Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss Rememberend, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 67 гласа)

Девета глава

— Е?

Усещането от движението на устните му по косата й бе страхотно.

— Е, какво? — Тя се гушна в него, наслаждавайки се на топлината на тялото му след бурното любене допреди малко.

— Ще се омъжиш ли за мен? — Той пъхна ръка под блузата и погали гърдите й. Само преди минути тя бе лежала гола и незащитена от устните му. Любовта бе разпалила страстта му и тя с удоволствие бе приела опустошителните му целувки. Сега се наслаждаваше на нежното му докосване.

— Може и да ме убедиш.

Палецът му бе мил и успокоителен.

— Моля те. Обичам те. Този уикенд беше невероятен. Надявам се, че можем да изживеем още хиляди такива. Но аз няма да се задоволя с връзка. Искам да споделяме живота си, не просто една страна от него. Ти не би живяла заедно с един мъж без брак, а и аз вярвам в пълното обвързване. Омъжи се за мен, Шели.

Тя премести глава, така че да може да го погледне в очите.

— Сигурен ли си, Грант? Аз съм момиче от малко градче, не съм космополитна като жените, с които си свикнал.

— Аз съвсем не бях светският мъж, за който ме представи пресата след смъртта на Миси. А даже и да бях, пак искам само теб.

— Предполагам, че се разбрахме в такъв случай — каза тя меко. А когато веждите му се извиха въпросително, добави: — Защото откакто се помня, винаги съм искала само теб.

 

 

Грант малко се впечатли от враждебната атмосфера, която цареше в кабинета на ректора Мартин, когато нахлу там на следващата сутрин. Без дори да се огледа в покритото с килим преддверие, пристъпи към секретарката, подпря ръце на бюрото й и се наведе заплашително.

— Съвсем навреме съм — изрече той.

Секретарката примигна към него през дебелите стъкла на очилата си и облиза тънките си устни.

— Той… той ще се срещне с вас веднага щом приключи с мисис Робинс.

С поклащане на сребристосинята си коса, оформена в прическа, наподобяваща кошер, тя посочи единствената друга личност в помещението. Шели седеше до стената на един от простите неудобни столове.

Грант се извъртя на пети и чак сега я забеляза. Устните му гневно се свиха. Той хвърли един унищожителен поглед към секретарката, после прекоси мрачната стая и отиде при Шели. Без никакво притеснение, хвана ръката й и я стисна здраво, като седна на стола до нея.

— Значи и ти си получила покана — промълви той. Погледна към плика с монограм, досущ като този, който му бе връчен от куриер сутринта. В плика имаше покана да се яви в офиса на ректора в десет сутринта за обсъждане на въпрос от най-неотложно значение.

— Да. Един млад мъж ми я донесе тази сутрин. Опитах се да ти се обадя, но вече бе излязъл.

— Добре ли си? — Той успокоително потърка опакото на дланта й с палеца си. Очите му разтревожено оглеждаха лицето й.

— Да — отвърна тя и се усмихна нежно. — Само дето не спах много добре.

Когато я бе отвел вкъщи след разходката им и двамата бяха решили, че е по-добре той да не остава при нея за нощта, както и тя да не остава при него, докато не се оженят.

— Нито пък аз. Не знаех къде да си сложа ръцете.

— Шшшт! — скара му се тя, изчервявайки се.

— Нямах търпение да те видя тази сутрин, а сега пък това. — Грант взе плика от ръката й и плесна с него по дланта си.

— За какво… ъъм… — Шели стрелна поглед към секретарката, която изобщо не се опитваше да прикрие любопитството си. — За какво, мислиш, е всичко това? — попита тя шепнешком.

Той я погледна с изражение, което комбинираше разкаяние и пакостливост.

— Знаеш много добре за какво е това, както и аз.

Тя кимна намръщено.

— Мислиш ли, че Пру Цимерман е изпълнила заканата си?

— Може би. Сигурен съм, че ще се опита да ни нарани по един или друг начин. — Той удряше с юмрук по бедрото си. — По дяволите! Не ме интересува какво си мислят за мен, но не ми харесва да ме третират като някой първокурсник, заловен по бели гащи.

Шели пребледня и той промърмори.

— Извинявай. Лошо си подбрах думите.

Когато се погледнаха и си спомниха миговете, които бяха споделили, направиха нещо напълно неочаквано. Засмяха се. Засмяха се от чудесното усещане, че са заедно и се обичат. Ужасеното изражение на секретарката ги накара да прихнат още по-силно.

Тя още им хвърляше предпазливи погледи, когато прозвуча бученето на интеркома.

— Да? — заговори тя срещу светналата лампичка на централата. — Разбира се. — Насочи воднистите си очи към Шели. — Ректорът Мартин желае да се срещне първо с Вас.

Шели се изправи, но Грант също скочи на крака.

— Ще се срещне и с двама ни — възпротиви се той и закрачи към страшната врата.

— Грант. — Шели го хвана за ръкава. — Аз нямам нищо против. Наистина.

— Но аз имам. Няма да му позволя да те изнудва. Влизаме заедно. — Направи още една крачка решително, но тя пак го задържа.

— Войнствеността може да не е най-добрият подход.

Той се обърна към нея и въздъхна тъжно. После се усмихна и я побутна към вратата, смекчавайки малко изражението и походката си.

— Ти можеш да си ми много полезна. По всякакъв начин.

Ректорът Мартин седеше зад бюрото си, но се изправи, когато Шели пристъпи в стаята. Той бе придобил добродушно изражение, което веднага се промени в неодобрение, щом видя, че Грант я следва.

— Помолих да се видя с мисис Робинс насаме.

— Тя се съгласи да се срещнем с Вас заедно, ректор Мартин — отвърна Грант.

Удивена, Шели се извърна, за да види това същият мъж ли е, който бе с нея в преддверието. Тонът на Грант бе изтъкан от уважение и покорство.

Но очевидно шефът на университета не смяташе да им прости, независимо от почтителността в тона на Грант.

— Седнете, моля — изрече високомерно той.

Грант й подаде стола да седне и се настани до нея.

Тя кръстоса крака и благоприлично придърпа полата си върху колената. Грант седеше и се взираше в каменното лице на ректора с учтив интерес.

— Надявах се да избегнем този разговор — започна ректорът нравоучително като краля, който се извинява на престъпника, преди да му отсекат главата. — Тъй като това е институция, спонсорирана от църквата, обществото ни наблюдава много внимателно, много повече, отколкото това става с преподавателите в обществените университети. Вашият… интерес… един към друг вероятно не би бил забелязан някъде другаде, но тук той е станал обект на внимателно разглеждане и критика… Вие, мистър Чапмън, дойдохте при нас с един подозрителен ореол над главата си. Честно казано, вие ни разочаровахте. Ние…

— С качествата ми на преподавател?

Ректорът изглеждаше раздразнен, че Грант е нарушил потока на мислите му.

— Хъм… не. Ще бъда неточен, ако не отбележа, че шефът на вашата катедра намира работата ви за похвална.

Грант се усмихна широко и въздъхна с преувеличено облекчение.

— Е, олекна ми да чуя това.

— Обаче — продължи ректорът сурово — вашият морал е също толкова важен в този университет, колкото и преподавателските ви качества. — Той ги погледна строго, показвайки, че е стигнал до същината на проблема. — На моето внимание бе сведено, от един от най-нашите… най-щедри… спонсори, че вие живеете заедно. Намираме това за отвратително и неприемливо. Той ни заплаши, че ще оттегли едно дарение, вече предназначено за новата сграда на природонаучния факултет, ако вие, мисис Робинс, не бъдете изключена, а Вие, мистър Грант, не бъдете освободен от поста си веднага след приключване на семестъра.

— Но…

Грант хвана Шели за ръката и потуши гневния й изблик.

— Може ли да попитам кой е нашият обвинител?

— Не мисля, че самоличността му е от значение. Той е много известен лекар в Оклахома Сити. Дъщеря му е учила в нашия университет, както и самият той преди това.

Една мисъл проблесна в главата на Шели. Тя погледна към Грант, за да види дали той споделяше подозренията й. Гневното му изражение подсказваше, че е така. Някак си той успя да се овладее.

— Мисля, че знам кого имате предвид, както и защо един така зает, известен лекар, както го описахте, може да се интересува от любовния живот на двама души, които дори не познава. Разбирате ли, имах лошия късмет да се запозная с бъдещия му зет.

Юмрукът на ректора Мартин се стовари върху бюрото.

— Мистър Чапмън…

— Позволете — продължи Грант, като вдигна и двете си ръце. — Мисис Робинс и аз ще се женим следващата събота, д-р Мартин. Не мисля, че бихме могли да демонстрираме по по-ясен начин чувствата си един към друг. Никъде в договора ми или в устава на университета не се споменава, че преподавателят няма право да се ожени за жената, която обича. Фактът, че тази жена е студентка в това учебно заведение, не би трябвало да има някаква връзка с въпроса… Кажете също така на „щедрия си спонсор“, че ако смята да продължава да се меси, познавам някои известни представители на пресата, които с удоволствие биха си наточили зъбите за тази история. Някои от тях чувстват, че ми дължат услуга. Прекалиха в отношението си към мен при онази история във Вашингтон и после ми се обадиха да ми кажат, че са размислили около потресаващите разкрития, които изписаха по мой адрес. С удоволствие биха облекчили съвестта си, като ми се издължат… Само един телефонен разговор и историята за предстоящата сватба и дискриминационното отношение от страна на университета ще бъде заклеймено в заглавията на вестниците из цялата страна. Вие се опасявате, че нашата любов ще навреди на репутацията на този университет? Не мисля, че даже започвате да предвиждате какъв фурор може да предизвика едно телефонно обаждане. Помислете си по този въпрос — завърши той кратко. Изправи се и подаде ръка на Шели. — Шели! — обърна се към нея, като я възнагради с топлата си, успокояваща усмивка.

Тръгнаха към вратата, но преди да изминат половината разстояние, ректорът ги спря.

— Чакайте! — извика той паникьосано.

Те бавно се извърнаха с лице към него. Той навлажни нервно устните си с език, потри длани надолу по сакото си, сякаш да ги изтрие.

— Нямах представа, че възнамерявате да се ожените. И то толкова скоро. Разбира се, това хвърля напълно различна светлина върху ситуацията. Веднага щом я обясня на… хм… д-р… нашия спонсор, сигурен съм, че той ще прояви разбиране.

Спря, надявайки се да чуе благодарности. Грант невъзмутимо се взираше в него. Мартин направи усилие да се усмихне, но не успя.

— Шефът на катедрата Ви е повече от доволен от начина, по който се справяте с лекциите си, мистър Чапмън. Може дори да бъдем убедени да Ви предложим увеличение на заплатата веднага щом управителният съвет преразгледа договора Ви. — Той отново изтри ръце в сакото си. — А мисис Робинс е в списъка на отличните студенти още от първия си семестър тук, всъщност никога не е съществувала възможността да я изключим.

— Да. Това би било абсурдно, нали? Довиждане, ректор Мартин.

— Довиждане — добави Шели, докато Грант я водеше към вратата.

Когато той внимателно я затвори зад тях, Шели се обърна към него и прималяла се облегна на рамото му.

— Даръл. Как е могъл? — прошепна тя.

— Защото е един егоист, дребен негодник, ето защо.

Скандализираното изхълцване на секретарката привлече вниманието им към нея. Тя ги гледаше втренчено, а ръката й се бе вкопчила в плата на блузата, покриваща мършавите й гърди, сякаш да се защити.

— О, за бога, да излизаме от тук, преди да съм направил нещо прибързано.

 

 

Дните минаваха бързо, защото и двамата бяха заети. Шели спазваше учебната си програма, както обикновено, а Грант трябваше да подготвя и изнася лекциите си. На неговите лекции тя продължаваше да сяда в задната половина на залата и да не се набива на очи.

Прекарваха колкото може повече време заедно денем. Грант оставаше в апартамента си само колкото да си вземе пощата и да поспи няколко часа, след като късно вечер се прибираше от къщата на Шели.

— Не знам защо плащам наем — каза й той. — Съседът ми каза, че някой ме е търсил днес. Куриерска услуга или нещо такова.

Бяха решили, че той ще намери друг наемател за неговия апартамент и ще живеят в нейната къща, докато тя завърши.

— При теб е по-просторно — бе заявил Грант практично. — Мога да превърна свободната спалня в кабинет.

— Ами кабинет за мен?

— Ще споделяме този.

— Има място само за едно бюро и стол.

— Може да седиш в скута ми.

— В никакъв случай.

— Добре. Тогава аз ще седя в скута ти.

Тя отчаяно се опитваше да остане сериозна.

— Може да започна да мисля за теб само като сексуален обект.

Той я сграбчи, придърпа я към себе си и я притисна към тялото си, което постоянно копнееше за нейното.

— Дано всички имат такъв късмет като мен.

Съобщиха на родителите й за сватбата и след първоначалния шок и след един дълъг успокояващ разговор с Грант те обещаха да са налице в неделя следобед.

Сега Шели бе напълно уверена в решението си да се омъжи за Грант. Нежната му загриженост нямаше нищо общо с егоцентричността на Даръл. Въпреки че в характера на Грант имаше известно безразсъдство, някакъв бунтарски дух, тя си признаваше, че това бе част от очарованието му. Също така осъзнаваше, че това не бе продължение на юношеското й влюбване. Тя обичаше този мъж, а не просто изживяваше спомена за чувствата, които бе изпитвала преди години. А те двамата дори бяха превъзмогнали петното, което искаха да лепнат на връзката им — ако сребърният поднос, изпратен от Управителния съвет за младоженците, бе някакъв знак за това.

Сега вече нищо не можеше да попречи на щастието им.

 

 

— О, Грант! — извика изненадано тя и без да иска си удари крака в прага.

Той се подпираше на рамката на вратата и не можеше да направи нищо, защото бе избухнал в смях.

— Помислих си, че са родителите ми — каза Шели сърдито.

— Много по-стар ли изглеждам от теб?

— Не се прави на остроумен. Не трябва да си тук. Не трябва да виждаш булката преди сватбата.

Тя му препречваше пътя навътре. Бе облечена само с една нощница, която стигаше до средата на бедрата й. Косата й бе навита на ролки и лицето й бе намазано с дебел слой ментовозелена маска.

— Това е глупаво — каза той, като си проправи път покрай нея. Носеше кашон с книги и един куфар. — Трябваше да започна да пренасям част от багажа си. Нали ще живея тук, ако си спомняш.

— Не знам — отвърна тя все още разтревожена. — Може и да си променя мнението.

Грант само се разсмя.

— Ще оставя тези книги в свободната спалня.

— Ще си измия лицето даже и да избързам с пет минути — измърмори си Шели, после високо му извика:

— Няма да ме упрекваш, ако кожата ми не е искряща и неотразима като на булка. Ти ще си виновен.

— Кожата ти си е прекрасна — отвърна малко по-късно той. Завари я в банята, след като бе подредил книгите си в библиотечката, която бяха приготвили за тази цел по-рано през седмицата. Тя бе измила маската от лицето си и умело се бе гримирала. Сега развиваше ролките от косата си.

Като го зърна в огледалото, видя, че той не гледа лицето й, а голите й бедра. Разпаленото желание в очите му я зарази и събуди искрите на собственото й желание.

— Може би трябва да отидеш в другата стая и да изчакаш родителите ми и брат ми да пристигнат.

— Навярно би трябвало — съгласи се Грант не особено убедено, като внимателно проследяваше всяко движение на четката й за коса, която разресваше гъстите тъмни кичури. Той не бе пропуснал и полюшването на гърдите й всеки път, когато тя раздвижеше вдигнатите си ръце.

— От друга страна, те няма да пристигнат преди обяд. Имаме известно време.

Тя с усилие отдели погледа от неговия. От една седмица не се бяха любили и ако копнежът му бе поне колкото нейния, той го разяждаше отвътре като изгладняло чудовище.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя, докато леко навлажняваше косата си.

Тъмният му костюм, бледо синята риза и строгата вратовръзка изглеждаха неуместно официални на фона на интимната атмосфера на банята.

— Благодаря — отвърна той разсеяно. Гледаше към шията й и броеше всяко пулсиране на вената в съблазнителната ямичка в основата й. — Ти също.

— Но аз… аз още не съм облечена. — Тя се обърна към него, останала без дъх.

— Точно това имам предвид. — Гласът му бе станал дрезгав от възбуда. Зениците му се бяха разширили и почти изпълваха ирисите му. Видя се отразена в тях, после видя как ръцете й се вдигат и обгръщат врата му.

— Става късно. Трябва да се обличам.

Беше я прегърнал и заровил лице отстрани на шията й.

— Да. Отивай да се обличаш. Не ме оставяй да попреча на това, което трябва да свършиш.

През цялото време, докато говореше, ръцете му повдигаха края на нощницата й. Първо пръстите му, после и дланите му се плъзнаха под ластика на бикините й, обхванаха ханша и го придърпаха към него.

Устните й трескаво потърсиха неговите и се сляха с тях. Тя отвърна на натиска му, като завъртя леко ханш в няма молба той да утоли копнежа, който я измъчваше. Грант я повдигна и я отнесе в спалнята, където я остави до леглото. Тя се пребори с токата на тънкия му колан, после свали ципа на панталона му. С разтреперани ръце се освободи от прозрачните си бикини, които никак не бяха успели да попречат на милувките му.

Той разхлаби възела на вратовръзката си и рязко я издърпа през глава, след като безцеремонно бе пуснал сакото си на пода. Измъкна се от панталона си, свали обувките и чорапите си, като очите му не се отделяха от нея — тя легна и разтвори нощницата си. Едва бе успял да разкопчае ризата си, когато се отпусна на колене.

Издърпа я отгоре си и първо с очи, после с ръце и накрая с устни изрази обожанието си. Цялата любов, която изпитваше към нея, намери израз в сладките целувки на устните му. И двамата си нашепваха нежни любовни думи в хармония, като някакъв дълго репетиран напев. Той позна момента, когато тя вече не издържаше, притисна твърдите си гърди към нея и се скри в копнеещото й тяло. Всеки тласък бе като любовна песен, композирана от неговото тяло за нейното. Страстта му експлодира в момента, когато тя премина границата на вселената, и виковете им се извиха в кресчендо.

Заситен, той се отпусна до нея и положи глава на гърдите й. Тя го обгърна и с нежни пръсти започна да милва лицето му.

Грант се надигна колкото да целуне гърдите й, изразявайки възхищението си от всичко, което я правеше жена. Блажената умора, която изпитваше, се отразяваше в сънените му очи, от които струеше мекият блясък на любовното удовлетворение.

С върха на пръста си очерта подпухналата й долна устна и докосна трапчинките й.

— Не знам какво да очаквам от сватбата — прошепна той, — но меденият месец ще е страхотен.

 

 

Шели закопча клипса на перлената си обица, докато бързаше към всекидневната. Грант бе вече там, за да посрещне родителите й. Той се здрависа с баща й и заговори любезно с майка й.

Тъкмо се бе заел да завързва наново възела на вратовръзката си, когато на вратата се бе звъннало. Срещна очите й в огледалото, което използваше, за да се види над рамото й.

— Още една целувка и нямаше да успеем — подхвърли той закачливо. Докато намъкваше сакото си, я целуна леко по бузата. — Изцапала си се със спирала точно под лявото око.

— А ти имаш влакънца от килима по ревера — отвърна му тя с престорен шепот. Грант ги изчетка и се втурна навън от спалнята.

Тя оправи грима си, приглади косата си, провери да не е забравила нещо съществено в бързината и после се забърза към гостите.

Настана оживление, когато Шели сърдечно се прегърна с родителите си, получи комплиментите им за копринения си костюм в прасковен цвят, съчетан със сивкавосиня блуза, и бе затрупана от подаръците, изпратени от приятели и съседи от родния й град.

— Бил, брат ми, очевидно закъснява — отбеляза Грант. — Той и жена му ще дойдат с кола от Тълса.

Шели бе благодарна на родителите си за лекотата, с която приеха бъдещия й съпруг, и за мигновеното разбирателство, което се установи помежду им.

— Ще пиете ли кафе? — предложи тя.

— Добре ще ни дойде след пътуването — отвърна баща й.

Звънецът на вратата и телефонът иззвъняха едновременно.

— Аз ще се погрижа за телефона и кафето — каза Грант, — а ти отвори вратата. Вероятно е Бил, така че му се представи. — Той бързо прегърна Шели и се втурна към кухнята.

Шели отвори широко вратата и учтивата й усмивка бе заменена от въпросителна.

— Да? — попита тя униформения мъж, който стоеше на верандата.

— Тук ли е Грант Чапмън?

— Да. А Вие сте?

— Заместник-шериф Картър, мадам. Мога ли да видя мистър Чапмън.

— Беше Бил — обясни Грант, като се върна в хола. — Закъсняват и… Какво става?

— Мистър Чапмън? — попита заместник-шерифът.

— Да.

Той постави призовката в ръката на Грант.

— Какво е това? — попита Грант.

— Призовка. Трябва да се явите в гражданския съд в петък сутринта. Срещу Вас е заведено дело.

— Съд… дело? — заекна Грант. — Какво дело?

Очите на заместник-шерифа огледаха стаята. Видя хубавата млада жена, мъжа, който очевидно изглеждаше като младоженец в тъмния си костюм. На масичката за кафе имаше красиво опакован сватбен подарък и кутия от цветарски магазин, под целофанения капак, на която се виждаше орхидея.

Той не можа да погледне Грант в очите, когато каза с притеснение и съжаление:

— Дело за бащинство.