Бека Фицпатрик
Ш-ш-шт (2)

Първа глава

Колдуотър, Мейн

В днешно време

Влязох в кабинета по биология и зяпнах. На дъската неизвестно как беше закрепена кукла Барби, а до нея — Кен. Държаха се за ръце и бяха голи, ако не броим няколкото листа, поставени на определени места. Над главите им с розов тебешир пишеше с дебели букви: „Добре дошли в човешката репродуктивност (секс)“.

До мен Ви Скай отбеляза:

— Ето затова в училище са забранени телефоните с камера. Една снимка на това чудо в „иЗайн“ ще е предостатъчна, та настоятелството да клъцне биологията. И тогава през този час ще можем да се занимаваме с нещо продуктивно — например да минем на индивидуална практика с готини типове от горните класове.

— Ама защо, Ви — попитах, — готова съм да се закълна, че цял срок с нетърпение очакваш часовете точно по този предмет.

Ви сведе клепки и се усмихна палаво:

— В този час не могат да ме научат на нищо, което вече да не знам.

— Ви, най-печената!

— Не толкова силно — намигна ми тя и в този момент звънецът ни изпрати по местата ни, а те бяха едно до друго на една и съща маса.

Тренер Макконахи грабна свирката, която му висеше на врата, и я наду.

— Отбор, по местата!

Тренера гледаше на факта, че преподава биология в десети клас, второстепенно занимание в сравнение с работата си като треньор на отбора по баскетбол, и ние го знаехме.

— На вас, хлапета, може и да не ви е минавало през ум, че сексът е нещо повече от петнайсетминутно приключение на задната седалка на автомобила. Той е наука. А какво е науката?

— Скука — провикна се някой от дъното на класната стая.

— Само по това ме късат — обади се друг.

Очите на Тренера обходиха предните редици и се спряха на мен.

— Нора?

— Наука е изучаването на нещо — казах.

Той се приближи и забоде показалец в масата пред мен.

— И още?

— Натрупаното посредством експерименти и наблюдения знание.

Чудничко! Все едно се явявах на прослушване за запис на учебника по биология във вид на аудиокнига.

— Кажи го със свои думи.

Докоснах горната си устна с връхчето на езика си и потърсих синоним.

— Науката е разследване. — Изречението прозвуча като въпрос.

— Науката е разследване — повтори Тренера, потривайки ръце. — Науката изисква от нас да се превърнем в шпиони.

Казано така, звучеше едва ли не забавно. Само че учех при Тренера достатъчно дълго, за да не възлагам прекалено големи надежди в тази посока.

— Добрата детективска работа изисква практика — продължи той.

— Същото важи за секса — долетя поредният коментар отзад. Всички едва се сдържахме да не прихнем, а Тренера вдигна предупредително пръст към виновника.

— Това не е включено в днешното домашно — заяви той и отново насочи вниманието си към мен. — Нора, седиш до Ви от началото на учебната година. — Кимнах, но имах лошо предчувствие как ще свърши цялата работа. — И двете работите в училищния вестник „иЗайн“. — Пак кимнах. — Сигурен съм, че знаете много неща една за друга.

Ви ме ритна под масата. Знаех какво си мисли — че той изобщо си няма представа колко много знаем една за друга. Нямам предвид само тайните, които обезсмъртяваме в дневниците си. Ви е моята пълна противоположност — тя е зеленоока, тъмноруса и доста по-закръглена. Аз съм брюнетка с тъмносиви очи и с буйна къдрава коса, която просто не подлежи на изправяне. Краката ми са дълги колкото високо столче в бар. Но двете сме свързани с невидима нишка и сме абсолютно сигурни, че нишката е съществувала много преди да се родим. Абсолютно сигурни сме и че тази връзка ще продължи до края на живота ни.

Тренера огледа класа.

— Всъщност не се съмнявам, че всеки познава съседа си по чин доста добре. Неслучайно сте избрали да седнете така, нали? Близост. Жалко, че най-добрите детективи избягват близостта, понеже тя замъглява инстинкта им на следователи. Тъкмо затова от днес ще седите по друг начин.

Понечих да се възпротивя, но Ви ме изпревари:

— Какви са тия глупости? Април е, почти краят на годината. Не може да ни скроите този номер сега.

Тренера се подсмихна едва видимо.

— Мога, и то чак до края на срока. А ако не издържите изпита по предмета ми, ще се върнете и на следващата година, когато отново ще ви скроя същия номер.

Ви се начумери срещу него. Прочута е с тази физиономия. Всичко казва с нея, само дето не се чува как съска. Тренера явно беше имунизиран срещу въздействието й, поднесе свирката към устните си и обясни за какво става дума:

— Всеки, който седи от лявата страна на масата — ваше ляво, ще се премести една редица напред. А хората от първия ред — да, Ви, ти също! — ще се преместят отзад.

Ви пъхна тетрадката в раницата си и рязко дръпна ципа. Прехапах устни и й махнах лекичко за сбогом. Поизвърнах се, за да огледам какво става в стаята. Знаех имената на всичките си съученици… освен на един. На новия си съсед по чин. Тренера никога не го вдигаше, а и той явно предпочиташе така. Седеше прегърбен на масата отзад, вперил неотлъчно напред студените си черни очи. Винаги. Нито за миг не съм вярвала, че той само си стои така ден след ден и зяпа в пространството. Мислеше нещо, но инстинктът ми подсказваше, че най-вероятно не бих искала да узная какво.

Новият остави учебника си по биология върху масата и се настани на досегашното място на Ви. Усмихнах му се:

— Здравей, аз съм Нора.

Черните му очи ме разрязаха и ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Сърцето ми прескочи един удар и в тази пауза над мен като сянка се плъзна усещането за унила мрачевина. След миг то изчезна, но аз продължавах да се взирам в момчето. Усмивката му не беше приятелска. Намирисваше на неприятности. Доста силничко.

Вперих поглед към дъската. Барби и Кен отвърнаха на погледа ми с необяснимо весели усмивки.

— Човешкото възпроизводство е доста деликатна тема — поде Тренера.

— Оууу! — изстена класът в хор.

— Нужен е зрял подход. И както винаги в науката, най-добрият подход е изследването. Искам неразместената половина от класа да приложи тази техника, като разузнае възможно най-много за новия си съсед по чин. Утре ми донесете описание на откритията си и не се съмнявайте, че ще проверя дали отговарят на истината. Това е биология, не английски, така че и през ум да не ви минава да си съчинявате отговори. Искам да видя истинско сътрудничество и екипна работа. — Усетихме намек за едно премълчано: „Че иначе…“.

Седях съвсем неподвижна. Топката вече беше в неговото поле — аз се бях усмихнала и виж колко добре се получи. Набръчках нос, опитвайки се да установя как мирише той. Не на цигари. На нещо по-наситено, по-плътно.

Пури.

Намерих с поглед стенния часовник и започнах да почуквам с молива в такт със секундната стрелка. Облегнах лакът на масата и опрях брадичка на юмрука си. Въздъхнах.

Страхотно. С това темпо ще се проваля.

Бях забола поглед право напред, но чух тихото плъзгане на писалката му по листа. Той пишеше и аз исках да узная какво. Седяхме на един чин от десет минути — крайно недостатъчно, за да си фантазира някакви неща за мен. Метнах му кос поглед и установих, че докладът му е вече няколко реда и нараства още и още.

— Какво пишеш? — попитах.

— А, тя говори английски — отбеляза той и записа въпросното заключение с плавни и лениви движения.

Приведох се към него, колкото се осмелих, и опитах да прочета какво още е написал, но той прегъна листа на две и скри списъка.

— Какво написа? — настоях да узная.

Той пресегна към моя празен лист и го плъзна по чина към себе си. Смачка го на топка. Преди да смогна да възроптая, метна топката към кошчето до бюрото на Тренера. Улучи право в целта.

За миг се втренчих в кошчето, разкъсвана между гнева и изненадата. После отворих тетрадката си на друг празен лист.

— Как се казваш? — попитах, приготвила писалката.

Вдигнах поглед тъкмо навреме, за да уловя още една мрачна усмивка. Тази сякаш ме предизвикваше да дръзна да изкопча нещо от него.

— Как се казваш? — повторих с надеждата само да си въобразявам, че гласът ми трепери.

— Наричай ме Пач. Сериозно, така ми викай.

Придружи думите с намигване и аз бях почти сигурна, че ми се подиграва.

— Какво правиш през свободното си време? — попитах.

— Нямам свободно време.

— Допускам, че ще ни поставят оценки, така че ще бъдеш ли така любезен?

Той се облегна и сключи ръце на тила си.

— Любезен за какво?

Бях почти сигурна, че зад думите му се крие злонамерен намек, затова се помъчих да сменя темата.

— През свободното време… — замислено изрече той.

— Снимам.

Написах на листа си „фотография“.

— Не бях свършил — отбеляза той. — Имам цяла колекция за една авторка от „иЗайн“, която си въобразява, че е правилно да се консумира биохрана, която тайно пише стихове и която потръпва от ужас при мисълта, че може да се наложи да избира между Станфорд, Йейл и… кой беше онзи големият с „Х“?

Облещих се насреща му, смаяна как улучи право в целта. Останах с впечатлението, че не е случайно попадение. Той знаеше. Исках да разбера откъде — и то веднага.

— Само че няма да отидеш в нито един от тях.

— Няма ли? — попитах, без да се замислям.

Той закачи като с кука седалката на стола ми и ме дръпна към себе си. Поколебах се дали да се дръпна и да издам страха си, или да не предприемам нищо и да се престоря на отегчена. Избрах второто.

— Макар че копнееш да учиш и на трите места, мислено ги презираш, понеже са адски банално постижение. Обичаш да съдиш критично и това е третият ти голям недостатък.

— А кой е вторият? — попитах с тиха ярост. Кой беше този тип? Да не би всичко да беше някаква неприятна шега?

— Не умееш да се доверяваш. Не, вземам си думите назад. Доверяваш се, но не на когото трябва.

— А първият ми недостатък? — настоях да узная.

— Държиш живота на къса каишка.

— Какво ще рече това?

— Страхуваш се от онова, което не можеш да контролираш.

Косъмчетата на тила ми настръхнаха, а температурата в стаята сякаш падна под нулата. В друг случай веднага бих отишла при Тренера и бих поискала да ме сложи да седна другаде. Обаче не исках Пач да си въобразява, че може да ме сплашва и притиска. Изпитвах ирационална нужда да се защитя и веднага реших, че няма да отстъпя, преди и той да отстъпи.

— Гола ли спиш? — попита той.

За малко да хлъцна, но се овладях.

— Ти си последният човек, на когото бих казала.

— Ходила ли си на психоаналитик?

— Не — излъгах. — Истината беше, че ходех на консултации при училищния психолог д-р Хендриксън. Не беше по мой избор и не ми се обсъждаше.

— Вършила ли си нещо незаконно?

— Не. — Карането с превишена скорост от време на време не се броеше. Не и пред него. — Защо не ми зададеш нормален въпрос? Например… каква музика обичам?

— Няма да питам неща, които мога да отгатна.

— Не знаеш каква музика слушам.

— Барокова. При теб всичко е въпрос на ред, на контрол. Бас ловя, че свириш… на виолончело? — Каза го така, сякаш измъкна въпроса от въздуха.

— Грешиш. — Поредната лъжа, само че от тази по кожата ме полази ледена тръпка. Кой беше той всъщност? След като знаеше, че свиря на чело, какво ли още знаеше?

— Какво е това? — потупа Пач с химикалката си от вътрешната страна на китката ми. Дръпнах се инстинктивно.

— Родилно петно.

— Прилича ми на белег. Склонна ли си към самоубийство, Нора? — Очите му се взряха в моите и аз усетих смеха му. — Родителите ти заедно ли са, или са разведени?

— Живея с мама.

— А къде е тате?

— Татко почина миналата година.

— Как умря?

Трепнах.

— Убиха го. Това е лично, ако нямаш нищо против.

Миг мълчание и острият поглед на Пач сякаш малко поомекна.

— Сигурно ти е тежко. — Звучеше искрен.

Звънецът удари, Пач стана и се запъти към вратата.

— Чакай! — провикнах се подире му. — Ей, ако обичаш! — Беше почти на вратата. — Пач! Аз нищо не научих за теб.

Той се обърна и се приближи до мен. Хвана ръката ми и надраска нещо, преди да успея да се дръпна.

Погледнах надолу към седемте цифри с червено мастило на дланта си и ги стиснах в юмрук. Искаше ми се да му кажа хич да не се надява, че телефонът му ще звъни тази вечер. Искаше ми се да му кажа, че той е виновен, задето през цялото време само той беше питал. Много неща ми се искаше да направя, но само стоях безмълвна, сякаш не умеех да си отварям устата.

— Довечера съм заета — успях да проговоря най-накрая.

— И аз — ухили се той и си тръгна.

Стърчах като закована на мястото си и се опитвах да смеля случилото се. Нарочно ли изхаби цялото време да разпитва мен? За да се проваля? Да не си въобразяваше, че една сияйна усмивка ще оправи работата? Да, казах си, точно това си въобразява.

— Няма да ти се обадя! — провикнах се подире му. — За нищо на света!

— Написа ли си рубриката за утре? — Беше Ви. Приближи се, като си нахвърляше бележки в тефтера, който носеше навсякъде. — Мислех си моята рубрика да е за несправедливото разпределяне по чиновете. Падна ми се да седя до момиче, което призна, че днес сутринта си е сложило последната маска против въшки.

— А това е моят нов партньор — посочих гърба на Пач в коридора. Имаше дразнещо самоуверена походка, каквато обикновено върви в комплект с избелели фланелки и каубойска шапка. Пач не носеше нито едно от двете. Носеше тъмни джинси, тъмна фланела без яка и тъмни боти.

— Повтарачът ли? Явно не е учил както трябва първия път. И втория. — Ви ме изгледа многозначително. — Третият път е вълшебен.

— Тръпки ме побиват от него. Знаеше каква музика слушам. Без никакви заобикалки направо изстреля „барокова“ — неумело изимитирах аз тихия му глас.

— Може да е налучкал.

— Знаеше… и други неща.

— Какви например?

Отроних въздишка. Той знаеше повече, отколкото ми беше приятно да призная.

— Например как да ми лази по нервите — казах на края. — Ще кажа на Тренера да ни размести.

— Пробвай. Добре ще ми се отрази едно свежо материалче. „Десетокласничка отвръща на удара.“ Или още по-добре: „Шамар за реформата в клас“. Ммм, това ми харесва!

В крайна сметка аз отнесох шамара. Тренера категорично отхвърли молбата ми да ме премести. Явно бях вързана за Пач.

Засега.