Бека Фицпатрик
Ш-ш-шт (25)

Двадесет и четвърта глава

Лежах по гръб, фланелката ми попиваше влагата под мен, стръкчета трева боцкаха голата кожа на ръката ми. Луната на небето бе тънко сърпче, катурната на една страна усмивка. Всичко беше притихнало, чуваше се само далечният грохот на гръмотевица.

Примигнах няколко пъти, за да помогна на очите си да привикнат с оскъдната светлина. Когато завъртях глава настрани, пред очите ми се очерта симетрична група клонки, щръкнали от тревата. Надигнах се съвсем бавно. Не можех да откъсна поглед от двете черни очни ямки, които се взираха в мен точно над извитите клони. Съзнанието ми заработи напрегнато, за да разпознае образа. И после ме връхлетя страховитото прозрение. Лежах до човешки скелет.

Изпълзях назад, докато не опрях в желязна ограда. Ориентирах се в този объркан и смущаващ миг и възстанових последния си спомен. Докосвах белезите на Пач. Намирах се някъде в неговата памет.

В мрака се понесе глас — мъжки и смътно познат, пееше тихичко. Обърнах се по посока на гласа и се озовах срещу лабиринт от надгробни плочи, които се нижеха като плочки домино в мъглата. Върху един от тях беше клекнал Пач. Носеше само дънки и тъмносиня фланелка, макар нощта да не беше топла.

— Дошъл си да наобиколиш мъртвите ли? — обади се познат глас: звучен, грубоват и ирландски. Риксън. Беше се излегнал върху един надгробен камък срещу Пач и го гледаше. Прокара палец по долната си устна.

— Нека позная — решил си да завладееш мъртвите, нали? — попита той, клатейки глава. — В орбитите на очите ти се гърчат ларви… а другите ти отверстия може да са още по-зле.

— Ето затова те държа край себе си, Риксън. Винаги гледаш на нещата от хубавата им страна.

— Тази нощ греят звездите на хешван — оповести Риксън. — Каква работа имаш да се мотаеш край гробовете?

— Размишлявам.

— Размишляваш ли?

— Това е процес, при който човек използва мозъка си, за да взима рационални решения.

Ъгълчетата на устата на Риксън увиснаха.

— Започвам да се притеснявам за теб. Хайде, време е да вървим. Чонси Ланже и Барнабас ни чакат. Луната се променя в полунощ. Признавам, че съм хвърлил око на една женска в града — измърка той като котка. — Знам, че ти ги обичаш червенокоси, но на мен ми харесват руси, а вмъкна ли се в тялото, възнамерявам да довърша работата с една блондинка, която ми мяташе влюбени погледи преди време.

Тъй като Пач не помръдна, Риксън каза:

— Откачи ли? Трябва да вървим. Клетвата за вярност на Чонси? Не си ли спомняш? Добре, ще ти припомня. Ти си паднал ангел. Ти нямаш чувства. Тоест, до тази нощ. Следващите две седмици са подаръкът, който ти прави Чонси. Неохотно, нека ти напомня — добави той със съучастническа усмивка.

Пач му метна кос поглед.

— Какво знаеш за „Книгата на Енох“?

— Каквото знае всеки паднал ангел — почти нищо.

— Чувал съм, че в „Книгата на Енох“ има една история за паднал ангел, който става човек.

Риксън се преви от смях.

— Умът ли си изгуби, приятел? — Долепи длани, за да наподоби отворена книга. — „Книгата на Енох“ е детска приказка. При това явно увлекателна. Накарала те е да се размечтаеш.

— Искам човешко тяло.

— Ще си най-щастлив след две седмици в тялото на нефилим. Наполовина човек е по-добре от нищо. Чонси не може да промени стореното. Дал е клетва и трябва да я спази. Като миналата година. И като по-миналата…

— Две седмици не стигат. Искам да съм човек. Постоянно. — Очите на Пач се забиха в очите на Риксън и го предизвикаха само да посмее да се изхили отново.

Риксън прокара пръсти през косата си.

— „Книгата на Енох“ е измишльотина. Ние сме паднали ангели, не сме хора. Никога не сме били хора и никога няма да бъдем. Точка по въпроса. А сега спри да се лигавиш и ми помогни да се ориентирам накъде е Портланд. — И проточи шия към мастиленосиньото небе.

Пач скочи от надгробния камък.

— Ще стана човек.

— Разбира се, приятел, разбира се.

— В „Книгата на Енох“ пише, че трябва да убия своя васал нефилим. Трябва да убия Чонси.

— Не, не трябва — отговори Риксън с нотка нетърпение. — Трябва да го обсебиш — да завземеш тялото му и да го използваш като свое собствено. Не искам да те обезсърчавам, обаче не можеш да убиеш Чонси. Нефилимите не умират. Замислял ли си се над това? Ако можеше да го убиеш, не би могъл да го обсебваш.

— Ако го убия, ще стана човек и няма да се налага да го обсебвам.

Риксън присви вътрешните ъгълчета на очите си, сякаш усещаше, че аргументите му остават нечути и това му причиняваше главоболие.

— Ако можехме да убием нефилим, досега щяхме да сме намерили начин да го направим. Съжалявам, че ти го казвам, приятел, но ако скоро не се озова в обятията на онази русата, мозъкът ми ще се изпържи. И някои други части на…

— Имам два избора — каза Пач.

— Ъ?

— Да спася човешки живот и да стана ангел-пазител, или да убия васал нефилим и да стана човек.

— Нова порция щуротии от „Книгата на Енох“, така ли?

— Дабрия ме посети.

Риксън се ококори и изсумтя насмешливо.

— Твоята откачена бивша? Какво търси тук долу? Паднала ли е? Изгубила си е крилете, нали?

— Дойде да ми каже, че ще си получа крилете обратно, ако спася човешки живот.

Риксън се ококори още повече.

— Ако й имаш доверие, направи го. Какво му е лошото да си пазител? Да предпазваш смъртните от опасности… Може да е забавно, зависи все пак живота на кой смъртен ще ти възложат.

— Ако имаше избор, какво щеше да направиш? — попита Пач.

— Ами, отговорът ми зависи от едно много важно разграничение. Нафиркал съм се до козирката… или съвсем съм полудял? — Пач не се засмя, затова Риксън продължи сериозно: — Нямам избор. И знаеш ли защо? Защото не вярвам в „Книгата на Енох“. Ако бях на твое място, щях да се опитам да стана пазител. Самият аз донякъде обмислям такава възможност. Жалко, че не познавам хора на прага на смъртта.

Настъпи кратко мълчание, после Пач явно се отърси от мислите си.

— Колко пари можем да съберем преди полунощ? — попита той.

— От карти или от бокс?

— От карти.

Очите на Риксън светнаха.

— Я да видим с какво разполагаме. Красиво момче? Ела тук да те пооправя. — Той прихвана тила на Пач и притисна главата му в сгъвката на лакътя си, но Пач го стисна през кръста и го повали на тревата, където двамата започнаха да се бият с юмруци.

— Добре де, добре! — изрева Риксън и вдигна ръце, за да покаже, че се предава. — Не усещам дали устната ми е разкървавена, но това не означава, че ми се иска цяла нощ да се мотая в този вид. — Намигна му. — Ще ми навреди на шансовете с дамите.

— Ами насиненото око?

Риксън вдигна пръсти към окото си и го опипа.

— О, не! — възкликна той и замахна с юмрук към Пач.

* * *

Дръпнах пръста си от белега на Пач. Кожата на тила ми настръхна и сърцето ми заблъска учестено в гърдите. Пач ме погледна и в очите му долових сянка на несигурност.

Принудена бях да приема, че моментът не е подходящ да разчитам на логичната половина на мозъка си. Може би беше един от онези мигове, когато се налага да прекрачиш отвъд границите. Да престанеш да спазваш правилата. Да приемеш невъзможното.

— Значи със сигурност не си човек — казах. — Наистина си паднал ангел. Лош тип.

Думите ми успяха да изстискат усмивка от Пач.

— Смяташ, че съм лош тип, така ли?

— Ти се вселяваш в телата на хората!

Той потвърди думите ми, като кимна.

— Искаш ли да се вселиш в моето тяло?

— Искам да направя много неща с твоето тяло, но вселяването не е сред тях.

— Какво не му е наред на тялото, което имаш?

— Тялото ми много прилича на стъклено. Истинско, но само външно, отразява заобикалящия ме свят. Ти ме виждаш и ме чуваш, и аз те виждам и те чувам. Усещаш, когато ме докосваш. Аз не те усещам по същия начин. Не мога да се почувствам. Усещам всичко като през стъклена преграда, а единственият начин да преодолея тази преграда е с помощта на човешко тяло.

— Или отчасти човешко.

Устата на Пач се стегна в ъгълчетата.

— Когато докосна белезите ми, видя ли Чонси? — попита той.

— Видях те да разговаряш с Риксън. Той каза, че ти владееш тялото на Чонси две седмици всяка година по време на хешван. Каза, че и Чонси не е човек. Бил нефилим. — Произнесох думата шепнешком.

— Чонси е потомък на паднал ангел и човек. Безсмъртен е като ангел, но има сетивата на смъртните. Падналият ангел, който иска да притежава човешките сетива, може да го постигне в тялото на нефилим.

— След като не можеш да усещаш, защо ме целуна?

Пач прокара пръст по ключицата ми, после се спусна надолу и спря на сърцето ми. Усетих как то бие учестено под кожата ми.

— Защото го усещам тук, в сърцето си — тихо призна той. — Не съм изгубил способността си да изпитвам чувства. — Вгледа се настойчиво в мен. — Нека го кажа така — помежду ни има емоционална връзка.

„Не изпадай в паника“, помислих си. Само че дишането ми вече беше станало по-забързано.

— Искаш да кажеш, че можеш да чувстваш щастие, тъга или…

— Желание. — Едва доловима усмивка.

„Давай напред — казах си. — Не оставяй време на собствените си чувства да се развихрят. Ще се справиш с тях после, когато получиш отговори.“

— Защо падна?

Очите на Пач приковаха моите за няколко секунди.

— От алчност.

— За пари ли? — преглътнах мъчително.

Пач поглади брадичката си. Правеше така само когато искаше да прикрие за какво си мисли, понеже устата издаваше мислите му. Бореше се с напиращата усмивка.

— И за други неща. Мислех, че ако падна, ще стана човек. Ангелите, изкушили Ева, били прогонени на земята и се говореше, че там изгубили крилете си и станали хора. Напуснали небето без пищни церемонии, на които всички да присъстваме. Станало без никакъв шум. Аз не знаех, че крилете им били изтръгнати, нито че са били прокълнати да бродят из земята, жадувайки да обсебват човешки тела. Тогава още никой не беше чувал за паднали ангели, затова си мислех, че ако падна, ще изгубя крилете си и ще стана човек. По онова време бях лудо влюбен в едно момиче от човешкия род, затова бях убеден, че си струва да поема риска.

— Дабрия каза, че можеш да си върнеш крилете, ако спасиш човешки живот. Каза, че си щял да станеш ангел-пазител. Не го ли искаш? — Бях объркана, не разбирах какво против има това.

— Не е за мен. Искам да съм човек! Искам го повече от каквото и да било друго.

— Ами Дабрия? След като двамата вече не сте заедно, тя какво търси тук? Мислех, че е обикновен ангел. И тя ли иска да стане човек?

Пач потъна в мъртвешко мълчание и мускулите на дясната му ръка се стегнаха.

— Дабрия е още на земята, така ли?

— Започнала е работа в училището. Тя е новият училищен психолог, госпожица Грийн. Вече два пъти се срещах с нея. — Коремът ми се сви болезнено. — След онова, което видях в спомените ти, реших, че е започнала тази работа, за да е по-близо до теб.

— Какво точно ти каза, когато се срещнахте?

— Да не се доближавам до теб. Намекна за твоето тъмно и опасно минало. — Замълчах. — Тук нещо не е наред, нали? — попитах и усетих как зловеща тръпка се плъзва надолу по гръбнака ми.

— Трябва да те откарам у вас. След това ще отида в гимназията и ще прегледам документите да видя дали няма да попадна на нещо полезно. Ще съм по-спокоен, ако знам какво е намислила. — Пач свали завивките от леглото. — Увий се — подаде ми той сухите чаршафи.

Мозъкът ми усилено работеше, за да осмисли откъслечната информация. Изведнъж усетих устата си пресъхнала и лепкава.

— Тя все още изпитва чувства към теб. Сигурно иска да ме извади от картинката.

Очите ни се срещнаха.

— И на мен ми хрумна.

През последните няколко минути в главата ми се мяташе една ледена тревожна мисъл, която опитваше да привлече вниманието ми. Направо ми кресна в лицето, че е възможно Дабрия да е човекът със скиорската маска. През цялото време се заблуждавах, че онзи, когото блъснах с доджа, е мъж, точно както Ви смяташе, че нападателят й е мъж. В този момент не бих изключила възможността Дабрия да е измамила и двете ни.

Пач се отби в банята за миг и излезе, облечен с мократа си тениска.

— Отивам за джипа. Ще спра до задния изход след двайсетина минути. Дотогава остани в мотела.