Бека Фицпатрик
Ш-ш-шт (10)

Девета глава

Врязах се в тълпата вътре в игралната зала, подминах гишето за билети за тоалетните. Когато видях масите с джагите, не открих Ви на нито една. Елиът и Джулс също ги нямаше.

— Май са си тръгнали — отбеляза Пач. Възможно е очите му за миг да са заискрили развеселено. Но с Пач човек никога не знае — може да е било нещо съвсем различно. — Ще трябва някой да те закара.

— Ви не би ме зарязала — отбелязах и се вдигнах на пръсти, за да надзърна над тълпата. — Сигурно играят тенис на маса.

Тръгнах странично през тълпата, а Пач ме последва, след като пресуши една кутийка сода, която си беше купил на влизане. Предложи да купи и на мен, но не бях сигурна, че в сегашното си състояние няма да я повърна.

На масите за тенис нямаше и следа от Ви и от Елиът.

— Може да са на машините за пинбол — предположи Пач. Определено се гъбаркаше с мен.

Усетих, че лицето ми пламва. Къде беше Ви?

Пач протегна содата си:

— Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш?

Погледнах първо кутийката, после Пач. Само защото кръвта ми завираше при мисълта да докосна с устни мястото, което и неговите устни бяха докосвали, това не означава, че трябваше да му го казвам.

Бръкнах в чантата си и извадих мобилния. Екранчето беше черно и апаратът отказваше да се включи. Не проумявах как така батерията се е изтощила, след като я бях заредила точно преди да изляза. Натисках копчето отново и отново, но нищо не се случваше.

— Предложението ми все още е в сила — каза Пач.

Помислих си, че ще е по-безопасно да помоля някой напълно непознат да ме откара. Все още бях разтърсена заради случилото се на Архангела и колкото и да се опитвах да прогоня онази картина, тя непрекъснато се връщаше в главата ми. Падах… а после атракцията приключи. Просто ей така. Никога не бях преживявала нещо толкова ужасяващо. Не по-малко ужасяващо беше, че явно аз единствена бях забелязала. Дори Пач, който седеше до мен, не беше видял нищо.

Плеснах се по челото.

— Колата й! Сигурно ме чака на паркинга.

Трийсет минути по-късно вече бях огледала целия паркинг. Доджът го нямаше. Не можех да повярвам, че Ви си е тръгнала без мен. Може би се беше случило нещо. Нямаше как да разбера, понеже не можех да проверя съобщенията на мобилния си телефон. Помъчих се да овладея чувствата си, но тя ме беше изоставила и у мен клокочеше доста силен гняв, готов всеки момент да изригне на повърхността.

— Изчерпаха ли се вариантите? — попита Пач.

Прехапах устни и се запитах какво друго ми оставаше. Нищо. За жалост, не бях сигурна, че съм готова да приема предложението на Пач. В нормалните дни той излъчваше опасност. А тази вечер представляваше мощна смесица от опасност, заплаха и загадъчност.

Най-накрая въздъхнах и се помолих мислено дано не греша.

— Ще ме закараш право вкъщи — заявих. Прозвуча по-скоро като въпрос, отколкото като заповед.

— Щом така искаш.

Понечих да попитам Пач дали не е забелязал нещо необичайно на Архангела, но се овладях. Страхувах се да попитам. Ами ако не бях паднала? Ако си бях въобразила цялата случка? Ако виждах неща, които не се случват в действителност? Най-напред онзи тип със скиорската маска, а сега и това. Бях съвсем сигурна, че Пач наистина чете мислите ми, но всичко останало? Не знаех какво да мисля.

Пач подмина няколко паркирани коли и спря до лъскав черен мотоциклет, подпрян на стойката си. Яхна го и ми кимна:

— Качвай се.

— Ау! Хубав мотор — казах, но беше лъжа. Приличаше на лъскав черен смъртоносен капан. Никога не се бях качвала на мотоциклет. Не бях сигурна, че искам това да се промени точно тази вечер.

— Харесва ми да усещам вятъра в лицето си — продължих, надявайки се перченето да замаскира ужаса ми от скорости, по-високи от сто километра в час, когато между мен и пътя няма никаква преграда.

Имаше само една каска — черна с матов визьор — и той ми я подаде.

Взех я, обкрачих мотора и осъзнах колко несигурна се чувствам само върху една тясна кожена седалка. Нахлузих каската върху къдриците си и я закопчах под брадичката.

— Трудно ли се кара? — попитах. Всъщност имах предвид „Безопасно ли е?“.

— Не — отговори Пач едновременно на моя изказан и неизказан въпрос. Засмя се тихичко и добави: — Напрегната си, отпусни се.

След като излязохме от паркинга, експлозията от движение ме изуми. Стисках ризата му само колкото да успея да запазя равновесие, но сега вече го обгърнах с ръце в мечешка прегръдка откъм гърба.

Когато стигнахме до къщи, Пач подкара мотоциклета по подгизналата от мъгла алея, угаси двигателя и аз слязох. Свалих си каската, поставих я внимателно на седалката отпред и понечих да избъбря нещо от сорта на „Благодаря, че ме докара, ще се видим в понеделник“.

Думите се разхвърчаха във въздуха, когато Пач прекоси алеята и се запъти към стълбите на верандата.

Дори не исках да си помислям какво прави. Ще ме изпраща до вратата? Слабо вероятно. Тогава… какво?

Качих се на верандата след него и го настигнах пред вратата. Разкъсвана между объркване и растяща тревога, го наблюдавах как вади от джоба си познат комплект ключове и пъхва ключа ми за къщи в бравата.

Свалих ръчната си чанта от рамо и дръпнах ципа на отделението, където държах ключовете. Не бяха там.

— Върни ми ключовете — наредих му объркано, понеже изобщо нямах представа как са се озовали у него.

— Изпусна ги в пасажа, докато си търсеше мобилния — обясни той.

— Пет пари не давам къде съм ги изпуснала. Върни ми ги.

Пач вдигна ръце, за да покаже, че няма вина, и се дръпна от вратата. Облегна едното си рамо на тухлената стена и впери поглед в мен, докато пристъпвах към ключалката. Опитах да превъртя ключа. Не успях.

— Заседнал е — казах и разклатих ключа. Отстъпих назад. — Хайде, опитай ти, заседнал е.

Той превъртя ключа с остро изщракване. С ръка на бравата изви въпросително вежди, все едно питаше: „Може ли?“.

Преглътнах измъчено, за да преодолея прилива на взаимно обаяние и тревога.

— Заповядай, няма никого. Сама съм.

— През цялата нощ ли?

На мига си дадох сметка, че вероятно това не е било най-умното нещо, което съм можела да кажа.

— Доротея ще се върне скоро.

Беше лъжа — Доротея отдавна си беше тръгнала, вече наближаваше полунощ.

— Доротея ли?

— Икономката ни. Тя е възрастна… но е много силна.

Опитах да се провра покрай него. Не успях.

— Звучи плашещо — измъкна той ключа от ключалката и ми го подаде.

— Може да почисти тоалетна чиния отвътре и отвън за по-малко от минута. Направо си е страхотия. — Взех ключа и го заобиколих. Наистина бях решила да затворя вратата зад гърба си, но когато се обърнах, Пач изпълваше рамката на вратата, облегнал ръце от двете страни на рамката.

— Няма ли да ме поканиш вътре? — попита.

Примигнах. Да го поканя ли? У дома? Когато съм сам-сама?

— Късно е — каза Пач. Очите му плътно следваха моите и отразяваха едно своенравно пламъче. — Сигурно си гладна.

— Не. Да. Искам да кажа, да, обаче…

Той внезапно се оказа вътре.

Направих три крачки назад, а той бутна вратата с крак и я затвори.

— Обичаш ли мексиканска храна? — попита.

— Аз… — Бих искала да знам какво търсиш в дома ми?

— Тако?

— Тако ли? — повторих.

А това явно го развесели.

— Домати, маруля, сирене.

— Знам какво е тако!

Преди да успея да го спра, той мина покрай мен и влезе в къщата. В дъното на коридора зави наляво. Към кухнята.

Застана на мивката, пусна кранчето и натърка със сапун ръцете си почти до лактите. Явно се чувстваше като у дома си, понеже първо отиде в килера, после огледа хладилника и извади каквото имаше вътре — салса, сирене, маруля, домати. След това порови из чекмеджетата и намери нож.

Едва не се паникьосах при вида на Пач с нож в ръка, когато вниманието ми привлече нещо друго. Направих две крачки напред и примигнах пред отражението си в тигана, закачен на лавицата за съдове. Косата ми! Все едно се беше превърнала в огромен храсталак. Притиснах ръка към устата си.

Пач се усмихна:

— Косата ти естествено червена ли е?

Изгледах го невярващо.

— Косата ми не е червена.

— Неприятно ми е да ти го казвам, но е червена. И да я запаля, няма да стане по-червена.

— Кестенява е. — Е, може би имаше мъничък, едва забележим, почти клонящ към нула риж оттенък, но въпреки това бях брюнетка.

— Заради светлината е — обясних.

— Да, може би е заради крушките. — Усмивката вдигна двете ъгълчета на устата му, появи се и трапчинка.

— Веднага се връщам — казах и изхвърчах от кухнята.

Качих се горе и прибрах косата си на конска опашка. След като реших този проблем, опитах да подредя мислите си. Не ми беше съвсем приятно Пач да се разхожда преспокойно из къщи, при това въоръжен с нож. А и мама щеше да ме убие, ако разбере, че съм поканила Пач в отсъствие на Доротея.

— Може ли да отложим за друг път? — попитах, когато две минути по-късно го заварих в кухнята, здравата запретнал ръкави. Притиснах с длан корема си, за да му покажа, че имам проблем. — Гади ми се — казах, — мисля, че е от пътуването до къщи.

Той престана да кълца и вдигна глава:

— Почти приключвам.

Забелязах, че е сменил ножа с по-голям и по-остър. Сякаш надничаше право в мислите ми, Пач вдигна ножа и огледа острието. То проблесна. Коремът ми се сви.

— Остави ножа — наредих му тихичко.

Пач погледна към мен, после към ножа, после отново към мен. Миг по-късно ножът лежеше на масата.

— Няма да те нараня, Нора.

— Това е… успокоително — успях да промълвя с пресъхнало и стегнато гърло.

Той завъртя ножа с дръжката към мен.

— Ела тук, ще те науча как се прави тако.

Не помръднах. В очите му проблесна пламъче, което ме накара да си помисля, че би трябвало да се страхувам от него… и аз наистина се страхувах. Но чувството беше колкото страх, толкова и привличане. В близостта му имаше нещо изключително плашещо. В негово присъствие си нямах доверие.

— Какво ще кажеш… да се договорим за нещо? — Лицето му беше приведено и в сянка и Пач ме погледна през миглите си. Създаде впечатление за благонадеждност. — Помогни ми да направим тако и ще отговоря на няколко твои въпроса.

— На мои въпроси ли?

— Мисля, че знаеш какво имам предвид.

Прекрасно знаех какво има предвид. Щеше да ми позволи да надзърна в личния му свят. Свят, в който можеше да разговаря с мен мислено. Отново знаеше точно какво да каже в точния момент.

Безмълвно се приближих към него. Побутна дъската за рязане към мен.

— Първо — застана Пач зад гърба ми и сложи ръцете си върху плота до моите — избери си домат. — Наведе глава и почти долепи устни до ухото ми. Дъхът му беше топъл и гъделичкаше кожата ми. — Добре. Сега вземи ножа.

— Главният готвач винаги ли застава толкова близо? — попитах несигурно, понеже не знаех дали трепетът, предизвикан от близостта му, ми харесваше, или ме плашеше.

— Да, когато разкрива кулинарни тайни. Дръж ножа, сякаш намеренията ти са наистина сериозни.

— Такива са.

— Добре. — Отстъпи крачка назад и ме огледа от глава до пети, сякаш преценяваше недостатъците ми — очите му се плъзнаха нагоре и надолу, наляво-надясно. За един тревожен миг си помислих, че виждам одобрителна усмивка. — Не можеш да научиш някой да готви, това се получава по наследство. Или го имаш, или го нямаш — обясни Пач. — Като химията. Мислиш ли, че си готова за химията?

Притиснах ножа към домата и той го разряза на две половини, които лекичко се полюшнаха върху дъската.

— Ти ми кажи. Готова ли съм за химията?

Пач издаде дълбок звук, който не можах да разгадая, и се ухили.

* * *

След като се навечеряхме, Пач занесе чиниите в мивката.

— Аз мия, ти бършеш.

Порови в чекмеджетата отстрани на мивката, извади една кърпа за съдове и закачливо ми я подхвърли.

— Готова съм да ти задам онези въпроси — напомних му. — Да започнем с онази вечер в библиотеката. Следеше ли ме…

Гласът ми заглъхна. Пач се облегна лениво на плота. Тъмната коса стърчеше изпод бейзболната му шапка. Устните му се разтеглиха в усмивка. Мислите ми сякаш се разтвориха на мига и на тяхно място изплува ново желание.

Искаше ми се да го целуна. Веднага.

— Какво? — изви вежди Пач.

— Ами… нищо. Нищо. Ти миеш, аз бърша.

Бързо измихме съдовете и след това се оказахме в капана на теснотията около мивката. Пач посегна да вземе кърпата от ръцете ми и телата ни се докоснаха. Не помръднахме, за да съхраним крехката връзка, която ни спояваше.

Аз първа се дръпнах.

— Уплаши ли се? — промърмори той.

— Не.

— Лъжеш.

Пулсът ми съвсем лекичко се учести.

— Не се страхувам от теб.

— Така ли?

Отговорих, без да се замислям:

— Може би просто се боя да не би… — Проклех се наум, задето изобщо започнах изречението. Какво се канех да кажа? Нямаше да призная на Пач, че всичко у него ме плаши. Така само щях да му позволя да продължи да ме провокира. — Може би малко се боя да не би…

— Да ти харесам?

Олекна ми, че не се налага да довършвам собственото си изречение и отговорих механично:

— Да. — Прекалено късно осъзнах, че съм признала. — Исках да кажа, не! Категорично не. Съвсем друго имах предвид.

Пач се засмя тихичко.

— Истината е, че определено се чувствам донякъде неловко в твое присъствие — признах.

— Но?

Вкопчих се в плота зад гърба си за опора.

— Но в същото време изпитвам и плашещо влечение към теб.

Пач се ухили широко.

— Много си самоуверен — избутах го с длан аз крачка назад.

Той улови ръката ми, притисна я към гърдите си, дръпна ръкава надолу върху китката ми и го стисна. Също толкова бързо направи същото и с другия ръкав. Държеше ръцете ми в плен в ръкавите на ризата. Отворих уста да се възпротивя.

Дръпна ме по-близо до себе си и не спря, докато не се озовах право срещу него. Неочаквано ме вдигна върху плота. Лицето ми се изравни с неговото. Прикова ме с мрачната си подканяща усмивка. И тогава осъзнах, че този миг беше кръжал някъде в покрайнините на фантазиите ми вече няколко дни.

— Свали си шапката — казах, а думите изскочиха, преди да успея да ги спра.

Той завъртя шапката си с козирката назад.

Примъкнах се до ръба на плота и провесих крака от двете страни на Пач. Нещо вътре в мен ми нашепваше да престана, но аз изтласках гласа в дъното на съзнанието си.

Той разпери ръце върху плота, точно до бедрата ми. Наклони глава на една страна и се приближи. Завладя ме мирисът му на тъмна и влажна пръст.

Поех си два пъти рязко въздух. Не. Не беше редно. Не така, не с Пач. Той ме плашеше. Да, по приятен начин. Но и по неприятен. По много неприятен начин.

— Трябва да си вървиш — прошепнах едва чуто. — Определено трябва да си вървиш.

— Тук ли да отида? — Устата му се озова върху рамото ми. — Или тук? — Премести се към шията ми.

Мозъкът ми не можеше да произведе логична мисъл. Устата на Пач се залута нагоре към челюстта ми, нежно засмука кожата ми…

— Краката ми заспиват — изломотих. И не беше изцяло лъжа. Цялото ми тяло, включително краката, бяха изтръпнали.

— Мога да реша проблема. — Ръцете на Пач обхванаха бедрата ми.

Внезапно мобилният ми иззвъня. Звукът ме стресна и аз несръчно измъкнах апарата от джоба си.

— Здравей, миличка — бодро ме поздрави мама.

— Да ти звънна ли след малко?

— Разбира се. Какво става?

Затворих телефона.

— Трябва да си тръгваш — казах на Пач. — Веднага.

Той завъртя бейзболната си шапка обратно. Под нея виждах единствено устата му, която се изви в палава усмивка.

— Нямаш грим.

— Сигурно съм забравила.

— Сладки сънища.

— Разбира се, няма проблем. — Какво ми каза той?

— А за онова парти утре вечер…

— Ще си помисля — успях да кажа.

Пач пъхна в джоба ми едно листче, а докосването му предизвика парещи усещания в краката ми.

— Ето адреса. Ще те чакам. Ела сама.

След секунди чух входната врата да се затваря зад него. Огнена червенина заля лицето ми. „Твърде близо“, казах си. В огъня няма нищо лошо, стига да не си твърде близо до него. Не беше зле да го имам предвид.

Облегнах се на кухненските шкафове и задишах кратко и учестено.