Морис Льоблан
Арсен Люпен — крадецът джентълмен (7)

VII
Огнеупорната каса на госпожа Ембер

В три часа сутринта все още имаше половин дузина коли пред едно от малките жилища на художници от едната страна на булевард „Бертие“. Вратата на този дом се отвори. Излязоха цяла тумба дами и господа. Четири коли профучаха наляво и надясно и на булеварда останаха само двама господа, които се разделиха на ъгъла на улица „Курсел“, където живееше единият от тях. Другият реши да продължи пеша до арката Майо.

И така, той пресече „Авеню дьо Вилие“ и продължи пътя си по противоположния на укрепленията тротоар. През тази хубава зимна нощ, чиста и студена, бе приятно да се ходи. Дишаше се добре. Шумът, на стъпките бодро отекваше.

Но след няколко минути той изпита неприятното чувство, че го следят. И наистина, като се обърна, забеляза някакъв човек да се промъква между дърветата. Не беше страхлив и въпреки това ускори крачка, за да стигне по-бързо до бариерата Терн. Но другият се затича. Вече сериозно разтревожен, той реши, че е най-добре да го пресрещне и да извади револвера си.

Не успя; човекът го нападна изведнъж и на пустеещия булевард се завърза ръкопашен бой, който, както скоро усети, не беше в негова полза. Той извика за помощ, помъчи се да се освободи, бе съборен до един куп чакъл, стиснат за гърлото и устата му затъкната с кърпа. Очите му се затваряха, ушите шумяха и вече щеше да загуби съзнание, когато изведнъж примката се разхлаби и човекът, от чиято тежест губеше дъха си, се изправи, за да се защитава, на свой ред, от нечия непредвидена атака.

Един удар с бастун по китката, един ритник в глезена… Човекът извика на два пъти от болка и побягна, като куцаше и проклинаше.

Без да си прави труда да го преследва, новодошлият се наведе и каза:

— Ранен ли сте, господине?

Той не беше ранен, но бе доста замаян и не можеше да се държи прав. За щастие един от служителите на бариерата дотича, привлечен от виковете. Повикаха кола. Господинът се настани в нея заедно със своя спасител и бе отведен в дома му, на „Авеню дьо ла Гран-Арме“.

Пред вратата, окопитил се вече съвсем, той отново благодари.

— Дължа ви живота си, господине; вярвайте, че никога няма да забравя това. Не искам да тревожа жена си в този момент, но държа самата тя да ви изкаже още днес своята признателност.

Покани го на обяд и му каза името си: Луи Ембер, и добави:

— Мога ли да знам с кого имам честта…

— Но разбира се — отвърна другият.

И се представи:

— Арсен Люпен.

 

 

Арсен Люпен нямаше още тази слава, която му донесоха аферата Каорн, бягството от затвора Санте и много други шумни подвизи. Той дори не се наричаше Арсен Люпен. Това име, на което бъдещето бе отредило такъв блясък, бе измислено специално за да бъде назован спасителят на г-н Ембер и може да се каже, че точно в тази афера той получи бойното си кръщение. Готов за битката, вярно е, въоръжен с всичко необходимо, но без ресурси, без онзи авторитет, който носи успеха, Арсен Люпен беше още чирак в една професия, ала скоро щеше да стане майстор.

Затуй бе радостният трепет, като се събуди и си спомни снощната покана. Най-после наближаваше целта! Най-после се захващаше с едно дело, достойно за силите и таланта му! Милионите на Ембер — каква великолепна плячка за апетит като неговия!

Облече специално облекло: протрит редингот, изтъркан панталон, малко избеляла копринена шапка, малко разнищени маншети и подвижна колосана яка, всичко много чисто, но издаващо мизерия. Вместо връзка — черна лента с боднат евтин, фалшив диамант. Така натруфен, той слезе по стълбището на жилището си в Монмартр. На третия етаж, без да спира, почука с дръжката на бастуна си по крилото на една затворена врата. Излезе и тръгна по околните булеварди. Зае място в минаващия трамвай, а един човек, който вървеше зад него — наемателят на третия етаж, се настани на съседната седалка.

След няколко минути човекът му каза:

— Е, шефе?

— Готово.

— Как?

— Обядвам там.

— Обядвате?

— Ти не би желал, надявам се, да губя безплатно такива ценни дни като моите? Аз изтръгнах г-н Луи Ембер от сигурната смърт, която ти му готвеше. Г-н Луи Ембер е признателен по природа. Покани ме на обяд.

Мълчание, след което другият подхвърли:

— Значи не се отказвате?

— Виж, малкия — каза Арсен Люпен, — ако скалъпих нападенийцето от тази нощ, ако си дадох труда в три часа сутринта край укрепленията да ти фрасна един удар с бастун по китката и един ритник в пищяла, рискувайки по този начин да повредя единствения си приятел, то не беше, за да се отказвам сега от наградата за едно така добре организирано спасение.

— А лошите слухове, които се чуват за бягството…

— Нека се чуват. От шест месеца проучвам случая, шест месеца се осведомявам, проучвам, поставям мрежите си, разпитвам прислужниците, заемодателите и подставените лица, шест месеца живея в сянката на съпруга и съпругата. Следователно зная какво да мисля. Какво значение има дали състоянието произхожда от стария Броуфорд, както те претендират, или от друг източник — аз твърдя, че то съществува. И тъй като съществува, то е за мен.

— Дявол да го вземе, сто милиона!

— Да приемем десет, даже пет, какво значение! Много чудно би било, ако тези дни не намеря ключа.

Трамваят спря на площад „Етоал“. Човекът промълви:

— Засега какво?

— Засега — нищо. Ще те предупредя. Имаме време.

Пет минути по-късно Арсен Люпен изкачвате величествените стълби на дома Ембер и Луи го представяше на жена си. Жервез беше една приятна дребна дама, доста закръглена, много приказлива. Тя устрои прекрасен прием на Люпен.

— Исках да бъдем сами, за да почетем нашия спасител обясни тя.

И още от началото се отнасяха към „нашия спасител“ като към стар приятел. На десерта интимността беше пълна и откровенията се сипеха от всички страни. Арсен разказа живота си, живота на баща си — неподкупен съдия, мъките на младостта си, сегашните трудности. От своя страна, Жервез разказа своята младост, брака си, добрините на стария Броуфорд, стоте милиона, дето бе наследила, трудностите, които пречеха да бъде тяхна притежателка, заемите, които е трябвало да сключи с безбожна лихва, безкрайните спорове с племенниците на Броуфорд. И забраните! И запорите! Всичко.

— Помислете само, господин Люпен, акциите са тук, до нас, в кабинета на мъжа ми. И само един отрязък да откъснем — загубваме всичко! Те са там, в огнеупорната каса, а не можем да ги докоснем!

Г-н Люпен изтръпна при мисълта за тази близост. Изпита ясното чувство, че г-н Люпен никога не би бил на необходимата душевна висота, за да го мъчат скрупулите на милата дама.

— А! Значи там са — промълви той с пресъхнало гърло.

— Там са.

Отношения, започнали под такова знамение, можеха да прераснат само в по-тесни връзки. Деликатно разпитан, Арсен Люпен призна бедността, отчаянието си. Нещастното момче бе незабавно назначено като частен секретар на двамата съпрузи със заплата сто и петдесет франка месечно. Щеше да живее в дома си, но всеки ден щеше да идва да получава нареждания за работата си. А за по-голямо удобство му предоставиха да избере за работен кабинет някоя от стаите на втория етаж.

И той избра. По каква прекрасна случайност тя се намираше точно над кабинета на Луи?

 

 

Арсен не закъсня да забележи, че постът му на секретар ужасно много прилича на синекура. За два месеца той трябваше да препише само четири незначителни писма и бе извикан само веднъж в кабинета на своя шеф, което му позволи да разгледа официално само един път огнеупорната каса. Освен това той забеляза, че на титуляря на тази синекура не се гледаше като на достоен да фигурира до депутата Анкети или до председателя на адвокатската колегия Грувел, защото пропуснаха да го поканят на прочутите светски приеми.

Той не се оплакваше, предпочитайки много повече да запази скромното си място в сянка, като се държеше настрана, щастлив и свободен. Впрочем не губеше времето си. Най-напред направи няколко тайни посещения на кабинета на Луи и поднесе почитанията си на огнеупорната каса, която въпреки това си остана все тъй херметически затворена. Тя представляваше огромен блок от чугун и стомана с неприветлив вид, който не можеха да надвият нито пили, нито свредели, нито лостове.

Арсен Люпен не беше твърдоглав.

— Където силата се проваля, там хитростта успява — си каза той. — Главното е да си там, където трябва, за да гледаш и слушаш.

Той взе необходимите мерки и след като с много труд и мъки направи отвор през паркета на стаята си, пъхна в него една оловна тръба, стигаща до тавана на кабинета между две гипсови фигури и корниза. През този канал — и акустична тръба, и далекоглед — се надяваше да гледа и слуша.

Оттогава заживя по корем на паркета. И наистина често виждаше как двамата Ембер разискват пред касата, проверяват регистрите, преглеждат досиетата. Когато те завъртаха последователно четирите кръга, командуващи ключалката, той се опитваше, за да научи числото, да улови броя на прещракванията. Следеше жестовете им, дебнеше думите им. Как постъпваха с ключа? Криеха ли го?

Един ден слезе бързо, виждайки ги да напускат стаята, без да затварят касата. Ала те се бяха върнали.

— О, простете — каза той. — Сбърках вратата. Но Жервез се втурна и го придърпа.

Но влезте, г-н Люпен, влезте, не сте ли тук у дома си? Ще ни дадете един съвет. Кои акции трябва да продадем? Заем срещу рентата или другия?

— А забраната? — възрази много изненадан Люпен.

— О! Тя не се отнася за всички ценни книжа. — Госпожа Ембер открехна едното крило. По рафтовете бяха натрупани папки с ценни книжа, опасани с ремъци. Взе един пакет. Но мъжът й протестира.

— Не, не, Жервез, лудост е да продаваш другия. Той се покачва… А заемът срещу рентата сега е на най-високата си точка. Вие как мислите, скъпи приятелю?

Скъпият приятел нямаше никакво мнение, ала все пак посъветва да се пожертвува рентата. Тогава тя взе друга връзка ценни книжа, в която случайно се намираше една хартийка. Това беше 3-процентова акция на стойност 1374 франка. Луи я сложи в джоба си. Следобед, придружен от своя секретар, той продаде тази акция чрез един борсов посредник и получи 46 000 франка.

 

 

Каквото и да казваше Жервез, Арсен Люпен не се чувствуваше у дома си. Напротив, положението му в дома Ембер го изпълваше с недоумение. При различни случаи той можа да установи, че прислужниците не знаят името му. Те го наричаха „господине“. Луи го сочеше винаги така: „Вие ще предупредите господина… Пристигна ли господинът?“. Защо това загадъчно обръщение?

Впрочем след първоначалния ентусиазъм двамата Ембер почти не му говореха и отдавайки му дължимото като на благодетел, не се занимаваха повече с него! Създаваше се впечатлението, че го смятат за чудак, който не обича да му досаждат, и уважаваха неговото уединение, сякаш това бе наложено от самия него правило, негов каприз. Веднъж, минавайки през преддверието, той дочу Жервез да казва на двама господина:

— Той е толкова саможив.

Добре, помисли си той, ние сме саможиви. И отказвайки се да обясни странностите на тези хора, продължи изпълнението на своя план. Бе разбрал, че не трябва да се разчита нито на случайност, нито на лекомислие от страна на Жервез, която не изпускаше ключа и освен това никога не отнасяше този ключ, преди предварително да е объркала буквите от комбинацията на ключалката. Така че, трябваше да се действува.

Едно събитие ускори нещата — необузданата кампания срещу семейство Ембер на някои вестници. Обвиняваха ги в мошеничество. Арсен Люпен присъствува на перипетиите на драмата, на вълненията на семейството и разбра, че ако се бави още, ще загуби всичко.

Пет дни по ред вместо да си тръгне към шест часа, както обикновено, той се затваряше в стаята си. Предполагаха, че е излязъл. А той лягаше на паркета и наблюдаваше кабинета на Луи.

Тъй като през петте нощи благоприятните обстоятелства, които чакаше, не идваха, той си отиваше посред нощ през малката врата, която обслужваше двора. Имаше ключ.

Но на шестия ден научи, че семейство Ембер, в отговор на злостните подмятания на враговете си, бяха предложили да се отвори касата и да се направи инвентаризация.

— Значи тази вечер — си помисли Люпен.

И наистина след вечеря Луи се настани в кабинета си. Жервез и тя. Започнаха да прелистват регистрите на касата.

Изтече цял час, след това още един. Той чу прислужниците да си лягат. Сега вече нямаше никой на първия етаж. Съпрузите Ембер продължаваха да се трудят.

— Време е — промълви Люпен.

Отвори своя прозорец. Той гледаше към двора и навън в тази нощ без луна и звезди бе мрак. Извади от гардероба си едно навързано на възли въже, което закрепи на оградата на балкона, прекрачи оградата и се спусна бавно, придържайки се за водосточната тръба, до прозореца, разположен под неговия. Това бе прозорецът на кабинета и гъстият воал на тежките вълнени завеси закриваше стаята. Изправен на балкона, той остана за миг неподвижен, напрегнал слух и зрение.

Успокоен от тишината, побутна леко двете крила. Ако никой не се бе погрижил да ги провери, те трябваше да отстъпят, защото следобед той бе завъртял така ключалката, че да не влиза в жлеба.

Крилата поддадоха. Тогава съвсем, съвсем предпазливо ги отвори още малко. Когато вече можеше да пъхне главата си, той спря. Малко светлина се процеждаше между не напълно дръпнатите завеси; той забеляза Жервез и Луи, седнали до касата. Рядко разменяха по някоя дума с нисък глас, потънали в работа. Арсен пресметна разстоянието, което го отделяше от тях, установи точните движения, които бяха необходими, за да ги обезвреди един по един, преди да имат време да повикат за помощ, и вече щеше да се втурне, когато Жервез каза:

— Колко много изстина стаята само за няколко минути. Ще си легна. А ти?

— Бих желал да свърша.

— Да свършиш! Има работа за цяла нощ!

— Не, не, най-много един час още.

Тя се оттегли. Изминаха двайсет, трийсет минути. Арсен бутна още повече прозореца. Завесите трепнаха. Побутна още. Луи се обърна и като видя завесите издути от вятъра, стана да затвори прозореца…

Той няма време нито да гъкне, нито поне да се престори, че се съпротивлява. С няколко точни движения и без да му причини и най-малката болка, Арсен го зашемети, омота главата му със завесите, завърза го така, че Луи дори не позна лицето на своя нападател.

После бързо се отправи към касата, взе две папки, които сложи под мишница, излезе от кабинета, слезе по стълбите, прекоси двора и отвори задната врата. Една кола чакаше на улицата.

— Първо вземи това — каза той на кочияша — и ме последвай.

Върна се в кабинета. С две отивания те опразниха касата. После Арсен се качи в стаята си, махна въжето и заличи всички следи. Край на всичко.

Няколко часа по-късно, подпомогнат от своя другар, Арсен Люпен прегледа папките. Не изпита никакво разочарование — тъй като и това бе предвидил, — когато разбра, че състоянието на съпрузите Ембер не беше толкова голямо, колкото си мислеше. Милионите не се брояха в стотици, нито дори в десетици. Но в края на краищата общо се получаваше едно солидно число, а и ценните книжа имаха голяма стойност: облигации от железниците, Париж-град, държавни фондове, Суец, Северни мини и т.н.

Той обяви, че е доволен.

— Разбира се, ще има доста брак, когато дойде време да продаваме. Ще се натъкнем на забрани и много пъти ще трябва да продаваме на нищожни цени. Няма значение. С този първоначален капитал имам намерение да живея, както аз зная… и да изпълня някои от най-съкровените си мечти.

— А другото?

— Можеш да го изгориш, малкия. Тези камари хартия правеха добро впечатление в огнеупорната каса. За нас са безполезни. Що се отнася до акциите, спокойно ще си ги затворим в шкафа и ще чакаме подходящо време.

На следния ден сметна, че няма причина, която да му попречи да се завърне в дома Ембер. Но прегледа вестниците и научи нещо непредвидено. Луи и Жервез бяха изчезнали.

Отварянето на огнеупорната каса се извърши много тържествено. Длъжностните лица намериха това, което Арсен Люпен бе оставил… а то бе малко.

 

 

Това са фактите и това е обяснението, което дава на някои от тях намесата на Арсен Люпен. Чух го от самия него, един ден, когато беше в настроение да се доверява.

Този ден той се разхождаше надлъж и нашир в работния ми кабинет и в погледа му имаше трескавост, която дотогава не бях виждал.

— В крайна сметка — му казах — това е най-добрият ви удар, нали?

Без да ми отговори направо, той подхвана:

— В тази афера има неразгадаеми тайни. Дори след обясненията, които ви дадох, колко неясноти още! Защо е това бягство? Защо не се възползваха от помощта, която неволно им оказах? Толкова просто беше да се каже: „Стоте милиона бяха в касата, но вече ги няма там, защото ги откраднаха“.

— Загубили са ума и дума.

— Да, точно тъй, загубили са ума и дума… От друга страна, вярно е…

— Вярно е?…

— Не, нищо.

Що значеха тези недомлъвки? Ясно беше, че не е казал всичко, но му беше и неприятно да говори за това, което бе премълчал. Бях заинтригуван. Работата трябваше да е много сериозна, за да предизвика колебание у такъв човек.

Започнах да задавам въпроси напосоки.

— Не сте ли ги виждали повече?

— Не.

— Не ви ли се е случвало да изпитвате някаква жал към тези двама нещастници?

— Аз? — сепна се той.

Възмущението му ме изненада. Дали не бях улучил? Настоях:

— Ами да! Ако не бяхте вие, те вероятно щяха да устоят на опасността… или поне да си отидат с пълни джобове.

— Угризения на съвестта, това ли ми предписвате?

— Ами да!

Той рязко удари с юмрук по масата.

— И тъй според вас би трябвало да изпитвам угризения?

— Наречете ги угризения или съжаления, някакво чувство все пак…

— Никакво чувство към хора…

— Към хора, от които сте откраднали цяло състояние.

— Какво състояние?

— Ами… тези две-три пачки акции…

— Тези две-три пачки акции! Че аз им откраднах цели пакети с акции, нали? Част от тяхното наследство? Това ли е грешката ми? Това ли е моето престъпление? Но, дявол да го вземе, драги мой, значи вие не сте се досетили, че тези акции бяха фалшиви?… Чувате ли? БЯХА ФАЛШИВИ!

Гледах го поразен.

— Фалшиви, тези четири или пет милиона?

— Фалшиви — викна яростно той, — супер фалшиви! Фалшиви — облигациите, тези на Париж-град, държавните фондове — хартия, чиста хартия! Нито един сантим, не получих дори един сантим от всичко това. И вие ме питате дали имам угризения? Те трябва да имат угризения! Измамиха ме като най-обикновен хапльо! Оскубаха ме като последна тяхна жертва, и то най-глупавата!

Тресеше го истинска ярост, породено от злоба и наранено самолюбие.

— От край до край, аз претърпях поражение; още от първия час! Знаете ли коя роля съм играл в тази афера, или по-скоро каква роля ми натрапиха? Ролята на Андре Броуфорд! Да, скъпи мой, и аз нищо не разбрах! Едва по-късно, от вестниците и като съпоставих някои подробности, проумях. Докато се правех на благодетел, на господин, който е рискувал живота си, за да спаси някого от ноктите на апашите, те са ме представяли за един от членовете на семейство Броуфорд! Не е ли възхитително? Този чудак със стая на втория етаж, когото показваха отдалеч, беше Броуфорд и този Броуфорд бях аз! И благодарение на мен, благодарение на доверието, което вдъхвах под името Броуфорд, банкерите даваха заеми и нотариусите съветваха клиентите си да отпускат заеми. Каква школа за един дебютант! О, кълна ви се, че урокът ми послужи!

Той спря изведнъж, хвана ме за ръката и ми каза с отчаян глас, в който все пак не бе трудно да се усети нюанс на ирония и възхита, каза ми тази неповторима фраза:

— Драги мой, в настоящия момент Жервез Ембер ми дължи хиляда и петстотин франка!

Не успях да се сдържа, не можах да не се разсмея. Това беше наистина комедия от най-висша класа. И самият той наистина се развесели.

— Да, скъпи мой, хиляда и петстотин франка! Не само че не съм видял и сантим от моята заплата, но на всичко отгоре тя зае от мен хиляда и петстотин франка! Всичките ми спестявания на млад човек! И знаете ли защо? Никога няма да отгатнете… За бедните! Слушайте какво ви говоря. За мнимите нещастници, чиято съдба облекчаваше тайно от Луи!

 

 

И аз се хванах! Ама че смехория, а? Арсен Люпен, измамен с хиляда и петстотин франка, и то измамен от милата дама, от която щеше да открадне фалшиви облигации за четири милиона франка! И що комбинации, що усилия и гениални хитрини ми бяха нужни, за да постигна този хубав резултат! Това е единственият път през живота ми, в който бях изигран. Но, дявол да го вземе, този път наистина бях изигран, и то на чисто — без грешка!…