Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomorrow’s Promise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 87 гласа)

Трета глава

Ако бе я заплашил с нож, тя едва ли би била толкова стъписана. Загубила ума и дума, Кийли стоеше и се взираше в него.

— Не е възможно! — изрече с пресъхнало гърло.

Той само поклати глава. Не направи никакво друго движение.

— Но името ти не е в списъка. Зная членовете на подкомисията от седмици. Ти не си сред тях.

Тя отчаяно се опитваше да запази самообладание, да уточни нещата и да възстанови нормалната логика.

— Конгресменът Хейли от Колорадо бе избран миналата седмица да оглави дейността на друг комитет. Колегите ми решиха, че би било добре аз да го заместя.

Кийли все още стоеше до прозореца. Сякаш бе изградила някаква въображаема защитна стена помежду им. Все някога трябваше да се откаже от малкото сигурност, която тя й предлагаше. Несъзнателно затегна колана на халата си и се отдели от прозореца. Тръгна към леглото само за да спре на повече от метър от него. Не знаеше какво да прави с ръцете си, затова ги скръсти на гърдите и чак тогава се обърна към него.

Гневът надви срама й.

— Добре, конгресмен Девъро, вие със сигурност сте се въоръжили с арсенал от доказателства, които трудно могат да бъдат опровергани — изрече тя с унищожителен тон. — Внимателно подготвената ми реч за това как все още се надяваме, че нашите мъже са живи, ще е се окаже безпредметна, нали?

— Кийли…

— Сигурно си много горд със себе си. Кажи ми, при всеки политически проблем, който искаш да бъде решен по определен начин, ли минаваш по този „труден“ път?

— Престани! — отсече той. — Не знаех коя си, преди да се прибера в хотела. Имах да преглеждам купища документи за утре. Съвсем случайно прочетох, че говорителят на ИКСБИ се казва Кийли Престън. А колко жени на име Кийли познаваш? Когато проверих на регистрацията и открих, че Кийли Престън Уилямс е в стая седемстотин и четиринадесет, оставаше ми да събера две и две. Заклевам се, нямах представа коя си.

— И щом направи своето откритие, побърза да слезеш тук да провериш колко сме искрени ние, вдовиците, нали?

Тя покри лице с ръце, ядосана заради сълзите, които не успя да спре.

— По дяволите! Това, че дойдох тук и те целунах, няма нищо общо с утрешния ден, със заседанието на комисията или с каквото и да било друго.

— Нима? — избухна тя.

— Да! — изкрещя Декс. Стоеше с ръце на хълбоците, ядосан и объркан колкото нея. Но когато видя болката, изписана на изопнатото й лице, повтори, този път по-меко и искрено: — Да.

Кийли извърна лице и се опита да се стегне, изплашена, че ако не се овладее сега, ще рухне психически. И преди й се бе случвало да се разкъсва между чувството за дълг и вярност, а намесата на Декс Девъро в живота й го бе усложнила стократно.

— Не можеш да разбереш — прошепна тя.

Искаше му се да отиде до нея, да я прегърне и да я успокои, но не посмя. Отчаянието, което се излъчваше от цялото й същество, говореше за ужасното объркване, в което бе изпаднала. По-разумно бе да я остави да се справи с него сама.

— Може би ще успея да разбера. Защо не ми обясниш?

Тя го погледна отново с просветващи обвинително очи и той побърза да прибави:

— Не като на конгресмена Девъро. Обясни на мен, на Декс.

Тя седна на крайчеца на леглото, напрегната, превила рамене, сякаш това щеше да й помогне да се защити. Той отново се отпусна на стола. Тихо, последователно, без драматични жестове или интонация тя му разказа накратко историята на ухажването и женитбата й с Марк Уилямс, неговото изчезване и опустошителните последствия за самата нея.

— Нито съм вдовица, нито съм омъжена. Омъжена съм, но нима имам съпруг, дом или деца? Живея сама, макар да не влизам в графата на вдовиците или разведените — замълча, но все така упорито се взираше в скута си.

— Никога ли не си мислила да поправиш това положение? — осмели се да попита Декс.

Главата й рязко се изправи.

— Имаш предвид да обявя Марк за мъртъв? — попита тя язвително. Той неволно се отдръпна при резкия й въпрос. — Никога не бих го сторила. Въпреки съкрушителните доказателства останах вярна на съпруга си и все още вярвам, че е жив. И ако минималният шанс да се върне някой ден се сбъдне, искам да съм тук и да го чакам. В живота ми не може да има никой друг. След като го обявиха за безследно изчезнал, баща му умря. Майка му е в дом за стари хора. Вече не е способна да се грижи за себе си. Мъката я съсипа… — Кийли въздъхна и потри чело с върховете на пръстите си. — Пенсията на Марк отива за нея. Нищо не задържам за себе си — тя го погледна открито. — Декс, и тази старица, и съпругите с деца отчаяно се нуждаят от парите. Ако законът бъде одобрен и обявите нашите мъже за… — млъкна внезапно и упорито вдигна брадичка. — Но ти ще изслушаш речта ми утре, нали?

Мъжът се изправи, изглеждаше също толкова уморен и унил.

— Да. Ще я изслушам.

Без да каже нищо повече, той се запъти към вратата. На прага се обърна и посочи с поглед отдавна забравения поднос.

— Хапни все пак нещо. Лека нощ, Кийли — рече тихо и изчезна.

Младата жена продължаваше да стои в средата на внезапно опустялата стая, като се взираше в затворената врата. Усети как постепенно я задушава познатата безнадеждност, която не бе я спохождала отдавна. Почувства се изоставена и самотна. Толкова самотна…

Изведнъж закопня да почувства отново силните ръце на Декс и настойчивия допир на устните му.

 

 

Критично се огледа и образът в огледалото й хареса. Изглеждаше възможно най-добре. Може би не трябваше да слуша Никол и да вземе сивата блуза с обикновена шал-яка, която се връзваше на фльонга. Тази, която прибра в багажа, бе гарнирана с тюл и дантела на яката и на раменете. Е, въздъхна тя, вече беше късно. Може би по-женственият модел на бежовата освежаваше строгия морскосин костюм от права пола и сако.

Морскосините кожени обувки и чанта, както и кашмиреното палто в тон със светлокестенявата й коса допълваха ансамбъла. Кийли взе малкото кожено куфарче и слезе с асансьора във фоайето, където имаше среща с Бети Олуей за закуска.

— Както винаги изглеждаш страхотно — отбеляза приятелката й с известна доза завист, смекчена от искрено възхищение. — Как успяваш да запазиш хубавата си фигура в Ню Орлиънс, тази световна столица на гастрономите? Ако аз живеех там, сигурно щях да се търкалям.

Чувството за хумор на Бети бе заразително и Кийли се разбъбри с нея за работата й и за децата. Бети, по-възрастната от двете, я осведоми подробно и оживено за всяко едно от тях.

— Бебето беше само на четири месеца, когато обявиха Бил за безследно изчезнал. Никога не го е виждал. Сега „бебето“ е твърде едричък баскетболист в отбора на гимназията.

За момент през обикновено веселите й очи премина тъга и Кийли се протегна и стисна уморената й от работа ръка.

— С годините не става по-лесно да го приемеш, нали? — сякаш размишляваше на глас. — Научаваме се да живеем с него. Но не мисля, че някога ще го приема истински.

— Знам, че не мога и няма да го приема. Преди да получа сигурно потвърждение за смъртта на Бил, ще продължа да вярвам, че е жив — тя отпи глътка кафе. — Между другото работата ни може да се усложни. Конгресменът Паркър, който е председател на подкомисията, ми се обади тази сутрин.

Кийли предполагаше какво ще последва, но възкликна уверено:

— О! — после отхапа парче английски кейк.

— Един от конгресмените, на когото мислех, че можем да разчитаме, е бил избран да оглави някакъв друг комитет. Заменили са го с Декс Девъро от Луизиана. Познаваш ли го?

— Че кой в Луизиана не е чувал за Декс Девъро? — измъкна се тя от директния отговор. След което внимателно попита: — Мислиш ли, че ще бъде против?

Бети погледна възмутено празната си чаша и наблюдателният келнер дотърча да я напълни с кафе.

— Не знам. Разбрах, че е амбициозен политик. Ще се кандидатира за сенатор при следващите избори.

— Това на практика не означава нищо. Може да реши, че взимайки нашата страна, ще си осигури допълнителни политически дивиденти.

— А икономическата му политика?

— Не съм в неговия избирателен район и не я познавам — призна Кийли.

— Чух, че е за намаляване на данъците. Но е и фанатик на тема съкращаване на разходите в бюджета. Това определено ме безпокои.

Кийли се опита гласът й да прозвучи безгрижно:

— Е, съдебните заседатели все още не са заели местата си. В подкомисията има други десет мъже. Рано е да се признаваме за победени.

— Само така! — съгласи се разпалено Бети и насила се засмя. Проницателните й сиви очи срещнаха тези на Кийли през отрупаната с чинии и прибори маса. — Знам, че не е честно, Кийли, но толкова много зависи от теб. Говорителят е страшно важна фигура.

Това бе последното нещо, което Кийли искаше да чуе тази сутрин. Почувства се като същински Юда.

— Давам си сметка — рече тя. — Ще направя всичко възможно.

Какво ли щеше да си помисли Бети, ако знаеше, че снощи Кийли бе целувала Декс Девъро със страст, при спомена за която се изчервяваше?

— По-добре да тръгваме — делово предложи Бети. — Нека не им доставим удоволствието да закъснеем. Останалите ще ни чакат в залата.

Платиха и излязоха навън. Вече не валеше, но бе излязъл студен, режещ вятър. Бързо спряха такси, но поради натоварения трафик шофьорът едва успя да ги остави навреме пред сградата на Камарата на представителите.

Кийли изпитваше неистов страх от предстоящата среща с Декс. Бе прекарала неспокойна нощ. Присънил й се бе Марк. Това винаги я разстройваше. Дори когато бе обявен за безследно изчезнал, тя продължи да го сънува. С годините обаче тези сънища станаха по-редки и неясни, по-мъгляви. Когато изплуваше от подсъзнанието й, той неизменно бе в образа на деветнадесетгодишно момче. Ако беше жив сега, щеше да е зрял мъж. Как ли щеше да изглежда? Нямаше представа и мисълта за това не й даваше покой. Ако случайно го срещнеше на улицата, може би нямаше да го познае — него, нейния съпруг, чието име носеше, мъжа на когото се бе обрекла тържествено в църквата.

— Кийли?

Лекото побутване с лакът я извади от унеса и тя попита:

— Стигнахме ли вече? Преговарях си наум речта — откога бе започнала да лъже толкова хладнокръвно и с такова постоянство? Откакто срещна Декс. Откакто говори с него, смя се, докосва го, целува го… Откакто призна, само пред себе си, че за първи път от години й се иска да се люби.

Три други жени от комитета ги чакаха из коридорите на Конгреса. Те също се бяха включили активно в кампанията по предотвратяване обявяването на „безследно изчезналите по време на акция“ за мъртви. Кийли се познаваше с всички и ги поздрави сърдечно.

Служител в строг костюм ги въведе в залата, в която щеше да се проведе заседанието. Кийли бе настанена на маса с микрофон, а Бети — до нея. Останалите заеха местата зад тях.

Кийли извади записките от куфарчето си, подреди ги прилежно, сложи на масата и дамската си чанта — с други думи, стараеше се да не поглежда в залата, макар да бе убедена, че Декс все още не е дошъл. Служители, сътрудници, репортери и членове на подкомисията се движеха наоколо, поздравяваха се с кимване или ръкостискане, говореха и четяха вестници или стенограми от предишни заседания. Кийли свали палтото си и един служител се спусна да й помогне. Тя тъкмо му благодареше през рамо, когато съзря Декс да влиза в облицованата с ламперия зала.

Очите им се срещнаха и не можаха да се откъснат. И двамата трудно контролираха непреодолимото привличане, трептящо между тях. Примирени му се отдадоха и си позволиха да се погледат няколко мига. Сякаш бяха сами, усещайки само собственото си присъствие в залата, забравяйки за всички останали. Кийли прочете на лицето му същото желание, което изгаряше и нея. То неизменно присъстваше там. При всяко събуждане миналата нощ Кийли бе мечтала не за сигурността на ръцете на Марк, а за тези на Декс. Прошепнатите успокоителни думи не бяха идвали от устните на съпруга й, а от едни други устни, до които по особено примамлив начин потрепваше дълбока трапчинка. Тъмните бездънни очи на Декс бяха тези, които стопляха изтерзаната й душа.

Невидимата връзка между погледите им не бе нарушена, докато един друг конгресмен не застана пред Декс, за да се здрависа сърдечно с него. Кийли огледа залата пред себе си, подръпна края на полата върху кръстосаните си колене и зачете — или по-скоро се престори, че чете — листовете, които стискаше във влажните си ръце. Щеше ли да издържи?

След няколко минути изслушването започна. След встъпителната си реч конгресменът Паркър от Мичиган, който бе председател на подкомисията, представи колегите си. Когато стигна до Декс Девъро, Бети побутна с лакът Кийли. Не беше сигурна какво означава този прикрит жест, но и не се обърна към Бети, за да разбере. Декс очевидно бе най-младият член на подкомисията. Със сигурност и най-чаровният. Но дали щеше да се държи като приятел или враг? Подкомисията се състоеше от единадесет конгресмени. Дали Декс щеше да даде решителния глас, за да постигнат желаното мнозинство?

Конгресменът Паркър намести очилата си върху носа и погледна Кийли над сребърните рамки.

— А сега, госпожо Уилямс, имате думата. Сигурно сте подготвили изказване от името на ИКСБИ. Готови сме да го изслушаме.

— Благодаря, конгресмен Паркър.

Тя се обърна към членовете на комисията и пресата и с добре модулирания си глас с лек южняшки акцент представи позицията на комитета. Нито четеше от предварителните си бележки, нито цитираше наизуст. Говореше умело и убедително, сякаш се обръщаше лично към всеки от присъстващите.

— Най-искрено се надяваме — каза тя в заключение, — че сте запознати с проблема и като представители на американския народ ще отложите разискването на този законопроект и ще смятате за живи „безследно изчезналите по време на акция“, докато всички не се убедим в противното.

За момент присъстващите стаиха дъх, впечатлени от изнесените факти и безпристрастното им, но същевременно силно представяне. Най-сетне неспокойно се размърдаха и Кийли чу Бети да казва: „Браво!“ Думите й бяха повторени от жените седящи зад тях.

— Благодаря ви, госпожо Уилямс.

Конгресменът Паркър погледна към амфитеатрално разположените банки и попита:

— Господа? Някакви предложения за обсъждане?

През следващия час и половина Кийли и групата й отговаряха и задаваха въпроси. Предимството бе ту на едната, ту на другата страна. Повечето от членовете на подкомисията може да не бяха съгласни с лобито, но поне съчувстваха на жените.

Кийли се опитваше да не поглежда към Декс, но това беше почти невъзможно. Той не допринесе с нищо за разпалената дискусия, мълчеше, слушаше съсредоточено, като от време на време потриваше нос. Какво ли си мислеше?

Само един от конгресмените — Уолш от щата Айова — беше крайно враждебен и не криеше позицията си. Въпросите му бяха нападателни, изказани със сериозен, твърде високомерен тон.

— Госпожо Уилямс — обърна се той директно към Кийли с отегчен, насмешлив глас. — Извинете ме, но видът ви не свидетелства за особена бедност. Повечето от вас, които сте съпруги или майки на „безследно изчезналите по време на акция“, сте си изградили нов живот. Не се ли чувствате поне малко виновни да изстисквате пари от федералния бюджет, които биха могли да послужат за решаването на по-сериозни проблеми?

Кийли преглътна язвителния си отговор. Бе готова да каже на конгресмена направо какво мисли за него и наследството му. Вместо това произнесе със спокоен тон:

— Не мисля, че някой от нас трябва да се чувства виновен за заплата, която получава срещу свършена работа. А вие, конгресмен? Смята се, че нашите съпрузи и синове все още са в служба на държавата. Трябва да им се плаща като на всеки друг войник.

— Госпожо…

— Извинете, мога ли да довърша? — прекъсна го тя студено и той отстъпи неохотно. — Тук не става въпрос просто за пари. Ако нашите близки, „безследно изчезнали по време на акция“, бъдат обявени за мъртви, всички действия, предприемани от правителството и армията за предоставяне на информация за тях, ще бъдат прекратени. Не трябва да допускаме това да се случи, докато съществува и най-малкият шанс тези мъже да са все още живи, да са в плен или да преживяват по някакъв друг начин.

Лицемерният надут господин се облегна назад и скръсти пълните си ръце пред изпъкналия корем.

— Вие наистина ли искрено вярвате, че вашият съпруг или който и да било от тези мъже е все още жив? — преди тя да може да отговори, той обърна лъщящото си плешиво теме към Декс. — Конгресмен Девъро, днес не сме ви чули. Вие сте служили във Виетнам, нали?

Изненаданият поглед на Кийли се закова в Декс и тя с тревога откри, че той гледа право в нея.

— Да — чу го да казва.

Нямаше представа, че е ветеран от войната.

— Като какъв? — настоя по-възрастният конгресмен. Всички погледи в залата бяха вперени в Декс.

— Бях капитан от флота.

— Колко време прекарахте във Виетнам?

— Три години.

— Предполагам, че един капитан от флота вижда доста неща — провлачи мазно конгресменът. — Като имате предвид това, което сте преживели там, бихте ли казали дали има и най-малката възможност тези изчезнали мъже да са все още живи?

Декс облегна ръце на масата пред себе си. Той изучава аудиторията един дълъг миг, преди да отговори на заредения с напрежение въпрос.

— Войната във Виетнам се водеше в нарушение на всички правила на „нормалната война“. Не мислех, че е възможно да се плаща на малки деца, за да идат сред група американски войници и да дръпнат детонатора на ръчна граната, но го видях с очите си. Нито ми бе минавало през ум, че командващи офицери могат да бъдат застреляни от свои подчинени в пристъп на наркотичен глад, но и на това станах, свидетел. По време на престрелка бях леко ранен. Един стар виетнамец ми даде вода и ме превърза, преди да дойде медицинският екип. На следващата сутрин главата му бе набучена на кол на няколко метра от мястото, където спях — той впери тежкия си студен поглед в объркания конгресмен и добави с тих глас: — По време на война, изпълнена с такива брутални, невъобразими за обикновените хора неща, всичко е възможно. Нямам друг отговор на въпроса ви.

Всички в стаята бяха затаили дъх. Погледът на Кийли бе замъглен от сълзи, когато конгресменът Паркър прекрати разискванията и даде почивка за обяд.

Настъпи лека суматоха, при което присъстващите в залата заприбираха палтата и куфарчета си, смееха се и си говореха в напразното усилие да разсеят мрачното настроение, което думите на Декс Девъро бяха предизвикали.

Жените от ИКСБИ поздравиха в хор Кийли, а след това една по една се изредиха да изкажат похвали за красноречивото й представяне на петицията, като я прегръщаха сърдечно. Тя облече палтото си и грижливо прибра изписаните листа в куфарчето си. Положи невероятно усилие да не поглежда към Декс, който бе обсаден от поддръжници и репортери.

— Благодаря ти, Кийли! — Бети прегърна по-младата си колежка. — Беше страхотна! Не знам дали ще успеем, но поне направихме най-доброто.

— Все още не сме свършили. Не смятам, че конгресмен Девъро ще се примири току-така. Дори смятам, че изказването ядоса Д… конгресмен Девъро и го настрои още по-зле към нас.

Бети погледна оттеглящото се туловище на Уолш, проправящ си с властна осанка път покрай нетърпеливите журналисти.

— Ама че тлъст самохвалко — промърмори Бети подигравателно. — Единствената му цел е да си чуе името по новините в шест. Страхувам се, че ако го сравнят с Декс Девъро, ще изглежда като глупак — какъвто и всъщност е — тя обходи с поглед стаята и се спря на Декс, от когото някакъв телевизионен репортер вземаше интервю. — Виждала ли си някога по-страхотен мъж? — прошепна тя на Кийли.

— Кой? — попита Кийли престорено, макар сърцето й да се блъскаше в гърдите. — А, Девъро ли имаш предвид? Мисля, че е по-скоро благороден. Но не си първата жена, която го забелязва, да знаеш.

— Предполагам, че ще стигне далеч. Поне гласовете на нежната половина са му осигурени — изкиска се по момичешки Бети. — Кой би устоял на тази трапчинка?

— Извинете ме госпожо Олуей, госпожо Уилямс.

Те се обърнаха и съгледаха сериозен мъж на средна възраст в кафяв туиден костюм, който бе видял и по-добри дни. Рядката му прошарена коса стърчеше, сякаш току-що бе минал през тайфун. Господинът ги наблюдаваше внимателно през очила с телени рамки, чиято мода бе отминала поне преди десетилетие.

— Да? — обърна се Кийли.

— Казвам се Ал Ван Дорф от Асошиейтед Прес.

— Здравейте — отвърна Бети от името на двете.

— Изглежда, вие двете представяте повече или по-малко ИКСБИ и вашият глас се чува повече от другите. Чудех се дали бихте обядвали с мен. Ще се радвам, ако ми дадете интервю.

— Кийли — прехвърли топката на приятелката си Бети.

Кийли веднага хареса репортера. Не изглеждаше от агресивния неудържим тип. Допадна й и фактът, че изглежда бе притеснен, задето ги кани на обяд.

— Ами, приемаме.

— Благодаря — рече Ван Дорф. — И на двете — той отправи широка усмивка към Бети, после подаде лист хартия на Кийли. — Тук е името на ресторанта. Резервациите са направени. Ще се срещнем там след… — той погледна часовника на китката си. — … половин час. Има време да стигнем.

— Добре. Ще бъдем там — отвърна Бети.

— Дами — чудакът премести касетофона в другата си ръка и им се поклони старомодно, преди да изчезне, точно когато един телевизионен репортер се приближи и настоя за няколко думи. Бети се отдръпна, като остави Кийли сама пред светлините и камерите.

След като си проправиха път до коридора, взеха си довиждане с останалите активистки на ИКСБИ, отговориха на въпросите на надпреварващите се журналисти от други радио и телевизионни компании, прекосиха безкрайните фоайета и се озоваха навън, едва успяха да хванат такси, за да стигнат навреме за срещата.

В таксито Кийли вчеса косата си и си сложи наново червило, а Бети си напудри носа. Бяха закъснели само няколко минути, когато таксито спря пред тих ресторант, на една пресечка от „Ембаси Роу“. Те побързаха да влязат вътре, където ги посрещна управителят, който ги придружи до една маса, преди дори да успеят да се представят.

Кийли едва не се препъна в скъпия килим, когато видя Декс да седи на мястото до стената. Ван Дорф, конгресмен Паркър и конгресмен Уолш станаха, щом двете жени приближиха. Бети изглеждаше разтревожена колкото Кийли.

— Госпожо Олуей, госпожо Уилямс, радвам се, че успяхте — този път гласът на Ван Дорф бе доста по-уверен, отколкото в конгресната зала. Къде се бяха изпарили притеснението и срамежливостта му? — Разбира се, познавате тези мъже, но нека ви ги представя още веднъж. Конгресмен Уолш от Айова, конгресмен Паркър от Мичиган и конгресмен Девъро от Луизиана.

Дамите подадоха ръка на всеки от господата. Декс пое ръката на Бети и рече:

— За мен е удоволствие, госпожо Олуей.

Когато уверените му пръсти се сключиха около ръката й, Кийли се престраши да го погледне. Очите му бяха топли и пълни с копнеж, който тя отчаяно се надяваше, никой от присъстващите да не е забелязал. Затова и бе така шокирана, когато той каза:

— Радвам се да се видим отново, госпожо Уилямс.