Нора Робъртс
Родена в грях (19)

Осемнадесета глава

Колкото и щастлив да бе Мърфи да гледа Шанън сред семейството си, да държи някоя от племенничките му в скута си, да се смее на нещо разказано от Кейт или да слуша как племенникът му надълго и нашироко й обяснява за карбуратори, предпочиташе да е насаме с нея.

Струваше му се, че семейството, което така дълбоко обича, заговорничи, за да не успее да изпълни това простичко свое желание.

Подхвърли уж небрежно, че вечерта е чудесна за разходка с кола и вероятно подобно нещо ще се хареса на Шанън. Какво щеше да отвърне тя, така и не стана известно, защото отговорът й бе заглушен от брътвежа на сестрите му за модните тенденции.

Като търпелив човек изчака известно време и направи нов опит — предложи да се отбият в кръчмата, откъдето бе сигурен, че бързо ще успее да изведе Шанън. Но в този момент пастрокът му го придърпа настрана и започна да му обяснява за някакъв нов комбайн.

Слънцето вече залезе, луната изгря, а той беше принуден да играе с някои от децата, докато Шанън седеше в другия край на стаята и задълбочено обсъждаше с племенничката му американската музика.

Усети, че му се удава възможност едва когато децата бяха отпратени да си легнат. Предприе бързи мерки и сграбчи ръката на Шанън.

— Ще отидем да сложим вода за чай — съобщи той и я повлече към кухнята, а оттам — навън.

— Чайникът…

— Да върви по дяволите — отвърна припряно и я взе в обятията си. Там, до кокошарника, при полозите, я целуна така, сякаш животът му зависеше от това. — Никога не съм си давал сметка колко многолюдно е семейството ми.

— Двадесет и трима — прошепна тя преди следващата целувка. — Двадесет и четири с теб. Преброих ги.

— И един от тях най-вероятно всеки момент ще си покаже главата през прозореца на кухнята. Хайде, ще избягаме.

Поведе я през нивата, докато тя остана без дъх. Все пак намери сили да се засмее.

— Мърфи, успокой топката. Не са пуснали кучета по петите ни.

— Ако имах кучета и това можеха да сторят. — Все пак намали темпото. — Искам да съм само с теб. Възразяваш ли?

— Не. Дори чаках възможност да поговорим.

— Ще поговорим колкото искаш веднага щом ти покажа какво ми се искаше да ти направя цял ден и половината нощ.

Усети, че и тя е изпълнена с желание, но намери сили да възрази:

— Трябва първо да поговорим. Не сме очертали насоката. Важно е и двамата да сме наясно за какво става дума и то преди историята да се е задълбочила.

— Насоката? — Думата го накара да се усмихне. — Мога да си намеря пътя и без нея.

— Не говоря за физическия аспект. — Сепна се от една мисъл и се постара гласът й да прозвучи безстрастно. — Не си се занимавал във физически аспект с Маги, нали?

Първата му реакция бе да избухне в смях, но размисли и с известно лукавство спомена:

— Сега като ми припомни…

Нарочно остави изречението недовършено и облегна Шанън на Каменния кръг.

Тя изведнъж стана хладна и започна да отблъсква ръцете му, които се опитваха да свалят жакета й.

— Какво съм ти припомнила? — попита с ледени нотки в гласа.

— Имахме един такъв аспект — обясни той, без да престава да се занимава с копчетата на блузата й. — Веднъж я целунах с нещо, което би се определило като повече от братска целувка. — Усмихна се на Шанън. — Беше любопитно и сладко. Бях на петнадесет, ако не ме лъже паметта.

— О…

Ревността я напусна и тя се почувства глупаво.

— Веднъж успях да се добера и до Бри. Но прихнахме още преди устните ни да са се докоснали. С това убихме цялата романтика.

— Само толкова ли? — попита тя все още нащрек.

— Няма от какво да се безпокоиш. Никога не съм… прекрачвал границите с някоя от сестрите ти. Така…

Устата му пресъхна, когато свали блузата й. Тази вечер тя носеше копринено бельо, което предизвикателно потреперваше върху извивката на гърдите й, преди да се спусне надолу и да изчезне в полата.

— Искам да те видя цялата — едва успя да изрече, преди да смъкне ципа. — Господи, не подозирах как си облечена отдолу! Иначе нямаше да се удържа още на църковната служба.

Искаше да говори с него. Налагаше се. Но здравият разум бе победен от страстта. Пресегна се и свали пуловера му.

— А аз идеално си представях какво имаш отдолу и също едва се въздържах.

Той леко се изсмя.

— И двамата ще попаднем в ада. Но… по-късно.

— Покажи ми какво си представяше, че ще правиш с мен, Мърфи. Покажи ми.

И той й показа.

 

 

Вероятно бе заспала, защото когато отвори очи, сърцето й биеше бавно и равномерно. Той я погали по гърдите, а устните му се впиха в нейните.

Сега вече я милваше по-нежно, сякаш я обожаваше. Тя въздъхна и се наслади как под вещите му пръсти отново я обхвана възбуда. Отдаде му се повторно.

По-късно лежеше сгушена до него под одеялото.

— Скъпа, няма да спим тук тази нощ.

Усети как мускулите му трепнаха, когато прокара ръка по корема му.

— Никой не ни кара да спим.

— Имам предвид, че не бива да оставаме тук. — Изви глава, за да изпита удоволствието да зарови лице в косите й. — Ще вали.

— Нима? — Отвори очи и се загледа в небето. — Къде изчезнаха звездите?

— Зад облаците и скоро ще завали.

— Колко е часът?

— Загубих представа.

— Къде е часовникът ми?

— Беше без часовник.

— Така ли?

Инстинктивно опипа китката си. Странно, никога не се движеше без часовник. Не й се бе случвало преди.

— Нямаме нужда от часовник, за да знаем, че е време да те прибера под покрив. — Със съжаление отметна одеялото. — Дали няма да ме поканиш на чай, за да имам още малко време да те погледам?

Тя навлече блузата.

— Да, бихме могли да пием чай в стаята ми.

— Ще се чувствам толкова неловко там, колкото и ако те отведа в моята, докато семейството ми е вкъщи. — Наблюдаваше я как опъва копринените чорапи. — Ще се облечеш ли така някой друг път?

Тя отметна глава, за да закопчае блузата.

— Предполагам, че не говориш за костюма ми.

— Не, за бельото ти.

— Не съм го правила досега, но ще видя какво ще успея да уредя. Защо пък да не купя някои неща от Дъблин.

— В Дъблин ли отиваш?

— Във вторник. — Сви рамене и пое подадената му ръка. — Някак стана, въобще не разбрах как, но заминавам с Роуган.

— А, значи сте се разбрали за договора.

— Дори не съм прочела договора. Но в сряда имам среща да ме снимат за рекламните материали. Освен това трябва да му представя списък на произведенията си, както той ги нарича, които са в Ню Йорк. Наумил си е през есента да направя изложба.

— Чудесно. — Зарадван от успеха й, Мърфи я целуна. — Защо не ми спомена досега? Щяхме да го отпразнуваме.

— Ако бяхме попразнували още малко, не знам дали щяхме да сме живи, за да го обсъждаме. — Той се засмя сърдечно и Шанън предпазливо сложи ръка върху неговата. Искрената му радост за успеха й, макар самата тя да не бе сигурна какво точно изпитва, я трогна дълбоко. — А и не ми е ясно дали трябва да празнуваме. Не съм подписала, въпреки че ако слушаш Роуган, сделката е уговорена.

— Имай му доверие, ако се притесняваш от това.

— Не е това. Репутацията на „Уърлдуайд“ е безупречна. А и аз имам пълно доверие в Роуган. Решението е съдбоносно за мен, а обичам да обмислям внимателно всяко решение.

— Но все пак си приела да отидеш в Дъблин — напомни й той.

— Тук нещо се обърках. Както говорехме за Маги и Лиам, в следващия миг в ръцете му се появиха договори, започнахме да обсъждахме изложби и представяне в пресата.

— Хитрец е Роуган — възхити се Мърфи. — Ще ми липсваш, Шанън. Дълго ли ще отсъстваш?

— Ще се върна в четвъртък или петък, ако съдя по думите му. — Почти бяха стигнали до пансиона, когато паднаха първите капки дъжд. — Щеше ми се да бяхме поговорили, Мърфи.

— Да, нали спомена за насока или каквото там беше.

— Да.

— Ще почака. — Кимна към прозореца. — Бри е в кухнята. Бих влязъл, но няма да сме сами, а и не бива да се задържам.

— Да, ще почака — съгласи се тя.

 

 

Във вторник сутринта багажът и Шанън бяха готови и тя се чудеше в какво се е забъркала. Често си задаваше този въпрос, откакто стъпи в Ирландия.

Все пак възможността да прекара няколко дни в Дъблин я блазнеше. От седмици не бе виждала нещо, напомнящо град.

— Взе ли чадър — питаше Бриана, като се суетеше около пътната чанта, оставена до входната врата на пансиона, — а и по-плътно яке, ако времето се промени?

— Да, мамо.

Тя леко се изчерви и намести бебето по-удобно на рамото си.

— Маги се вбесява, когато проверявам багажа й. Грейсън вдигна ръце от мен и оставя аз да го приготвям.

— Повярвай ми, имам опит, а и става въпрос само за няколко дни. А, ето и колата на Роуган.

— Приятно прекарване. — Бриана се готвеше да донесе чантата, но Шанън я изпревари. — Къщата в Дъблин е чудесна, ще се увериш. А готвачът на Роуган е истински вълшебник.

— Той твърди същото за теб — отбеляза Роуган, появил се да вземе чантата на Шанън. Целуна Бриана и Кейла, преди да вземе багажа.

— Да не забравиш да си взимаш витамините — напомни Бриана на Маги, след което целуна нея и Лиам за довиждане.

— Не знаех, че и ти ще идваш, Маги. — Нито пък знаеше как да се отнесе към факта. Обърна се, прегърна Бриана и докосна с устни нослето на Кейла.

— Лек полет — пожела им Бриана и остана загледана в отдалечаващата се кола.

Пътят до летището бе кратък, но мина под оловни небеса и дъждовни облаци. Шанън се замисли за деня, когато кацна на летището със същото име като нейното.

Бе изтъкана от нерви и изпълнена с потиснат гняв. По-голямата част от гнева се бе стопил, даде си сметка тя. Но нервите бяха налице, особено сега, при това кратко пътуване, което можеше да промени живота й.

Скоро се настаниха в частния самолет на Роуган, а Лиам веднага се залепи за прозореца, като сочеше всеки камион или електрокар, мярнали се пред погледа му.

— Моят Лиам обича да пътува — отбеляза Маги.

Облегна се назад и пожела скоро да излетят, за да получи чаша чай. През тази й бременност доста по-често й се гадеше сутрин и това никак не й харесваше.

— Чудесно е, че има възможност — отвърна Шанън. — Винаги съм благодарна, че имах това щастие.

— Доста си пътувала с родителите си — съгласи се Роуган, като в същото време хвана ръката на съпругата си. Не по-малко от нея желаеше пристъпите на гадене да я оставят.

— Беше любимото хоби на баща ми. Един от най-ранните ми спомени е пристигането ми на летището в Рим. Всички забързани, шумни, разноцветно облечени… Бях около петгодишна.

Самолетът тръгна по пистата и детето радостно се развика.

— Тази част от полета му е любимата. — Маги се стараеше да остане усмихната, докато стомахът й се свиваше. По дяволите, навиваше се тя, няма да вземе да повърне жалкото парченце препечен хляб, което изяде на закуска!

— И на мен — заяви Шанън и долепи буза до Лиам, за да се насладят заедно на преживяването. — Ето, Лиам, вече сме при птичките.

— Птичките! Довиждане!

„Довиждане!“ — помисли си Шанън леко натъжена. Там долу беше Мърфи. Не успяха да прекарат цялата нощ заедно, както се бяха надявали. Поради предстоящото пътуване, несекващия дъжд и коня с разцепено копито едва успяха да прекарат един час насаме.

А времето летеше. Скоро трябваше сериозно да се замисли. Ню Йорк няма да я чака вечно.

— Дявол да го вземе!

Извърна се изненадана и видя как Маги бързо скача от мястото си и се отправя към тоалетната.

— Дявол да го вземе! — повтори Лиам.

— Въздушната болест ли я мъчи? — попита младата жена и се зачуди с какво да помогне.

— По-скоро — сутрешната. — Роуган отправи тревожен поглед към затворената врата. — Този път не я оставя на мира.

— Да видя ли дали не мога да й помогна с нещо?

— Само ще се ядоса повече, ако се опиташ. — Той безпомощно сви рамене. — С Лиам имаше няколко дни на неразположение и с това се приключи. Чувства се много обидена, защото и този път нещата не са така гладки.

— Предполагам, че всяка бременност е различна.

— Това откриваме и ние. Ще иска чай — сети се той и се накани да стане.

— Аз ще го направя. — Стана и сложи ръка на рамото му. — Не се притеснявай.

— Обича го много силен.

— Знам.

Шанън отиде в малката кухничка. Откри, че самолетът поразително прилича на собственика си: елегантен, удобен, подреден. Намери няколко вида чай, но като имаше предвид състоянието на Маги, избра лайката.

Когато вратата към тоалетната се отвори, попита:

— По-добре ли си?

— Да. — Гласът на сестра й обаче бе дрезгав, като на воин, току-що оцелял по чудо от кървава битка. — С това би трябвало да се приключи за днес.

— Иди и седни — разпореди се Шанън. — Още си бледа.

— По-добре бяла, отколкото зелена. — Маги подуши въздуха. — Ти вариш цветя?

— Ще ти помогнат. Вземи — подаде й кутия солени бисквити, които намери в шкафа. — Иди и седни, Маргарет Мери, и хапни от тези.

Прекалено изнемощяла, за да спори, тя я послуша.

— Съжалявам — изрече Роуган и я хвана за ръка.

— Няма да чуеш от мен, че не е твоя вината. — Но тя се сгуши в него и се усмихна на Лиам, който се чудеше дали да рисува, или да изяде цветната креда, която получи от баща си. — Знаеш ли какво си мисля, Роуган?

— Какво си мислиш, Маргарет Мери?

— Че изкарах най-леката бременност на света с онова дяволче там. — Изгледа сина си ледено, когато той насочи кредата към устата си. Той се засмя и взе книжката за оцветяване. — Може би сега ми е малко по-неудобно, защото ще имаме сладко, кротко детенце, което никога няма да прави бели?

— Хммм… — Той погледна сина си и успя да сграбчи кредата точно преди Лиам да започне да рисува по стената на самолета. Момченцето заплака и с яд удари книжката о пода. — Това ли би искала?

Маги се засмя на гневния изблик на Лиам.

— В никакъв случай!

 

 

Бриана бе казала самата истина. Къщата в Дъблин беше чудесна. Скрита зад дърветата, тя предлагаше прекрасни изгледи. Обзаведена бе със старинни и удобни мебели. Прислугата се движеше бързо и безшумно.

Дадоха на Шанън стая с великолепно легло с балдахин. Когато се освежи, откри, че камериерката е разопаковала багажа й и е поставила нещата по местата им.

Маги я чакаше в голямата гостна на приземния етаж.

— Ей сега ще поднесат нещо леко за хапване. След сутрешните ми изпълнения по това време на деня умирам от глад.

— Радвам се, че си по-добре. Господи! — Очите на Шанън бяха привлечени от скулптурата в единия край на стаята. Като хипнотизирана пристъпи към нея и докосна стъклото.

Преплетените фигури бяха възхитителни, еротични и почти като живи. Виждаше мъжът и жената, обгърнали се един друг в пълно удовлетворение.

— Харесва ли ти? — попита Маги, зарадвана от реакцията й.

— Невероятно е.

— Нарекох я „Отдаване“.

— Много подходящо. Успяла си да направиш това в малката си работилница в провинцията?

— Защо не? На истинския творец не му трябва много. А, ето и закуската. Бог да те благослови, Норийн.

Вече бе започнала със сандвича с пилешко, когато Шанън се присъедини към нея.

— Къде е Лиам?

— О, една от камериерките е влюбена в него. Отведе го в детската стая да му направи топъл шоколад и да го глези. Вземи си, преди да съм изяла всичко.

Установила, че заплахата не е преувеличена, тя побърза да си вземе сандвич.

— Къщата е великолепна.

— О, прекрасна е, но никога не е празна. Всичките тези прислужници все още ме притесняват. — Сви рамене. — Безспорно ще имаме нужда от помощ, когато бебето се появи. Ще се налага да се затварям в работилницата си, за да работя.

— Много хора биха се радвали да разполагат с иконом, готвач и прислужници.

— Но не и аз. Все пак постепенно привиквам. Роуган говори по телефона — има мания да използва този уред. В клона на галерията в Париж възникна проблем, който лично трябва да уреди, но отказва да ме остави, докато се чувствам неразположена сутрин. Дори като му викам, не ще да ме чуе. Реши ли нещо, нищо не е в състояние да го помръдне. — Премина на сладкишите и замислено погледна Шанън. — Твърдо е решил да те превземе.

— Да, но аз още не съм решила. Поне не окончателно.

— Първо ще ти разкажа какво направи с мен. Нямах никакво намерение някой да бъде мой мениджър. Но Роуган притежава дарбата да вижда у теб и да открива онези слабости, гордости и тайни, които би предпочела да запазиш за себе си. Умело ги използва. Прилага чар, безскрупулност, логика, набелязан предварително план и винаги успява.

— Забелязах. Докара ме тук въпреки твърдото ми намерение да откажа.

— За него не е само въпрос на бизнес. Ако беше само това, човек по-лесно би устоял. Но има огромна обич и уважение към изкуството и към твореца. А онова, което направи в Клар… — От блесналите й очи личеше колко се гордее с него. — Изгради там нещо важно за изкуството, за Ирландия. Направи го, защото сърцето му милее и за двете.

— Той е много специален човек и като личност, и като професионалист. Не е нужно да го познаваш от дълго, за да забележиш.

— Така е. А сега второто. — Маги избърса ръце със салфетката. — Какво, по дяволите, не е наред с теб?

Веждите на Шанън се стрелнаха нагоре.

— Моля?

— Защо, по дяволите, си се запънала? Този човек ти предлага луната и половината звезди. Всеки творец мечтае за подобно предложение, а ти си уклончива.

— Не съм уклончива — поправи я хладно. — Просто обмислям.

— Какво има да обмисляш на този етап? Разполагаш с картините, ще нарисуваш нови.

— Обмислям точно дали ще има нови.

Маги изсумтя и взе нов сладкиш.

— Глупости. Да не се опитваш да ме убедиш, че би оставила четката и платното?

— Когато се върна в Ню Йорк, няма да имам възможност да отделям време за рисуване, както правя тук.

— Да отделяш време? Продължаваш да живееш с изкривената представа, че трябва да отделяш време, за да рисуваш, вместо да се отдадеш на това?

— Мястото, което заемам в агенцията „Тилмантън“…

— О, стига си дрънкала врели-некипели.

— … е важно за мен — довърши Шанън през стиснати зъби. — А служебните ми задължения не ми оставят достатъчно свободно време да рисувам за удоволствие. Още по-малко да рисувам за някого, който, и ти ще се съгласиш, може да се окаже доста взискателен и настойчив мениджър.

— А къде е отговорността ти към теб самата и към таланта ти? Какво право имаш да захвърлиш с лека ръка дарбите си? — Сестра й бе възмутена до дъното на душата си. — Виждала съм само рисунките ти от Ирландия, но те говорят недвусмислено за вярно око и умела ръка. Сърцето ти успява да види и разбере. Нямаш право да захвърляш това, за да се занимаваш с рисуването на бутилки минерална вода.

— О, добре си научила урока си — възрази Шанън тихо. — Но имам право да правя каквото искам. И точно така ще постъпя. Ако Роуган те е накарал да ме обработваш…

— Недей да виниш него, че говоря каквото мисля. — Двете се надигнаха и застанаха една срещу друга като боксьори на ринга. — Помоли ме да дойда, за да имаш компания, когато е зает.

— Сигурно е сметнал, че е много предвидливо от негова страна. А сега чуй ме добре: тази сделка, независимо какъв е изходът й, не е твоя работа. Тя е между Роуган и мен!

— Сделка! — Маги изсумтя възмутена и отново седна. — Та ти дори говориш повече като бизнесмен, отколкото като творец.

Шанън вирна брадичка и я погледна остро:

— Не ме обиждаш. А сега, ако ме извиниш, ще отида да подишам малко чист въздух.