че не е насаден лука, че няма кой да се погрижи за лозницата. Всеки ден чисти с мокро парцалче листата на лимона, който през зимата стои в работната ми стая. Старото лимоново дърво, което е само десетина години по-младо от мене, боледува. В навечерието на Нова година ни включиха към ТЕЦ-а, а топлината на парното, според по-вещи хора, е гибел за растенията. В първите дни на „зимното затопляне“ лимонът се оживи, избуя и обилно разцъфтя в края на януари. Това беше наивно ликуване, защото само след седмица цветовете му започнаха да капят. Опада и шумата му. Сега лимонът е на балкона — изнесохме го да диша — и той с голите си клони ми прилича на оплешивял човек. Мама се вълнува за това старо дърво, с което са свързани много години от нейния живот и не дай, боже, то да изсъхне — това ще бъде драма за нея.

Утре ще свалят гипса от крака й. Тя е оживена. Почуква с бастунчето, меси и цялата къща е пълна с оня неописуем и замайващ дъх на хляба, познат ми още от годините на детството…

18 май

Вчера срещнах в Драгалевци художника Васил Бараков, с когото се познаваме отдавна. Обичам неговите картини. Те са с богат колорит — особено платната му от 30-те години и румънския цикъл, за който беше несправедливо руган от ония, за които днес никой не си спомня. Има сезановска тръпка в порива на неговата четка, има френска изисканост в неговите хармонии. Художникът беше твърде остарял, краката не го слушаха и бастунчето глухо почукваше по разровения път. Над избелялото му кепе се вишеше Витоша и той гледаше с премрежени очи зеленината на тия хребети, които беше рисувал толкова пъти.

— Какъв изумителен зелен цвят! — каза ми той. — Цял живот ме е измъчвала зелената гама. Няма по-трудна от нея…

— А с кои тонове боравиш най-добре? — попитах го аз.

— Всички тонове ме измъчват — отговори майсторът, — до мига, когато усетя музиката им. Ти си ми казвал, че живописта се родее с поезията. А аз мисля, че тя е по-близка до музиката…

10 юни

Вчера дописах последната страница от романа. Вече сглобих отделните му части, писани разпокъсано, на приливи и отливи, понякога с радост и вълнение, понякога с неизпитвано досега съпротивление на перото. Тоя роман в сравнение с другите ми прозаични книги, още когато го започвах, ми беше ясен, мислех, че написването му няма да ми създаде трудности, а достигнах до неговия край след упоритото съпротивление на материала. Имаше части, които писах, бих казал, с вдъхновение. Това са есетата, историята с гръцкия емигрант, спомените от Киев… Уморих се и мисля, че едва ли вече ще седна да пиша роман. Сега, когато завършеният ръкопис лежи на масата и чака мига, когато перото ми отново ще го нашари от край до край, аз чувствам, че не се радвам, въпреки че имам право да се усмихна след тая непосилна работа. Може би след време, когато се отдалеча от написаното и отново разлистя страниците, ще изпитам радост от някои сполучени места.

Това е деветата книга от поредицата романи, започнати преди повече от 15 години и трета част от историята на Мартин Калинов или Преводача, разказана в книгите „Сбогом, Акрополис!“ и „Балада за самотните мореплаватели“. Постарах се според силите си да надникна в сложния и противоречив свят на твореца. Беше ми приятно и интересно чрез живота и творческите драми на Мартин Калинов да изследвам себе си, да се преоткривам.

21 юни

Вчера седнах да рисувам внучката на съседите. Исках да й направя портрет с котето, което преди няколко седмици намерих на улицата и което вече се чувства у дома като господар. Момиченцето — то е петгодишно — се бои да държи котето, защото малкият немирник го дращи. Аз слагам статива сред стаята, вземам четките и започвам. Моят малък модел седи на стола, гледа втренчено в една точка, а котето се мъчи да развърже връзките на детските обувки.

Слагам мазка до мазка, работата върви добре, и си мисля колко тленно е всичко на тая земя. Ето, аз седя до това платно, гледам облото личице на детето, черните му като маслини очи, капризно вирнатото носле, бялото му елече, бухнало като пяна, гледам го и се радвам, а сега в някой ъгъл на моргата лежи моят приятел Драгомир Асенов.

Вчера научих за неговата смърт. Спомням си нашата среща преди повече от година, когато се върна от Франция след операцията. Изтръпнах като го видях да стои насреща ми: пепелявожълт, с невероятно голям, изгърбен нос на изпитото лице, без нито един косъм на главата и веждите. Усмихна се и зъбите дълго останаха да белеят, защото устните трудно заемаха първоначалното си положение. Помислих си, че скоро ще се случи най-лошото, но той започна да се оправя. Косата му порасна, лицето му порозовя, стъпката му стана по-енергична. През тия месеци, през които духът му се е борил с безнадеждността, той написа своята най-искрена и най-драматична книга „Най-тежкият грях“. Тоя роман е рожба на страданието и на равносметката.

Драгомир беше мой връстник. Пътувал съм с него, разговаряли сме. Обаждал ми се е по телефона да ми каже хубава дума за нещо мое, което е прочел. Той, както малцина между нас, беше съхранил в душата си една хубава черта — да се радва на чуждия успех, да каже хубавата дума тогава, когато тя може да стопли човека. Заваля дъжд. Утре, в деня на неговото погребение, навярно също ще вали. Ще мокри ордените му, сложени на възглавничка, ще мокри неговото пергаментово, изпито лице, което никога вече няма да се усмихне, ще мокри лепкавата пръст, от която никой няма да се измъкне. Той получи звания и почести. Знам с колко усилия се постига всичко това. И сега се питам: това ли е било най-важното или малкото страници, които ще остави човек след себе си? Приживе е по-съблазнително първото. Но уроците на смъртта са други…

Четката се мъчи да търси весели тонове за портрета на седналото срещу мен момиченце, но дъждът угасява тяхното звучене и пред очите ми стои, изваян от влага и мълчание, образът на отпътувалия приятел…

2 август

Художникът Васил Бараков ме беше поканил да гостувам в ателието му. Обичам тоя тих, съсредоточен, влюбен в работата си човек и приех с радост неговата покана. Ето ме на втория етаж на неговата скромна вила. Стаята, в която е сложен статива му, е в невъобразим безпорядък — празни кутии, оловни туби с боя, вестници и списания по ъглите, край стените картини и рамки. От прозореца се вижда запуснатия двор на неговия дом — розите с дребни цветове са обхванати от бурен, ябълките са с опасана от гъсениците шума. По-нататък над короните на дърветата се виждат покривите на Драгалевци.

Когато се изкачих по стълбището, художникът рисуваше: правеше копие на една стара своя картина. Беше облечен бедно — с избелял дочен панталон, и така избеляла изглеждаше и картината, която работеше. Помолих го да ми покаже някоя от своите картини. Вдигна рамене. Нямаше. Всичко беше продадено. Сега се мъчеше, като разчертаваше с квадратчета стари ескизи, да направи копия на картини, които обичаше, но зрението вече му изневеряваше. Колоритът на тоя майстор, чиито най-добри платна звучаха със сезановска сила, губеше своето богатство, избледняваше. Художникът правеше тия копия, за да даде полученото от продажбата на своите близки, които нямаха милост към него. Покойната му жена е била учителка. Тя е събирала чудни родопски тъкани, които са накачени сега по стените край стълбището. Покрил ги е прах и молците ги разнищват.

Разгледах картините и ме обзе печал за стария човек, който седеше до статива и ми обясняваше, че всичко, което съм видял, тепърва ще бъде работено — това са само наброски. После слязохме на долния етаж. Там имаше грамади от грамофонни плочи: Бетховен, Моцарт, Брамс, Бах. Попита ме какво искам да чуя. Казах му да пусне плочата, която най-много обича. Той взе фугите и токатите на Бах. Гледах го как съсредоточено слуша тая нечовешка музика. Седеше, подпрял с длан лицето си и очите му тъжно се взираха към чезнещата в мрака Витоша, към чезнещия в мрака живот.

27 октомври

Преди няколко дни пътувахме с моя стар приятел украинския поет Дмитро Билоус из Михайловградски окръг. Исках да му покажа моя роден край, където той никога не беше стъпвал, а го познаваше само по прочетените книги. Петрохан ни посрещна с пъстра есенна премяна. Цяла в злато беше долината на Огоста. Тая година имаше невиждано плодородие. Ябълковите градини край нашия път бяха превити до земята от плод. В Берковица купихме есенни ягоди, които бяха невероятно ароматни. Вечерта в Михайловград се състоя среща на Билоус с творческата интелигенция на града. Той два часа без да си почине дори минута декламира стихове на български поети и преводите им на украински език. Невероятна памет! Един негов приятел се шегуваше преди години в Киев: „Ако, не дай боже, бедствие унищожи българската книжнина, ще можете да я възстановите по това, което е съхранил в паметта си Билоус…“ Питам поета: „Как можеш да задръстваш съзнанието си с толкова много строфи? Не те ли измъчва това, че приличаш на дом, чиито стаи са натрупани с безброй вещи, сред които с мъка можеш да си проправиш път?“ Той се смее: „Аз не се насилвам да запомням стиховете. Просто ги запаметявам докато превеждам…“

Билоус декламира с увлечение. Това го оживява, прави го болезнено съсредоточен, дори малко досаден, защото не иска да пропусне нито едно стихотворение, което знае, а това изморява публиката.

Увлечението по поезията спасява човека и Дмитро Билоус е един от примерите за нейната целебна сила. Миналата година, когато бях в Киев го заварих тежко болен. Шест месеца не беше се показвал сред близки и познати. Дойде при мене в хотела. Уплаши ме жълтопепелявия цвят на лицето му. Седнахме да обядваме. Той ядеше с неохота. Разговорът вървеше трудно. Но когато, по стар навик, той започна да ми декламира своите нови преводи от Вазов (той декламираше високо и всички келнери в ресторанта учудено се обърнаха към нас), видях как лицето му оживява и се избистря, как тънък румянец плъзва по бузите му…

На другия ден след срещата в Михайловград отидохме до Живовци. Есента се мъчеше да закрие с багрите си развалините, но аз усещах мълчаливия вик на мъртвото село през тънкото шумолене на есенните вихрушки. Гробището, където лежат скъпи за мен покойници, чезнеше сред бурени. Някакъв другоселец, който отглеждаше телета в запустялото село, беше пасъл добитъка си в гробището и скромните паметници, останали тук-таме над нечий гроб, лежаха съборени в тревата. Татковият също беше катурнат от някое добиче. Помъчих се да го изправя. Странен народ сме ние — понякога нямаме милост нито към живия, нито към мъртвия…

3 ноември

Вчера купих от руската книжарница съчиненията на Ярослав Ивашкевич. Обичам тоя писател и с удоволствие се заех да разлиствам неговите осем тома. Открих познати стихове, разкази и новели, които вече съм чел с особено удоволствие, има и редица творби, с които тепърва ще общувам. Приятно ми беше да се запозная с есетата на автора. Интересни са неговите тълкувания на полски и чуждестранни автори, но на мен особено ми харесват малките (по страница-две) наблюдения на природата и размишленията на писателя, свързани с тях. Свежи, светли късове от живота. Есетата на Ивашкевич отново ме подтикват да се заема с една дълго отлагана работа: да се заема с подготвянето на книга есета. Имам в папките доста написани неща, които ще редактирам. И нови идеи прехвърлях нощес на ум преди да заспя. Усещам, че дланите вече ме сърбят да седна над белите листа. Есето като литературна форма ме привлича от много години, но все не намирам време да осъществя своите стари намерения. Дано сега ми провърви…

25 ноември

Свиха ме бъбреците и сега лежа в къщи с грейка под кръста. Дните минават мъчително — трудно чета легнал — а нощите ми изглеждат безкрайни, защото болката, като залепнал въглен, който не мога да махна, пъди съня ми. Простудих се миналата седмица в издателството, когато беше спряно парното. Ремонтират мрежата сега, когато падна снегът. А можеше това да се направи през лятото. Но тогава навярно са имали друга работа — заседавали са. Сега се оправдават, че зимата ни е изненадала. Това оправдание започваме да го чуваме все по-често. Обикновено първия сняг парализира пътищата, особено в планинските проходи. Цели райони от страната остават без електричество, без вода. А какво ли би се случило при по-големи изпитания. Ето затова не обичам болестите, защото карат човека да размишлява, а размислите, особено на моя възраст, рядко се съпровождат с усмивка. Питам се защо през изминалите повече от пет десетилетия в моя живот аз никога, ако се изключи времето на детството, нямах време да се отдам изцяло на най-важното в моя живот — литературата. Винаги бях ангажиран с нещо друго — различни служби, които ми изсмукваха силите срещу един горчив къшей хляб. Сега ясно разбирам, че не ми остава много време да остана сам със себе си, разбирам, че трябва да прегриза служебната юзда, която толкова години ми е била господар, но откривам, че съм нерешителен да направя това. Просто дълго впряганият кон (или кранта) е свикнал с хамута си.

Болестите идват да ни подсетят, че утре всичко може да бъде излишно, но ние забравяме това предупреждение, когато сънят ни унесе и болката в кръста позатихне…

14 декември

Много години не бях ходил на лекар, но сега реших да отида. Прегледа ме една лекарка, позната на мама. Ускорен пулс, високо кръвно налягане. Взеха кръв за изследване. Днес ще има резултат. От няколко дена времето е необичайно топло. Духа бурен южен вятър. Кърти клоните на дърветата. От тая буря и от пълнолунието не ме хваща сън. Мисля си за най-различни неща, които ме правят тъжен, защото разбирам, че животът изтича безвъзвратно — час по час, миг по миг — и наближава часът на забравата — студен, безмълвен като светлината на зимната луна зад прозореца.

Спомням си моите близки, отдавна покрити от тревата на живовското гробище (боже, каква самота ги обгръща в това запустяло село!) и изтръпвам: колко много скъпи хора съм изгубил до сега… На задушница мама направи помен за покойниците от нашия род. Всекиму беше омесила малка пита. Сложи ошав, ябълки, баница, вино — всичко, което е нужно на живия и на спомена за отпътувалия. Забучи по една свещ на всяка питка и стаята се озари от тъжното сияние на пламъчетата. Спомних си татко, дядо, невръстната ми сестра Мария, леля Елена, вуйчо Младен… Те стояха край мене, превърнати в светлина и болка… А не бяха ли дошли, за да ми кажат, че си спомнят за мене и вече са се затъжили, защото толкова дълго сме разделени?…

31 декември

Изнизва се и 1981 година. Времето е топло, снегът белее само високо на Витоша. От седмица градът прилича на карнавално средище. По площадите се кладат огньове, където търговците пекат на шишове агнета и млади прасенца, а народът пие вино, похапва от димящите мръвки и гледа хората на пийналите вече или на самодейните състави, които подвикват и припяват, развеселени от също така пийнали гъдулари и гайдари. На площада до църквата „Света Неделя“ високото дърво е окичено с опечени прасенца, свински крака, наденици. От муцуните на закланите божи твари капе кръв по настилката. Някой ме тупва по рамото. Обръщам се и виждам мой приятел с чаша вино в ръката. Подава ми да опитам — виното било хубаво. Гледам то — със зачервено лице и блеснали очи. А елегантната му мека шапка цялата е нашарена от кървави капки. Той е застанал точно под едно окачено на клона прасенце…

Весели часове, които те карат да бъдеш тъжен. Може би защото животът с най-хубавите си години вече изтича. Или пък нещо друго…

Тая вечер мама си сложи мустаци и брада, облече наопаки кожуха си, обу панталони и отиде да отнесе книжки на съседските деца. Това ги развесели много. Дълго не можаха да я познаят. Милата мама… Така правеше тя и някога, когато беше млада и аз съм изпитвал особен трепет, когато посягаше да ми подаде подарък от чувала си или когато я гледах да подскача пред сватбарите в облекло на циганка катунарка или на мустакат калайджия, сложил на рамото си осажден, засиял с калая котел.

Такива бяха простите веселби в моето изчезнало от света родно Живовци…