Нора Робъртс
Родена в грях (22)

Двадесет и първа глава

Мърфи реши, че любовта дава сили на човек. Само след едночасов сън се справи без усилие с доенето, нахрани добитъка, пусна го на паша. Не преставаше да си пее и ходеше някак важно, което предизвика усмивката на малкия Фини — помощника му.

Както обикновено преди закуска имаше да свърши доста неща. Благодарен, че е ред на съседа му да отнесе млякото, събра снесените яйца, огледа една от по-старите кокошки, която скоро щеше да попадне в тенджерата, и се запъти към къщата.

Започваше да променя първоначалното си решение да остави Шанън да спи, а той самият да изпие чаша чай и да хапне бисквита, преди да отиде да реже торф.

Много по-примамливо му се видя да й занесе чаша чай с бисквити и да я люби, докато е още топла от съня.

Въобще не очакваше да я завари в кухнята, препасала престилката на майка му.

— Мислех, че спиш.

Тя се обърна и се усмихна, като забеляза как сваля такето си — винаги правеше това, когато влизаше вкъщи.

— Чух те да се смееш навън с помощника ти, докато дояхте.

— Съжалявам, че съм те събудил. — В кухнята ухаеше на вкусно и това му навя детски спомени. — Какво приготвяш?

— Открих бекон и наденички. — Сложи мазнина в тигана. — Пълно е с холестерол, но след снощи ми се струва добре да закусиш нещо по-солидно.

Той се усмихна.

— Ти ми приготвяш закуска?

— Представях си, че ще си гладен след толкова работа на зазоряване и… Мърфи! — изпищя тя и изпусна вилицата, защото той я грабна през кръста и я завъртя. — Внимавай какво правиш!

Пусна я, но по никой начин не бе в състояние да прикрие усмивката си, докато тя мърмореше и миеше вилицата.

— Дори не подозирах способността ти да готвиш.

— Разбира се, че мога. Макар и не такъв майстор като Бри, все пак се справям. Това какво е? — Загледа се в кошницата, която той внесе. — Тук има най-малкото три дузини яйца. Какво правиш с толкова много?

— Използвам колкото са ми нужни, а останалите или разменям, или продавам.

Тя сбърчи нос.

— Мръсни са. Защо са се изцапали така?

Той я погледна смаяно и гръмко се разсмя.

— Очарователна си, Шанън Бодайн!

— Явно въпросът ми е глупав. Както и да е — изчисти ги, защото няма да ги пипна.

Той отиде на мивката и се залови да изпълни нареждането й. В този момент тя си даде сметка откъде всъщност идват яйцата.

— Е — отбеляза тя и обърна парчетата бекон, — нищо чудно да се откажа от омлетите. Откъде знаеш дали вътре няма малки пиленца?

Той й хвърли поглед, за да се увери, че не се шегува и сериозно обясни:

— Ако отвътре не се чува писукане, значи всичко е наред.

— Много смешно! — По-добре да си остане невежа, реши тя. Наистина предпочиташе да мисли за яйцата като за стока, подредена в кутии в супермаркетите. — Как да ти ги приготвя?

— Както решиш. Не съм претенциозен. Ти си направила чай!

Идеше му да коленичи в краката й.

— Не успях да намеря кафето.

— Ще купя следващия път, когато ходя до селцето. Ухае великолепно, Шанън.

Масата, забеляза той, вече бе приготвена за двама. Наля чай и се ядоса защо не й набра от цветята до плевнята. Седна, а тя се приближи с подноса до масата.

— Благодаря.

— Да ти е сладко. Аз не ям наденички, но тези изглеждат толкова вкусни.

— Би трябвало да са. Госпожа Фини ги е правила само преди няколко дни.

— Правила ги е?

— Да. — Подаде подноса първо на нея. — Заклаха шопара, който угояваха. — Вдигна вежди, когато тя пребледня. — Лошо ли ти е?

— Не. — Отстрани подноса. — Просто има някои неща, които предпочитам да не си представям.

— О! — Усмихна й се извинително. — Прощавай, не съобразих.

— Би трябвало да свикна. Оня ден попаднах на разговор между Бри и някакъв мъж. Двамата задълбочено обсъждаха нещо за пролетните агнета.

Потрепери само като си представи какво се случва на сладките агънца.

— Сигурно ти звучи жестоко, но това е цикълът на природата. И Том имаше съшия проблем.

Прецени препечените филийки като безопасни и взе една.

— Така ли?

— Не можеше да си представи, че ще отгледа нещо и то ще се озове на масата. Независимо дали на неговата или на нечия друга. Отглеждаше кокошки и събираше яйцата, но кокошките му умираха само от старост. Беше човек с добро сърце.

— Пуснал и зайците да избягат — сети се Шанън.

— А, значи си чула за тях — усмихна се Мърфи при спомена за тази история. — Щеше да прави състояние с тях, докато не се стигна до решителния момент. Но той все бе на път да натрупа състояние.

— Ти си го обичал.

— Да. Не заместваше баща ми и никога не се е опитвал да го прави. Беше ми толкова баща след петнадесетгодишната ми възраст, колкото и преди това. Винаги беше до мен. Когато скърбях, той се появяваше и ме водеше или на скалите, или на разходка до Голуей с момичетата. Държа ме за ръката, когато ми стана лошо за пръв път, понеже бях прекалил с уискито. Бях още малък и въобще не ми бе работа да го пия. А и когато за пръв път бях с жена…

Спря и впери поглед в чинията си.

Шанън вдигна вежди.

— О, не спирай точно сега. Какво стана, когато бе за пръв път с жена?

— Онова, което обикновено става, предполагам. Закуската е чудесна, Шанън.

— Не сменяй темата! На колко години беше тогава?

Той я погледна измъчено.

— Трябва ли да обсъждаме точно това?

— Страхливец!

— Такъв съм — съгласи се охотно и напълни устата си.

— Мърфи, наистина бих искала да знам какво ти е казал.

Разбираше, че за нея е важно и затова преодоля смущението си.

— Ами бях… Аз…

— Не е нужно да ми разказваш тази част. Поне не сега — успокои го тя с усмивка.

— После — продължи той, доволен, че е преодолял първото препятствие, — се чувствах доста горд… мъж, така да се каже. Но и объркан, като маймуна с три опашки. А и виновен, ужасен да не би момичето да е забременяло, защото бях прекалено разгорещен, а и млад, и глупав, че да се замисля за това предварително. Седях на оградата, като част от мен искаше пак да повтори изживяното, а друга част умоляваше Господа да ме убие, защото въобще съм го направил. Или пък майка да разбере и да свърши тази работа далеч по-бързо и не така милостиво като Господ.

— Мърфи — заслушана, тя разсеяно взе парче бекон, — колко си сладък.

— Това е толкова важен момент в живота на мъжа, колкото и на жената. Както и да е — седях там с такива мисли в главата, когато се появи Том. Седна до мен и известно време нищо не каза. Само седи и гледа нивите. Вероятно всичко е било изписано върху лицето ми. Прегърна ме през раменете. „Значи си станал вече мъж — отбеляза той — и се гордееш с това. Но не е достатъчно да обладаеш склонна да се отдаде мома, за да станеш мъж. Нужна е и отговорност.“

Мърфи вдигна чашата с чай.

— И тук вече започна да ми прилошава, защото си представих как ще трябва да се оженя за нея, а съм на седемнадесет и не я обичам, нито пък тя ме обича. И му споделям всичко. А той само кимна. Не ме поучава, не ми се кара. Казва, че ако Господ и съдбата се смилят, следващия път сигурно ще съм по-внимателен. „А ще има следващ път — твърди той, — защото мъжът не се отказва от тази сладка пътека, щом веднъж поеме по нея. А жената е удивително същество, което да държиш в ръцете си. Подходящата жена, когато я намериш, е повече от слънчевата светлина. Отваряй си очите за нея, Мърфи, и докато миришеш цветовете по пътя, отнасяй се към тях с внимание и доброта, за да не се натъртят венчелистчетата им.“

На Шанън й бе нужно време, за да възвърне гласа си.

— Всички разправят как искал да стане поет, но му убягвали думите. Като те слушам какво ти е казал, не ми се вижда да са му убягвали.

— Винаги знаеше какво да каже, когато трябва — увери я Мърфи тихичко. — Не го биваше да съветва само себе си. В очите му имаше стаена тъга.

Шанън погледна надолу към ръцете си. Бяха като на майка й — слаби, с изящни пръсти. И имаше очите на Том Конканън. Какво ли друго, замисли се тя, й бяха дали?

— Ще направиш ли нещо за мен, Мърфи?

— Ще направя всичко.

Знаеше го, но не искаше да мисли за това.

— Ще ме отведеш ли на скалите при Луп Хед?

Той стана и вдигна чиниите.

— Облечи се добре, скъпа. Там вятърът е силен.

 

 

Чудеше се колко ли пъти Том Конканън е минавал по същия път: тесен, извит, прорязващ полята. Зърна малки каменни къщурки без покриви, вързани кози пасяха из избуялата трева. Табела на пътя я предупреди, че това е последното място, където може да се пие бира, преди да стигне Ню Йорк.

Той паркира камионетката и тя с облекчение видя, че никой друг не бе решил да наблюдава скалите и морето същата сутрин. Бяха сами сред грохота на вълните и воя на вятъра.

Тръгна с него по тясната пътечка сред високите треви към края на Ирландия.

— Тук са се срещнали — прошепна тя и преплете пръсти с тези на Мърфи, когато той я хвана за ръка. — Преди да изпадне в кома, мама ми разказа как са се запознали тук. Било е студено, валял дъжд, той бил сам. Тук тя се влюбила в него. Знаела е, че има съпруга и деца. Знаела е, че върши грях, Мърфи. И то наистина е било грях. Не мога да приема, че не е.

— Но са заплатили прескъпо за постъпката си.

— Да, многократно са се издължили. Но това не про… — Гласът й изневери. След малко се съвзе. — Но ми беше по-лесно, когато не вярвах, че я е обичал, когато не можех и не желаех да мисля за него като за добър човек, като за баща, който щеше да ме обича, ако събитията се бяха развили по друг начин. Имах баща и той ме обичаше — изрече тя решително. — Никога няма да го забравя.

— Не е нужно да го обичаш по-малко, за да отвориш сърцето си за другия.

— Чувствам се като предателка. — Поклати глава, преди той да заговори. — Няма значение, че не е логично да се чувствам така. Не желая очите на Том Конканън, нито кръвта му. Не… — Притисна ръка към устата си и заплака. — Загубих нещо, Мърфи, в деня, когато тя ми каза. Загубих представата, илюзията, идеалното огледало, което отразяваше моето семейство. То се счупи и останаха всички пукнатини и пластове, когато наново започнах да го събирам.

— Как се виждаш в него сега?

— На отделни парченца и с връзки, които вече не мога да скъсам. Страх ме е, че никога няма да получа обратно онова, което имах. — Обърна се към Мърфи. — Тя се скарала със семейството си заради мен, носила е позора. Заради мен се омъжила за човек, когото в началото не обичала. — Избърса сълзите си. — Чак след време го обикна. Едно дете винаги усеща дали родителите му се обичат. Но никога не забрави Том Конканън, той никога не напусна сърцето й; за цял живот е запазила чувството, което е изпитала, когато го е видяла за пръв път в дъжда и е тръгнала към скалите.

— А на теб ти се иска да беше забравила?

— Точно така. И се мразя, че го желая, защото в такива моменти не мисля за нея или за баща си, а за себе си.

— Не се съди така строго, Шанън.

— Нямаш представа какъв бе животът ми — почти идеален. — Обърна се отново към океана. — Моите родители ми угаждаха почти във всичко, имаха ми доверие, уважаваха ме и ме обичаха. Искаха най-доброто за мен и гледаха да ми го осигурят: добри къщи, училища, квартали. Никога нищо не ми е липсвало — било емоционално, било материално. Дадоха ми здрава основа и ме оставиха сама да избирам как ще я използвам. А сега съм разгневена, защото има пукнатина в основата. А като се гневя, все едно обръщам гръб на всичко, което са направили за мен.

— Това са глупости и е време да престанеш. — Решително я хвана за раменете. — От гняв ли дойде тук, където е започнало всичко? Знаеше, че е починал тук, но все пак се реши да дойдеш, нали?

— Да, но ме боли.

— Знам, скъпа. — Той я прегърна. — Знам колко те боли.

— Искам да разбера. — Чувстваше се така добре, облегнала глава на рамото му. Сълзите не пареха толкова и сърцето й не се свиваше болезнено. — Ще ми е по-лесно, като разбера защо те всички са направили точно такъв избор.

Той я обърна отново към морето и несекващия грохот на разбиващите се вълни.

— Много е красиво тук. Сякаш сме на края на света. — Целуна я по главата. — Един ден ще донесеш тук боите си и ще нарисуваш всичко, което виждаш и чувстваш.

— Не знам дали ще успея.

— Нали нарисува Каменния кръг?

Шанън се реши:

— Ти виждаш ли мъжа на белия кон и жената?

— Да. Като момче ги виждах по-неясни, но след като открих медальона, образите добиха по-конкретни очертания. И станаха още по-релефни, откакто влязох в кухнята на Бриана и зърнах вече познатите ми очи.

— Очите на Том Конканън.

— Знаеш много добре какво имам предвид, Шанън. Те бяха хладни тогава. И друг път съм ги виждал такива. И съм ги виждал грейнали или изпълнени със страст. Виждал съм ги да се смеят и да плачат.

— Мисля — започна тя предпазливо, — че хората остават впечатлени от дадено място или от определено настроение. Според редица изследвания… — Замълча, когато забеляза насмешливия му поглед. — Добре. Временно ще се откажем от логиката. В Каменния кръг изпитах нещо… непознато, а в същото време — познато. И сънувам от първата нощ, когато стъпих в Ирландия.

— Доста притеснява в началото. И аз се чувствах така, когато всичко започна.

— Да, безпокои ме.

— Има и буря — подсказа й той.

— Понякога. Светкавици раздират небето, земята е скована от мраз и чуваш тропота на коня още преди да си го съзрял. И вятърът развява косите й. Той я вижда и сърцето му започва да бие така силно, както конят тъпче земята. — Шанън се обърна. Беше й по-лесно да гледа океана, докато говори. — Друг път има огън в малка тъмна стая. Тя бърше лицето му с кърпа. Той е почти в несвяст, трескав от раните си.

— Знае, че умира — обади се Мърфи тихо.

— Но не умира. — Шанън си пое дълбоко дъх. — Виждала съм ги да се любят там, край огъня, в Каменния кръг. Събуждам се и цялото ми същество копнее за теб.

Тя се обърна към него и той забеляза поглед, който бе виждал и друг път: яростен.

— Кажи ми какво сторих тогава, че те настроих срещу себе си — попита кротко.

— Не съм настроена срещу теб.

— Кажи ми какво сторих — настоя той.

— Не знам — изкрещя тя. Ала шокирана от горчивината, която изпита, се притисна в него. — Не знам. А и да бях наясно, не мога да го споделя с теб. Аз не живея в този свят, Мърфи. За мен той не е действителен.

— Но ти трепериш!

— Не желая да говорим повече. Не желая да мисля за това. Всичко става само по-налудничаво и невъзможно, отколкото вече е.

— Шанън…

— Не!

Затвори устата му с отчаяна целувка.

— Това няма вечно да е достатъчно, за да ни успокоява и двамата.

— Но за момента стига. Отведи ме обратно, Мърфи. Отведи ме обратно и ще го направим достатъчно!

Знаеше, че дори да настоява, тя няма да отстъпи. Няма да отстъпи, когато е така изпълнена със страхове. Безпомощен да предприеме каквото и да било, той я отведе обратно до камионетката, все така прегърнал я през раменете.

 

 

На път за пансиона Грей зърна камионетката да се връща и им направи знак да спрат. В момента, когато пристъпи от страната на Шанън, усети напрежението. А и съвсем ясно виждаше, макар тя да се постара да заличи следите, че е плакала.

Погледна Мърфи изпитателно, както брат би погледнал някого, който е наскърбил сестра му.

— Тъкмо се връщам от вас. Когато не вдигна телефона, Бри започна да се притеснява.

— Отидохме на разходка — обади се Шанън. — Помолих Мърфи да ме откара до Луп Хед.

— О? — Това вече обясняваше доста неща. — Бри се надяваше да посетим галерията. Всички.

— Много ще се радвам. — Помисли си, че пътуването ще я измъкне от депресията. — Ти свободен ли си — обърна се тя към Мърфи.

— Налага се да свърша някои неща… — Долови разочарованието й, ако откаже, а и в момента очевидно не бе настроена за сериозни разговори с него. — Ако ме изчакате час-два…

— Разбира се. Ще заведа Маги и малкото чудовище със себе си. Роуган е вече там. Елате, когато успеете.

— Трябва да се преоблека — обади се бързо Шанън. Хвърли поглед към Мърфи: — Ще те изчакам в пансиона, докато се приготвиш, бива ли?

— Чудесно. Няма да се бавя повече от два часа — кимна той и потегли.

— Тежко утро си имала? — промърмори Грей.

— Доста. Така и не успях да говоря с него какво ще правим от сега нататък.

Нито какво е станало преди това, призна тя пред себе си.

— А какво ще става?

— Трябва да се върна, Грей. Дори беше добре да замина преди седмица. — Облегна се на рамото му, когато той я прегърна, и се загледа към долината. — Работата ми ме чака.

Поведе я по пътечката към пансиона.

— Ако те попитам какво искаш от живота, ще ми отговориш ли?

— Не така лесно, както щях да го сторя преди месец. — Седна до него и се загледа в кандилките и попадийното цвете. — Вярваш ли във видения, Грей?

— Странен въпрос.

— Предполагам, а и не е въпрос, който съм мислела, че някога ще задам на някого. — Обърна се с лице към него. — Питам теб, защото си американец. — Той й се усмихна и тя му отвърна със същото. — Знам как звучи, но ме изслушай. Превърнал си Ирландия в свой дом, но продължаваш да си американец. Изкарваш си прехраната, като съчиняваш истории, но го правиш на съвременна техника. В кабинета ти има факс, например. Това означава, че си жител на двадесети век; мъж, който признава предимствата на техниката и ги използва.

— Мърфи разполага със съвременна доилня линия — обърна й внимание Грей. — Тракторът му е последна дума на техниката.

— А сам реже торфени брикети — напомни Шанън с усмивка. — И кръвта му е пълна с келтски мистицизъм. Не можеш да ме убедиш, че не вярва в духове и феи.

— Добре, признавам. Мърфи е удивителна комбинация от стара и нова Ирландия. Питаш ме дали вярвам във видения? — Направи пауза, преди да я увери. — Напълно!

— О, Грейсън! — Раздразнена, тя скочи, направи една-две крачки по пътеката и се върна. — Как седиш тук с маратонки „Найк“, часовник „Ролекс“ и твърдиш, че вярваш във видения?

Той погледна надолу към краката си.

— Харесвам „Найк“, а часовникът е доста точен.

— Много добре разбираш какво имам предвид. Запътил си се към двадесет и първи век и в същото време твърдиш, че вярваш в измишльотини от петнадесети век.

— Според мен не са измишльотини и не принадлежат само на петнадесети век. Ако питаш мен, корените са далеч по-дълбоки.

— Сигурно вярваш и в духове, прераждания и жаби, които се превръщат в принцове?

— Точно така. — Усмихна й се, хвана я за ръката и я придърпа отново да седне до него. — Нямаш право да задаваш въпрос, ако отговорът не е този, който искаш да чуеш. — Тя изсумтя, а той се заигра с пръстите й. — Когато пристигнах в тази част на Ирландия, нямах никакво намерение да се заседявам. Шест месеца, колкото да си напиша книгата, и заминавам — такъв бе начинът ми на живот. Очевидно Бриана е основната причина, поради която го промених. Но има и още — това място ми се стори познато.

— О, Грей! — само успя да изрече тя.

— Една сутрин се разхождах през нивите и попаднах на Каменния кръг. Очарова ме и усетих някакво привличане, но никак не ме изненада.

Усети как ръката й се стегна.

— Наистина ли?

— Да. Вървях по онзи път там или шофирах към скалите, минавах през селцето, разхождах се из руините и гробищата и се чувствах свързан — а никога дотогава не бях изпитвал обвързаност към нещо или някого. Нямах видения, но знаех, че съм бил тук и че е било предопределено да се върна.

— И това не те побърква?

— Първоначално си изкарах акъла — призна развеселен. — Както и факта, че се влюбих в Бриана. Теб кое те плаши повече?

— Не знам. Сънувам сънища…

— И преди спомена за това. Сега ще ми разкажеш ли по-подробно?

— Все на някого трябва да кажа — прошепна тя. — Всеки път, когато заговоря с Мърфи за това… изпадам в паника. Сякаш нещо ме е стиснало. Не съм истеричка, Грей, нито пък се самозаблуждавам. Но с това не мога да се оправя.

Започна бавно да му разказва първия сън, подробностите, чувствата си. Сега думите се лееха лесно без свитата в корема й огнена топка, която се появяваше, когато го обсъждаше с Мърфи.

Но въпреки всичко знаеше, че има нещо, което й убягва.

— Медальонът е у него — завърши тя. — Медальонът, който съм виждала в сънищата си. Намерил го в Каменния кръг като момче и твърди, че започнал да сънува същите сънища.

Това му направи силно впечатление и той подсвирна, но една част от неговия мозък вече хладнокръвно подреждаше фактите и образите, за да ги вплете в бъдеща история.

— Доста сериозна работа.

— Каня се да отида на психоаналитик — призна тя. — И все си повтарям как сънят ще престане да ме измъчва, стига да се върна в Ню Йорк и рутината, на която съм свикнала, да ме завърти.

— А в същото време се страхуваш, че нещата няма да се подредят по такъв начин?

— Точно така. И се страхувам, че Мърфи няма да разбере защо трябва да си отида.

— А ти разбираш ли? — попита Грей тихо.

— Като мисля логично — да. Тогава разбирам връзката си с тези места и с Мърфи, с всички вас. Знам, че ще се връщам, че няма да скъсам с вас, а и не искам. И че животът, към който се връщам, никога няма вече да е същият.

— Искаш ли съвет?

Тя безпомощно отпусна рамене, а той продължи:

— Помисли добре към какво се връщаш и какво оставяш след себе си. Направи си списък, ако това ще ти помогне. А после претегли плюсовете и минусите.

— Доста банален съвет — възрази тя. — Но си го бива.

— Ще видиш, като ти изпратя сметката за сеанса.

Тя прихна, наклони глава и я опря на рамото му.

— Наистина те обичам.

Смутен, но доволен, той я целуна по слепоочието.