Стивън Крейн
Черните конници. Събрани стихотворения (1)

01. ЧЕРНИ КОННИЦИ ДОЙДОХА ОТ МОРЕТО…^[1]

Черни конници дойдоха от морето.^[2]

Дрънчаха щитове и копия,

блъскаха подкови и копита

Диви крясъци и веещи се гриви

се смесваха със вятъра.

Така започна нашествието на Греха.

02. ТРИ МАЛКИ ПТИЧЕТА В РЕДИЦА…

Три малки птичета в редица

дремели, седейки в редица на клонче.

Наблизо минал пътник

и птичките се сбутали.

— Че пее смята — чуйте?!

Каза ли се те една на друга

и се заклатили от смях.

След туй, дълго гледали след него

със искрено съчувствие.

Те били така забавни,

тези три мънички птички.

03. В ПУСТИНЯТА…

В пустинята

видях човек, гол, озверял,

който клечеше на земята,

държеше сърцето си в ръце

и го ядеше.

Аз казах:

— Хубаво ли е приятелю?

— Горчиво е, горчиво! — отвърна той —

Но ми харесва,

защото е горчиво,

и защото то е моето сърце!

04. ДА, ХИЛЯДИ ЕЗИЦИ ИМА В МОЯТА УСТА…

Да, хиляди езици има в моята уста

и лъжи — деветстотин деветдесет и девет.

Но се надявам, че последният ще ми помогне

да създам мелодията, която искам.

Но той е мъртъв в моята уста.

05. ВЕДНЪЖ СЕ ПОЯВИ ЧОВЕКА…

Веднъж се появи човека

и каза:

— Подредете всички хора на Земята в редица!

И изведнъж

настъпи страшна врява между хората —

против подреждането във редица,

крещяща караница, международна,

в нетърпимите години.

И кръв разля се —

от тези, които не стояха в редици

и от тези, които копнееха за тях.

Накрая, Човекът, тръгна плачейки на смърт.

И оцелелите след кървавото време

избавиха се от наивността.

06. БОГ ОФОРМИ КОРАБЪТ НА СВЕТА…^[3]

Бог оформи корабът на света внимателно.

С безкрайното търпение на всички майстори.

Направи той корпусът и платната

Държеше в ръцете си руля,

готов за поправка.

Изправен стоеше, гледайки своята работа гордо.

Но ето — в съдбовното време — по погрешка го викнаха.

И Бог се обърна да види.

Корабът — в удобния случай — се хлъзна със плясък,

меко, безшумно отплава.

Оттогава, лишен от рул, той се носи по морето,

блуждаещ в непредсказуем път,

извършил странна еволюция,

следейки — най-сериозно —

глупостта на ветровете.

И имаше много на небето,

които се смяха над това.

07. МИСТИЧНА СЯНКО, НАВЕДЕНА МЕН…

Мистична сянко, наведена мен,

коя си ти?

И от къде се появи?

Кажи ми, тържествува ли справедливостта

или истината е горчива като огъна разяждащ?

Кажи ми!

Не бой се, няма да се разтреперя!

Ще ми достигни мъжество!

И тъй, разказвай ми сега!

08. АЗ ПОГЛЕДНАХ ТУК…

Аз погледнах тук

и погледнах там:

никъде не виждам моята любима!

Но през цялото туй време

тя е в моето сърце.

Вярно, аз не съжалявам —

за избраната от мене,

ала тя не може се сравнява с тази,

живееща във моето сърце.

09. АЗ СТОЯХ НА ВЪЗВИШЕНИЕТО…

Аз стоях на възвишението,

и виждах, долу — хиляди демони:

бягащи, скачащи,

опиващи се от греха.

Един погледна нагоре, ухили се,

и ми каза:

— Приятелю! Братко!

10. КОГАТО ДИВИЯТ СВЯТ СПРЕ ДА СЕ ВЪРТИ…^[4]

Когато дивият свят спре да се върти,

оставяйки след себе си само черен ужас,

безпросветна нощ,

ни Бог, ни хора, нито място, дето ще отида —

всичко това не би имало значение,

ако видя редом теб и твоите белоснежни крака.

И преди да изчезнем, ние ще минем дълъг път.

11. В САМОТНО МЯСТО…

В самотно място

аз срещнах мъдрец,

който спокойно седеше,

прелиствайки вестник

Той ме попита:

— Сър, какво е това?

Тогава почувствах своето превъзходство.

Да! Превъзходство над този мъдрец!

Веднага отвърнах:

— Стари, стари човече,

това е разумът на нашият век!

И старецът ме погледна със възхищение.

12. И ГРЕХОВЕТЕ НА БАЩИТЕ…

„И греховете на бащите падат на главите

на децата, дори до третото и четвъртото коляно,

на тези, които ме ненавиждат.“^[5]

Добре, аз ненавиждам Теб, неоправдан кумир;

Злобен идол, аз ненавиждам Теб!

Така че бий, отмъстителен Бог,

по главата на младенците,

които се раждат не по своя воля.

Това ще бъде доблестно деяние!

13. АКО ТАМ, ОТГОРЕ…

Ако там, отгоре,

някой наблюдава моят малък живот,

с моите мънички горести

и скромни победи —

той ще види глупак;

и не е хубаво за боговете,

да се гневят на глупаци.

14. ГЪРМЯХА АЛЕНИТЕ ГРЪМОВЕ НА ВОЙНАТА…

Гърмяха алените гърмове на войната.

Опустошената земя бе почерняла,

жените плачеха,

децата бягаха, учудени.

Дойде един, неразбиращ ставащото

и попита:

— Защо е всичко туй?

Милиони хора се заеха да обясняват.

Поде се многогласна глъч

Но отговор на въпроса нямаше.

15. РАЗКАЖИ МИ ЗА ГЕРОИЗМА НА ВОЙНА…

— Разкажи ми за героизма на война.

Тогава те заразказваха приказки:

„Там войниците удържаха позицията

и поеха трънливият път на славата!“

Ах, аз си мислех, че е имало по-храбри дела.

16. МИЛОСЪРДИЕ, ТИ СИ ЛЪЖА…

Милосърдие, ти си лъжа!

Играчка за жени.

Забавление за известни мъже.

В присъствието на Справедливостта

— виждам те! — стените на храма ти

са прозрачни.

И зад тях е видна твоята същност —

игра на сенки.

17. ИМАШЕ МНОГО ХОРА В ОБЪРКАНА ПРОЦЕСИЯ…

Имаше много хора в объркана процесия,

те не знаеха къде отиват

но нещо ги очакваше — успех или пропадане —

разделено на всички поравно.

Имаше един човек, търсещ нов път,

той тръгна в непроходимите дебри

и накрая умря в самота.

Но казват, бил е храбър.

18. В РАЯ…

В Рая

няколко малки тревички

стояха пред Бога.

— Какво свършихте в живота? — попита той.

И всички, освен една, от малките тревички

с готовност заразказваха

достойнството на своите животи.

И само една тревичка,

стоеше по назад.

Засрамена.

Накрая Бог и каза:

— А ти какво направи през живота си?

— О, Господи — отвърна малката тревичка —

Аз нямам сили да си спомня.

И ако съм направила добро,

не зная за това.

Тогава Бог, в своето величие

възправи се от Своят трон и каза:

— О, най-достойна от тревите!

19. БОГЪТ В ГНЯВ…

Богът в гняв

убиваше човека,

нанасяйки му

оглушителни удари;

обхождаше целият свят.

Отвсякъде бягаха хора.

Човек, пищящ се бореше

и в лудостта си хапеше нозете божи.

Хората казаха:

— Ах, какъв порочен човек!

И добавиха:

— Ах, какъв страшен бог!

20. ВЕДНЪЖ ПРИ МЕН ДОЙДЕ УЧЕН ЧОВЕК…

Веднъж при мен дойде учен човек

и каза:

— Аз зная път. Да тръгваме!

Аз много се зарадвах.

И без да губим време се отправихме на път.

Скоро, много скоро, се озовахме там,

където моите очи не виждаха нищо

и аз не зная къде стъпвах,

и държах здраво за ръката приятеля си.

Но накрая той закрещя:

— Аз загивам!

21. ПРЕД МЕН НА СТОТИЦИ МИЛИ…

Пред мен на стотици мили

се простираше сняг, лед, горящи пясъци

Но аз съумях да погледна зад тях

— и откри се пред мен безкрайна красота

Забелязах и прелестта на тази,

която се разхожда сред сенките на дърветата.

Когато се взрях всичко друго изчезна

пред красотата на тези места

и пред Нейната красота.

Когато се взрях, устремил душата си

отново видях

простиращи се на стотици мили

сняг, лед, горящи пясъци

22. ВЕДНЪЖ ВИДЯХ КАК СЪРДИТИ ПЛАНИНИ…^[6]

Веднъж видях как сърдити планини

строиха се в редици бойни

против съвсем мъничко човече.

Повярвайте, той беше колкото моят палец.

Аз се засмях и попитах съседа си:

— Нима ще победи?

— Естествено — отвърна ми той. —

Предците му са ги покорявали множество пъти.

Тогава разбрах, колко е важно

да имаш такива предци.

Поне за малко човече,

което се възправя срещу планини.

23. ГРАДОВЕ СРЕД ЗВЕЗДИТЕ…

Градове сред звездите,

тихи градини близо до Слънцето,

не ме мамете с далечната си красота,

не пръскайте лъчи в моето беззащитно сърце.

Откакто Тя е там,

в онова място на тъмнината,

аз нямам златни дни,

аз нямам сребърни нощи.

Докато не ме повика.

Откакто Тя е там,

в онова място на тъмата

аз тук стоя и чакам!

24. АЗ СРЕЩНАХ ЧОВЕК, ПРЕСЛЕДВАЩ ХОРИЗОНТА…

Аз срещнах човек, преследващ хоризонта

Той бягаше с него около света.

Обхвана ме вълнение

и се обърнах към него:

— Слушай, това е глупаво — казах —

ти никога няма…

— Лъжеш! — извика той!

И побягна отново.

25. ПОГЛЕДНИ, ЕТО ГРОБ НА ГРЕШНИК!^[7]

Погледни, ето гроб на грешник!

И до него стои строгият дух.

Печална девойка отишла до гроба

с букет от теменужки,

но духът сграбчил ръцете и.

— Никакви цветя за него, — казал духат.

Девойката заплакала:

— Ах! Аз го обичах.

Но духът, мрачен, непреклонен повторил:

— Никакви цветя за него!

Сега помисли —

ако духа е постъпил справедливо,

защо плакала девойката?

26. ОГРОМНА ПЛАНИНА СЕ ВЪЗДИГАШЕ ПРЕД МЕН…

Огромна планина се въздигаше пред мен.

Много дни аз пълзях по нейните склонове,

покрити с вечни снегове.

Когото достигнах върха и се огледах

се оказа, че съм се изкачил

само за да видя прекрасни градини,

които никога няма да достигна.

27. ЕДИН ЮНОША В БЛЕСТЯЩИ ДРЕХИ…^[8]

Един юноша в блестящи дрехи

отправил се в неприветливите гори.

Там той срещнал убиец,

облечен в стари дрехи.

Убиецът се смръщил със кама

през гъсталака, надвесил се

след туй над юношата той.

— Сър — казал младия човек.

— Повярвайте ми! Винаги

мечтал съм аз смъртта

да срещна точно тъй!

В средновековен стил.

Както в древните легенди.

Ах, как се радвам!

С усмивка той

гърдите си подложил

под кинжала.

И умрял доволен.

28. ИСТИНАТА — КАЗАЛ СТРАННИКА…

— Истината — казал странника

подобна е на канара, могъща крепост.

Аз често бил съм там —

на самия връх,

откъдето целят свят изглежда черен.

— Истината — казал друг странник —

прилича на въздуха, лек ветрец,

неуловима сянка и видение.

Дълго я гоних, но нито веднъж

не докоснах дори края

на нейното одеяние.

И повярвах на вторият странник,

защото за мен е въздуха, лек ветрец,

неуловима сянка и видение.

И нито веднъж

не докоснах дори края

на нейното одеяние.

29. ЕТО ЧЕ СЕ ВЪРНАХ ОТ ЗЕМЯТА НА ДАЛЕЧНИТЕ СЛЪНЦА…

Ето че се върнах от земята на далечните слънца.

И се оказах на място с влечуги пълзящи,

населено с чужди, гримасничещи хора.

Те пълзяха, те пълзяха, извиваха се,

опитвайки се да преминат невидима преграда.

Аз се отдръпнах с отвращение.

От гледката ми се повдигна.

А след това попитах:

— Господи, какво е туй?

Той ми отвърна бавно:

— Душа, това е този свят,

в който ти живя преди!

30. АКО ПРЕДПОЛАГАШ, ЧЕ СЪМ ДЛЪЖЕН ДА ИМАМ ХРАБРОСТ…

Ако предполагаш, че съм длъжен да имам храброст,

допусни, че червения меч на Добродетелта

прониза моето сърце,

проливайки върху тревата

моята грешна кръв.

Какво ще ми предложиш?

Дворец потънал в зеленина?

Богато кралство?

Какво? Надежда?

И с нея, естествено,

твоят червен меч на Добродетелта.

31. МНОГО РАБОТНИЦИ…

Много работници

дялаха каменна топка —

на върха на планина.

След това тружениците

се спуснаха в долината.

И започнаха да се любуват

на своето произведение.

— Това е грандиозно! — казваха те.

И харесаха своето творение.

Топката се плъзна

и се затъркаля надолу.

Тя мигновено настигна хората.

И смаза всички.

Някой, наистина, успяха да скочат встрани.

32. ДВА ИЛИ ТРИ АНГЕЛА…

Два или три ангела

прелетели ниско над земята.

Те видели разкошна църква.

Отвсякъде към нея

на малки тъмни ручеи се стичали хора

и изчезвали вътре.

Ангелите не разбрали

защо хората се стичат на едно и също място

и остават там толкова дълго.

Толкова дълго.

33. ПО ВРЕМЕ НА СТРАНСТВО АЗ СРЕЩНАХ ЧОВЕК…^[9]

По време на странство аз срещнах човек.

Той ме погледна любезно и каза:

— Покажи ми над какво се трудиш.

И аз извадих от торбата си

една от моите стоки.

Той каза: — Това е грях!

Тогава друга аз извадих от торбата.

Той каза: — И това е грях!

И така до края все повтаряше:

— Това е грях!

Накрая закрещях:

— Но нищо друго нямам!

Той ме погледна благо

и произнесе:

— Бедна душа!

34. АЗ СТОЯХ КРАЙ ШОСЕТО…

Аз стоях край шосето

и се тълпяха около мен

странници, приличащи на търговци.

Всеки ми продаваше малки знаци

и казваше:

— Ето изображението на моят Бог.

Този Бог, който предпочитам.

Тогава аз креснах:

— Млъкнете! Вземете си вашите образи!

Оставете ми моят собствен Бог.

Аз не мога да купувам изображения

на чужди богове,

дори и вие искрено да вярвате във тях.

35. ЧОВЕК ВИДЯ НА НЕБЕТО ЗЛАТНА ТОПКА…

Човек видя на небето златна топка.

И запълзя към нея.

Накрая я достигна —

тя бе направена от глина.

Но ето какво е странното:

когато спусна се човека

отново на земята

и пак нагоре той погледна —

топката отново беше златна.

О, чудо! Беше златна топка!

Кълна се в небесата:

тя беше златна топка!

36. АЗ СРЕЩНАХ ПРОРОК…

Аз срещнах пророк.

Държеше в ръцете си той

Книгата на мъдростта.

— О, сър — обърнах се към него

— Позволете ми да почета!

— Дете… — започна той

— Сър! — прекъснах го

— не съм дете!

Аз зная много от това,

което ти държиш.

Да, много!

Той се усмихна,

след това разтвори

книгата пред моите очи.

И странно:

аз внезапно ослепях!

37. НА ХОРИЗОНТА СЕ СЪБРАХА ВЪРХОВЕТЕ…

На хоризонта се събраха върховете.

И аз ги погледнах —

в марш тръгнаха планините,

приближавайки, пееха:

— Виж! Ние идваме! Идваме ние!

38. ВЕДНЪЖ ОКЕАНЪТ МИ КАЗА…

Веднъж океана ми каза:

— Виж!

Там на брега ридае жена.

Аз постоянно я гледам.

Иди и кажи и:

нейният възлюбен

съм положил в моите зелени чертози,

на ложе от златен пясък,

между червени коралови колони;

две бели риби стоя като пазачи

до неговото ложе.

Кажи и това, добави,

че морския цар,

стар и безпомощен старец,

също плаче.

Нетърпеливата съдба

полага във ръцете му само мъртви тела,

които той държи като момченце,

притиснало играчки до гърдите си.

39. ЖИВИ СВЕТКАВИЦИ ПРОБЛЯСВАХА СРЕД ОБЛАЦИТЕ…

Живи светкавици проблясваха сред облаците.

Трещяха оловни гърмове.

Богомолеца въздигна ръце:

— Слушайте! Слушайте! Гласът на Бога!

— Не, сър, — каза му човек

— гласът на бога звучи в сърцата ни

като нежен шепот. Той е толкова тих,

че душата замира, заслушвайки се

и жадно лови мелодичните звуци —

далечни въздишки, подобни на вдишване.

В такива минути ние застиваме,

изцяло превръщайки се в слух.

40. И ТИ ОБИЧАШ ЛИ МЕ?…

— И ти обичаш ли ме?

— Обичам те.

— Тогава ти си просто страхливец!

— Да, но послушай, любима,

когато аз се стремя към теб,

хорските приказки, хиляди гъсталаци,

неустойчивостта на моето положение,

моят живот,

оплетен в незрими пътища,

подобни на воал —

всичко това ме спира.

Нито една неуверена крачка

не мога да направя.

Иначе възниква скандал.

Аз не мога да се реша.

— Когато обичаш,

за теб не съществува нито свят,

нито хорска мълва,

не съществува нищо,

освен самата любов

и мисълта за нея.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те.

— Тогава ти си просто страхливец!

— Да, но послушай, любима —

41. ЛЮБОВТА БРОДЕШЕ САМОТНА ИЗ СВЕТА…

Любовта бродеше самотна из света.

Остри камъни раниха нейните нежни стъпала

и къпини раздраха прекрасното и тяло.

После се появи неин спътник,

но уви, той не успя с нищо де и помогне —

неговото име беше Сърцето на Болката.

42. АЗ ХОДЕХ ПО БЕЗКРАЙНА ПУСТИНЯ…

Аз ходех по безкрайна пустиня

и крещях:

— Ах, Господи, отведи ме оттук!

И се чу глас:

— Това не е пустиня!

Аз изкрещях:

— Но виж —

този пясък, тази жега, този гол хоризонт.

Гласът каза:

— Това не е пустиня!

43. ДО МЕН ДОЛЕТЯ ГЛАСЪТ НА ВЯТЪРА…

До мен долетя гласът на вятъра:

— Сбогом, сбогом, сбогом!

Тих глас повтаряше в тъмнината:

— Сбогом, сбогом, сбогом!

Прострях отпред ръцете си:

— Не, не!

До мен долетя гласът на вятъра:

— Сбогом, сбогом, сбогом!

Тих глас повтаряше в тъмнината:

— Сбогом, сбогом, сбогом!

44. АЗ СЪЩЕСТВУВАХ ВЪВ МРАКА…

Аз съществувах в мрака.

Бях неспособен да чуя думите си

и да разбера стремежите на сърцето си

Внезапно блесна ярка светлина.

— Върнете ме отново в мрака!

45. ТРАДИЦИИ, ВИЕ СТЕ ЗА КЪРМАЧЕТА…^[10]

Традиции, вие сте за кърмачета,

вие сте живо мляко за бебета,

но не и храна за възрастни.

Затова…

Но, уви, ние всички сме бебета.

46. МНОЖЕСТВО ЧЕРВЕНИ ДЯВОЛИ…

Множество червени дяволи

бягаха в моето сърце.

Те бяха толкова мънички,

че аз ги разгонвах с перото си.

И много се мъчеха в мастилницата.

Но е странно

да пиша за тази червена мърсотия,

оцветена от кръвта на сърцето ми.

47. МИСЛИ КАТО МЕН! — КАЗА ЕДИН ЧОВЕК…

— Мисли като мен! — каза един човек,

Иначе ти си долен мерзавец,

отвратителна жаба.

Аз поразмислих и казах:

— Искам тогава да бъда

отвратителна жаба.

48. ЖИВЯЛ НЯКОГА ЕДИН ЧОВЕК…

Живял някога един човек.

Ах, какъв мъдрец!

От всички напитки

той предпочитал

най-горчивата.

И всички докосвания

той превръщал в ужилвания.

В края на краищата

той закрещял:

— Няма нищо, —

нито живот,

нито радост,

нито болка —

няма нищо освен

моето мнение.

И нека то да бъде проклето!

49. АЗ СТОЯХ В ОБЯТИЯТА НА ЧЕРНИЯ СВЯТ…

Аз стоях в обятията на черния свят,

мислейки накъде се отправят чувствата ми

и видях поток от хора —

проливен, нескончаем —

възбудени, с очи горящи,

гонени от нетърпение.

Попитах ги:

— Къде отивате? Какво видяхте?

И хиляди гласове ми отговориха.

И хиляди пръсти ми посочиха:

— Виж! Виж! Ето го!

Аз не разбрах, за какво ми говорят.

но небосвода се озари от сияние,

невиждано, божествено,

оцветяващо свода на небесната шатра

с изумителни краски.

То се появи

и изчезна.

Аз стоях в нерешителност.

И отново от тълпата до мене достигнаха

развълнувани гласове:

— Виж! Виж! Ето го!

Аз отново погледнах —

и, отхвърляйки колебанието,

последвах хората;

С ярост разбутвах тълпата

с помощта на лакти.

Пътищата набиха нозете ми,

в горите нараних тялото си.

Когато накрая отново

погледнах небето,

то вече не се озаряваше от сияние,

невиждано, божествено.

Мрачен бе свода на небесната шатра.

Но моите очи жадуваха за светлина.

Тогава закрещях в отчаяние:

— Аз нищо не виждам! О, къде отивам?

Хората в тълпата отново ми показаха:

— Виж! Виж! Ето го!

И в слепотата на моята душа

те запищяха:

— Глупак! Глупак! Глупак!

И запищяха над

слепотата на моята душа:

— Глупак! Глупак! Глупак!

50. ТИ МИ КАЗВАШ, ЧЕ СИ ПРАВЕДНИК…

Ти ми казваш, че си праведник.

Зная, че не съм видял,

как съгрешаваш.

Ала други са видели,

приятелю мой.

51. ЧОВЕК СТОЯЛ ПРЕД СТРАНЕН БОГ…

Човек стоял пред странен бог —

бог на много хора, мъдри и печални.

Божеството прогърмяло,

яростно и пухтящо:

— На колене, смъртен! Превърни се в прах.

Влечуго, длъжно си да изразиш

почит пред възвишената ми особа!

И човекът избягал.

След това той отишъл пред друг бог —

богът на неговите собствени мисли

И се овлажнили божите очи,

заблестели с доброта и разбиране.

Богът казал: „Мое бедно дете!“

52. ЗАЩО СТРЕМИШ СЕ КЪМ ВЕЛИЧИЕ, ГЛУПЕЦО?!

— Защо стремиш се към величие, глупецо?!

Откърши клонче и увенчай главата си.

Това е всичко, което ти трябва.

— Господи, около мен са истински варвари,

които вирят носовете си към звездите,

както към цветя.

И твоят роб изгуби се сред тях.

Аз трябва да бъда равен на тях.

— Глупако, откърши клонче и увенчай главата си.

53. ВИЛНЕЕЩ БОГ…

I.

Вилнеещ Бог,

оглушил небесата

със своите гръмогласни хвалби,

аз не се страхувам от теб!

Макар че, от небесните висоти

ти целиш с копието си моето сърце,

аз не се страхувам от теб!

Дори ако твоят удар

Е подобен на мълниите,

изгарящи дърветата,

аз не се страхувам от теб!

II.

Ако ти можещ да видиш в сърцето ми,

че не се страхувам от теб,

би разбрал, защо не се страхувам,

и защо това е правилно.

Така че, не ме заплашвай

с окървавеното си копие,

иначе височайшите ти уши

ще чуят проклятие.

III.

Но има все пак някой,

пред който треперя от страх,

Аз се страхувам да видя

печал на нейното лице.

Може би, приятелю,

това не е твоят бог.

Ако не е така — плюй на него.

Ти не ще извършиш светотатство.

Но аз —

ах, по-скоро бих умрял —

отколкото да видя сълзи

в очите на своята душа.

54. ТИ ИЗВЪРШИ ГЛУПАВА ПОСТЪПКА…

— Ти извърши глупава постъпка

— каза ангелът. —

Ти трябваше да живееш като цвете,

да бъдеш добър като пале

и кротък като агънце.

— Не си прав! — отвърнал човека,

неизпитващ страх пред небесния дух, —

Това е глупава постъпка само за ангел,

на който нищо му не пречи

да живее като цвете,

да бъде добър като пале

и кротък като агънце.

55. ЕДИН ЧОВЕК ВЪРВЯЛ ПО РАЗКАЛЯНА ПЪТЕКА…

Един човек вървял по разкаляна пътека

без да си дава почивка.

Веднъж видял дебело, глупаво магаре,

хилещо се върху зелена поляна.

Човекът викнал разгневен:

— Недей да ми се присмиваш, глупако!

Аз те познавам —

по цели дни ти си тъпчеш търбуха

и това е достатъчно за теб.

Тази трева и млади фиданки:

колкото и да излапаш, все ти е малко.

Но магарето само се хилело,

стоейки върху зелената поляна.

56. ЕДИН ЧОВЕК СЕ СТРАХУВАЛ…

Един човек се страхувал

да не срещне убиец.

Друг — да намери убит.

Първият бил по-умен.

57. И С ПОГЛЕДИ, И С ЖЕСТОВЕ…

И с погледи, и с жестове

показваш ти, че си светец.

Но казах аз:

— Лъжец си ти!

Видях как смъкваше

от своите плещи

на греховете тежестта

на мъничко дете в ръцете.

Лъжец!

58. МЪДРЕЦ ПРЕПОДАВАШЕ ЗА БЛЕСТЯЩОТО…

Мъдрец преподаваше за блестящото.

Той постави пред себе си два идола:

— Представете си, че това е дявола,

а това — съм аз…

След което се обърнал,

а един лукав ученик

сменил местата им.

Мъдрецът продължил:

— Представете си, че това е дявола,

а това — съм аз…

Учениците едва сдържали смеха си,

злорадствайки на своята игра.

Но мъдреца все пак си остава мъдрец.

59. БЛУЖДАЕЙКИ ПО НЕБЕТО…

Блуждаейки по небето,

човек в странна черна носия

се сблъскал със сияеща фигура.

Затаявайки дъх, дошъл той по-близо

и се извил в религиозен поклон.

— Господ Мой — казал човека.

Но духът не го познавал.

60. ПО ПЪТЯ НА МОЯТ ЖИВОТ…

По пътя на моят живот

често съм срещал прелестни създания,

облечени в бяло, излъчващи сияния.

Накрая попитах едно от тях:

— Коя си ти?

Но тя, както и другите до нея,

не откри забуленото си лице,

а загрижено проговори:

— Аз съм Доброто Дело, повярвай ми.

Ти често си ме виждал.

— Да, със забулено лица, — отвърнах аз.

И с бързи, уверени движения,

отблъсквайки ръката и

аз смъкнах булото.

И се откри пред мене Суета.

Засрамена тя продължи нататък.

Помислих малко и си казах:

— Глупак такъв!

61. МЪЖЪТ И ЖЕНАТА ЖИВЕЕХА В ГРЯХ…

I.

Мъжът и жената живееха в грях.

Разплатата за това

мъжът предостави на жената.

И продължи по пътя с весело сърце.

II.

Мъжът и жената живееха в грях.

Но този мъж не оставил жената,

когато над главата и, както и над неговата,

се изсипал гневът.

И всички хора му се присмели: „Ето глупака!“

Той бил смел човек.

III.

Той бил смел човек.

Искаш ли да поговориш с него, приятелю?

Да, ти си прав — той умрял

и това е вече невъзможно.

Скърби за това, че е умрял

и ти си пропуснал възможността,

защото сигурно щеше да постъпиш като страхливец.

62. ЖИВЯЛ НЯКОГА ЧОВЕК…

Живял някога човек;

животът му бил като факел в нощта

Дори в материята на времето,

където пурпурното става оранжево

и оранжевото пурпурно,

неговият живот пламтял.

С огнено-червен, неизтриваем пламък.

Но умирайки той осъзнал,

че не е живял.

63. ТАМ ИМАЛО ВЕЛИК ХРАМ…

Там имало велик храм.

Под звуците на тържествени песнопения

белоснежна процесия

се придвижвала към олтара.

Най-главният на всички хора

бил изправен и държал се гордо.

Но някой видял как той се наежил от страх

сякаш наблизо имало опасност.

И той гледал уплашено в пространството

от което се спускали

застрашителни лица от миналото.

64. ПРИЯТЕЛЮ, ТВОЯТА БЯЛА БРАДА…

Приятелю, твоята бяла брада се влачи по земята.

Защо ти стоиш в очакване?

За какво мечтаеш ти

на склона на своите дни?

На какво се надяваш?

Виждат ли старите ти очи

победния марш на Справедливостта?

Не чакай, приятелю!

Тръгвай на път, сребробради,

и ще видиш със старите си очи

друг, по-добър свят.

65. НЯКОГА ЗНАЕХ ПРЕКРАСНА ПЕСЕН…^[11]

Някога знаех прекрасна песен.

— Това е истина, повярвай ми —

нея я пееха птиците,

които държах в кошница.

Когато веднъж отворих вратата:

Боже! Те отлетяха навън!

Аз викнах: — Върнете се,

мили мои мънички мисли!

Но чух само смях.

Те се въздигаха нагоре,

докато заприличаха на песъчинки

хвърлени между мен и небесата.

66. АКО СВАЛЯ ТАЗИ ДРИПАВА ДРЕХА…

Ако сваля тази дрипава дреха

и свободно се отправя

към небесните простори;

ако там не намеря нищо,

освен необозрима синева,

безмълвна, неодушевена —

какво тогава?

67. БОГ ЛЕЖАЛ МЪРТЪВ НА НЕБЕТО…

Бог лежал мъртъв на Небето.

Ангелите пеели прощална песен.

Стенещи пурпурни ветрища се носели.

От крилата им се стичала кръв

и капела на земята.

Тя, почерняла, издавала стонове.

И ето из дълбоката пещера,

където бил се скрил греха

изпълзели злобни чудовища,

синкави от желание.

Те се разбягали по Земята,

ядейки който срещнат.

Всичко това било ужасно.

Но най-страшното било да видиш

как жена прикривала с ръце

главата на спящ мъж,

опитвайки се да го спаси

от пастта на адските чудовища.

68. ЕДНА ДУША СЕ МЪЧЕЛА…

Една душа се мъчела

в нощният мрак.

И както се мъчела, завикала:

— Господи! Господи!

Прелетяла тя над

черната Долина на Смъртта,

викайки през цялото време:

— Господи! Господи!

Ехото,

от пукнатините и пещерите

и се подигравало:

„Господи! Господи! Господи!“

Ето че се изпарила

към небесните висини,

викайки през цялото време:

— Господи! Господи!

Накрая, обезумяла от такова пренебрежение

тя възкликнала:

— Ах, навярно няма Бог!

В същия момент

бърза ръка

метнала мълния от небесата

и я изпепелила.