Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomorrow’s Promise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 85 гласа)

Дванадесета глава

Гърбът я болеше. Кийли разкърши рамене, задържа ги няколко секунди вдигнати, после ги отпусна. Затвори очи и завъртя глава с надеждата, че ще освободи напрежението във врата си.

Стаята беше претъпкана, задушна и прекалено топла. Облак цигарен дим се стелеше над главите им и около кристалните полилеи. Огромната зала на Американското посолство в Париж днес приличаше на всичко друго, но не и на официална приемна. Мъже без сака, небръснати и мрачни, стояха облегнати по стените или събрани на малки групички разговаряха приглушено. От време на време, като по даден знак групите се размесваха.

Репортерите може би вече за стотен път проверяваха касетофоните си. Фотографите преглеждаха филми и светкавици. Телевизионните оператори проверяваха внимателно батериите си, за да се уверят, че камерите няма да откажат, когато им потрябват. Единствено военните, стегнати в своите униформи, не изглеждаха оклюмали и раздразнителни. Кръстосваха коридорите и кабинетите, очевидно ангажирани с поръчения от особена важност, чието съдържание бе тайна за всички останали. Кийли се досещаше, че работата им не бе чак толкова спешна, но успяваха да създадат впечатление, че не всичко е в застой.

Двете с Бети седяха една до друга на малко канапе. От часове бяха в тази стая и чакаха някаква вест за мъжете, които, според непроверена информация, сега бяха някъде в посолството. Но слуховете се променяха постоянно. В продължение на петнадесет часа, откакто колоната от автомобили премина по улиците на Париж от летището „Шарл дьо Гол“ до посолството и стовари официалната делегация, те седяха в тази стая.

Всичко, което можеше да се каже както в тесен кръг, така и публично, бе казано. Оставаше им само да чакат. Да се развличат с книга или списание беше невъзможно — точно сега думите нямаха никакво значение за тях. Изгледът през прозорците към „Габриел Авеню“ вече бе загубил очарованието си. Безпредметните разговори ги уморяваха допълнително. Седяха мълчаливо, взираха се пред себе си и се молеха наум. Чакаха.

Полетът над Атлантическия океан ги изтощи. Кийли бе интервюирана от множество репортери, всичките ревниви и алчни за времето й. Конгресмен Паркър, който беше поканен да участва в делегацията като председател на подкомисията, с която комитетът бе провел наскоро поредица заседания, накрая й се бе притекъл на помощ и бе помолил репортерите да я оставят малко да си почине. С бащински жест мъжът я потупа по рамото и я посъветва да се опита да поспи.

Но сънят бе невъзможен в присъствието на двама от многото пасажери. Единият беше конгресмен Девъро. Другият — Ал Ван Дорф. Очите на Декс се срещнаха с нейните и за части от секундата тя прочете в тях и надеждата Марк да бъде един от неколцината, завърнали се живи от Камбоджа, и мъката от това какво би означавало за тях двамата неговото завръщане. Но най-силното послание в погледа му бе колко силно желаеше да я прегърне.

Всичко това се съдържаше в един-единствен поглед. Тя не се осмели да го погледне през останалата част от полета, нито пък след като ги въведоха в тази приемна и им казаха, може би просто за успокоение, че след минути при тях ще дойде говорител на армията.

Дори да искаше да погледне или да поговори с Декс напук на здравия разум, орловият поглед на Ал Ван Дорф я спираше. Журналистът я следеше като учен, който наблюдава клетка под микроскоп. Кийли знаеше, че всяко нейно движение, всяка нейна дума внимателно се записват в бележника му. Вече беше намразила този зелен тефтер със спирала. Въпреки постоянното, макар и скрито следене с поглед той се беше приближил до нея само веднъж.

С присъщата си ленива походка бе дошъл до малкото канапе, на което седяха двете с Бети. Заговори прав, принуждавайки я да го гледа, сякаш го моли за нещо.

— Госпожо Уилямс, вярвате ли, че вашият съпруг е между тези двадесет и шест мъже? — изстреля той въпроса без никакво предисловие.

— Опитвам се да не бъда прекален оптимист — отвърна тя.

— А надявате ли се?

Тя вдигна рязко глава и се взря в репортера с потъмнели очи.

— Вие или сте невероятно глупав, господин Ван Дорф, или този въпрос не заслужава да бъде задаван от човек като вас. Както и да е, отказвам да отговоря — тя усети изненадания поглед на Бети, но не свали очи от журналиста. Най-накрая спечели и той сведе поглед към омразния бележник, като си отбеляза нещо, чиято цел бе да я сплаши.

Бети се изкашля дипломатично.

— Господин Ван Дорф, боя се, че както госпожа Уилямс, така и аз сме прекалено заети със собствените си мисли, за да отговаряме на въпроси точно сега. Не бихте ли ни оставили? — завърши тя доста категорично.

Ван Дорф отвърна с лек поклон:

— Имам един последен въпрос към вас, госпожо Уилямс. Знаехте ли, че конгресмен Девъро също ще пътува?

— Не. Не и докато не го видях в самолета — това беше честен отговор.

Ван Дорф се усмихна лукаво.

— Защо предполагате, че го е направил?

Кийли знаеше, че въпросът цели да разклати спокойствието й.

— Трябва да попитате конгресмен Паркър. Той самият ми каза, че е поканил мистър Девъро.

— Странно е — размишляваше на глас Ван Дорф, — че от всички конгресмени във Вашингтон той е избрал именно него.

— Няма нищо странно — намеси се отново Бети. Тя беше на страната на Кийли, макар да не бе много сигурна каква игра играят. — Конгресмен Девъро беше в подкомисията, както добре знаете. Той подкрепяше нашата кауза и беше против обявяването на безследно изчезналите за мъртви. Ветеран от войната във Виетнам е. Не мога да си обясня защо сте изненадан от неговото присъствие тук. Сега, ако обичате, нито аз, нито Кийли искаме повече да отговаряме на въпросите ви.

Ван Дорф не разбираше много от намеци, но накрая си тръгна, след като за последен път стрелна изпитателно Кийли иззад очилата, придаващи му измамно невинен вид.

— Благодаря ти — каза тя на Бети, когато той беше вече далеч.

— Какво става между вас? Защо те пита само за Девъро?

— Не знам.

— Сигурна ли си?

Кийли погледна Бети, но бързо извърна оглед. Слава Богу, не се наложи да отговаря, тъй като един от представителите на военноморските сили в посолството приближи Бети.

— Госпожа Олуей?

— Да?

— Генерал Вандърслайс моли да отидете при него.

Бети погледна изненадано Кийли, която повдигна рамене, после се изправи и последва униформения мъж през богато резбованата дървена врата.

Измина още един час, през който Кийли седя сама. През цялото време знаеше какво прави Декс, макар че очите й не го погледнаха нито веднъж. Първо прокара уморено ръка по врата си. Съблече сакото си и го сложи на облегалката на стола. Разкопча жилетката си и я погледна. Изкашля се три пъти, отиде до масата, където имаше лед и безалкохолни напитки в кутийки. Наля си кола в една пластмасова чаша, отпи глътка и я остави на масата. Пак я погледна. Сплете пръсти зад главата си и се протегна. Разговаряше тихо с Паркър. Двамата едновременно погледнаха към вратата, през която бе излязла Бети. Заговориха отново и той я погледна.

Двама войници от военноморските сили едва успяха да отворят вратата зад подиума и да отдадат чест, преди през нея да профучи генерал Вандърслайс. Всеки кичур на сребристобялата му коса бе прилежно пригладен. Копчетата на куртката му, обгръщаща солидния му торс, бяха закопчани догоре. Очите му обходиха стаята, преценявайки положението, докато се насочваше към микрофона. Той се държеше като истински военен.

Присъстващите в голямата приемна млъкнаха, сякаш изведнъж някой им бе изключил захранването. Всички погледи се насочиха към респектиращата фигура на генерала, който остави купчинка листа на масата.

— Дами и господа, вашето търпение е похвално. Знам колко сте разтревожени. Съзнавам липсата на удобства в тази стая. Знам, че не сте си починали след дългия полет. Извинявам се за закъснението, което все пак е нормално за събитие от подобен характер — речта му беше ясна и прецизна, както и външният му вид.

Той се изкашля и се взря в листата при микрофона. Кийли погледна стиснатите си до бяло ръце, сърцето й биеше лудо. Слюнчените й жлези сякаш бяха спрели да функционират и когато се опитваше да преглътне, езикът й залепваше за небцето.

— Искам да ви представя един мъж. Често в своята военна кариера съм изпитвал почит към хора, които другите са смятали за герои. Тези мъже са проявили невероятен кураж и доблест — той спря и си пое дълбоко дъх. — Уилям Даниел Олуей беше майор при изпращането му във Виетнам преди шестнадесет години. Тази сутрин той беше повишен в чин полковник.

Кийли затисна с ръка устата си, за да не извика от радост. Бил Олуей! Съпругът на Бети. Сълзи потекоха по лицето й, но тя дори не ги забеляза, докато гледаше като в транс как вратите зад подиума се отварят и в стаята влиза, подкрепян от съпругата си, висок слаб мъж във военна униформа, която му стоеше зле. Генерал Вандърслайс се обърна към двойката и произнесе с уважение:

— Полковник Олуей, бихте ли се приближили?

Взривът от звуци, който се отприщи и изпълни стаята, беше само малка част от хаоса, който настана. Камерите защракаха и стаята се освети като от фойерверки. Аплодисментите и виковете бяха оглушителни. Много хора, завладени от ентусиазма на момента, забравили благоприличието, наскачаха от столовете с бурни крясъци, посрещайки Бил Олуей като триумфиращ герой.

Кийли скочи на крака и заръкопляска през сълзи за благополучно завърналия се съпруг на приятелката си. Едно нещо вече беше сигурно — Марк Уилямс не беше сред завърналите се. Иначе щяха да я извикат също както Бети.

Когато шумът утихна, Бил Олуей се приближи до микрофона. Беше съвсем слаб, направо мършав. Малкото останала му коса бе напълно бяла. Страните му бяха хлътнали, носът — изтънял, около очите личаха тъмни кръгове. Но той беше радостен и прегръщаше здраво жена си.

Генерал Вандърслайс се опита да надвика врявата.

— Както повечето от вас, госпожа Олуей понесе дългото отсъствие на съпруга си със същата непоколебимост, която е показал и той. Знам го, защото съм имал не една среща с нея — из стаята премина смях. — Не мога да ви опиша какво удоволствие изпитах, когато разбрах, че Бил Олуей е един от завърналите се и че госпожа Олуей, заради членството си в ИКСБИ, също е тук. Полковник Олуей, като военен с най-висок ранг и водач на завърналите се, помоли за разрешение да представи другарите си по съдба. Полковник Олуей, имате думата!

Бил и Бети невъзмутимо се прегърнаха, когато заеха мястото на генерал Вандърслайс зад микрофона. Той сведе поглед към нея и я целуна леко по устните. Тълпата отново обезумя.

Бети беше красива. Любовта струеше от цялото й същество, погълнато в този миг всецяло от присъствието на съпруга й. Най-накрая той отдели поглед от нея и се обърна към внезапно притихналата тълпа.

— Толкова е… Толкова е… хубаво отново да видя американски лица — гласът му трепереше и той вдигна гордо глава. Нямаше защо да се срамува от сълзите в очите си, а и не беше единствен.

— Знам, че всички сте любопитни да научите как сме се измъкнали, къде сме били и как сме се оказали там. Ще бъдете подробно осведомени, обещавам — той се усмихна и озареното от щастие измършавяло лице изглеждаше покъртително. — Ще отнеме дни, дори седмици да научите детайлите, които в моя случай обхващат четиринадесет години. Както сигурно разбирате, военните ще трябва да анализират информацията, която донесохме, преди тя да стане публично достояние.

Генерал Вандърслайс използва момента и се намеси:

— Ще насрочим пресконференция веднага щом идентифицираме мъжете с полковник Олуей.

Той отстъпи назад и Бил Олуей отново заговори:

— Имената ще бъдат прочетени по азбучен ред, заедно с родния град на войника и датата, на която е обявен за безследно изчезнал.

Телевизионните камери се насочиха едновременно към Бил Олуей и към вратата, от която щяха да се появят войниците.

— Лейтенант Кристофър Дейвид Кае, Финикс, Аризона, 17 юни 1969 година. Лейтенант Джордж Робърт Дикинс, Гейнсвил, Флорида, 23 април 1970…

Всеки мъж беше аплодиран и поздравяван. Кийли, както всички в стаята, беше изпълнена с обич към завърналите се, излизащи развълнувано и смутено през вратата. Те бяха преживели години на лишения, болести, глад, мъчения и битки и все пак изглеждаха уплашени от светлините, хората, камерите, вниманието. Всички бяха подстригани. Униформите им бяха нови, макар да им бяха доста широки. Но лицата им носеха отпечатъка на преживяното.

Щом списъкът свърши и двадесетте щастливци застанаха прави със сериозни лица в предната част на залата, Бил Олуей каза:

— Петима мъже не могат да бъдат представени тук. Двама от тях са в критично състояние и ще запазим имената им в тайна още няколко часа, докато бъдат прегледани и им бъдат поставени точни диагнози — той привлече Бети към себе си и продължи: — Не съм свещеник, но ако свещеник Уиймс ми позволи, бих предложил да кажем една молитва.

Дори и най-заклетият атеист не би възразил на подобна молба. Тишина обгърна залата. Гласът на Бил беше дрезгав като шумолене на хартия, но дори да беше велик оратор, пак не би произвел такова впечатление.

— Всемогъщи Боже, с ликуващи сърца се обръщаме към теб и ти благодарим за живота, избавлението и свободата. Молим се за безбройните мъже, които все още се борят да оцелеят някъде из джунглите. Те остават незнайни, но Ти ги виждаш. Направи така, че да Те видят. Онези от нас, които са били в ада, знаят, че Твоето присъствие може да се усети дори там. Ние, които въпреки преживяното, сме живи днес, се молим, да изживеем остатъка от живота си с чест и в Твоя възхвала. Амин.

Ако до този момент в стаята бе имало сухи очи, сега вече всички плачеха. Разстроен, генерал Вандърслайс приближи микрофона, докато Бил Олуей помагаше на съпругата си да слезе от подиума.

— Молим за вашето снизхождение. Предложението е пресконференцията да се проведе след два часа пак в тази зала. Това ще ви позволи да си отдъхнете и да дадете време на тези мъже да си съберат мислите. Сигурен съм, че разбирате тяхното объркване и невъзможност да приемат истината за щастливото си избавление — той погледна часовника си със сребриста каишка и добави: — Пресконференцията ще започне в три. Благодаря на всички.

Вратата се затвори зад войниците, когато и последният от тях премина през нея. Ярките светлини угаснаха. Камерите бяха прибрани в куфарите. Неколцина запалиха цигари. Повечето търсеха палтата си. Приповдигнатото настроение не бе напуснало членовете на новинарските екипи, знаменитостите и правителствените съветници, докато се насочваха към широките двойни врати.

Кийли вече не беше център на вниманието, затова се отпусна на едно канапе и се загледа невиждащо в килима. Едва когато пред очите й спряха чифт черни обувки, тя излезе от унеса си. Плъзна бавно поглед по дългите крака, по златистата катарама на колана с герба на Конгреса, по вратовръзката, чийто възел отдавна бе разхлабен, към лицето, което обичаше…

Дълбоките тъмни очи молеха за прошка, прошка за чувството на облекчение, че Марк Уилямс не беше се показал от тази врата. Очите й му казаха, че разбират. Но устните й бяха загубили способността да се усмихват.

— Съжалявам. Вярваш ли ми? — попита съвсем тихо той.

— Да.

Пъхна ръце в джобовете си и се загледа в картината над главата й, изобразяваща Вашингтон, прекосяващ Делауер.

— Какво ще правиш сега?

Тя отпусна глава и забеляза петно от кафе на полата си. Сигурно изглеждаше ужасно. Кога за последен път се бе къпала, спала, гримирала, яла? Не можеше да си спомни.

— Не знам — поклати тя глава. — Точно сега имам нужда от един душ и няколко часа сън.

— Не беше честно да ти задавам подобен въпрос.

Тя го погледна отново.

— Не, не беше.

Почти всички си бяха тръгнали, макар двамата да не забелязваха какво става наоколо. Лицето й издаваше мъката й и Декс се проклинаше за нерешителността си да я успокои.

Искам да те прегърна, говореха очите му.

— Ще ходиш ли в хотела преди пресконференцията?

Декс, имам нужда от теб, отвръщаха нейните.

— Да. Предполагам.

Той се отдръпна настрани, когато тя се изправи и си взе нещата.

— Да не забравиш нещо.

Чувствам се толкова безпомощна, продължаваше безгласно тя. Имам нужда от силата ти.

— Казаха ми, че багажът ни трябва вече да е пристигнал в хотела.

— Вероятно.

Искаш ли да те прегърна, мислено я попита той.

Да, отвърна тя.

— Знаеш ли в кой хотел си настанена? Доколкото разбрах, групата е била разделена. Туристически сезон е.

Иска ми се да си в моята стая.

— Казаха ми, че съм в „Крийон“.

Иска ми се да бях с теб. Страх ме е, когато не си до мен.

Благодаря на Господа! Ще мога да те виждам, продължаваше безгласният диалог.

— Аз също.

Добре е, че няма да си много далеч от мен, отвърна тя.

— Добре.

Бяха стигнали входа, където членовете на делегацията се качваха в чакащите ги лимузини. Всъщност беше много по-лесно да се отиде пеша, тъй като хотелите бяха наблизо, но след като им предлагаха такива удобства, никой не отказваше.

— Имаме място за още един човек до хотел „Крийон“ — обади се един от аташетата на посолството. — Госпожо Уилямс?

Тя се обърна и погледна умоляващо към Декс. Не искаше да го напуска.

— По-добре тръгвай и се възползвай от свободното време до пресконференцията — каза той мило, като си мислеше, че ще умре, ако скоро не я докосне.

— Ще изчакам. Не искам… Благодаря ви отново, конгресмен Девъро, за вашата загриженост. Никога няма да се предам.

Той разбра от внезапната промяна в тона и смисъла на думите й, че Ван Дорф ги следи. Един бърз поглед през рамо потвърди мислите му.

— Ще изчакам останалите. Довиждане — тя подаде официално ръка на Декс и слезе по стъпалата, за да се качи в лимузината.

Декс остана сам с тъжен поглед, вперен в отдалечаващата се черна лимузина.

— Изглежда разстроена — отбеляза Ван Дорф до него.

Декс го погледна неодобрително.

— Интересно как бихте се чувствали вие на нейно място. Тя се надяваше, че съпругът й може все още да е жив, а той не само че не е между завърналите се, но и не се знае нищо за него.

— Изненадващо е — подхвърли Ван Дорф.

Противно на здравия разум, Декс налапа въдицата.

— Кое?

— Явната й загриженост за съпруга й.

Декс усети как кръвта му кипва.

— Защо да е изненадващо?

Ван Дорф се засмя подигравателно, тонът му бе противен.

— О, я моля ви се! Колко време мислите, че секси парче като нея може да живее без мъжка компания? Месец? Два? — той се засмя отново. — Но не и дванадесет години.

Френският темперамент, заложен в личността на Декс, никога не бе подлаган на такова предизвикателство. Ръцете му се свиха в юмруци и той едва се удържа да не стисне журналиста за врата.

— Невежеството ви е достойно не само за съжаление. Вие очевидно не разпознавате честта и благоприличието у другите, защото самият никога не сте ги притежавали.

Декс си тръгна, като искрено се чудеше как не го бе убил досега. Ван Дорф наблюдаваше как конгресменът се отдалечава ядосан и се усмихваше злобно.

 

 

Кийли се изкъпа и почисти лицето си, преди да се хвърли на леглото. Събуди се един час по-късно от звъна на малкия си пътнически будилник. Седна на леглото, уморена и объркана. По-добре изобщо да не бе лягала.

Докато ставаше, си помисли дали да не пропусне пресконференцията, но бързо отхвърли тази мисъл. Трябваше да отиде. Отсъствието й щеше да се изтълкува като незаинтересованост и без съмнение щеше да бъде отразено в новините. Особено онези, които подготвяше Ван Дорф. Дори не беше говорила с Бети още, а искаше да се срещне и с Бил.

Облече права рокля и я пристегна в талията с колан от позлатени халки. Зеленият цвят беше пролетно свеж, но дългите ръкави я пазеха в хладното време. Тя среса косата си, без да си прави труда да използва маша. Засега естествените чупки на косата й, превърнали се в едри къдрици благодарение на влажния пролетен въздух в Париж, бяха достатъчни.

Върна се в посолството. Приемната бе почистена и проветрена. Вместо малката стойка пред микрофона, използвана сутринта, сега беше сложена дълга маса с редица микрофони.

Тя седна на последния ред столове и благосклонно прие многобройните съжаления, като увери съчувстващите й, че е благодарна за благополучното завръщане на тези двадесет и шестима мъже. За журналистите каза:

— Мисля, че това само затвърждава мнението ни, че опитите на нашето правителство да осигурява информация за безследно изчезналите не трябва да престават. Все още съществува голяма възможност във Виетнам и Камбоджа да има много оцелели американски войници, борещи се за живота си. Надявам се онова, което чуем днес от завърналите се, да хвърли нова светлина по въпроса.

Тя видя Декс да влиза и да сяда до конгресмен Паркър на крайната редица столове пред прозорците. Той кимна едва забележимо и този малък жест й вдъхна сили.

Генерал Вандърслайс откри пресконференцията точно в три часа. Завърналите се заеха местата си зад масата, Бил Олуей в средата, Бети седна на допълнителен стол зад него.

Атаката от въпроси започна и през следващите два часа мъжете бяха разпитвани поне на десетина езици. Публиката научи, че десет от тях са избягали заедно от военен лагер, в който са били държани като затворници, и в продължение на година и половина са помогнали на още шестнадесет други мъже да избягат. През месеците, прекарани заедно, трима от двадесет и шестимата починали. Имената им бяха прочетени и записани. Историите, които разказваха, бяха невероятни. Онова, което бяха преживели, бе непонятно и колкото повече подробности чуваше публиката, толкова повече растеше ужасът й.

Преди да закрие пресконференцията, генерал Вандърслайс съобщи, че мъжете са се съгласили да дадат още едно интервю на следващата сутрин. Всички се изправиха и аплодираха войниците, докато напускаха залата.

Кийли изчака тълпата да оредее, преди да се изправи и да си тръгне. Тъкмо когато обличаше лекия си шлифер, конгресмен Паркър дойде при нея. Декс беше с него.

— Госпожо Уилямс, бихте ли дошли на вечеря с мен и конгресмен Девъро? — попита той учтиво.

Трябваше ли? По-възрастният конгресмен не знаеше, че ще играе ролята на придружител, но присъствието му щеше да служи на нея и на Декс като защита срещу наблюдение и подозрения.

Тя тъкмо щеше да се съгласи, когато един войник от военноморските сили дойде при тях и ги поздрави.

— Извинете, госпожо Уилямс, но госпожа Олуей ме изпрати да ви повикам. Иска да поговори с вас за мъжете, които са все още в болницата.

Сърцето на Кийли замря. Нима щеше да се случи?! Дали това не беше още един удар под пояса? Или Бети знаеше…

— Идвам веднага — заекна тя. Обърна се към Декс и конгресмен Паркър и добави: — Съжалявам, но…

— Няма нужда да се извинявате, госпожо Уилямс. Може би новини за съпруга ви — рече Паркър.

Тя избегна погледа на Декс и последва войника. По мрачен коридор стигнаха до един празен кабинет. В първия миг я порази тишината. През деня ушите й бяха привикнали към врявата, но сега тишината галеше ушите й нежно и тя й се зарадва. Войникът я остави сама.

В другия край се отвори една врата и Бети и съпругът й влязоха в широкия кабинет, пълен с бюра. За момент те се погледнаха в очите и Кийли се спусна към двойката, прегръщайки Бети.

— Толкова се радвам за теб, Бети. Всичко това е чудесно! Невероятно!

— Кийли, Кийли — промълви Бети в ухото й. — Съжалявам. Не мога да понеса такова щастие.

— Разбира се, че трябва да го понесеш! — Кийли се отдръпна, за да погледне загриженото лице на по-възрастната жена. — Трябва да си на върха. И аз знам, че си безумно щастлива, тъй като те наблюдавах днес — тя се обърна към изпитото лице на съпруга й. — Здравей, Бил — произнесе тя развълнувано. — Толкова много съм слушала за теб. Добре дошъл — протегна ръка към него, но в последния момент импулсивно се спусна и го прегърна. Прегръдката й не го обиди. Тя усети как изтънелите му ръце я обгръщат.

— Бети ми разказа за теб и за твоята неоценима помощ, за дейността на комитета. Да можеше само съпругът ти да е с нас…

Тогава Кийли си спомни защо я бяха извикали. Погледна лицата им последователно, но не откри намек за добри вести по състрадателните им изражения.

— Мъжете в болницата… — тя остави въпроса недовършен.

Бети поклати глава тъжно и хвана ръцете на Кийли.

— Съжалявам, Кийли, но… Марк не е сред тях. Затова те извиках, за да можем аз и Бил да поговорим с теб. Не знам колко още надежда ти е останала, но исках да ти спестя напразния оптимизъм.

— Кийли… — тя се обърна невиждащо към Бил Олуей, когато той произнесе със сериозен глас името й. — След като Бети ми каза за Марк, веднага разпитахме останалите дали знаят нещо за пилот на хеликоптер с такова име. Дадохме им датата, на която е бил свален хеликоптерът, всичко, което мислехме, че може да им послужи. Никой не знае нищо. Разбира се, не сме говорили с мъжете в болницата.

Кийли се обърна с гръб към тях, отиде до прозореца и се загледа в небето над Париж, все още синьо на снижаващото се следобедно слънце.

— Благодаря и на двама ви за разбирането. Като се има предвид фактът, че не сте се виждали от петнадесет години, малко ме е срам, че няколкото часа, които сте прекарали заедно, е трябвало да мислите за мен и Марк. Благодаря ви — повтори тя.

— Кийли…

Не искаше да слуша повече съчувствени думи, затова се обърна, преди Бети да продължи.

— Добре съм, наистина. Имате нужда да сте заедно. Аз ще се оправя. Освен това… — тя се опита да се престори на безразлична. — … конгресмен Паркър ме покани на вечеря — тя отново изви устни в подобие на усмивка. В гаснещата светлина на деня може би беше успяла да заблуди семейство Олуей.

— Ако си сигурна… — започна Бети.

— Сигурна съм. Сега вървете.

— Ще се видим утре — каза Бил.

— Разбира се. Лека нощ.

Тръгнаха си през същата врата, през която бяха влезли, и тя остана сама. По-самотна от когато и да било през живота си.

Чувстваше се така, сякаш участваше в някакъв маскарад, когато, обхваната от еуфория, бе се почувствала окрилена, за да бъде запратена само миг след това отново на дъното. Мразеше се заради бушуващите в душата й чувства. Искаше й се да е щастлива за семейство Олуей и наистина беше.

Но не можеше и да не изпитва ревност, че присъдата на Бети бе изтекла.

Или не беше? Какъв щеше да е сега бракът на семейство Олуей? Можеха ли да започнат оттам, откъдето бяха спрели преди петнадесет години? Но докато ги гледаше заедно, Кийли мислеше, че за тях има надежда.

Ами тя и Марк? Как би се чувствала тя днес, ако беше извикана да се срещне с един мъж, когото не познава, мъж, с когото бе свързана по закон и с брачна клетва, но към когото вече не изпитваше емоционална привързаност? Когато го видеше за пръв път, щеше ли да се отприщи дълго сдържаната нужда да обича, да бъде обичана? Щеше ли да се хвърли в прегръдките му? Или щеше да се уплаши при мисълта, че този чужд човек е неин съпруг — чужд човек, когото нямаше да познае, защото младостта и красотата са били заличени от войната? Бети имаше предимството на времето, тя бе познавала добре съпруга си, преди да замине на война, знаеше предимствата и недостатъците му. Тя и Марк нямаха време за подобен лукс.

Стори й се, че стените на офиса изведнъж започват да се стесняват и да я притискат, и тя си тръгна, като избяга от тълпата в дъното на коридора през някаква врата. Взе си нещата и тръгна към „Шан-з-Елизе“. Авенюто беше претъпкано с хора и коли, шумни и нервни, нещо типично за постоянния пиков час на всеки огромен град. Пешеходците задръстваха тротоарите. Площад „Конкорд“ беше пълнен с весели туристи и парижани, раздразнени от тълпите натрапници. Докато си проправяше път из множеството, тя си мислеше колко ли пъти са били фотографирани конете на входа на Тюйлери. Малко неща от знаменития площад с обелиска в центъра привличаха вниманието й за повече от секунда. Мислите й бяха другаде.

На булевард „Сен Жермен“ спря, за да изчака колите и пресече на отсрещния тротоар. За нейно голямо нещастие мъжът до нея явно я намери за доста привлекателна и съвсем не се обезкуражи, когато тя не му отвърна на френски. Приближи се съвсем, като едва не я принуди да слезе от тротоара. Тя го погледна раздразнено, което той възприе като предизвикателство и се усмихна.

С безразсъдна смелост тя притича пред един туристически автобус. Когато се озова от другата страна на улицата, беше доволна, че е избегнала както моменталната смърт под колелата на автобуса, така и неприятното внимание на нахакания французин. Няколко пресечки по-надолу тя усети умора от бързото ходене. Седна на една пейка и се взря мрачно с празен поглед пред себе си. Искаше само да я оставят на мира, да стане невидима, да се изпари. Беше се уморила да се бори с живота.

Подканващият глас отново нахлу в мислите й — този път неуморният й преследвач седна до нея на пейката. Тя се радваше, че не разбира езика. Гласът му звучеше похотливо и многозначително. Тя поклати глава енергично и се опита да се отдръпне, но без особен успех.

В този момент още някакъв глас на френски, този път ръмжащ и заплашителен, се разнесе зад нея и нейният обожател подскочи, махна извинително с ръка и избяга надолу по улицата, сякаш го бяха погнали всички дяволи на ада.

Тя вдигна поглед и видя Декс. Без да продума, той заобиколи пейката и седна до нея. Разбиращата усмивка, влажните черни очи, казващи толкова много, сигурността, която той излъчваше, вляха мир в душата й.

Ръцете му я обгърнаха и тя се сгуши на гърдите му.