Пол Дохърти
Сянка над короната (19)

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

Корбет се чувстваше напълно изтощен, като изсмукан. Съзнаваше, че няма какво повече да стори. Взе наметалото си, излезе от килията и закрачи бавно под колонадите.

— Хю? — подвикна някой тихичко.

Корбет се обърна. Беше приорът. Той се взираше тревожно в бледото, изпито лице на англичанина.

— Приключи ли със задачата си? Корбет кимна утвърдително.

— Мога ли да ти помогна с още нещо? — попита монахът.

— Не, само кажи на Ранулф да дойде при мен в конюшните.

Яздеха бавно към замъка. Корбет бе настоял хората на Селкърк да бъдат навсякъде около тях. Мислеше си че тук, в Единбург, се налагаше да ползва тактиката, която някога прилагаше неговият военачалник в някоя уелска долина, населена с враждебно настроени племена. Не му се вярваше Бенстийд да посегне отново на живота му, но му се струваше глупаво да не вземе никакви предохранителни мерки. Преминаха с тропот подвижния мост и влязоха в двора на замъка. Един прислужник изтича да повика Селкърк, който го уведоми кисело, че епископът се моли в параклиса на замъка.

— Ще ти се наложи да почакаш, мастър писарю! — рече той присмехулно.

— Не ми се вярва! — отвърна Корбет и го побутна встрани. Параклисът се намираше в задната част на замъка, на самия връх на скалистото възвишение. Корбет, сподирен от задъхания Ранулф, който ругаеше под нос, прекоси бързо тесните каменни ходници, изкачи се тичешком по една вита каменна стълба и влезе в параклиса. Той беше много стар, построен по заповед на блаженопочившата кралица Маргарет, съпруга на Малкълм Конмор, който бе убил тиранина Макбет. Беше един от най-малките параклиси, които Корбет бе виждал в кралски замък. Изграден от тъмносив камък, той бе не по-дълъг от шест ярда и широк около четири. Състоеше се от едно помещение, чийто таван бе обшит с греди, и обикновена каменна абсида с простички украшения, разделени от дъговиден свод. Точно под този свод бе коленичил епископ Уисхарт и се молеше пред дървения олтар.

— Не можа ли да почакаш, мастър Корбет? — попита той тихо.

— Не, милорд, достатъчно дълго чаках. Задачата ми е изпълнена.

Корбет се извърна и видя че Ранулф и сър Джеймс Селкърк също са влезли в параклиса.

— Искам да поговоря с теб насаме, милорд. Епископът направи знак на сър Джеймс, който изгледа яростно Корбет, но все пак излезе, сподирен от изненадания Ранулф.

Уисхарт посочи на писаря една пейка край стената на параклиса и двамата се разположиха там. Корбет предаде накратко разговора си с Бенстийд, като пропускаше някои подробности по своя преценка. Епископът го изслуша внимателно, но сдържа възхищението си пред упоритостта и блестящата логика на този английски писар. Когато Корбет приключи, Уисхарт потърка замислено брадичката си, прехвърляйки наум последиците от това, което писарят му бе съобщил току-що. Изду устни, после въздъхна.

— Очевидно е — признай той, — че Бенстийд е убил покойния крал, но доказателствата, които ти цитираш, не могат да бъдат представени в съда. Става дума за смесица от случайности и логични заключения. А дори такова нещо да беше възможно — продължи Уисхарт, — такъв процес ще предизвика скандал и ще разруши непоправимо и без това нестабилния мир в страната. — Той помълча и изгледа внимателно Корбет. — При това не съм споменал възможната реакция на твоя господар, крал Едуард Английски. Приемам, че Бенстийд е действал по своя инициатива, но имам своите подозрения. Ако наученото от теб стане обществено достояние, надали ще получиш благодарностите на един доволен монарх. Няма да можеш да се върнеш в Англия, но и оставането ти в Шотландия няма да бъде желателно!

— Ами Бенстийд? — прекъсна го Корбет с горчивина. — Кралеубиец, посегнал на живота на Божи помазаник, да не говорим за това, че на съвестта му тежи кръвта на още четирима, чиито души молят отвъд гроба за справедливост!

— „Отмъщението е Мое, и Аз ще отплатя“^[1], казва Бог — отвърна меко епископът, с надеждата, че цитатът от Светото писание ще успокои писаря.

— Отмъщението се бави! — отвърна рязко Корбет. Епископът се поразмърда притеснено на мястото си.

— Аз не мисля — поде той, — че Бенстийд е опасен. Опасен си ти, мастър писарю, с твоята страст към фактите и способността ти да се добираш до истината. Истината често е болезнена. Няма полза да обръщаме камъните, защото не се знае какво ще изпълзи изпод тях. А и защо ти е всичко това? — допълни Уисхарт. — С какво те засягат тези събития?

— Не знам — отвърна Корбет. — Знам само, че имам нареждания и че изпълних получената заповед. Може би някога ще разбера и защо ми е било заповядано да го сторя.

— Но не и тук! — отвърна рязко Уисхарт. — Давам ти четиридесет и осем часа срок. Изтекат ли те, ти и твоите спътници трябва да сте напуснали Единбург и да пътувате към южната ни граница. Заловят ли ви тук след това, ще бъдете арестувани за престъпление срещу короната!

Корбет се изправи. Лицето му беше пламнало от гняв.

— Особено ти имаш интерес да напусна града, милорд! Защото си доловил, че знам истината! — той посочи с пръст епископа. — Ти си знаел, че кралят е бил убит! Може да не ти е било ясно как и от кого, но си бил убеден, че е бил убит, а не си предприел нищо! Всеки път, когато ме погледнеш, си припомняш собствената си вина!

Уисхарт се изправи и се упъти към стъпалата пред олтара, опитвайки да се овладее.

— Да — отвърна той гневно. — Знаех, но нямах доказателства, не разполагах с нищо осезаемо; дори сега не съм в състояние да предприема нищо. А сега си върви, писарю! Корбет се поклони и измърмори нещо под нос.

— Това пък какво беше? — попита рязко Уисхарт.

— Цитат от Светото писание, милорд, от псалмите: „Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение“^[2].

Епископът въздъхна.

— Върни се, мастър писарю, ела за минута! — той се приближи плътно до Корбет и заговори съвсем тихо. — Разбери ме, аз не мога да направя нищо. Едва удържам крехкия мир и знам, че Шотландия е на ръба на гражданска война Кралят е мъртъв, да, бил е убит, но тъй или иначе е мъртъв. Все пак — допълни той с горчивина, — ако един крал на Шотландия може да стане жертва на злополука, същото може да сполети и един английски посланик. Бъди спокоен, Бенстийд и телохранителят му никога няма да напуснат Шотландия живи! — Уисхарт издигна ръце, сякаш благославяше. — Какво повече бих могъл да направя? — попита той тихо. — Освен да ти осигуря охрана по пътя към границата с Англия.

— Не, има още нещо, което можеш да сториш! Корбет внезапно си спомни за Джоун Тагарт, вдовицата на лодкаря, заобиколена от гладни, уплашени деца.

— Има една жена, вдовицата на лодкаря, убит от Бенстийд, която живее близо до Куийнсфери. Сега тя и децата й умират от глад.

— Ще се погрижа за нея — отвърна епископът. — Имаш думата ми. А сега — каза той припряно, — трябва наистина да тръгваш, писарю. Четиридесет и осем часа, не забравяй.

Корбет отново се поклони леко и излезе. Старият епископ остана сам в параклиса. Далечното ехо от стъпките на писаря отекваше в малката, пуста църква.

Приорът и монасите от Холируд бяха много натъжени от внезапното заминаване на Корбет. Бяха привикнали към странните му маниери, мълчанията му, внезапните му изчезвания и също така внезапни появи, с помощта, която им оказваше в скрипториума и библиотеката.

— Ще ни липсваш, Хю — рече приорът. — Моля Бог да ти дари спокойно пътуване. Ще изпратя с теб двамина от моите послушници, които ще носят писма, осигуряващи безпрепятственото ти пътуване из страната. Никой, нито шотландец, нито англичанин, няма да посмее да посегне на човек, пътуващ под закрилата на абатството Холируд!

Корбет се усмихна и прегърна приора през слабите, кокалести рамене, покрити със сиво вълнено расо.

— С помощта на твоите писма и с хората на сър Джеймс Селкърк, които сигурно ще ме чакат пред стените на абатството, ще пътувам в пълна безопасност!

Той стисна ръката на стария човек, сбогува се с всички и скоро, съпроводен от видимо облекчения Ранулф и двама Послушници, остави зад гърба си Единбург. Яздеха на югоизток, към границата с Англия. Хората на Селкърк ги следваха като сенки — изпратени, за да се убедят, че досадният английски писар ще напусне страната.

Корбет и спътниците му пътуваха през Ламърмурските възвишения, прекрасни в лятното си великолепие. Дъбова и букова гора, преминаваща тук-там в борова, покриваше високите хълмове, опасани със сребристите ленти на тесни, но буйни и пълни с риба потоци. Корбет бе обзет от покой, беше доволен от себе си, доволен и защото бе приключил с мрачните интриги в Единбург. Съзнаваше, че войниците на Селкърк го следят отблизо, но това не го смущаваше. Нощуваха под дърветата или намираха подслон в някоя самотна ферма или овчарник. Четири дни след като напуснаха Единбург, конете им профучаха покрай тъмните стени на Бърик, прегазиха река Туийд и те преминаха в Англия.

Под надвисналата огромна кула на норманския замък Норъм, построен на висока скала над реката, Корбет се сбогува с послушниците и се упъти нагоре по пътя, изсечен в скалата, към крепостта. Комендантът на замъка, сивокос стар войник, го чакаше във външния двор, а около него стояха още хора, облечени в ливреи, украсени с герба на лорд-канцлера.

— Мастър Корбет, писар в кралската канцелария, нали? — излая комендантът.

— Да — каза Корбет и скочи от коня. — Тук ли е лорд-канцлерът?

— Да — отвърна комендантът. — Тук е и те чака. Следвай ме!

Корбет каза на Ранулф да си намери удобно място и Да го чака, после влезе в замъка.

Бърнел беше доста пълен и страдаше от задух. Той чакаше Корбет пред вратата на една голяма стая, и постоянно бършеше потта от плешивата си глава с меките си, месести ръце. Лорд-канцлерът благодари на коменданта и двамата с Корбет влязоха в пустото, почти празно помещение. Стените бяха от камък, тежки греди бяха кръстосани по тавана, на едната стена имаше огромно каменно огнище. Светлината влизаше през високи, тесни прозорци. Мебелировката беше оскъдна — дълга дъбова маса, тежки столове, подобни на църковни тронове и масивни ракли с железен обков край стените. На масата имаше поднос с кана вино и няколко калаени чаши. Бърнел наля вино в две от тях и кимна на Корбет.

— Седни, Хю. Радвам се да те видя отново. Нека поседим в прозоречната ниша, за да се разхладим от ветреца. Чудесно място е това, оттук виждаш едновременно Англия и Шотландия. Получи ли писмата ми? Аз получих твоите — допълни той, без да дочака отговор. Корбет се разположи до господаря си край прозореца и започна да разказва. Този път не пропусна абсолютно нищо. Познаваше добре лорд-канцлера и не се заблуждаваше от привидното му добродушие — умът му беше остър като бръснач и веднага щеше да забележи всяка непоследователност в разказа му. Епископът седеше мълчаливо, отпиваше от виното и слушаше внимателно писаря/Прекъсваше го рядко, с някоя суха забележка или въпрос. Отвън запя чучулига. Птицата пееше и описваше ликуващо кръгове в златистото лятно небе. Корбет замълча, загледан в нея, после заключи тихо:

— Това е всичко? А сега, господарю, ще ми кажеш ли защо ме изпрати там?

Бърнел се покашля.

— Първо — поде той, — не се тревожи, че Бенстийд няма да получи възмездие. Познавам добре епископ Уисхарт — Бенстийд няма да напусне Шотландия жив. Що се отнася до шотландците, дълбоко се съмнявам, че ще имаш повод да посетиш отново страната им. Моя грижа е да прикрия твоите занимания през последните седмици от негово величество. В края на краищата — Бърнел се усмихна кисело, — аз рискувам не по-малко от теб, затова и внимавах да заловя всички писма, които Бенстиид пращаше на юг до краля.

Бърнел стана, за да раздвижи схванатото си тяло, и закрачи бавно напред-назад. Корбет седеше неподвижно и го наблюдаваше.

— Изпратих те в Шотландия — каза Бърнел, — без знанието на негово величество и по своя воля, защото не желая между Англия и Шотландия да избухне война. В момента и в двете страни цари мир, и двете имат полза от спокойствието. Но Едуард, нашият върховен повелител, винаги е разсъждавал другояче. Той е роден завоевател, Корбет: смаза съпротивата на уелсците, изби вождовете им и превърна кралствата им в английски графства, управлявани от мрачните замъци, които издига навсякъде. Винаги е искал да постъпи по същия начин и с Шотландия. Първо се постара да омъжи сестра си, Маргарет, за Александър III, c надеждата, че един ден на шотландския престол ще седи негов племенник. — Бърнел помълча за миг. — После Маргарет и двете момчета починаха. Кралят ни привидно се примири, но се опита да принуди Александър да положи пред него васална клетва. Искаше да учреди по принцип някаква зависимост на Шотландия от Англия — в случай, че възникнеше някакъв проблем около наследяването на престола. Тъй или иначе — продължи уморено епископът, — влюбчивият Александър, лишен от наследници, дълго време си остана неженен. Нашият господар бе напълно доволен от това положение, но после всичко се промени. На френския престол се възкачи нов крал, Филип IV, чиито планове за бъдещето са дори още по-амбициозни от тези на Едуард. Чувал ли си някога какво говорят правниците, които са на служба при него? — Корбет поклати отрицателно глава. — Интересно е, можеш да ми вярваш. — Бърнел седна отново при Корбет в прозоречната ниша и продължи: — Те разправят, че Филип щял да надмине Карл Велики, и тези приказки тревожат Едуард. Нещата се усложниха допълнително, когато Александър започна тайни преговори с Филип, който му предложи красивата Йоланда за съпруга. Сега вече на шотландския трон можеше да седне кръвен роднина на френския крал — затова Едуард изпрати благонравния Бенстиид като свой посланик в Единбург — разбира се, държа да подчертая, без да му дава категорични нареждания да убие Александър III. Нищо подобно! Бенстиид е получил само устни указания „да стори всичко необходимо, за да попречи на Шотландия да влезе в съюз с Франция“.

— И Александър загива? — отбеляза Корбет.

— Именно — кимна Бърнел. — Тогава се усъмних, че има нещо нередно. Ако смъртта на Александър бе наистина причинена от злополука или от друг зложелател, както и да е, но — Бърнел повиши малко глас, — ако извършителят се окажеше Бенстиид, аз щях да съм наясно с истинските намерения на негово величество относно Шотландия!

— Но крал Едуард — прекъсна го Корбет, — никога не е споменавал нещо по този въпрос!

— Публично не — отвърна Бърнел, — но какво мисли, това е друг въпрос. Убеден съм, че привидното безразличие на Едуард към събитията в Шотландия е преструвка. Той не е наредил изрично убийството на Александър, но сега е доволен от неговата смърт, защото тя улеснява тайните му планове да присъедини Шотландия към своето кралство.

Бърнел помълча и изгледа внимателно Корбет.

— Сега, благодарение на работата, която ти свърши в Шотландия, знам, че решението на Едуард да изпрати там Бенстийд е само етап от грандиозен план — да завладее Шотландия — по възможност по мирен път, но ако не успее, няма да се поколебае и да започне война.

— Но нали Едуард е във Франция, потънал в спорните въпроси около Гаскония? — попита Корбет.

— Така е — усмихна се Бърнел, — но аз знам от свои хора в кралската хазна, че той е наредил да изпратят голяма сума като заем на норвежкия крал Ерик.

— Какво ще рече това?! — възкликна удивено Корбет.

— Има и още — продължи Бърнел. — Освен това Едуард проводи тайни пратеници в Рим, за да моли за папско разрешение двегодишният му син да се омъжи за своя братовчедка въпреки изискванията на закона. Невестата явно вече е избрана, защото в момента в Норвегия пребивават английски пратеници, които се опитват да убедят краля да даде ръката на принцеса Маргарет на сина на Едуард. Нали виждаш, мастър Корбет, че нашият крал следи неотклонно шотландските дела. Той е решил твърдо да види сина си на шотландския престол — независимо от средствата, с които ще трябва да си послужи!

— Все пак — каза Корбет, — ако принц Едуард вземе за жена Маргарет, всичко ще приключи с миром.

Бърнел изсумтя презрително.

— В името Божие! — възкликна канцлерът. — Ти сега се връщаш от Шотландия, Хю. Запознал си се с Уисхарт, с Брус, с останалите шотландски лордове. Вярваш ли наистина, че те ще приемат безропотно английски принц да се увенчае с шотландската корона? Мислиш, че Брус ще отстъпи като някоя монахиня, която влиза в манастир и се отказва от всички земни блага? И още нещо. Принцеса Маргарет е връстница на сина на нашия крал — съвсем малка е. Шотландците съзнават, че ще изминат години, докато някой от двамата започне да управлява наистина — а кой ще бъде регент дотогава? — Бърнел се усмихна. — Нашият благодушен сюзерен, Едуард Първи, а стане ли така, той няма да седи със скръстени ръце. Ще строи замъци по границата, ще праща английски гарнизони в шотландски крепости. Ще назначава английски благородници и свещеници на важни постове в шотландската държава. Не — поклати глава Бърнел, — обмислил съм всичко внимателно. Убийството на Александър III може да доведе единствено до смъртта на принцеса Маргарет и до смъртта на още стотици хора, може би на хиляди, и англичани, и шотландци, и накрая въпреки всичко ще загубим.

Корбет седеше и мислеше за виденията, които му се бяха явили в селото на пиктите и за пророческите стихове на Томас от Лиърмаут.

— Е — каза Бърнел и се изправи, — ти се справи отлично със задачата си, Хю. Оттук нататък работата поемам аз. Ти трябва да се върнеш незабавно в Лондон и да се заемеш с обичайните си задължения. Ще се видим отново, преди да потеглиш.

Старият епископ, мърморейки под нос, закрета към вратата. Корбет остана на мястото си, вперил поглед през прозореца. Слънцето се беше скрило зад облак, надигаше се силен вятър. Той се взря в земите оттатък Туийд и видя как тъмни буреносни облаци се струпват в небето над Шотландия. Пред очите му преминаваха различни картини — Александър III, крал на Шотландия, политащ към самотната си смърт в пропастта, в мрачната нощ, под воя на бурята. Лисичият поглед на Уисхарт, мощта и яростта на лорд Брус. После стиховете на Томас от Лиърмаут отново зазвучаха в ушите му и той осъзна, че пророчеството е вярно. Зелените хълмове, които виждаше от прозореца на кулата, щяха да почервенеят от кръв, докато бъдеше изкупена вината за смъртта на Божия помазаник. Мнозина щяха да заплатят страшния грях с живота си, преди сянката да се вдигне от короната на Шотландия.