Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomorrow’s Promise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране
Desi_Zh (2009)
Разпознаване и корекция
sonnni (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Сандра Браун. Безследно изчезнал

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-014-7

История

  1. — Добавяне

Седма глава

— Защо няма да дойдеш с нас?

— Казах ти, Никол. Не искам.

— Това не е причина.

— Това е най-сериозната причина.

— Писна ми да играеш ролята на Нацупената Сю.

— Тогава ме остави на мира — изкрещя Кийли и като опря ръце в ръба на бюрото си, отблъсна стола си назад. Стана и отиде до зацапания прозорец на втория етаж и погледна към „Чартс Стрийт“. Денят във Френския квартал беше дъждовен и идеално подхождаше на настроението й. Тя отбягваше Никол през последните дни, но приятелката й накрая я хвана натясно в собствения й кабинет в сградата на радиото.

Всъщност така нареченият й кабинет беше малко по-голям от килер и се намираше в дъното на дълъг мрачен коридор в задната част на сградата. В стаята бяха набутани две грозни маслиненозелени метални бюра. Кийли споделяше офиса с един диджей — водещ на музикалната програма от полунощ до шест, когото дори не беше виждала. Познаваше го само от снимката му с дългокрака блондинка, на която се мъдреше надпис: „Беше забавно, Синди!“ Фотографията стоеше на видно място върху разхвърляното му бюро.

Кийли въздъхна и затвори очи. Щеше й се, когато ги отвори, дъждът да е измил поне част от праха по прозореца.

Но нямаше надежда да дочака подобно нещо. Нито пък щеше да изчезне тъпата болка в сърцето й. Никол обаче нямаше никаква вина и затова Кийли съжали, че й бе говорила толкова троснато. Никол й досаждаше, защото се тревожеше за нея. Кийли се обърна с лице към приятелката си, без да мръдне от прозореца.

— Съжалявам — рече тя. — В кофти настроение съм и не биваше да си го изкарвам на теб.

Никол намести закръгленото си бедро на ръба на бюрото и прекатури снимката на диджея и Синди.

— А не трябва. Умирам от любопитство, така да знаеш. Кога ще се предадеш и ще проговориш?

— Какво да ти кажа? — невинно попита Кийли и съсредоточи цялото си внимание върху някакъв конец на маншета си.

— Защо, откакто се върна от Вашингтон, бродиш наоколо като зомби? Изглеждаш ужасно и не доверяваш на най-добрата си приятелка нещо, което очевидно те тревожи.

— Нови ли са ти тези обеци?

— Да не си посмяла да бягаш от въпроса ми, Кийли! — предупреди я Никол. — Искам да зная какво се случи там. Та ти изглеждаш по-зле и от преди! А Господ ми е свидетел колко зле беше. Така че прехвърли част от товара на моите плещи. Нито аз, нито ти ще напуснем тази стая, докато не проговориш.

— Кой те е назначил да определяш колко съм зле? — изгледа я ядосано Кийли.

— Аз сама, тъй като ти очевидно имаш нужда от някой, който да те възпре да се затвориш в мидената си черупка. Какво става, Кийли?

Приятелката й отстъпи няколко крачки назад и се отпусна в скърцащия стол. Облегна глава на напуканата изкуствена кожа и затвори очи в опит да намали упоритото главоболие:

— Знаеш какво става, Никол. Ти сама казваш, че ставам такава всеки път, когато се заема с делата на ИКСБИ.

— Да, но този път постигна голяма победа. Би трябвало да си щастлива, а не смазана. И не отричай, защото добре те познавам. Пред теб Хамлет би изглеждал като евтин комедиант.

Кийли изкриви уста в усмивка, но опитът се оказа плачевен.

— Щастлива съм от това, което постигнахме. Но просто съм уморена.

— Опитай отново. Започни отначало.

— Просто не искам около мен да има хора в този момент, това е всичко.

Срещнах мъж, страхотен мъж. Той ме целуваше, милваше, както никой досега. Мисля, че съм влюбена. Как ще се оправя сега?

Каква ли щеше да бъде реакцията на Никол, ако Кийли изречеше мислите си на глас?

— Това няма да помогне, Кийли. Имаш нужда да бъдеш сред хора. Хайде, ела с нас на приема довечера. Няма да оставаме дълго, обещавам. Щом кажеш, че е време — изчезваме.

— Не искам.

— Но трябва, по дяволите! — извика отчаяно Никол. — Облечи си нещо хубаво. Пийни едно-две питиета. Танцувай. Живей, Кийли! — тя скочи от бюрото и постави юмруци на хълбоците си. — Ако не дойдеш, ще се наложи сама да изтърпя Чарлс. Не би ми го пожелала, нали?

Кийли се засмя.

— Защо не го оставиш за малко на мира? Знам, че си луда по него, но просто не го признаваш — тя вдигна ръце, за да спре протестите на Никол. — Няма да бъдеш сама с Чарлс. Каза, че ще има още един мъж.

— Така е. И откровено казано, скучен е колкото Чарлс. Ако аз мога да го издържа, значи и ти ще успееш. Въпросът е, че ще бъдеш сред хора, вместо да седиш затворена у дома. Компанията на други човешки същества е за предпочитане пред собствената. Хайде.

— Къде е това и какво точно ще бъде? — попита Кийли примирено.

— В Мариот. Официален прием. Организиран от Лигата по изкуствата. Чарлс ще представя телевизионната кампания, тъй като започваме да пускаме серия съобщения на Лигата. Ще те вземем в осем.

— Не знам, Никол… — продължаваше да се колебае Кийли.

— Осем часа — повтори твърдо Никол. — И, за Бога, направи нещо с косата си. Мразя да те гледам така зализана назад. Изглеждаш като Джейн Еър.

— Тази сутрин определено си в литературно настроение. Първо Хамлет, после Джейн Еър. Чела ли си поне едното?

Никол се изсмя добродушно, докато се отдалечаваше към вратата.

— За Бога, не. Чета само порно. Един вид практическа литература.

Тя й намигна дяволито, преди вратата да се затвори зад нея. След това Кийли чу вика й от коридора.

— В осем!

Осем часа. Дотогава щеше ли да й се прииска да срещне света лице в лице? Съмняваше се. Досега не й се бе случвало. Бе сгрешила, като си бе въобразила, че веднъж да се махне от Вашингтон и да се върне към работата си, споменът за Декс ще избледнее и тя ще забрави случилото се помежду им. Уви, не стана така. Колкото повече време минаваше, толкова по-често той навестяваше мислите й. Всяка минута от деня се чудеше какво прави, с кого е, как е облечен, какво чувства, ако си спомня за нея.

В едно тайно ъгълче от сърцето си тя продължаваше да го желае, да чака да й се обади. Тя не взе самолета, както се бяха уговорили. Не беше ли поне мъничко притеснен какво й се е случило? Разбира се, ако е бил в Ню Орлиънс през последните няколко дни, щеше да я е чул по радиото и да знае, че поне е жива. Той се бе разочаровал от нея, защото не бе се появила на импровизираната среща в самолета. Никол беше права. Попаднала беше в глуха улица и трябваше да обърне в друга посока, или да продължи право напред и да се забие в стената. Тази вечер щеше да направи опит да се завърне в света на нормалните хора. Погледна часовника и си спомни, че трябваше да присъства на една среща със спонсори, а дори не бе прочела дневния ред.

Кийли извади пудриера от чантичката си и тъжно призна, че Никол отново е права. Изглеждаше ужасно. Лицето й бе бледо, очите — угаснали, а косата й — направо за срам. Не си бе оправяла маникюра, откакто се върна от Вашингтон.

— Стига Кийли, достатъчно! — процеди тя на отражението си, преди да щракне пудриерата. Още недочела рекламата за предимствата на стоманените радиални вериги за коли, тя се обади в един козметичен салон и си запази час.

 

 

Не е лошо, огледа се тя критично, преценявайки резултата от двата часа в салона и още един час вкъщи, прекаран пред огледалото. Косата й бе изравнена с по-малко от сантиметър, за да изчезнат изтънелите, окъсани краища. Бе пожелала да й направят обикновен висок кок, семпъл, но изискан, с виещи се в леки къдрици кичури покрай страните и по врата.

Бе си направила маска от овесено брашно и сега лицето й грееше с прозрачна мекота. Сложи си мъничко грим, за да прикрие унилото си изражение, но нищо не бе в състояние да го тушира докрай.

Когато звънецът на входната врата звънна, тя взе официалната си чантичка, наметна черната сатенена пелерина и отиде да посрещне непознатия „кавалер“.

Както каза и Никол, не беше особено вълнуваща личност, но любезно й се представи като Роджър Патерсън, докато я придружаваше по тротоара до колата, паркирана до бордюра. Той отговаряше за връзките на лигата с медиите. Кийли смяташе, че неудачно си бе избрал подобна професия, тъй като беше безличен и само след пет минути човек забравяше лицето му.

Той задържа вратата на „Мерцедес“-а на Чарлс и тя се настани на задната седалка.

— Изглеждаш сензационно! — ентусиазирано възкликна Никол.

— Откъде го измисли — парира я Кийли. — Та ти дори не си ме видяла!

— Наистина изглеждаш страхотно, Кийли — присъедини се Чарлс Хепбърн, като я погледна в огледалото за обратно виждане.

— Здравей, Чарлс. Как си?

— Добре, благодаря.

— Познаваш ли се с Ранди? — попита Никол, като се обърна към тях от мястото си на предната седалка до Чарлс, който шофираше.

— Роджър — поправи я тихо той.

— О, съжалявам.

— Да, срещали сме се — рече бързо Кийли и се усмихна непринудено на приятелката си.

Чарлс ги откара нагоре по „Сейнт Чарлс Авеню“ до Кенъл и след това покрай Мисисипи към „Мариот“. Оставиха колата на пиколото, влязоха в хотела през страничната врата и се озоваха в дълго фоайе, пълно с мъже в смокинги и официално облечени жени.

— Мисля, че организаторът на приема може да бъде намерен на третия етаж в една от балните зали — съобщи Роджър, без да е необходимо, тъй като навсякъде из фоайето бяха наслагани обявления, поставени на медни триножници.

— О, обожавам такива авантюри. Всъщност обичам всякакви видове авантюри — рече палаво Никол.

Тя веднага се зае да оглежда присъстващите — кой какво е облякъл и с кого е.

Вече отиваха към ескалатора край открития бар, когато Никол възкликна:

— Доколкото виждам, Маделин Робинс е сложила прословутите си диаманти. Наистина подхождат на тази рокля. С кого е… Ти го познаваш, нали? О, това е Декс Девъро! Погледни, Кийли…

Кийли се спъна, сякаш току-що сърцето й бе паднало на земята и тя се бе препънала в него. Роджър я хвана внимателно под ръка, когато я видя да залита. Тя проследи погледа на Никол и дъхът секна в гърлото й. Тази блестяща черна коса, деликатните посребрени нишки на слепоочията… Това можеше да е само един мъж.

Когато го забеляза, Декс се бе извил назад и се смееше на някаква забавна забележка на зашеметяващата дама до него, но черните му очи просветнаха при вида на Кийли. Реакцията му, когато я видя, бе толкова първична, колкото и нейната. Усмивката му се стопи и снежнобелите зъби се скриха. Изглеждаше, сякаш е получил зашеметяващ удар и не може да дойде на себе си.

— Ще го поздравиш ли, Кийли? — попита в очакване Никол.

— Н-не — заекна тя и бързо отвърна поглед от него. — Той е с друга компания. Може би ще му се обадя по-късно. В края на краищата почти не го познавам. Той може би дори не си спомня името ми.

Погледът на Никол откровено казваше: „Лъжкиня!“ Но тя не задълба въпроса, докато се изкачваха с ескалатора. Като се престори, че затяга пелерината си, Кийли погледна през рамо към фоайето и погледът й срещна този на Декс, който я следеше как се изкачва нагоре.

Тя се насили да се обърне и да се включи в разговора на останалите, докато не стигнаха третия етаж. На гардероба Кийли позволи на Роджър да свали пелерината от раменете й и да изчезне в тълпата.

Чарлс въздъхна, когато пое палтото от лисици на Никол.

— Ще ти изскочат очите, Чарлс — подигра му се тя.

Всъщност самата Никол носеше рокля, която събираше погледите. Черен жоржет. Дългите ръкави бяха разцепени от маншета до рамото, а деколтето — от шията до кръста. Дрехата скриваше повече, отколкото разкриваше, но ефектът бе изумителен. Както винаги, Никол изглеждаше зашеметяващо.

Макар да не го съзнаваше, Кийли изглеждаше не по-малко привлекателна. Тайната се криеше в черната тафтена пола във формата на лале, отварящо се точно над коляното и предлагащо примамлива гледка към краката й. Вишневочервената блуза обгръщаше тялото й като втора кожа, но кардираната яка, изправена на тила, и мекият пеплум, който се спускаше надолу от кръста, покриващ хълбоците, й придаваха по-скоро царствено целомъдрен, отколкото сексапилен вид. Черните сатенени сандали на „Джордан“ имаха тънък наниз кристали вместо каишка.

— Чуйте тази божествена музика — подкани ги Никол, като се поклащаше в ритъм с танцувалната мелодия, която свиреше оркестърът. — Хайде, Чарлс, да танцуваме.

Той погледна малко смутено към гърдите й, поклащащи се свободно под финия плат, и рече:

— Добре, но ако се увлечеш и вземеш да си събличаш роклята, те отвеждам вкъщи.

— И след това какво? — подразни го тя, докато го завличаше към дансинга.

Кийли се засмя. Тя харесваше Чарлс Хепбърн и знаеше, че е влюбен в Никол. Той беше по-възрастен, поне на четиридесет и пет, с оредяваща коса. Иначе тялото му беше идеално поддържано от всекидневни упражнения във фитнес център. Жилавата му фигура излъчваше сила, с която някой по-млад от него мъж би се чувствал безкрайно горд. Без значение колко енергично отричаше, Кийли усещаше, че Никол изпитва към Чарлс по-дълбоки чувства, отколкото бе склонна да признае. Може би сериозното му зряло поведение плашеше на пръв поглед безгрижната й приятелка. Докато Кийли ги наблюдаваше как танцуват, тя бе убедена, че каквито й да бяха чувствата помежду им, с времето те се задълбочаваха. Никол се докосваше до Чарлс и му се усмихваше по начин, на който той не можеше да устои. Ръката му галеше гърба й. Кийли се надяваше да престанат да се заблуждават и да признаят взаимните си чувства.

— Искаш ли да танцуваме? — колебливо я извади от унеса Роджър. Почти го беше забравила.

— Не точно сега. Може би по-късно. Бих искала нещо за пиене.

Тя не беше много по питиетата, но присъствието на Декс, особено в компанията на Маделин Робинс, я бе разстроило повече, отколкото би признала.

— Да, разбира се! — Роджър изпитваше радост да бъде полезен някому. — Какво да бъде?

— Нещо студено. Водка „Колинс“?

— Добре, водка „Колинс“. Връщам се след минута — той си запробива път през тълпата и скоро бе погълнат от нея. Почувствала се притеснена, че е сама, Кийли се огледа и забеляза една незаета маса за четирима. Направи знак на Никол и Чарлс, щом танцът свърши, и те слязоха от дансинга.

Отпивайки от питиетата, те прекараха първия час от приема в непринуден разговор. Често се спираха познати да побъбрят. Някои, които не познаваха, идваха да се запознаят. Тя бе чувала, че Никол е знаменитост, но никога не преставаше да се учудва, че повечето хора я мислят за такава. Често, когато представяха Кийли и човекът свържеше лицето с познатия глас по радиото, се завързваше възторжен разговор.

Тълпата беше бляскава, вълнуваща. Храната в бюфета — превъзходна. Но Кийли беше готова да си тръгне само минути след като пристигнаха. Натъжи се, когато забеляза, че масата, на която бяха Декс и Маделин с още три двойки не е далеч от тяхната. Бе принудена да бъде свидетел на вниманието, което той оказваше на другата жена. Носеше й питиета, тя си вземаше вкусни хапки от чинията му и той игриво пляскаше ръката й, а тя го целуваше по бузата. После й помогна да си намери изгубената обеца, танцуваха, шепнеха си, дори я целуна леко по устните.

Кийли се извини и отиде до дамската тоалетна, като доста се застоя вътре. Когато се върна, Никол и Чарлс бяха изчезнали и тя откри Роджър да разговаря с диригента на оркестъра. Отпи от разредената напитка, колкото да прави нещо.

— Веселиш се значи, като караш мъжете да стърчат по летищата?

Хлъзгавата чаша, покрита с кондензирани капчици влага, едва не се изплъзна от пръстите й. Тя я остави на масата и се обърна, за да види Декс, който се бе подпрял с две ръце на гърба на стола й.

— Не бях в много добро настроение онзи ден.

— За разлика от мен. Докато не отидох на летището, не се качих в самолета и не зачаках да се появиш, разбира се. Не знаех какво, по дяволите да си мисля.

Тя наведе глава под обвинителния му поглед.

— Съжалявам.

— Тогава танцувай с мен.

— Но къде е Маделин? — попита тя малко ехидно.

— Кой го е грижа?

— Теб не те ли е грижа?

Той само вдигна рамене и я дръпна за ръката да се изправи. След като вече я бяха видели да танцува с Роджър, Чарлс и няколко други мъже, нямаше да изглежда странно да танцува и с конгресмена, нали?

Докосването му парна кожата й и тя не би устояла да се предаде в ръцете му дори под смъртна заплаха. Песента беше бавна, любовна балада. Музиката ги обгърна. Светлините нарочно бяха намалени. Ръката му на гърба й я притискаше и милваше, дори без да помръдва. Устата му беше в косата й.

— Знаеш ли какво бих искал да правя сега?

Тя поклати глава.

— Да откъсна със зъби кристалите ти един по един.

Едва след миг осъзна за кои кристали говори той.

Единствените, които носеше в момента, бяха около глезените й. Тя се засмя смутено.

— Престани.

— Това без съмнение са най-сексапилните обувки, които някога съм виждал. Могат да ме превърнат в истински фетишист на тема обувки и крака, в маниак или перверзен тип.

Тя го погледна с подигравателна почуда.

— Какво! И да провалиш политическата си кариера?

— Или да я ускоря — той се засмя и отново притисна главата й към рамото си. — Сексуалните фантазии са на мода сега, както знаеш. Напоследък станах експерт по тях. Искаш ли да чуеш някоя?

— Не. Бих се притеснила ужасно.

Той отдръпна назад глава, за да я погледне.

— Сигурно — прошепна той. — Играеш главна роля в тях.

— Декс, не би трябвало да ми говориш така.

— Добре, съжалявам — рече той, след това в противоречие с разкаянието си вдиша дълбоко и опря гърди до нейните. Направи безупречно завъртане, което му послужи като извинение да сложи ръка на гърба й и да я притисне към себе си. — Позволи ми да ти кажа колко си красива тази вечер.

Тя сведе поглед само за да го вдигне отново след миг. Не можеше да спре да го гледа. Беше една нескончаема вътрешна война. Защото всеки път, щом го погледнеше, тя трябваше да вдигне глава от рамото му.

— Благодаря. Ти също изглеждаш изискан в смокинг. Отива ти.

— Кой е мъжът? — попита той внезапно, като умело я отведе в най-тъмния ъгъл на дансинга.

— Какво?

— Мъжът, с когото дойде. Някой, който трябва да намразя ли?

Тя се изчерви от удоволствие заради ревността му.

— Не. Срещнах го едва тази вечер. Дойдох с Никол и Чарлс.

— Добре.

Той се усмихна и тя му отвърна. Ръката му я обгърна още по-силно, но никой не би забелязал, освен ако не видеше блаженото изражение в очите на двамата.

Той очевидно бе развълнуван от възможността да я държи в обятията си. Гърдите й леко докосваха неговите. Връхчетата им бяха настръхнали между диплите на блузата и той се опияни от гледката и от сладкия мирис на плътта й. Мечтаеше да докосне с устата си това място между гърдите й, да почувства кожата й с устните си, с езика си. Болеше го. И болката се задълбочаваше от начина, по който тя несъзнателно се извиваше срещу слабините му, създадена единствено за него; така танцът им се превръщаше в символ на един друг акт.

Мелодията свърши прекалено бързо. Издаващата копнеж усмивка съвпадаше с нейната, докато я придружаваше обратно до мястото й. Кийли спря рязко, когато видя госпожа Робинс да стои до масата и да говори нещо оживено на Никол.

Той я побутна напред и скоро се озоваха до групата.

— Ето те и теб, скъпи! Чудех се кога ли ще си спомниш с кого си дошъл тук.

Маделин се усмихна, но очите й се стрелнаха заплашително към Кийли.

— Маделин, това е Кийли Уилямс. Или Престън, ако предпочиташ професионалния й псевдоним. Тя активно работи в комитета за защита на „безследно изчезналите по време на акция“. Наскоро се срещнахме във Вашингтон — Декс изрече всичко това съвсем спокойно, сякаш не усещаше нарастващото напрежение около тях. — Кийли, това е Маделин Робинс.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Робинс — рече хладно Кийли.

— На мен също — рече Маделин с школуван глас, прикриващ премълчани епитети. — Толкова жалко за съпруга ви. Никол тъкмо ми разказваше колко смело посрещате живота, без да знаете дали сте съпруга, или вдовица.

Нямаше какво да се отговори на това, така че Кийли дори не се опита. Никол се намеси:

— Кийли, ние не се познаваме с господин конгресмена.

— О, извинете — възкликна тя, като откъсна поглед от Маделин, която бе пъхнала ръката си в тази на Декс с чувство на пълно притежание. Обвити в блестящата зелена рокля, дългите крака на Маделин й заприличаха на провиснали водорасли, които упорито се оплитаха в Декс. — Съжалявам. Конгресмен Девъро, това е приятелката ми Никол Кесълман, Чарлс Хепбърн и Роджър…

— Патерсън — довърши той и протегна ръка. — Господин конгресмен, отдавна исках да се запозная с вас. Ваш горещ почитател съм.

— Благодаря, Роджър. Наричай ме Декс.

Бог да благослови Никол, помоли се наум Кийли, когато приятелката й поде тривиален разговор. Тя флиртуваше безобидно с Декс, като разказваше от колко отдавна искала да се запознае с него, но винаги пропускала случая. Той пък отвърна, че имал чувството, че се познават, толкова често я бил виждал по телевизията. После побъбри с Чарлс за цените на телевизионно време за политиците.

— Обадете ми се в края на тази седмица — рече Чарлс. — Ще си уредим среща и ще го обсъдим. По принцип, колкото повече рекламно време купуваш, толкова повече намалява цената. Ако клиповете се включват по време на новините, са по-скъпи, но така кандидатът достига до възможно най-голям брой хора.

— Объркан съм — засмя се безпомощно Декс. — Явно се нуждая от мнението на експерт, така че приемам предложението за делова среща.

— Ще чакам да ми се обадите. Времето на предизборната кампания наближава, така че изявите в медиите трябва да бъдат внимателно планирани — добави Чарлс. — Няма да ви излезе евтино. Надявам се да сте подготвен за това.

— Помагам му да се подготви — рече Маделин, като се притисна още по-близо към него. — Вече набирам фонд за кампанията му. Ще се заема лично и Декс ще бъде избран в Сената.

Декс раздразнено я погледна и стисна устни, но побърза да се усмихне мило.

— Ще имам нужда от всякакъв вид помощ.

Говориха за хубавата идея за приема и пресметнаха приблизително колко пари са събрани за подпомагане на изкуството. Обсъдиха и времето надълго и нашироко. Когато и тази тема беше изчерпана, настана неловка тишина. Бяха си казали всичко възможно за група непознати.

— Радвам се, че се запознахме, госпожо Уилямс — рече Маделин и даде да се разбере, че е време да приключват.

— Благодаря — отвърна Кийли и само учтивостта я принуди да добави. — И на мен също.

Декс разтърси ръката на Чарлс, после на Роджър, целуна Никол по бузата със старомодна галантност и повтори същото с Кийли. Устата му едва докосна лицето й, но въпреки това тялото й ликуваше, когато той вдигна глава и за момент очите му срещнаха нейните.

— Приятно ми беше да потанцувам с вас, госпожо Уилямс. Беше удоволствие за мен да ви срещна в по-непринудена обстановка. Поздравления за победата ви във Вашингтон.

— Подкрепихте ли ни, конгресмен Девъро? — попита тя колкото да каже нещо. Искаше да го задържи още малко. Останалите можеше и да ги няма, те нямаха значение. Декс бе центърът на нейната вселена. Гласът му бе единственият осезаем звук за нея. Тя видя потвърждението дълбоко в тъмните му очи.

— Нужно ли е да питате? — трапчинката край устата му стана по-дълбока от усмивката. С видимо съжаление той хвана Маделин под ръка и се сбогува. — Лека нощ на всички.

Роджър задържа стола на Кийли. Докато сядаше, тя се престори, че си оправя полата, заслушана в отдалечаващото се мъркане на Маделин.

— Мисля, че всички, които трябваше да ни видят, го сториха. Сега съм повече от готова да си тръгнем, когато кажеш, скъпи.

Гърлото на Кийли се сви и дори бързото преглъщане на студената напитка, която Роджър й бе донесъл, не облекчи напрежението й. Чарлс подхвърли някаква полушеговита забележка, но когато му отправи измъчена усмивка, забеляза, че и Никол не се смее. Вместо това внимателно я наблюдаваше. Клепачите й запърхаха престорено невинно, а устата й се изви в ангелска усмивка. Кийли не се довери на това добре познато изражение нито за миг, доловила блясъка в очите на приятелката си.

Докато кавалерите взимаха палтата, Никол се промъкна до Кийли и потайно рече:

— Девъро е голяма работа, нали?

Кийли отвърна с равен глас:

— Да, предполагам, би могъл да бъде наречен „голяма работа“.

— Когато ти се обадих във Вашингтон, ми каза, че само си се запознала с него.

— Така и беше.

— Не можеш да ме заблудиш. Начинът, по който танцуваше с теб, говори много. Двамата наистина изглеждахте доста интимно.

— Той просто беше любезен.

— Колкото аз съм мравояд с три пръста на краката. Но да оставим това засега. Какво мислиш за Маделин Робинс?

— Ами, нямам нищо против нея.

Никол се наведе напред и прошепна:

— А ти си една лъжкиня, Кийли Престън! Тя си плете кошницата и ти го знаеш. Не я харесваш, както и всички останали жени — сви хубавите си устни и добави: — Чудя се, доколко ли е обвързан с нея нашият конгресмен?

— Има ли въобще място за съмнение? — попита Кийли с недотам прикрита горчивина.

Къде беше я отвел сега Декс? Както бе отбелязала Маделин, всеки, който трябва, ги бе видял. Може би са в жилището й? В къщата му в Батън Руж? Или в хотелска стая?

— Обзалагам се, че му е хвърлила око — рече Никол. — Но ми се струва, че той не й е толкова навит.

— Не знам подробности от любовния им живот, а и не ме интересува.

Никол се усмихна иронично, докато Чарлс намяташе палтото на раменете й. На излизане от хотела Кийли изпита облекчение, че не срещнаха другата двойка. Опитваше се да потисне вълнението си и се проклинаше, че дойде тази вечер. Трябваше да послуша инстинкта си и да се затвори вкъщи, като остави копнежът по Декс Девъро да изтлее бавно и с достойнство. Раните се бяха отворили отново тъкмо когато почти бяха заздравели. Сега отново трябваше да преболедува и после бавно да се съвземе. Само дето се появи и друг дразнител. Маделин Робинс. И колко ли още други жени?

Тя снизходително стисна ръката на Роджър пред вратата на дома си и му благодари за вечерта.

— Надявам се да сте прекарали приятно — рече той и Кийли се усъмни дали той е прекарал по-добре от нея. Чарлс изсвири с клаксона за довиждане и потеглиха.

Вътре в къщата тя се предаде на чувствата и се отпусна на вратата съкрушена. Уморена и обезверена, едва се дотътри до масичката край канапето и светна малката медна лампа. Захвърли пелерината и чантичката си на канапето, пригодено за влюбени, и се наведе да освободи малките закопчалки на кристалните верижки около глезените си. Спомни си думите на Декс и се изчерви. Обясни си го с притока на кръв в главата при навеждането, но намекът му предизвика рой сексуални видения. Тя изрита сандалите от краката си, като намали височината си с десетина сантиметра, но не съжали.

Разкопча копчетата на блузата си, докато се качваше по стълбите. В този момент звънецът на вратата издрънча настойчиво.

Дали не съм забравила нещо в колата, беше първата й мисъл.

Набързо закопча блузата си, открехна вратата и надникна навън.

— Здравей — рече той.

— Здравей — последва нейният отговор.