Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Конканън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Born in Shame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 102 гласа)

Информация

Сканиране
peppinka (2009)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Допълнителна корекция
varnam (2012)
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Родена в грях

ИК „Бард“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

„Познавам моя любим по походката му,

познавам моя любим по думите, които той изрича.“

Ирландска балада

Пролог

Сънищата на Аманда бяха ужасни. Непрекъснато й се явяваше Колин: неговото мило, обичано лице бе поразено от мъка. „Манди“, повика я той. Винаги я наричаше Манди. Неговата Манди, моята Манди, любимата ми Манди. Но гласът му не бе закачлив, в очите нямаше смях.

„Манди, не можем да го спрем. Ще ми се да имах тази възможност. Манди, моя Манди, толкова ми липсваш. Но никога не съм си представял, че така бързо ще ме последваш. Толкова трудно ще бъде за нашето малко момиченце. И по-трудно ще става. Но трябва да й кажеш, нали знаеш?“

Едва тогава се усмихна, но тъжно, толкова тъжно; а тялото и лицето, които изглеждаха така солидни, така близо, че тя протегна ръка насън, за да ги докосне, избледняха и изчезнаха.

„Трябва да й кажеш — повтори той. — Винаги сме знаели, че ще го сториш. Нужно й е да знае от къде идва. Коя е. Но й кажи, Манди, никога да не забравя, че я обичах. Обичах моето момиченце.“

„О, не си отивай, Колин! — простена насън от копнеж към него. — Остани при мен. Обичам те, Колин. Милият ми Колин. Обичам те заради всичко, което си.“

Но не можеше да го върне. А не бе в състояние да прекъсне съня.

О, колко е хубаво отново да види Ирландия, помисли си тя, докато се рееше като мъгла над зелените хълмове, които помнеше от толкова отдавна. Да види отново как като сребърна искряща панделка, опасваща безценен подарък, проблясва реката.

Там беше и Томи, милият Томи, който я чакаше. Обърна се към нея и й се усмихна.

Защо изглежда толкова тъжен, след като тя се е върнала и се чувства така млада, жизнена и влюбена?

„Мислех, че няма да те видя вече. — Гласът й бе задъхан, радостен. — Томи, върнах се при теб.“

Той не откъсваше очи от нея. Но колкото и да се опитваше, тя не успяваше да се приближи до него. И все пак чуваше гласа му: ясен и звънлив, както винаги.

„Обичам те, Аманда. Винаги съм те обичал. Не е минал и ден, без да мисля за теб и да не се сетя какво открихме тук.“

В съня й той се извърна, за да погледне реката със зелените брегове и спокойните води.

„Кръстила си я на реката, като спомен от дните, които прекарахме тук.“

„Тя е толкова красива, Томи. Толкова интелигентна, силна. Би се гордял с нея.“

„Гордея се с нея. И искам. Но е невъзможно. Знаехме го. Аз го знаех. — Въздъхна и отново се обърна. — Добре се погрижи за нея, Аманда. Не го забрави. Но сега я оставяш. Болката от онова, което толкова отдавна таиш в себе си, го прави трудно. И въпреки всичко трябва да й кажеш. И някак да й дадеш да разбере, че я обичах. Аз сам щях да й го покажа, ако можех.“

„Нямам сили да го сторя сама — помисли си тя, докато се изтръгваше от съня и образите избледняваха. — Боже милостиви, не ме оставяй да го сторя сама.“

— Мамо. — Нежно, защото ръцете й трепереха, Шанън помилва изпотеното лице на майка си. — Мамо, събуди се. Всичко е само сън. Лош сън. — Добре знаеше какво е да те мъчат сънища и да изпитваш страх от събуждането — както тя се будеше напоследък, изпълнена със страх, че майка й няма да я има. В гласа й се долавяше отчаяние. Нека не си отива, не още, молеше се тя. — Трябва да се събудиш.

— Шанън. Няма ги. И двамата. Отнеха ми ги.

— Шшшт. Не плачи. Моля те, не плачи! Отвори очи и ме погледни.

Клепачите на Аманда трепнаха и се отвориха. Очите й бяха пълни с тъга.

— Съжалявам. Много съжалявам. Направих онова, което мислех, че е най-доброто за теб.

— Знам. Така е, разбира се. — Обезумяла от скръб се зачуди дали делириумът на майка й не е резултат от това, че ракът е засегнал и мозъка й. Не стигаше ли на болестта, че беше поразила костите на майка й? Прокле жестоката болест, прокле и Господ, но щом заговори, гласът й бе успокояващ. — Всичко е наред вече. Аз съм тук. При теб съм.

Аманда с усилие си пое дълбоко дъх. В съзнанието й блуждаеха рояк образи: Колин, Томи, милото й момиченце. Колко ужас имаше в очите на Шанън — колко покрусена изглеждаше, откакто се завърна в Кълъмбъс.

— Да, сега нещата са наред. — Бе готова да стори всичко, за да заличи ужаса в очите на дъщеря си. — И толкова се радвам да те видя тук. — „А колко съжалявам, скъпа, защото ще трябва да те изоставя.“ — Извинявай, ако те изплаших.

Шанън усещаше метален вкус на страх в гърлото си, но поклати глава — искаше да покаже, че не се страхува. Почти бе привикнала вече със страха. Обзе я от момента, когато бе вдигнала телефона в офиса си в Ню Йорк и узна, че майка й умира.

— Изпитваш ли болки?

— Не, не. Не се тревожи. — Аманда отново въздъхна. Макар че я болеше — ужасно я болеше — тя се чувстваше по-силна сега. И това бе хубаво, предвид на онова, което й предстоеше. През няколкото кратки седмици, откакто Шанън се бе завърнала, тя таеше тайната дълбоко в себе си — както бе постъпвала цял живот. Но сега бе настъпил моментът да я разкрие. Не разполагаше с много време. — Би ли ми дала вода, скъпа?

— Разбира се. — Взе каната, напълни пластмасовата чаша с вода, сложи сламка и я поднесе на майка си.

Внимателно нагласи гърба на болничното легло, за да е по-удобно на Аманда. Холът в красивия дом в Кълъмбъс бе превърнат в болнична стая. Желанието да присъства на края бе и на Аманда, и на Шанън.

От стереоуредбата тихо се разнасяше музика. Книгата, която донесе в стаята, за да почете на глас, бе на земята, където я изпусна преди малко паникьосана. Наведе се да я вдигне, като се молеше да издържи.

В миговете, когато оставаше сама, се опитваше да се убеди, че има напредък, че нещата се подобряват с всеки изминал ден. Но видеше ли майка си — посивяващата й кожа, сгърченото от силната болка лице, постепенното й изнемощяване — разбираше, че се самозалъгва.

Сега оставаше само едно: да се разчита морфинът да притъпи болката, която никога не изчезваше напълно.

Имаше нужда от минута-две, даде си сметка Шанън, докато паниката я обземаше отново. Само минута да остане насаме и да събере сили.

— Ще отида да взема мокра кърпа за лицето ти — тихо рече тя.

— Благодаря.

Това, помисли си Аманда, докато дъщеря й се отдалечаваше, щеше да й осигури нужното време, за да подбере точните думи.