Морис Льоблан
Арсен Люпен — крадецът джентълмен (5)

V
Колието на кралицата

Два-три пъти в годината по повод важни тържества, като бала на австрийското посолство или приемите на лейди Билингетоун, графиня дьо Дрьо-Субиз поставяше на белите си рамене „колието на кралицата“.

Това беше прословутото колие, легендарното колие, което Бомер и Басанж, кралските бижутери, готвеха за мадам дьо Бари, което кардинал дьо Роан-Субиз сметна, че подарява на Мария Антоанета, кралица на Франция, и чиято цялост авантюристката Жана дьо Валоа, графиня дьо ла Мот, накърни в една февруарска вечер през 1785 година с помощта на своя съпруг и съучастника им Рето дьо Вилет.

Ако трябва да бъдем точни, само обковката беше оригинална. Рето дьо Вилет я бе запазил, докато господин дьо ла Мот и жена му пилееха наляво и надясно скъпоценните камъни, тъй брутално измъкнати от гнездата им, прекрасните камъни, тъй грижливо подбирани от Бомер. По-късно, в Италия, той я продаде на Гастон дьо Дрьо-Субиз, племенник и наследник на кардинала, който го бе спасил от разорение по време на прочутия банкрут на Роан Гемене. В памет на своя вуйчо той откупи няколкото диаманта, останали във владение на английския бижутер Джефри, попълни ги с други, далеч не тъй ценни, но със същия размер, и успя да възстанови великолепното „кралско колие“ такова, каквото е излязло от ръцете на Бомер и Басанж.

С тази историческа скъпоценност семейството се бе гордяло в продължение на един век. Макар различни обстоятелства значително да намалиха тяхното състояние, те предпочитаха да съкращават домашните си разходи, отколкото да се лишат от тази кралска и скъпоценна реликва. Сегашният граф държеше на нея по-скоро като човек, който държи на дома на прадедите си. От предпазливост той бе наел за целта една каса в банката Креди Лионе. Отиваше лично да вземе въпросната реликва следобеда на деня, в който жена му решаваше да се накичи с нея, и пак лично я връщаше на другия ден.

Онази вечер на приема в двореца Кастий — приключението датира от началото на века — графинята имаше истински успех и крал Кристиан, в чиято чест бе устроено празненството, забеляза великолепната и красота. Скъпоценните камъни искряха около грациозната шия. Хилядите фасетки на диамантите трептяха под струите на осветлението. Изглеждаше, сякаш никоя освен нея не би могла да носи по-добре, с такава непринуденост и благородство товара на подобен накит.

Това бе двоен триумф, който граф дьо Дрьо оцени дълбоко и за който се поздрави, когато се завърнаха в стаята на стария им дом в предградието Сен Жермен. Той беше доволен от жена си и може би също толкова доволен и от колието, което прославяше рода му цели четири поколения. И жена му се радваше на колието, но с някаква детска суетност, която бе характерна черта на гордия й характер.

Не без съжаление тя сне колието от раменете си и го подаде на съпруга си, който го разгледа с възхита, сякаш не го знаеше. После, след като го постави в червената кожена кутия с герба на кардинала, той премина в съседния кабинет, по-скоро, нещо като ниша, напълно изолирана от стаята, чийто единствен вход беше край леглото им. Както всеки път, той я постави на една доста висока полица, между кутии за шапки и купища бельо. Затвори вратата и се съблече.

Сутринта стана към девет часа с намерението да отиде до банката преди закуска. Облече се, изпи чаша кафе и слезе до конюшните. Там даде нарежданията си. Безпокоеше го един от конете. Накара го да върви и да бяга в тръс из двора. После се върна при жена си.

Тя не бе напускала стаята си и оправяше косите си, подпомогната от своята прислужничка. Попита го: Излизате ли?

— Да… За това надбягване…

— А! Наистина… така е по-разумно…

Той влезе в кабинета. Но след няколко секунди попита, впрочем без каквато и да е изненада:

— Вземали ли сте го, скъпа приятелко? Тя отвърна:

— Как? Не, разбира се, нищо не съм вземала.

— Преместили ли сте го.

— Съвсем не… дори не съм отваряла тази врата. Върна се разстроен и едва разбираемо смотолеви:

— Не сте ли?… Не сте вие?… Тогава…

Тя притича и двамата затърсиха трескаво, хвърляха кутиите по земята и разтурваха купищата бельо. А графът повтаряше:

— Безполезно… всичко, което правим, е безполезно. Поставих го точно тук, на този рафт.

— Може да бъркате.

— Точно тук, върху този рафт, а не другаде.

Запалиха свещ, тъй като стаята бе доста тъмна, изнесоха бельото и всички предмети, които я препълваха. И когато не остана нищо в кабинета, трябваше да си признаят с отчаяние, че прочутото колие, „колието на кралицата“, беше изчезнало.

Решителна по природа, без да губи време в празни оплаквания, графинята нареди да се съобщи на комисаря г-н Валорб, чийто проницателен ум и предвидливост те бяха имали възможност вече да оценят. Поставиха го подробно в течение на нещата и той веднага попита:

— Сигурен ли сте, господин графе, че никой не би могъл да премине през нощта през стаята ви?

— Абсолютно сигурен. Спя много леко. Нещо повече: вратата на тази стая бе затворена с резе. Трябваше да го дръпна сутринта, когато жена ми позвъни на прислужничката.

— И не съществува друг начин да се влезе в кабинета? — Не.

— Някакъв прозорец? — Има, но той никога не се отваря.

— Бих желал да се уверя сам…

Запалиха свещи и г-н Валорб веднага забеляза, че прозорецът бе препречен само на половина от един шкаф, който освен това не достигаше до горните крила на прозореца.

— Достатъчно е — отговори г-н дьо Дрьо, — за да е невъзможно да бъде отместен без много шум.

— Накъде гледа този прозорец?

— Към едно вътрешно дворче.

— И има още един етаж над този?

— Два, но до етажа на прислужниците дворът е защитен от ситна метална мрежа. Затова идва толкова малко светлина.

Впрочем когато дръпнаха шкафа, установиха, че прозорецът е затворен, което беше невъзможно, ако някой бе проникнал отвън.

— Освен ако този някой не е излязъл през нашата стая.

— В който случай вие нямаше да намерите резето на тази стая затворено.

Комисарят се замисли за миг, после се обърна към графинята:

— Знаеха ли във вашето обкръжение, госпожо, че ще сложите колието вчера вечерта?

— Разбира се, не съм крила. Но никой не знаеше, че го прибираме в тази стая.

— Никой?

— Никой… Освен…

— Моля, ви, госпожо, уточнете. Това е една от най-важните подробности.

Тя се обърна към съпруга си:

— Мислех си за Анриет.

— Анриет? И тя не знае тази подробност, както и останалите.

— Сигурен ли си?

— Коя е тази дама? — попита г-н Валорб.

— Една приятелка от девическия пансион, която се скара със семейството си, защото се омъжи за някакъв работник. Когато съпругът й почина, аз я приех заедно със сина й и им обзаведох един апартамент в този дом.

И объркано добави:

— Прави ми някои услуги. Много е сръчна. На кой етаж живее?

— На нашия, всъщност не е далеч… в края на този коридор… И дори, мисля… прозорецът на нейната кухня…

— Гледа към това дворче, наш?

— Да, точно срещу нашия прозорец.

След тази декларация настъпи леко мълчание.

После г-н Валорб помоли да го заведат при Анриет.

Завариха я да шие, а синът й Раул, момченце на шест-седем години, четеше до нея. Доста изненадан от вида на мизерния апартамент, който бяха обзавели за нея и който се състоеше всичко на всичко от една стая без камина и един килер — за кухня, комисарят започна да я разпитва. Тя бе потресена, като научи за извършената кражба. В навечерието самата тя бе облякла графинята и бе поставила колието на шията й.

— Боже господи! — възкликна тя. — Никога не бих повярвала!

— И вие за нищо не се сещате? Нямате съмнения? Възможно е виновникът да е минал през вашата стая.

Тя се засмя от все сърце, без дори да се досети, че към нея може да съществува някакво бегло подозрение.

— Но аз не съм излизала от стаята си! Аз никога не излизам. И после, не забелязахте ли?

Тя отвори прозореца на килера.

— Вижте, има цели три метра до отсрещния перваз.

— Кой ви каза, че имаме предвид кражба, извършена оттук?

— Но… колието не беше ли в кабинета?

— Откъде знаете?

— Ами винаги съм знаела, че го поставят там през нощта… говореха пред мен…

Фигурата й, още млада, но повехнала от мъка, излъчваше голяма мекота и примирение. В настъпилото мълчание внезапно я обзе тревога, като да бе застрашена от някаква опасност. Тя привлече сина към себе си. Детето я хвана за ръката и я прегърна.

— Не допускам — каза г-н дьо Дрьо на комисаря, когато останаха сами, — не допускам, че ще я подозирате. Отговарям за нея. Тя е олицетворение на честността.

— О, аз съм напълно на вашето мнение — потвърди г-н Валорб. — Не мислех за нищо повече от едно неосъзнато съучастничество. Но признавам, че това обяснение трябва да бъде изоставено, още повече че то въобще не решава проблема, пред който сме изправени.

Комисарят не продължи анкетата. Тя бе поета и приключена от съдия-следователя в следващите дни. Разпитаха прислужниците, провериха състоянието на резето, опитваха се да отварят и затварят кабинета, провериха дворчето от горе до долу… Всичко бе напразно. Резето беше непокътнато. Прозорецът нито можеше да се отваря, нито да се затваря отвън.

Търсенията бяха насочени най-вече към Анриет, защото въпреки всичко винаги се връщаха към нея. Разровиха подробно миналото й и констатираха, че от три години е излизала само четири пъти от този дом, и четирите пъти по конкретни причини, които можеха да се докажат. Всъщност тя служеше като камериерка и шивачка на г-жа дьо Дрьо, която се отнасяше към нея строго — всички прислужници го потвърдиха при разпита.

— Впрочем — казваше съдия-следователят, който за една седмица стигна до заключенията на комисаря, — ако приемем, че познаваме виновника, а ние не го знаем, пак няма да разберем как е била извършена кражбата. Отляво и отдясно ни пречат две препятствия: затворени врата и прозорец. Тайната е двойна! Как са успели да се промъкнат и как, което е много по-трудно, са успели да се измъкнат, като оставят зад себе си една врата, затворена с резе, и един затворен прозорец?

След четири месеца разследвания тайното убеждение на съдията беше следното: г-н и г-жа дьо Дрьо, притиснати от парични нужди, бяха продали „колието на кралицата“. Той приключи следствието.

 

 

Кражбата на скъпоценното украшение нанесе на Дрьо-Субиз удар, който дълго помниха. Кредитът им, неподдържан вече от такъв резерв, какъвто представлява подобно съкровище, спадна и те се озоваха пред по-взискателни кредитори и по-малко благосклонни заемодатели. Трябваше да вземат решителни мерки, да търпят лишения, да ипотекират. Накъсо казано, това би било фалит, ако две големи наследства от далечни роднини не ги бяха спасили.

Страдаше и гордостта им, сякаш бяха накърнили благородническия си произход. И странно нещо, не с друг, а точно със своята стара приятелка от пансиона се заяде графинята. Изпитваше към нея истинска ненавист и открито я обвиняваше. Първо я отпратиха на етажа на прислужниците, после я уволниха без предупреждение.

И животът продължи без особени събития. Пътуваха много.

Един-единствен факт трябва да бъде отбелязан от това време. Няколко месеца след отпътуването на Анриет графинята получи от нея едно писмо, което съвсем я изненада:

Госпожо,

Не зная как да Ви благодаря. Защото Вие сте тази, нали, която ми изпрати това. Не може да бъде друг освен Вас. Никой не знае, че съм се оттеглила в това малко затънтено село. Ако се лъжа, остава да ме извините и да приемете моята искрена признателност за прежните Ви добрини.

Какво искаше да каже тя? Настоящите и прежни добрини на графинята се свеждаха до много несправедливости. Какво значеха тези благодарности?

Призована да обясни, Анриет отговори, че е получила по пощата в един плик — нито препоръчан, нито с обявена стойност — две банкноти по хиляда франка. Пликът, който тя прилагаше към отговора си, бе изпратен от Париж, с написан само нейния адрес и с видимо подправен почерк.

Откъде идваха тези две хиляди франка? Кой ги бе изпратил? Правосъдието се зае със случая. Но по каква следа можеше да тръгне в този мрак?

Същото събитие се повтори отново след дванадесет месеца. И трети, и четвърти път, и всяка година в продължение на шест години, с тази разлика, че в петата и в шестата година сумата се удвои, което позволи на внезапно заболялата Анриет да се лекува, както подобава.

Друго различие: след като администрацията на пощата задържа едно писмо под претекст, че не е с обявена стойност, последните две писма бяха изпратени по регламента, първото от Сен Жермен, другото от Сюрен. Подателят се бе подписал първо Анкети, след туй Пешар. С фалшиви адреси.

След шест години Анриет почина загадката си остана.

Всички тези събития са известни на читателите. Случаят бе от тия, които развълнуваха общественото мнение. Наистина странна съдба за едно колие, което след като разтърси Франция в края на XVIII век, пак събуждаше толкова вълнения сто и двадесет години по-късно. Но това, което ще кажа, не е известно никому освен на няколко лица, от които графът поиска да запазят абсолютна тайна. Тъй като е вероятно все някой ден да не удържат обещанието си, аз нямам никакви угризения да разкъсам булото. Така ще се научи едновременно и ключът на тайната, и обяснението на публикуваното преди два дни във вестниците необикновено писмо, което прибавя, ако това изобщо е възможно, още тъма и тайнственост към мрака на тази драма.

Оттогава изминаха пет дни. Сред поканените, които обядваха у г-н дьо Дрьо-Субиз, бяха неговите две племенници, братовчедка му, а от мъжете — председателят Д’Есавил, депутатът Боша, кавалерът Флориани, с когото графът се бе запознал в Сицилия, и генерал маркиз дьо Рузиер, стар приятел от клуба.

След обеда дамите поднесоха кафе и господата получиха разрешение да изпушат по една цигара, при условие че няма да напускат салона. Проведе се разговор. Едно от младите момичета се забавляваше да гледа на карти и да предсказва бъдещето. След това дойде ред да говорят за прочути престъпления. По този повод г-н дьо Рузиер, който не пропускаше да подразни графа, припомни приключението с колието — тема за разговор, която г-н Дрьо ненавиждаше.

Всеки тутакси изказа мнението си. Всеки посвоему започна разследването. И, разбира се, всички хипотези си противоречаха, всички бяха еднакво неприемливи.

— А вие, господине — се обърна графинята към кавалера Флориани, — какво е вашето мнение?

— О, аз нямам мнение, госпожо.

Развикаха се. Именно кавалерът малко преди това бе разказал блестящо различни приключения, в които е бил замесен с баща си, съдия в Палермо, и в които се бе проявил неговият здрав разум и вкус към тези въпроси.

— Признавам — каза той, — че ми се е случвало да успявам там, където по ловки от мен са се отказвали. Но само заради това да ме смятате за някакъв Херлок Шолмс… И после, аз почти не знам за какво става дума.

Обърнаха се към господаря на дома. Той трябваше против волята си да резюмира фактите. Кавалерът го изслуша, помисли, постави няколко въпроса и каза:

— Странно… на пръв поглед не ми се струва, че въпросът е много труден за разгадаване.

Графът вдигна рамене. Но другите се струпаха около кавалера и той продължи с леко наставнически тон:

— Общо взето, за да се стигне до автора на едно престъпление или кражба, трябва да се открие как това престъпление или кражба са били извършени. В този случай — нищо по-просто според мен, защото ние се намираме не пред множество хипотези, а пред една сигурност, една-единствена, непоклатима сигурност, която гласи: лицето е могло да влезе през вратата на стаята или през прозореца на кабинета. Но не може да се отвори отвън една заключена с резе врата. Следователно то е влязло през прозореца.

— Той беше затворен и го намерихме затворен — декларира г-н дьо Дрьо.

— Затова — продължи Флориани, без да обръща внимание на прекъсването е било нужно да се направи мост с дъска или стълба между балкона на кухнята и перваза на прозореца и щом шкафът…

— Повтарям ви, че прозорецът беше затворен — извика графът с нетърпение.

Този път Флориани трябваше да отговори. Той го направи с най-голямо спокойствие, като човек, който не се смущава от подобно незначително възражение.

— Ще ми се да вярвам, че е имало, но вече няма, малко прозорче за вентилация.

— Откъде знаете?

— Първо, защото това е почти правило за къщите от това време. И след това, трябва наистина да е било така, защото в противен случай кражбата е необяснима.

— Наистина имаше, но беше затворено, както и прозорецът. Никой не се сети за него.

— Грешка. Защото ако се бяха сетили, щяха да видят, че е било отворено.

— И как?

— Предполагам, че подобно на всички останали, то се отваря с помощта на сплетена тел с халка в долния си край.

— Да.

— И тази халка висеше между прозореца и шкафа? — Да, но не разбирам…

— Ето как. През един прорез, направен в стъклото, е могло, с помощта на някакъв инструмент — да кажем метална пръчка с кука в края — да се улови халката, да се натисне и отвори.

Графът се засмя подигравателно:

— Отлично, отлично! Как ги редите! Само че забравяте едно, господине — това, че в стъклото не е направен прорез.

— Имало е прорез.

— Хайде де, щяха да го видят.

— За да видят, трябва да гледат, а не са гледали. Прорезът съществува, невъзможно е да не съществува, по дължината на стъклото до маджуна… вертикално, разбира се.

Графът стана. Изглеждаше свръхвъзбуден. Кръстоса няколко пъти салона с нервна крачка и приближавайки се до Флориани, рече:

Нищо не е променено там, горе, от онзи ден… никой не е стъпил в кабинета.

— В такъв случай, господине, от вас зависи да се уверите, че моето обяснение съвпада с действителността.

— То не съвпадаше с никой от фактите, установени от правосъдието. Вие нищо не сте видели, вие нищо не знаете и вървите против всичко, което видяхме, и всичко, което знаем.

Флориани сякаш не забелязваше раздразнението на графа и рече с усмивка:

— Боже мой, господине, мъча се да разбера, това е всичко. Ако се лъжа, докажете грешката ми.

— Незабавно… Признавам, че с течение на времето вашата увереност…

Г-н дьо Дрьо предъвка още няколко думи, после внезапно се отправи към вратата и излезе.

Нито една дума не бе казана. Чакаха тревожно, сякаш самата истина щеше да се поява и мълчанието бе необичайно тежко.

Най-после графът се появи в рамката на вратата. Той беше блед и особено развълнуван. Каза на своите приятели с треперещ глас:

— Моля за извинение… разкритията на господина са така неочаквани… никога не бих помислил…

Жена му жадно го попита:

— Говори… моля те… какво има? Той смотолеви:

— Процепът съществува… точно на посоченото място… по дължината на стъклото…

Той хвана рязко ръката на кавалера и почти му заповяда:

— А сега, господине, продължете… признавам, че имахте право дотук; но това не е краят… отговорете… какво е станало според вас?

Флориани бавно се освободи и малко след това каза:

— Добре, според мен ето какво е станало. Лицето, знаейки, че г-жа дьо Дрьо отива на бала с колието, е поставило моста, докато ви е нямало. То ви е наблюдавало през прозореца и е видяло как скривате накита. Щом сте излезли, то е прерязало стъклото и е изтеглило халката.

— Така да е, но разстоянието е твърде голямо, за да може през малкото прозорче да се стигне дръжката на прозореца.

— Щом не е могло да го отвори, значи е минало през самото прозорче.

— Невъзможно, няма такъв слаб мъж, който да мине оттам.

— Тогава не е мъж.

— Как така?

— Няма съмнение. Щом проходът е много тесен за мъж, значи е било дете.

— Дете?

— Не ми ли казахте, че вашата приятелка Анриет имала син?

— Наистина… син, който се наричаше Раул.

— Безкрайно вероятно е този Раул да е извършил кражбата.

— Какво доказателство имате за това?

Какво доказателство?… Доказателства не липсват… Така например…

Той замълча и се замисли за няколко секунди. После поде:

— Ето например това мостче, малко вероятно е детето да го е донесло отвън и да го отнесе, без това да се забележи. В нишата, която Анриет е ползвала като кухня, е имало, нали, полици на стената, където са поставяли тенджерите.

— Две полици, доколкото си спомням.

— Трябва да се провери дали дъските са наистина фиксирани на носещите дървени подпори. В противен случай ние ще имаме правото да мислим, че детето ги е отковало, а после ги е закачило една за друга. Може би, тъй като е имало готварска печка, ще е възможно да се намери куката на печката, с която навярно си е послужило, за да отвори прозорчето.

Без да каже дума, графът излезе и този път присъствуващите не усетиха дори малката тревога от неизвестността, която бяха изпитали първия път. Те знаеха, те бяха абсолютно сигурни, че предвижданията на Флориани са верни. От този човек се излъчваше такова силно чувство на сигурност, не като да извежда фактите един от друг, а сякаш разказва събития, чиято автентичност е лесно да се провери.

Никой не се изненада, когато на свой ред графът заяви:

— Точно детето е, точно то, всичко го потвърждава.

— Видяхте дъските… куката?

— Видях… дъските са разковани… куката е още там. Госпожа дьо Дрьо възкликна:

— То е… Искате да кажете по-скоро, че е майка му. Анриет е единствената виновница. Тя е принудила сина си…

— Не — възрази кавалерът, — майката няма никакво участие.

— Хайде де! Те живеят в една и съща стая. Детето не би могло да действува без знанието на Анриет.

— Те живеят в една и съща стая, но всичко е станало в съседната, през нощта, докато майката е спяла.

— А колието? — каза графът. — Щяха да го намерят във вещите на детето.

— Моля! То е излизало. Същата сутрин вие сте го заварили пред работната му маса, вече завърнало се от училище. И може би правосъдието щеше да стори по-добре, ако вместо да хаби доводите си срещу невинната майка, беше претърсило там, в чина на детето, помежду учебниците му.

— Така да е, но двете хиляди франка, които Анриет получаваше всяка година, не са ли най-доброто доказателство за нейното съучастничество?

— Ако беше съучастник, би ли ви благодарила за тези пари? И после, не я ли наблюдаваха? А детето си е свободно, то има всички благоприятни условия да изтича до съседния град, да се свърже с някакъв посредник и да му отстъпи на нищожна цена един или два диаманта според случая… с единственото условие — изпращането на парите да стане от Париж, в резултат на което ще има нова сделка през следващата година.

Някаква неопределима тревога потискаше двойката Дрьо-Субиз и техните гости. Наистина в тона, в държането на Флориани имаше и нещо друго освен сигурността, която още от началото тъй силно бе раздразнила графа. Някаква ирония, която изглеждаше по-скоро враждебна, отколкото приветлива и приятелска, както би подобавало.

Графът симулира смях.

— Тази изобретателност ме очарова! Моите поздравления! Какво блестящо въображение!

— О не, не — възрази сериозно Флориани, — аз не си въобразявам, само припомням обстоятелствата, които неизбежно са били такива, каквито ви казвам.

— Какво знаете вие?

— Това, което самият вие ми казахте. Представям си живота на майката и на детето там далеч, в затънтената провинция, болестта на майката, хитростите и измислиците на малкия, за да продаде камъните и да спаси майка си или поне да облекчи последните й часове. Болестта я отнася. Тя умира. Минават години. Детето расте, става мъж. И тогава — тук ще си призная, че давам пълен ход на въображението си — да предположим, че този човек изпитва нуждата да се върне по местата, където е минало детството му, да ги види отново, да намери отново тези, които са подозирали, обвинили неговата майка… помислили ли сте колко вълнуваща може да бъде една такава среща в старата къща, където са се разбили перипетиите на драмата?

Думите кънтяха няколко секунди в тревожното мълчание и върху лицата на г-н и г-жа дьо Дрьо се четяха и отчаяното усилие да разберат, и страхът, ужасът, че могат евентуално да разберат. Графът промълви:

— Кой сте всъщност вие, господине?

— Аз? Ами кавалерът Флориани, когото срещнахте в Палермо и бяхте така добър да поканите у вас вече неведнъж.

— Тогава, какво означава тази история?

— О, абсолютно нищо! Това е просто игра от моя страна. Опитвам се да си представя радостта, която синът на Анриет, ако е още жив, би изпитал, ако можеше да ви каже, че е единственият виновник и че го е направил, защото майка му е била нещастна, очаквала е скоро да загуби мястото си на… прислужница, от което се е препитавала, и защото детето е страдало да гледа майка си нещастна.

Той говореше със сдържано вълнение, полуизправен, над графинята. Нямаше място за съмнение. Кавалерът Флориани не можеше да бъде никой друг освен сина на Анриет. Всичко в неговото държане, в думите му го потвърждаваше. Впрочем не беше ли това явното му намерение, желанието му да бъде разпознат като такъв?

Графът се поколеба. Какво поведение трябваше да възприеме към дръзката личност? Да позвъни? Да предизвика скандал? Да разобличи този, който на времето го бе обрал? Но това беше тъй отдавна. А и кой би признал за вярна тази абсурдна история с виновното дете? Не, по-добре да се примири, да се престори, че не е схванал истинския смисъл. И приближавайки се към Флориани, графът се провикна засмян:

— Вашият роман е много забавен и много любопитен. Кълна се, че ме завладя. Но според вас какво е станало с този млад мъж, този образцов син? Надявам се, че не се е спрял дотук по един тъй хубав път?

— О, положително не.

— Нали? След такъв дебют! На шест години. Да вземе „колието на кралицата“, прочутото колие, което така силно желаеше Мария Антоанета.

— И да го вземе — забеляза Флориани, влизайки в играта на графа, — да го вземе, без това да му създаде и най-малката неприятност, без някой да се сети да разгледа стъклата или да забележи, че первазът на прозореца е много чист, този перваз, който е почистил, за да заличи стъпките си по дебелия слой прах… Признайте, че има какво да завърти главата на едно хлапе на неговите години. Значи било е лесно? Значи било е достатъчно да пожелаеш и да протегнеш ръка? Бога ми, той пожелал…

— И протегнал ръка.

— Двете ръце — смееше се кавалерът.

Всички изтръпнаха. Каква тайна криеше животът на така наречения Флориани? Колко необикновен би трябвало да бъде животът на този авантюрист, гениален крадец на шест години, който днес, с изискаността на артист, търсещ силни усещания, или само за да задоволи чувството си за мъст, току-що бе предизвикал жертвата си в собствения й дом — дръзко, безумно и все пак с цялата безукорност на благовъзпитан гост.

Той стана и пристъпи към графинята, за да се сбогува. Тя понечи да се отдръпне, но се овладя. Той се усмихна.

— О, госпожо, вие се страхувате! Нима прекалих с моите номера на салонен магьосник?

Тя се овладя и отговори със същата подигравателна непринуденост:

— Съвсем не, господине. Напротив, легендата за този добър син много ме заинтересува и съм щастлива, че моето колие е допринесло за една тъй блестяща съдба. Но не мислите ли, че синът на тази… жена, на тази Анриет, се е подчинявал най-вече на своето призвание?

Усетил стрелата, той трепна и отвърна:

— Убеден съм, че е така и че това призвание трябва да е било много сериозно, за да не се разочарова детето.

— Как така?

— Ами така, сама знаете — повечето от камъните бяха фалшиви. Истински бяха само няколкото диаманта, откупени от английския бижутер, а другите бяха продадени поради неумолимите изисквания на живота.

— Това все пак е „колието на кралицата“, господине — каза надменно графинята, — и ето какво, така поне ми се струва, не е можел да разбере синът на Анриет.

— Трябва да е разбрал, госпожо, че истинско или фалшиво, колието е било преди всичко едно труфило, нещо показно.

Г-н дьо Дрьо направи един жест. Жена му веднага го спря.

— Господине — каза тя, — ако човекът, за когото намеквате, има някакво чувство за свян…

Тя спря, смутена от спокойния поглед на Флориани. И повтори:

— Ако този човек има някакво чувство за свян?

Тя почувствува, че няма да спечели нищо, ако му говори по този начин, и без да иска, въпреки яростта и възмущението си, цялата разтреперана от наранена гордост, му обясни почти учтиво:

— Господине, легендата твърди, че след като колието е попаднало в ръцете на Рето дьо Вилет и той, заедно с Жана дьо Вило, изтръгнал всички диаманти, не е посмял да посегне на обковката. Той разбрал, че диамантите са само украса, само едно допълнение и че обковката е същността на творбата, самото творение на артиста и се отнесъл с внимание към нея. Смятате ли, че и този човек го е разбрал?

— Не се съмнявам, че обковката съществува. Детето я е ценило.

— Е, добре, господине, ако ви се случи да го срещнете, кажете му, че задържа несправедливо една от онези реликви, които са собствеността и славата на някои семейства и че той е изтръгнал камъните, но с това „колието на кралицата“ не е престанало да принадлежи на дома Дрьо-Субиз. То е наше — като името, като честта ни.

Кавалерът отвърна просто:

— Ще му кажа, госпожо.

Той се поклони пред нея, поздрави графа, поздрави един по един всички останали и излезе.

Четири дни след това г-жа дьо Дрьо намери върху нощната си маса една червена кутия с герба на кардинала. Отвори я. Беше „колието на кралицата“.

Но тъй като всичко в живота на един човек, загрижен за единството и логиката, трябва да води към една цел — и тъй като малко реклама никога не вреди, — на следния ден „Еко дьо Франс“ публикува следните сензационни редове:

„Колието на кралицата“ — прочутият накит, откраднат някога от семейство дьо Дрьо-Субиз, бе намерен от Арсен Люпен. Арсен Люпен побърза да го върне на законните му притежатели. Може само да се приветствува подобно деликатно и рицарско отношение.