Пол Дохърти
Сянка над короната (18)

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

На зазоряване Корбет бе на крак, за да присъства на първата утринна литургия. Коленичил, той наблюдаваше как свещеникът изнесе тялото и кръвта Христови — издигнал високо блюдото с причастния хляб и чашата с вино, той умоляваше Агнеца да отнеме греховете на света. Писарят прие Светото причастие, молейки се то да му даде сила да се пребори със злото, срещу което щеше да се изправи през този ден. След края на службата, той изпрати на юг последния останал вестоносец с устно известие и заповед то да не бъде предавано никому, освен лично на лорд-канцлера на Англия, Робърт Бърнел, епископ на Бат и Уелс. Корбет беше убеден, че лорд-канцлерът трябва да се намира в абатството Тайнмаут. Ако още не бе пристигнал, пратеникът трябваше да остане в абатството и да го чака там. После писарят даде някои напътствия на приора и на въоръжените стражи на Селкърк, които пазеха пред портите на Холируд, и се върна в килията си.

Точно преди обяд чу гласове в коридора и тропот на ботуши по каменните плочи. После на вратата се почука и в килията му влезе Бенстийд, дружелюбно усмихнат. Той потупа Корбет по рамото и се озърна в мрачната килия.

— Е — поде Бенстийд, след като се разположи удобно, — какво има? Разбрах, че си искал да говориш с мен.

Корбет кимна.

— Вече знам кой е убил крал Александър III, знам и как е извършено убийството, но не мога да разбера защо е сторено.

За първи път, откакто се бяха запознали, писарят видя искрено стъписване и уплаха по лицето на Бенстийд. Страните му изгубиха цвят, жизнерадостният блясък на очите му погасна, устата му се разтвори безпомощно.

— И кой е убиецът? — прошепна той едва чуто.

— О, мастър Бенстийд — отвърна Корбет, — ти би трябвало да знаеш най-добре. Защото ти си убиецът на Александър III!

Настана продължително мълчание. Бенстийд сееше неподвижно и се взираше недоумяващо в Корбет.

— Не е възможно ти… — започна той, преглътна и млъкна. После започна отново. — Нямаш никакви доказателства! Просто прехвърляш върху мен вината, вместо да се насочиш към Дьо Краон и неговата банда главорези!

Корбет забеляза, че ръката на Бенстийд се плъзга бавно към камата, която висеше на колана му.

— Мастър Бенстийд! — каза той рязко. — Предлагам ти да държиш ръката си далеч от камата и да не се опитваш да упражняваш насилие, нито пък да викаш с надеждата да призовеш онази злокобна сянка, която те следва навсякъде. Вероятно той споделя твоята вина за поне четири убийства, извършени в Шотландия. Да — продължи писарят, — в много отношения ти си прав. Доказателствата, които имам, не са преки, а дори да можех да те заловя на местопрестъплението, съмнявам се, че шотландски съд ще приеме да те съди. Казвам ти, че всичко ми е известно, защото справедливостта го изисква. В твой интерес е да седиш кротко и да изслушаш спокойно това, което имам да ти кажа. — Корбет стана и закрачи напред-назад из килията, докато говореше. — През 1278 година — започна той, — крал Александър III присъствал на коронацията на нашия върховен господар, крал Едуард Първи. Нашият крал поискал от шотландеца да положи васална клетва като владетел на земи на територията на Англия. Александър веднага приел, но категорично отказал да полага васална клетва като крал на Шотландия, твърдейки с основание, че правото върху престола му е дадено свише, а не от Едуард. През изминалите четиринайсет години нашият повелител си изгради ясна представа за целите на своето управление — страната не е виждала нищо подобно от времето на Римската империя. Той предявява претенции към обширни земи във Франция, успя вече да завоюва Уелс, смаза вътрешната опозиция, крои планове за завладяване на Ирландия, а както е доказал още по време на коронацията си, има подобни намерения и по отношение на Шотландия. Не искам да кажа — продължи бързо Корбет, — че нашият върховен владетел е замесен в убийството на шотландския крал, или че, пази Боже, го е поръчал, но ти, мастър Бенстийд, си негово вярно куче. Ти познаваш най-добре ходовете на мисълта му, тайните му желания и надежди. Много ми напомняш на рицарите, убили Томас Бекет в Кентърбърийската катедрала. Те извършили това по своя воля. Хенри д’Анжу не бил нареждал нищо подобно, но в душата си се надявал смъртта да застигне Бекет. — Корбет помълча, отпи малко вино и продължи. — Предполагам, че Едуард те е пратил в Англия, за да провериш дали има възможност да предяви отново своите претенции. В края на краищата, всички наследници на Александър били мъртви, съпругата му също почивала в гроба вече десет години, а и самият крал не бил в първа младост. Ако Александър напуснел този свят без пряк наследник, това определено би облагодетелствало значително нашия крал. Но Александър разбил надеждите му. Започнал тайни преговори с французите, а на всичкото отгоре усложнил още работите, като встъпил в брак с младата френска принцеса. Това издигнало сериозни спънки пред Едуард. Александър имал млада съпруга. Можел да живее поне още двайсет години и да се сдобие със здрави деца, които да наследят престола. Нещо повече, в жилите на тези деца щяла да тече и френска кръв, и за първи път френската монархия би разполагала с потенциални съюзници, разделени от Англия само с една граница. Предполагам, че Александър наистина е разчитал на по-тесен съюз със Франция, и че това е била темата на дългите му разговори насаме с Дьо Краон. И така, ти си решил да действаш. Всеизвестно било пълното пренебрежение на Александър към опасностите, на които постоянно излагал живота си, слабостта му да препуска из Шотландия независимо от времето и опасния терен. Не би имало нищо удивително, ако кралят загинел при злополука. Толкова повече, че той, след продължително и успешно управление на страната, нямал сериозни врагове. Затова и обикновено го съпровождали не повече от двама оръженосци. Скоро възникнала и подходяща за теб възможност. Оказало се, че принцеса Йоланда отказва да допусне краля в леглото си. По каква причина — аз ще разбера напълно, но тъй или иначе студенината на младата принцеса ти дала идея чудесен план.

Вероятно си настоял пред Ситън да свика съвета на 18 март. Причината за свикването на благородниците била незначителна — ареста на шотландски благородник в Англия. Александър сигурно е скучаел, затова приел с радост идеята да събере благородниците, за да обсъждат освобождаването на негов поданик — още повече, че идеята била подхвърлена от посланика на Едуард на срещата на съвета ти си се постарал да останеш насаме с Александър и си му съобщил важна новина — че кралица Йоланда много настоявала той да прекара нощта с нея, че му изпращала своите извинения за студеното си поведение и че очаквала с нетърпение съпруга си в Кингхорн.

Бенстийд се изсмя.

— Но това е смехотворно — възрази той. — Та аз съм последният човек, комуто кралица Йоланда би се доверила!

— Съгласен съм — кимна Корбет. — И все пак, ти действително си я посетил в деня преди събирането на Съвета. Вероятно си я обсипал с дипломатични комплименти, за да изтръгнеш от нея някаква фраза, която после си можел да видоизмениш в интимна покана на влюбена жена. Ако планът пропаднел, винаги си можел да твърдиш, че си разбрал погрешно думите на кралицата, и по този начин недоволството и гневът на Александър от държанието й само щели да се усилят. Научих лично от изповедника на покойния крал, отец Джон, че капризите и отказите на кралицата дотолкова дотегнали на Александър, че той имал намерение да изпрати отеца в Рим, за да моли папата за анулиране на брака, останал неконсумиран, и за разрешение да се ожени отново, този път за друга френска принцеса, която можело да се окаже по-благосклонна. Възможно е и ти да си подозирал нещо такова. Поради това си съзнавал, че не разполагаш с много време. Предал си тази покана на краля, помолил си го да не споделя нищо с никого и си го подканил да разпусне съвета и да тръгне колкото е възможно по-бързо за Кингхорн. Ти си потеглил първи, съпроводен от безсловесния си слуга. Отишъл си в Куийнсфери, но не си поискал от лодкаря да те превози през Форт. Помолил си другия, който наскоро също бил получил разрешително, и когото си успял да заблудиш, че си французин. Той те откарал на другия бряг въпреки бурята, и те оставил на едно скрито място. Ти си се погрижил предварително там да те чакат коне и си потеглил направо за Кингхорн Нес. Там, точно на мястото, където високото плато започва да слиза към брега, си привързал въже напряко през пътеката, и си се скрил в един храсталак наблизо. Било студено, а и ти си бил вир-вода, чакал си дълго, но чакането си струвало труда. Най-сетне кралят се появил.

— Глупости! — прекъсна го отново Бенстийд. — Откъде съм можел да зная, че оръженосците няма да съпровождат негово величество? Как бих могъл да го различа в мрака от хората, с които е пътувал?

— Много просто — отвърна Корбет. — Мартенската нощ на Кингхорн Нес със сигурност е била непрогледно тъмна, а вилнеещата буря дори те улеснила. Познавал си отлично навиците на краля. Знаел си, че никога не взема със себе си повече от двама-трима души, и че обикновено някой от тях язди напред. Единият от оръженосците наистина минал покрай теб, но конят му не се препънал, защото ти си смъкнал въжето да лежи на пътеката. Сетне се появил и кралят, препускайки бясно, както обикновено, и тогава ти или Аарон сте вдигнали въжето нагоре. Галопиращият кон се препънал зле и полетял в бездната заедно с краля. — Корбет си пое дъх и погледна през единственото тясно прозорче на килията. — Разбира се — продължи той, — веднага си разпознал краля. Действително, нощта била тъмна, но той яздел бялата си кобила. Направил си всичко необходимо доставчикът да отведе в Инвъркийтинг тъкмо нея.

— И как точно е станало това? — не се предаваше Бенстийд. — Аз нямам право да заповядвам на хора от кралската свита.

— Безспорно — кимна Корбет. — Но, както казах, ти си прекосил Форт с втория лодкар, Тагарт. Той бил убеден, че си французин, и представяйки се за такъв, ти си се заел с необходимите приготовления на другия бряг на реката. Знам, че сутринта на 18 март Тагарт те отвел, все още в ролята на французин, към Кингхорн, но в Кингхорн не е пристигал никакъв французин. Вместо това някакъв непознат пратеник съобщил, че кралят скоро ще пристигне в замъка, и че доставчикът трябвало да отведе в Инвъркийтинг любимата му кобила Тамезин.

— Ами писмото? — прекъсна го Бенстийд. — Не бих могъл… — гласът му секна, защото разбра със закъснение грешката си.

— Не съм споменавал писмо — отвърна бързо Корбет, — но това е така, пратеникът наистина носел писмо, фалшиво, разбира се — което не е кой знае какъв подвиг за един опитен писар. Вероятно ти или Аарон сте го предали на портата на замъка. И така — продължи той, — ти си бил сигурен, че ще отведат в Инвъркийтинг бялата кобила. На фона на нощното небе кралят щял да се откроява достатъчно ясно, та да не бъде объркан с другиго. След като конят и конникът паднали в пропастта, ти си дръпнал обратно въжето и си се промъкнал обратно до мястото, където те чакал лодкарят. Тагарт те превозил обратно, и тъй като си нямал вече нужда от него, ти си го убил — двамата с прислужника ти сте държали главата му под водата, докато се удави. После си издърпал лодката на брега и си я завързал, сякаш така и не бил тръгвал да прекосява реката, и си се върнал в Единбург. В разразилата се на другата сутрин суматоха никой не би забелязал кога идваш и кога си отиваш. — Корбет забеляза, че Бенстийд хапе нервно долната си устна. — Нямало никакви основания — продължи писарят, — да те подозират. Вероятно си се зарадвал много на новината, че Ерсилдун се забавил и така и не настигнал краля, но затова пък много си се разтревожил, когато Ситън започнал да говори за „сенки при Кингхорн Нес“. Решил си, оръженосецът може да е видял нещо. Ами ако дойдел на себе си и започнел да задава въпроси или да разказва? И си решил да убиеш и него.

— Как? — почти извика Бенстийд. — Как бих могъл да сторя това? Той изобщо не излизаше от стаята си? По тялото му нямаше никакви следи от насилие!

— Изпращал си му подаръци — отвърна Корбет, — ябълки и чифт ръкавици, нали?

— Надявам се, няма да кажеш, че ябълките са били отровни? — попита присмехулно Бенстийд.

— Нищо подобно — възрази Корбет, — плодовете са били в отлично състояние. Вероятно Ерсилдун е изял доста повече от тях, отколкото самият Ситън. Отровни са били ръкавиците. Ти си учил за лекар, мастър Бенстийд, сам ми разказа това. По време на учението си в Салерно си натрупал много познания за билки, отрови и противоотрови. Ръкавиците са били напоени със силна отрова, и ти просто си изчакал мига, когато Ситън решил да ги сложи.

— Да ги сложи ли! — извика Бенстийд. — Болен човек! За какво му е било да слага ръкавици?

— Бил е измъчен и отегчен — поправи го Корбет. — Нищо чудно, че е решил поне да пробва подаръка. Достатъчно било да ги подържи малко. Ти или прислужникът ти сте се постарали да го стори при някое от посещенията си.

— И къде са тези ръкавици сега? — попита иронично Бенстийд.

— Разбира се, ти си се погрижил да изчезнат — отвърна Корбет. — Прегледах списъка на вещите, оставени от покойния Ситън. Не се споменават никакви ръкавици. Убеден съм, че си успял да ги унищожиш. Останалото е много просто — продължи писарят. — Отровата се пренесла върху пръстите на Ситън, и когато започнал да се храни, подействала незабавно. Прав си, като твърдиш, че отровата не оставя особени следи по тялото, но тя има свойството да задържа разложението — забелязах това, когато отворих гроба на Ситън в църковния двор на „Сейнт Джаилс“. Естествено — подчерта Корбет, — ти си внимавал нищо и никой да не попречи на изпълнението на плана ти, а това означавало, че трябвало да премахнеш и мен. Когато пристигнах в Единбург, ти веднага си заподозрял нещо, затова и ми показа черновата на онова писмо до крал Едуард. Искал си да разбереш защо съм изпратен тук, затова и споменаваш за мен. Ако бях възразил срещу такова невинно споменаване, подозренията ти биха се потвърдили веднага. Но и така си разчитал, че кралят ще се озадачи от присъствието, и че ще нареди на Бърнел да ме отзове. Само че аз предполагам, че лорд-канцлерът е заловил писмото ти, а пък ако Едуард изобщо научи за пребиваването ми в Шотландия, Бърнел ще измисли някакво приемливо обяснение. Разбира се — добави Корбет, — ти си се уплашил доста, когато проявих интерес към събитията около смъртта на крал Александър, затова домъкна онзи глупак, кралския лекар Дънкан Макеърт. Той беше прегледал трупа на краля и не беше открил нищо съмнително. Надявал си се, че това ще уталожи подозренията ми, но, разбира се, не стана нищо подобно. Старият глупак, подведен от собствената си самомнителност и от виното, се раздрънка и възбуди още повече любопитството ми. Но дори да не беше така, за себе си ти бе решил, че съм прекалено опасен. Същата вечер, по време на пиршеството в голямата зала, ти или Аарон използвахте за прикритие избухналата разпра, за да се опитате да ме убиете. Предполагам, че никога не си опитвал въздействието на упойващи билки, мастър Бенстийд. На мен също не ми се бе случвало, преди да се озова в Шотландия — лицето на Бенстийд бе добило пепеляв цвят, но писарят продължаваше безмилостно. — На много мили оттук, на едно странно и страшно място, където ти може би ще се чувстваш у дома, ми дадоха да пия такава билка. Докато бях под нейното въздействие, си припомних как по време на разпрата стоях край една колона и срещнах злостния поглед на Аарон, който ме следеше. Сега знам, че му е било възложено да ме убие, а когато сте забелязали, че разговарям с Ерсилдун, сте решили да премахнете и него. Ти направи четири различни опита да ме убиеш!

— Това е възмутително! — възкликна Бенстийд. — Ерсилдун беше войник. Бил е удушен насред църквата „Сейнт Джаилс“! Всеки ще ти каже, че аз нямам сили да удуша такъв млад и здрав мъж, дори ако настояваш, че Аарон ми е бил съучастник!

— О, разбира се — усмихна се Корбет. — Според доклада на кралския следовател, Ерсилдун споделил, че има среща в „Сейнт Джаилс“ с някакъв свещеник. Ти си въпросният свещеник, мастър Бенстийд. Ерсилдун те познавал като близък приятел на покойния Ситън, и през ум не му минавало да се пази от теб. Когато нещастникът влязъл в църквата, ти си го чакал на стъпалата пред олтара. Може би си му казал, че искаш да поговорите за случилото си при Кингхорн Нес? Може да си предложил да се помолите заедно за душата на краля или за нещастния Ситън? Ерсилдун е коленичил, притворил очи, ти също си се престорил, че се молиш на глас, и внезапно си метнал въжето около врата му. Тази работа не отнема много време. Когато отворих неговия гроб, огледах внимателно следата от въжето на врата му и забелязах вдлъбнатините, направени от възлите на шнура, с който и сега си препасал робата си! — Бенстийд погледна стреснато надолу и заопипва притеснено навързания на възли копринен шнур, който му служеше за колан.

— Малко са хората — продължи Корбет, — които използват за колан такъв шнур, на всичкото отгоре и навързан на толкова възли. Забелязах го на пиршеството в замъка. Ти си го използвал, за да удушиш Томас Ерсилдун, и си оставил недвусмислена следа на гърлото му. — Корбет се взря в Бенстийд, който постепенно възвръщаше спокойствието си, съзнавайки напълно, че носи отговорност само пред краля на Англия и че шотландците надали биха могли да му сторят нещо.

— Всъщност, мастър Корбет — поде той тихо, — единственият човек, който наистина трябваше да напусне Божия свят, си ти с отвратителното си любопитство и безкрайните си въпроси.

— Не може да се каже, че не си опитал — отбеляза иронично Корбет. — Всъщност тъкмо един от тези опити ме убеди окончателно във вината ти. Камата, хвърлена към мен по време на пира, можеше да бъде случайност или работа на французите. Нападението, когато се връщахме от Лийт и по-късно, близо до Далмени, можеше наистина да е дело на разбойници, освен това зад него отново можеха да стоят французите или пък хората на Брус. Но стрелата от арбалет, която едва не размаза лицето ми, когато се прибирах в абатството след пиршеството в замъка, не може да има подобно обяснение. Нападението беше прекалено добре планирано, за да е дело на случаен разбойник. С лорд Брус още не се бях срещал, така че оставаше логичното заключение да са го извършили французите — Корбет се усмихна на Бенстийд. — Или поне ти си се надявал да помисля така. Когато си тръгнах от замъка, си пратил Аарон да ме следи, а аз бях задържан от Дьо Краон. Безспорно, разговорът ни не беше дружески, така че и французите може да са пуснали някого по петите ми. Но не са го направили. После отидох пак в онази кръчма и разпитах съдържателя. За моя радост той беше уверен, че нито Дьо Краон, нито някой от спътниците му са напускали кръчмата дълги часове, след като аз си тръгнах. Когато те най-сетне са излезли оттам, аз отдавна съм бил в абатството и нападението е било минало. Да, мастър Бенстийд, ти безспорно се прояви като много умен човек. Насочваше ме като куче ту по една, ту по друга следа — Дьо Краон, Брус, и кой ли още не. Продължи с опитите да ме убиеш, като не пропусна да се оневиниш, изтъквайки, че ти също си бил прицел на нападения. Прав съм, нали?

Бенстийд стана, побледнял от гняв.

— Ти нищо не разбираш — поде той. — Всичко, което съм сторил, е било за благото на Англия. В тази страна трябва да се въведе ред и законност, в противен случай спокойствието в нашето кралство винаги ще бъде застрашено. Можеш ли да си представиш какво ще стане, ако още една френска принцеса се бе озовала на шотландския престол? Едуард нямаше да бъде спокоен нито за миг, и нямаше да престава да се чуди кога ще го изненада някое нападение от север. Знаеш добре, че новият крал на Франция се опитва с браковете на децата си да спечели съюзници из цяла Европа. Надява се да създаде империя, пред която постигнатото от Карл Велики да бледнее. Какво би останало тогава за Едуард? Ти си пътувал из тези земи. Знаеш, че насилието е нещо обичайно тук, и че на опасност от насилие са изложени и нашите северни графства. Ако се сключи стабилен съюз между французи и шотландци — и едните, и другите враждебно настроени към нас, — ще стане много, много по-лошо. Когато кралят ни тръгне на юг, ще го нападат от север, тръгне ли на север, французите ще връхлитат по южните ни брегове. Това, което сторих, е сторено с възможно най-възвишени основания. Ако загинат няколко души, за да се спаси животът на хиляди, какво лошо може да има в това? Корбет поклати глава.

— Мастър Бенстийд, и ти като мен си учил философия; благородната цел не оправдава порочните средства. Да, аз опознах тази страна. Съгласен съм, че един враждебно настроен към нас шотландски крал ще представлява сериозна опасност за английския престол; но аз видях и безкрайните диви пространства на Шотландия — езерата, мочурищата, дивите северни планини и долини, които ще погълнат армиите на Англия и ще ги унищожат. А дори да си прав, Бенстийд, нима наистина мислиш, че постъпките ти са оправдани? Ти си убил един способен крал, един Божи помазаник. Уби и двамата млади оръженосци, както и онзи младеж от моите спътници. Когато уби лодкаря Тагарт, ти съсипа цяло едно семейство. Да, мастър Бенстийд, ти си обикновен, долен убиец, и ако има Бог в небесата, ти ще отговаряш за престъпленията си пред закона!

Бенстийд придърпа диплите на наметалото си и стана.

— Ще отговарям единствено пред краля, краля на Англия, който е първоизточникът на всеки закон! — отвърна той с ожесточение. — Кралят решава кое е добро и кое — лошо, кое е приемливо и кое — не, мастър Корбет, а не някакво си ограничено, самонадеяно писарче. Ще видим какво ще каже законът за всичко това!

И като хвърли един последен унищожителен поглед на Корбет, Бенстийд отвори вратата и излезе. Корбет го остави да си върви, заслушан в стъпките му, които отекваха по плочите на коридора. После се отпусна тежко на леглото и скри лице в ръцете си.