Пол Дохърти
Сянка над короната (12)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Нощуваха в цистерцианския манастир в Мелроуз и продължиха на другата сутрин. Местностите, през които пътуваха, изглеждаха все по-диви и пусти, все по-рядко минаваха покрай някое селце или ферма, колкото повече наближаваха привидно безкрайната стена от дървета, която заемаше целия хоризонт. Корбет предположи, че са близо до гората Етрик. Когато я видяха пред себе си, писарят изпита чувството, че навлизат в друг свят. Първоначално под дърветата беше хладно и много красиво — слънчевите лъчи пронизваха короните им и слънчеви петна играеха по пирена и прещипа като светлината, проникваща през стъклописите по прозорците на някоя катедрала. Но постепенно започна да става по-тъмно, дърветата растяха по-нагъсто, стволовете им бяха по-дебели и сякаш ги притискаха от всички страни, докато Томас насочваше конете им по едва забележима пътечка, позната само на него. Многогласното птиче пеене, толкова звънко и силно в покрайнините на гората, притихна и двамата пътници се движеха вече в пълна тишина. Някакви дребни животинки претичваха наоколо и се шмугваха из ниските храсталаци. Всяко пропукване на клонче, всяко необяснимо шумолене звучеше особено заплашително в студеното зелено мълчание на гората. Внезапно срещу тях от шубраците изскочи глиган — малките му червени очички и завитите зъби накараха Корбет да трепне уплашено, но животното продължи тромаво по пътя си.

Навлизаха все по-навътре в гората; дори Томас притихна; и двамата се чувстваха потиснати от тази изпълнена с напрежение тишина, прекъсвана много нарядко от присмехулното подвикване на някоя птица.

Корбет подкара коня си съвсем близо до коня на Томас.

— На прав път ли сме? — попита той тревожно.

Томас кимна.

— Почакай — промърмори той. — Ей сега ще ти покажа нещо.

Продължиха напред и след малко Томас посочи един червенолист бук. Корбет се взря по-отблизо в стъблото и видя, че в кората беше издълбан някакъв клиноподобен знак и малък полумесец.

— Движим се в правилна посока — каза Томас, — и съвсем скоро ще стигнем.

Той продължи да язди напред, а кралският писар го следваше. Сега вече и Корбет забелязваше същия знак на някои от дърветата, покрай които минаваха. После изведнъж в пълната тишина се разнесе звучно, бълбукащо птиче чуруликане. Томас спря и направи знак на Корбет да последва примера му.

— Не мърдай — прошепна той. Подсвиркването се повтори. Този път прозвуча по-рязко, почти заплашително. Томас изду устни и отговори по същия начин, издигнал нагоре ръце като свещеник, благославящ паството си.

Подсвиркването се чу трети път, силно и ясно, после настъпи тишина. Корбет се взря в зеления мрак, напрягайки очи да забележи някакво движение, и едва не изкрещя от ужас, когато внезапно усети как нечия ръка докосва крака му. Погледна надолу и видя някакъв човек — дребен, мургав, с тъмна коса, която стигаше почти до кръста му, който го гледаше вторачено отдолу. Озърна се уплашено и видя още мнозина. Дребни и мургави, те едва биха достигали до гърдите на мъж с ръста на писаря. Бяха облечени в кожени елеци и панталони. Някои носеха и наметала, закопчани на шията с големи, пищно украсени игли. Всички бяха въоръжени с копия, малки лъкове и малки, но опасни на вид ками, пъхнати в коланите им. Наблюдаваха безизразно Корбет, докато водачът им разговаряше с Томас на някакъв език, напълно непознат на писаря. Направи му впечатление, че говорът им звучи като птича песен — бърз, пронизителен, чуруликащ. Водачът спря да говори и се поклони на Корбет, който долови как мъжете около него се поотпуснаха. Водачът взе юздите на коня на Томас, друг поведе коня на Корбет и всички потеглиха, навлизайки все по-надълбоко в гората.

Корбет очакваше селото на пиктите да е на някакво много тайно и скрито място, но скоро дърветата започнаха да редеят, слънчеви лъчи отново се промушваха през клоните им, а сетне се изсипаха като водопад над пътниците, когато те излязоха изпод балдахина на дърветата и се озоваха в обширна просека. Висока скала се издигаше в единия й край, където течеше спокойно малка речица, по-скоро поток, и се виеше на широки завои. Къщите бяха разпилени наоколо — ниски, дървени, със сламени покриви; обикновена селска картина, каквито Корбет бе виждал къде ли не — като изключим хората, все такива дребни и тъмнокоси, които му хвърляха плахи погледи изпод вежди.

— Хайде, Корбет! — подвикна Томас. — Тук сме сред приятели.

— Езикът им е толкова странен — отвърна Корбет. — Пък и се държат толкова особено! Томас се озърна и кимна.

— Някога са били горд народ, управлявали по-голямата част на днешна Шотландия, но първо келтите, после англите, саксите, а най-сетне и нормалите ги изтиквали все по на север от техните земи, навътре в тъмните дебри на огромните гори. Вече почти не смеят да напускат горите и много трудно биха се показали пред непознат, камо ли пък да го заговорят.

— Ами ако се бях натъкнал на тях, пътувайки сам? — попита Корбет.

Томас направи гримаса.

— Някъде на открито? Надали. А в гората биха те подминали, пък и ти никога не би ги забелязал. Но ако ги засегнеш или сториш зло на някой от тях — Томас се обърна отново и посочи рисунките по голямата скала — грубовато изображение на жена с широки бедра и големи, кръгли гърди — ще те поставят в плетен кош и ще те изгорят жив, принасяйки те в жертва на тяхната богиня-майка.

Видя как Корбет се намръщи и продължи.

— Е, Хю, нима забрави какво става при вас, на кладите в Смитфийлд?

Корбет впери безмълвно поглед в него, после се загледа някъде встрани. Напрегнатото мълчание, надвиснало над двамата, се прекъсна, когато вождът на пиктите дойде и хвана ръката на Томас — като дете, което дърпа баща си, и го поведе към най-голямата къща, правейки знак на Корбет да ги последва.

Вътре беше тъмно и прохладно. Ухаеше слабо на окосена трева и на пирен. В един ограден с камъни кръг в средата на помещението гореше огън. Димът се издигаше нагоре и излизаше през дупка на покрива. Корбет се взря по-внимателно в подпорните греди на тавана и потръпна, защото по тях бяха наредени човешки черепи. Някакъв старец, увит в няколко дълги роби, седеше пред огъня; той вдигна поглед, когато Томас и Корбет седнаха с кръстосани крака на пода срещу него и ги загледа над пламъците със сълзящи очи. Беззъбата му уста се разтвори в усмивка. Кожата на лицето му беше толкова тъмна и набръчкана, че Корбет неволно се сети за маймуната, която бе видял някога в кралската менажерия в Тауър. Поднесоха им ечемичена бира и плоски овесени питки. Започнаха да се хранят мълчаливо. Корбет чувстваше, че старецът ги наблюдава неотклонно. Междувременно беше влязъл и водачът на групата, която ги пресрещна в гората. Когато се нахраниха, угасиха огъня, но така, че останаха живи въглени. Върху камъните около огъня поставиха кръстосани клони. Върху тази импровизирана решетка сложиха голям кръгъл съд от кована мед, украсен по ръба с птици, кучешки глави и всякакви други животински фигури. Украсата беше дело на голям майстор, фигурите сякаш всеки миг щяха да оживеят. Вождът стана и поднесе на Корбет една чаша, подканвайки го със знаци да изпие гъстото козе мляко. Питието беше подправено с някакви треви с остър аромат, които му придаваха стипчив вкус, дори малко лютеше, та писарят почувства гърлото си като попарено.

Старецът започна да припява нещо, а Корбет внезапно почувства как в душата му нахлува покой.

Бръчките сякаш се изтриха от лицето на стареца, докато той изпадаше в транс, очите му се изясниха, станаха яркосини, насочени в необятното. Корбет отклони поглед от него и се озърна. Стаята като че ли бе станала по-голяма. Изведнъж той видя Томас, който се взираше в него сякаш през мъгла.

— Погледни във водата, Хю, и виж това, което те вълнува!

Корбет погледна надолу, към водата. Пред него изплува съвсем ясно, живо женско лице — милото лице на отдавна починалата му жена. Той понечи да докосне водата, но някой задържа ръката му. После той видя и детето си, и много други, които отдавна бяха напуснали този свят. Видя и Алис — прекрасните й черни коси се развяваха около красивото й лице; и още много образи и картини, ясни, пъстри, като живи. Корбет напълно забрави хората, които го бяха наобиколили, толкова силно го бе развълнувало видяното във водата.

— Съдбата на краля — прошепна той. — Кингхорн! Образите във водата изчезнаха и скоро се появи нова картина — той видя конник и кон, които политаха надолу от висока скала. Конят беше бял, от раменете на конника се развяваше широко наметало, червената му коса също се вееше в мрака, докато той падаше с широко отворени очи в тъмната бездна, разтворил уста в безмълвен вик.

Писарят почувства горчив вкус в устата си и опита да се върне към действителността. Бореше се да прочисти съзнанието си, да пропъди връхлетелия го хаос от впечатления. Вдигна очи; старецът беше изчезнал. На негово място седеше млад мъж с ясен поглед. Черната коса падаше до раменете му. Корбет се вгледа в него.

— Кой си ти? — попита той.

— Аз съм Мракът — отвърна мъжът с нисък, приятен и напълно разбираем глас. Корбет се взря в очите му и долови нещо заплашително; каквото и да говореше Томас, тук имаше някаква злонамереност. Това не беше просто Малкият народ, хора от древни, примитивни племена. Струваше му се, че зад тях се крие някакво прастаро зло. Той отново се опита да дойде на себе си. Логика и здрав разум! Това му трябваше сега. Припомни си нетърпеливо, че не е изпълнил задачата си; Бърнел чакаше. Имаше загадки, а нямаше решения. Сети се отново за Цицерон.

— Cui bono? — прошепна той. — В чий интерес е това?

— Погледни във водата, писарю! — гласът беше по-плътен и малко рязък, като че ли говорещият бе доловил вътрешния му конфликт. Корбет се взря отново в чистата вода. Пред очите му изплува великолепен златист лъв. Той тичаше из тесните улици на Единбург, лапите му разплискваха реките от кръв, които се стичаха надолу от замъка. Лъвът се извърна, оголи зъби и впери очи право в Корбет. Писарят изтръпна. Звярът не откъсваше поглед от него, снишил се за скок, с присвити задни лапи и потръпваща опашка — после скочи. Корбет се огледа и се опита да стане. Черепите по напречните греди разтвориха челюсти и започнаха да се смеят. Сега Корбет видя Дьо Краон, седнал в онази мизерна кръчма. Аарон, телохранителят на Бенстийд, се взираше в него през тълпата на пиршеството, а Бенстийд го гледаше с укор. Той разбираше, че трябва да се махне оттук, но стените на стаята се завъртяха около него и той се остави с облекчение да бъде погълнат от мрака.

Когато се събуди, лежеше на тревата, под открито небе. Примигна, протегна се и установи, че се чувства спокоен и отпуснат като след дълъг и здрав сън, но гърлото му още пареше. Тогава си припомни колибата, съда с вода и ужасяващите видения. Седна и се огледа; намираше се на широка ливада, конете бяха спънати наблизо и пасяха. Томас седеше до него, дъвчеше стрък трева и го гледаше замислено. Корбет се извърна и видя зад себе си покрайнините на гората.

— Добре ли си, Хю? — попита той. Корбет кимна.

— Но къде се намираме? Къде остана селото в гората? Какво се случи? — отвърна той удивено.

— Тръгнахме си — поясни Томас. — Това беше вчера. Ти спа през цялата нощ. Тази сутрин те качих на коня и двамата потеглихме обратно.

Корбет кимна, стана и отиде встрани, за да се облекчи. После се изми в бистрата, студена вода на близкия поток, двамата се погрижиха за конете си и хапнаха от плоските, безвкусни питки, които Томас бе взел със себе си от селото. Корбет помнеше ясно всичко, което бе видял снощи и се държеше по-резервирано с Томас; злото, чието присъствие бе доловил в онази колиба, не можеше да бъде пренебрегнато с лека ръка. Запита се какво всъщност бе научил. Струваше му се, че във всичко се крие нещо дребно, но с голямо значение. Знаеше, че златисточервеният лъв е символ на рода Брус, но какво означаваше кръвта? Кралеубиец ли беше Брус? Нима бе планирал убийството на Александър, за да се добере до трона?

Корбет се извърна към Томас, който не проронваше и дума.

— Видя ли лъва? — попита той. Стихоплетеца кимна.

— Видях го — отвърна той, — видях и реките от кръв. Той изгледа остро писаря.

— Това далеч не означава, че Брус е убиец — продължи той. — Ти видя това, което предстои да се случи, а не нещо, което вече е било. А аз видях още много неща, когато ти изгуби съзнание.

— Какво видя?

Стихоплетеца притвори очи и занарежда напевно:

От кулите на Карик спасителят ще слезе — Лъвът червен на Брус на трона ще възлезе; Но Брус ще падне в клопка на врага коварен; Ще предаде планинците предателят покварен. Години двадесет без три Шотландия ще крее Докато от английска кръв Банокбърн прелее.

— Какво означава всичко това? — попита рязко Корбет.

Томас се усмихна.

— И аз не знам, но Червеният лъв не е лорд Брус, нито дори синът му, граф Карик, а неговият внук, който сега е дванадесетгодишен. — Томас въздъхна и допълни: — Тълкувай го, както щеш.

Продължиха по пътя си. Говореха малко, съзнавайки напрежението, възникнало между тях. Спряха в Мелроуз и на другото утро бяха в Ърлстън. Корбет се зарадва, когато видя Ранулф, вече ужасно отегчен от простите радости на провинцията, и не по-малко нетърпелив от господаря си да приключват работата си тук и да потеглят. Корбет благодари любезно на домакините си, но не прие поканата да им погостува още, а настоя, че се налага да продължи незабавно. Тръгнаха си още същия ден. Корбет изгаряше от нетърпение да се върне в Единбург. Знаеше, че е научил нещо важно, а още не можеше да го залови сред бъркотията от впечатления в съзнанието си. Поне въпросът с пророчествата се изясни, макар и по съвсем неочакван начин. След три дни усилена езда Корбет и спътниците му стигнаха Единбург. Накрая ги настигна внезапна лятна буря, и дъждът ги измокри до кости. Ранулф мърмореше, задето господарят му настояваше да препускат толкова бързо, забравил напълно първоначалната си радост, че отново са на път; хленчеше, че го боли гърбът и че се е претрил от седлото. Послушникът си мълчеше, но от време на време отбелязваше сухо, че е изкупил поне хиляда години в чистилището от сметката, която душата му дължеше Богу.

Тримата преминаха с радост през широката порта на абатството Холируд, но Корбет веднага долови, че нещо не е наред. Появи се един прислужник, за да поеме конете им, но щом видя Корбет, видната хукна обратно, като остави тримата пътници под проливния дъжд. Върна се с приора, който дойде съпроводен от млад червенокос мъж с лека ризница. Слабото лице на приора бе пребледняло от безпокойство. Той кимна на Ранулф и на послушника, а после се обърна към Корбет.

— Съжалявам, Хю — каза той почти шепнешком. — Прислужникът ти може да остане тук, но ти трябва да тръгнеш с този рицар. — Той се обърна и посочи младия мъж до себе си. — Това е сър Джеймс Селкърк. Чака те тук от вчера. Пристигна със заповед да те арестува. Заповедта е подписана от епископ Уисхарт.

— В какво съм обвинен? — попита рязко Корбет. Приорът доби още по-уплашен вид, преглътна и отвърна с усилие:

— В убийство и държавна измяна! О, Хю — допълни той, — не се съмнявам в невинноста ти, но трябва да отидеш, за да очистиш името си от сянката на съмнението.

Корбет кимна. Беше прекалено смутен и объркан, за да разпитва за подробности. Каза си, че сигурно е станала някаква грешка, но после си припомни, че е само обикновен английски писар в чужда страна. Спомни си Лаунмаркет, черния силует на бесилката, престъпника, когото влачеха към ешафода, и положи голямо усилие, за да не затрепери. На добър, уверен английски, макар и с твърд шотландски акцент, Селкърк му каза да се качи обратно на коня си. Когато Корбет изпълни нареждането, шотландецът завърза здраво китките му за седлото, прокара въжето под корема на коня и с другия му край завърза и глезените на писаря. Появиха се още шестима души, доведоха оседланите им коне. Корбет успя само да извика на Ранулф да не излиза от абатството и да не предприема нищо, и Селкърк поведе коня му в тръс, вън от стените на Холируд.