Стивън Крейн
Черните конници. Събрани стихотворения (4)

113. ЧОВЕК ПО ТЕЧЕНИЕТО НА ТЪНКИТЕ МАЧТИ^[1]

Човек по течението на тънките мачти.

Хоризонт малък като гърло на бутилка.

Надвисващи гори от вълни с черни гребени.

Близък стон на кълбяща се пяна.

        Бог е безучастен.

Непрекъснатите издигания и

клатушкания на морето.

И ръмженето, и пак ръмженето на вълните.

Потъващи, зелени, брулещи, безкрайни.

Брулещата гибел.

        Бог е безучастен.

Цялото море е шепите на Ръцете Му,

всички океани могат да се завъртят

и да паднат като дъжд от звездите —

от един само Негов жест на състрадание към детето.

Океаните могат да станат на сива прах,

да умрат с дълги стонове и вой

сред врявата на рибите

и плача на корабите

от това, че той е взел в Ръцете Си мишка.

Хоризонт, малък като ръб на чаша,

в ръцете на осъден убиец.

Тъмночерни, навъсени валове,

скърцащи, пияни вълни към небето.

Слабееща ръка, отпускаща се

върху отломъци от мачта.

        Бог е безучастен.

Последната, безценна глътка въздух:

целуни водната гибел по лицето.

Изморено, бавно люлеене на изгубени ръце

и морето, неспокойното море, морето.

        Бог е безучастен.

114. ТИ ПЕЕШЕ ЗА РАЗПЛАТАТА

Ти пееше за разплатата,

за усуканите струни на човешкото сърце,

за трясъка, на светкавицата на жестокото възмездие.

Аз пея за хората с ранима душа

и за силните, могъщи богове,

които се изумяват

от могъществото на хората.

— Силните, могъщи богове —

— И хората с раними души —

115. ГОЛА ЖЕНА И МЪРТВО ДЖУДЖЕ

Гола жена и мъртво джудже;

Изобилие и безчувственост.

Бедното джудже!

Ти царува заедно с крале-глупаци,

умираше под звън на бокали и брътвежи,

завършваше живота си, отчаян клоун.

Ала преди и след теб,

във всички времена е съществувал вечния клоун —

— вечният клоун —

Голата жена.

116. МАЛКИТЕ ПТИЧЕТА В НОЩТА^[2]

Малките птичета в нощта.

О, много могат да разкажат те,

стоейки на редица на клончето,

гледайки ме със сериозните си очи.

Разказват за цветя, които са видели и обичат

по далечните ливади и дъбрави.

И бледия пясък под нозете на морето.

И ветрецът, разклащащ листата.

Тяхното познание е необятно.

На тези малки птичета в нощта.

117. РАЗГАДАЙ МОЯТА ЗАГАДКА^[3]

Разгадай моята загадка.

Жестоки като ястреб летят часовете;

ранените рядко умират у дома;

могъща ръка управлява морските вълни;

присмехулните обиди са силни, защото са лъжи.

И всичко това е свързано с тайнствена връзка.

Разгадай моята загадка.

118. АХ, ИЗМЪЧЕНА КЕСИЬО, ЗАЩО РАЗТВОРИ ПАСТ…^[4]

Ах, измъчена кесиьо, защо разтвори паст

като лакомо момче?

Нямам как да те нахраня!

Твоите поражения са винаги пухтящи,

ти не познаваш чувството на гордост

Защо ме зяпаш така,

с какво те обидих?

И ми се усмихваш криво с празния си стомах!

Ти знаеш, че бих продала и своите стъпки към гроба

Ако тази сделка можеше да бъде честна.

Не назовавай имената на таящите се в теб пороци —

Нито дъха, нито живата душа няма да дадем —

ние с теб сме прекалено слаби, за да вършим зло.

Какво? Слушай, лъжецо, когато беше пълен със злато,

нима се бунтувах?

Нима не ти давах възможност да се наситиш?

Не, кафяви дяволе, сега ти си пълен с лъжа,

подобно на богатството —

те не могат да съществуват едни без друг.

119. НЯКОЙ СЕ СПУСНАЛ ОТ НЕБЕСАТА…^[5]

Някой се спуснал от небесата

— разказват хората —

и вързал с лента

мъжът и жената.

Мъжът мислел,

че лентата е златна.

А друг — че е желязна.

Жената също мислела, че е желязна.

Но вторият мъж,

махнал с ръка и си замина.

И, за бога,

той не е бил доста умен.

120. БОГ СЕ ЯВИЛ НА ЧОВЕКА^[6]

Бог се явил на човека

и му казал:

„— Имам ябълка,

великолепна ябълка,

кална се във предците си,

живели дълго преди нашето време!

Тази ябълка е родена

от съкровените мисли

на небесните предци.“

„Аз ще я увеся тук.

И ще посадя дървото до теб,

така че да можеш да я достигнеш.

Но ти трябва да запушиш ноздри,

и да не пускаш ръка,

и да не поглеждаш,

и да седиш тук шестдесет години,

оставяйки ябълката недокосната.“

Човекът отвърнал така:

„O, най-забавен от Боговете,

що за безумие е туй?

Съзирам, ти си измисли моите желания,

както си измислил и ябълката.“

„Какво ще се случи?

Мога ли да се разпореждам с живота си

принадлежащ на теб?

Моите желания?

Помисли, глупав бог —

ако разпилея по вятъра

шестдесет от своите години,

аз ще стана по-велик от Бог,

по-велик от теб самият.

И тогава, самодоволен властелин,

ти ще видиш златни ангели,

пеещи неземни химни,

кръжащи над трона,

оказал се под моите крака.“

121. СИВО СЪЩЕСТВО ОБИТАВАЩО ВЪРХОВЕТЕ НА ДЪРВЕТАТА

Сиво същество обитаващо върховете на дърветата.

Никой не знае, колко ужасен е неговия поглед,

освен онези, които са срещали Смъртта

        сред пустинята.

Но някой случайно видял

как се раздвижват клонките под неговите криле.

Чул риданието на бурният му смях,

и се оказал в мистични места —

места, в които само сивото същество било.

122. АКО ТЪРСИШ ПРИЯТЕЛ СРЕД ХОРАТА

Ако търсиш приятел сред хората,

помни: те крещят за своите стоки.

Ако искаш да бъдеш щастлив сред хората,

помни: те крещят за своите стоки.

Ако искаш да живееш за благото на хората,

помни: те крещят за своите стоки.

Ако искаш да изсипеш проклятия над хората,

помни: те крещят за своите стоки.

Крещят за своите стоки.

Крещят за своите стоки.

Ако искаш да привлечеш вниманието на хората,

помни: помогни или попречи

на вика им за техните стоки.

123. МОМЧЕ И ДЕВОЙКА НА ЗАВОЯ НА РЕКАТА

Момче и девойка на завоя на реката.

И сиянието на копринените води.

В лунната светлина падаща по клоните на бучиниша.

О, нощна тъма, нощно великолепие.

Момче и девойка на перилата на моста.

Две сенки носещи се над водата.

И вятъра, пеещ в тревата на брега.

О, нощна тъма, нощно великолепие.

Момче и девойка на перилата на моста,

в малка лодка.

И веслото, оставящо сребърна следа…

124. ВОЙНИК, МЛАДИ ГОДИНИ, МЛАДА ДУША^[7]

Войник, млади години, млада душа,

усещаща пълнотата на живота,

неизвестна на старците.

Пожертвал своите чувства и надежди

заради дълга.

И по собствена воля

попаднал в бурята на войната.

Там горчивите червени ветрища на битката

обрулиха завета на неговата младост,

разбиха неговите надежди.

Изсушиха чистия прохладен

източник на неговите сили.

И ето накрая настъпи времето,

когато живота в него едва трептеше,

като в белобрад старец.

И за всичко това —

Страната му подари цвете,

да, цвете, но съвсем мъничко.

Да, но това не е съвсем малко —

та цветето е раснало в самото сърце на Страната,

нежен, влажен цвят,

полят със сълзите на този, който обичаше своя син.

Дори тогава, когато черната ярост на битката

превръщаше лицето му в лик на злобен хулиган.

За това цвете тя се грижи

и в края на краищата го постави на гърдите му.

Та цветето — нима е малко?

Не, та това е цветето на войнския дълг,

вдъхващ черните облаци дим,

пуснал корени в кървавата почва,

и израстващ прекрасен.

Неговото раждане е като изгрева на слънцето

над мястото на тъмнината.

125. РЕДИЦИ ОТ МОГЪЩИ КОЛОНИ^[8]

Редици от могъщи колони

способни да издържат тежестта

на изчезналия покрив.

Бронзовата светлина прониква между тях,

и осветява пода, предназначен

за тържествени шествия.

Днес тук не се чуват звуците на пеенето.

Само огромна страшна птица в небесата

следи за избитите и изранени псета,

пълзящи сред прохладните сенки на колоните

— за да умрат.

126. O, СТАРО ПРЕВЪЗХОДНО ВИНО ПРИГОТВЕНО ЗА МЕН^[9]

O, старо превъзходно вино приготвено за мен —

в каната на отчаянието.

Много, много глътки от това вино на живота —

в каната на отчаянието.

Сън за бунт и кръв, и крясъци.

Въртящите се очи на умиращи мъже.

Ужасяващата безразсъдна смелост на децата.

127. ВЪВ ВСИЧКИ ВРЕМЕНА Е ИМАЛО КОНФЛИКТИ^[10]

Във всички времена е имало конфликти

и породеното от тях чувство на общност.

След това ние наследяваме чувството по вятъра,

ние се вкопчваме в това чувство за група,

ние ставаме патриоти.

Патриотизъм, това е свещен порок,

който ни превръща в роби.

И ние се предаваме пред тази лъжа.

Да бъдем патриоти!

Това се одобрява от практичните хора,

биещи по хиляди барабани.

Практичните хора, спаси ни, Боже!

Те крещят, призовават за война,

ах!, те,

хиляди пъти празнуват трусовете на бойните полета.

Унилия, опустошен Ню Йорк —

това е паметника на делата им.

Те подивяват при вида на Испанеца^[11], тези хора,

и, като червеи, вият за войнския дълг.

Те имат слуги

и даряват с милост тези, които са неподходящи.

Те превърнаха Свободата в играчка,

тези пора от Ню Йорк,

Прекалено добре облечени, за да протестират

против несправедливостта!

128. НИЕ ЧУВАМЕ, КАК КЪМ НАШИТЕ СЕЛА^[12]

Ние чуваме, как към нашите села,

приближават, скърцайки по пътя,

вашите каруци.

Натоварени с храна,

отрупани с храна.

Ние знаем, че ни идвате на помощ.

Но:

Защо вие, чужденци,

ни давате вашето щастие?

Ние не знаем.

(Слушайте!

Каруци, натоварени с храна!

Отрупани с храна!)

Ние плачем от радост, не разбирайки,

че вашите дарове ни превръщат в роби,

че храната ни надява хомот.

(Слушайте!

Каруци, натоварени с храна!

Отрупани с храна!)

Ние трябва да изчезнем от лицето на земята.

Благодарни, с напълнени уста.

Нас ни чака Тъмнината.

Времето обяснява всичко.

И вие, вие, нетърпеливци,

живеещи само с днешният ден,

— Чакайте —

вашият час.

129. ВСЕВИЖДАЩ БОГ, ЧУЙ В НОЩТА НА ВОЙНАТА^[13]

Всевиждащ Бог, чуй в нощта на войната

търкалящите се гласове на народа;

по мрачната стръмнина на тъмата.

Виж припламването, дългият блясък

на разголени мечове,

въртящи се блещукания, подобни на малки раковини

по дъното на потоците на Вселената.

Извърни се и виж хората, о, Боже,

в хората, заклеймени, прокълнати,

от хиляди уста,

и от хилядите еднозвучни барабани

на войната.

(Песнопението на разлагането и двуглавия орел).

Извърни се и забележи нашият път, о, Боже,

забележи, забележи нашият път старателно,

Създателю на Никога-Незавършени Кръгове.

И ако пътя, новият път, води накриво,

тогава в затънтените лесове на загубената мярка

ни застави да се лутаме слепешком и скоро

да изтече кръвта ни.

Твоя е мъдростта.

Извърни се и виж хората, о, Боже,

в хората, които ръкопляскат и възхваляват

измъчения страдалец,

с изранен, окървавен торс.

(Той лежи бледен сред димящите тръстики).

И ако пътят, новият път, води направо —

тогава, о, Боже, замахни с бронзовата си ръка

и свали от небосвода огъня на съзвездията,

за да видят хората, за да видят.

(Песнопението на разлагането и двуглавия орел).

Ние вървим, вървим — дълга върволица от сини тела

и Ти даваме нашите безжизнени синове,

сгърчени и ужасяващи мъртъвци.

(Те ще лежат бледни сред димящите тръстики).

Морето няма да ни изостави;

заснежените планини няма да се отдръпнат назад;

ние ще се носим на рояци през джунгли и блата,

а след това ще заставим диваците да склонят гордата си глава,

за да видят на гърдите си блясъкът на медалите на смъртта.

Ние ще му покажем нашите дарове.

Неговата награда е смъртта, неотвратимата гибел.

(Той ще лежи бледен сред димящите тръстики).

130. СИВА И КИПЯЩА УЛИЦА^[14]

Сива и кипяща улица,

оживяла с рахатична глъчка.

Ето катафалка,

влачена от черна карета,

върви преднамерено бавно

през тези пропасти на пазара;

и децата гледат жадно,

за да открият мъката зад сенките.

Наемникът нетърпеливо бърза

да се добере до гробището —

последното обиталище на сериозността.

Да, дайте да свършваме с това.

Карай, момъко, карай.

Подгони твоите животни с излъскана кожа.

Галоп, галоп, галоп.

Да свършваме с това по-скоро!

131. БУТИЛКИ, БУТИЛКИ, БУТИЛКИ^[15]

Бутилки, бутилки, бутилки.

В бърлогата на веселието.

И мъж се усмихва на жена.

Изобразявайки непринуденост и радост.

Безчислени лунни светлини,

преплитат се и се сливат

в отражението на огледалото.

Отново и отново

озаряват лицата на хората.

* * *

Мазе и мъртво-бледо дете.

Жена

до неговата постела —

обикновена, отчаяна,

забравила за себе си.

Шепот и мълчание

или мълчание и шепот,

А след това — вечно мълчание.

Луна, безучастно осветяваща

евтиния креват…

Един час с неговото

безчетно мигновение

на радост и болка,

колко значи в бърлогата

на веселието или в мазето

щом всички са подвластни на смъртта.

* * *

132. …В БЕЗПОРЯДЪК

…в безпорядък.

Там дохождат в буйни потоци

зли слова, язвителни,

цветя-убийци.

Ужасът на светските заблуди.

133. МАНТИЯТА НА МАРКИЗА^[16]

Мантията на маркиза

и гривната на бандита.

Тези аргументи,

които Бог разглежда

само след като намалее

светлината на свещта.

134. НЕ ТВЪРДИ В ПОМПОЗНИ СТРОФИ^[17]

Не твърди в помпозни строфи

— Към Величието открит е пътя!

Е, добре, но всъщност

тези стихове са дилетантски.

135. МОЙ КРЪСТ!^[18]

Мой кръст!

Твой кръст?

Истинският кръст

е направен от лири,

долари или франкове.

Сега протягам длани —

приковете ги

с глупавите гвоздеи,

за да докосна мъчението

— Великото мъчение на кръста —

безплатно.