Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Знаменитости (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 55 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2009)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Едно лято

ИК „Коломбина прес“, София, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-121-6

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Брайън снимаше летовниците, които се носеха като коркови тапи по повърхността на Голямото солено езеро. Когато снимката го изискваше, използваше широкоъгълен обектив или далеко обектив, за да включи някоя необичайна част от пейзажа. Но през повечето време се концентрираше върху хората.

В солените равнини на запад Шейд снимаше ентусиазираните автомобилни състезатели. Искаше да улови скоростта, праха и мръсотията. В повечето случаи хората на снимките бяха анонимни, размазани сенки. Интересуваше го единствено същината.

Пътуванията през подредените предградия на големите градове обикновено изразходваха много ролки филм. Имаше летни градини, горещи, потни автомобилни задръствания, млади момичета с леки рокли, мъже без ризи и бебета в колички, които майките бутаха по тротоарите и в суперите.

Маршрутът им през Айдахо и Юта беше доста заобиколен, ала напредваха добре. И двамата бяха доволни от скоростта и от обектите си. Известно време след бурното преживяване край черния път в Айдахо Брайън и Шейд работеха един до друг в относителна хармония. Всеки се занимаваше със собствените си снимки, но правеха малко като екип.

Вече бяха изщракали стотици снимки, от които малко щяха да бъдат доведени до позитив, а още по-малко да бъдат публикувани. Веднъж на Брайън й хрумна, че броят на снимките, които бяха направили, бе много по-голям от броя на думите, които бяха си разменили.

Пътуваха заедно по осем часа на ден, като спираха по пътя винаги когато трябваше или искаха да работят. И работеха почти толкова време, колкото пътуваха. От двадесет и четирите часа в денонощието прекарваха заедно дванадесет. Ала не се сближаваха. Това беше нещо, което всеки от тях можеше да постигне просто с приятелски жест или няколко непринудени думи, но и двамата го избягваха.

Брайън научи, че бе възможно да се поддържа почти параноична емоционална дистанция с някой, с когото делиш ограничено пространство. Освен това научи, че в ограничено пространство бе много трудно да не обръщаш внимание на това, което Шейд веднъж бе нарекъл химия. За да постигне равновесие, се стараеше разговорите им да бъдат кратки и неангажиращи и съсредоточени почти изцяло върху задачата. Не му задаваше повече въпроси и не разказваше повече за себе си.

Когато влязоха в Аризона в края на първата седмица, този начин на работа вече й се струваше неудобен.

Беше горещо. Слънцето печеше безмилостно. Климатикът на микробуса помагаше, ала устата й пресъхваше само от един поглед към безкрайната пустиня и избледнелия пелин. В ръцете си държеше огромна чаша, пълна с газирана вода с лед. Шейд шофираше и пиеше бутилиран изстуден чай.

Тя прецени, че не бяха си казали дума през последните деветдесет и пет километра. Сутринта също не бяха говорили много, докато потегляха за снимки, всеки в своя собствена територия, в каньона Глен в Юта. Брайън беше доволна от поредицата снимки, която направи на опашката от коли пред входа на паркинга, но вече се уморяваше от мълчаливото им споразумение за изолация.

Напомни си, че списанието ги беше наело като екип. Разбира се, всеки от тях щеше да снима поотделно, ала трябваше да общуват, ако искаха фотоесето да бъде цялостно. Трябваше снимките им да се припокриват донякъде, за да могат накрая да постигнат успеха, който и двамата искаха. Компромис, напомни си тя с въздишка. Бяха забравили основното правило.

Мислеше, че вече познава Шейд достатъчно добре, за да бъде сигурна, че той никога няма да направи първата крачка. Беше напълно способен да кара през страната в продължение на хиляди километри, без да произнесе името й повече от веднъж. Като например: „Подай ми солта Брайън.“

И тя можеше да бъде инат. Представи си го, докато гледаше мрачно през прозореца към ширналите се равнини на Аризона. Можеше да бъде не по-малко надменна от него. И, призна си с гримаса, за двадесет и четири часа би се отегчила до смърт.

Контакт. Просто не можеше да оцелее без някаква форма на контакт. Дори ако контактът беше с груб, несъмнен циник. Нямаше друг избор, освен да преглътне гордостта си и да направи първата крачка. Скръцна със зъби и обмисли идеята, докато хрускаше леда от чашата.

— Бил ли си в Аризона?

— Не — Шейд изхвърли бутилката от чая в кошчето за боклук.

Брайън изу едната си гуменка с пръстите на другата и си каза, че ако не успееш от първия път, трябва да опиташ пак.

— Филмът „Изгнаник“ е заснет в Сидона. Съдържателен, безкомпромисен уестърн — отбеляза тя и не получи отговор. — Прекарах там три дни, за да отразявам снимките за „Селебрити“. — Нагласи сенника си и отново се облегна назад в седалката. — Имах късмета да си изпусна самолета и останах още един ден. Прекарах го в каньона Оук Крийк. Никога няма да го забравя — цветовете, формите на скалите — това беше най-дългата й реч от дни. Той взе внимателно следващия завой и зачака останалото. Добре, помисли си Брайън, ще измъкна повече от една дума от него, дори ако трябва да използвам лост. — Една моя приятелка се установи да живее тук. Лий работеше за „Селебрити“. Сега е писателка. Първата й книга трябва да излезе през есента. Миналата година се ожени за Хънтър Браун.

— За писателя?

Две думи, помисли си тя. Стилно.

— Чел ли си нещо негово? — този път Шейд просто кимна и измъкна цигара от джоба си. Брайън съжали зъболекарите, които трябва да прикоткат пациент като него да си отвори устата. — Чела съм всичко, което е написал. След това се ядосвам, че заради книгите му сънувам кошмари.

— Добрите книги на ужаса трябва да те карат да се събудят в три през нощта и да се чудиш дали си заключил вратата.

Брайън се усмихна широко.

— Това звучи като нещо, което Хънтър би казал. Ще го харесаш.

Той само сви рамене. Вече се бе съгласил да спрат в Сидона, но нямаше желание да прави ласкателни, комерсиални снимки на краля на окултното със семейството му. Обаче спирането щеше да му даде почивката, от която се нуждаеше. Ако успееше да зареже Брайън за ден-два, можеше да използва времето, за да се възстанови.

Не се беше чувствал спокоен дори за момент, откакто потеглиха от Лос Анджелис. Всеки изминал ден допълнително напрягаше нервите му и подлудяваше либидото му. Колкото и да се опитваше, през нощта не можеше да забрави, че тя бе там, на една ръка разстояние в мрака, отделена от него само от ширината на микробуса.

Да, щеше да му бъде полезен един ден далеч от нея и вродения й, непринуден сексапил, за който изглежда Брайън не си даваше сметка.

— Отдавна ли не си ги виждала? — попита Шейд.

— От месеци — сега, когато вече разговорът не беше едностранен, тя малко се отпусна. — Лий е добра приятелка. Липсваше ми. Ще има дете, горе-долу по времето, когато ще излезе книгата й — промяната в гласа й го накара да я погледне. Внезапно беше заговорила по-меко. Почти с копнеж. — Преди година и двете все още работехме в „Селебрити“, а сега… — Брайън се обърна към него, ала тъмните очила скриваха погледа й. — Странно е, като си представя, че Лий има дом и семейство. Тя винаги е била по-амбициозна от мен. Направо я подлудяваше, че подхождам толкова спокойно към всичко.

— Всичко?

— Почти всичко — промълви Брайън. Не и към теб. Към теб изглежда не мога да подходя спокойно. — По-просто е да се отпуснеш и просто да живееш — продължи тя, — отколкото да се тревожиш как ще живееш следващия месец.

— На някои хора им се налага да се тревожат дали ще са живи следващия месец.

— Смяташ ли, че като се тревожат, това променя нещо? — Брайън забрави плана си да установи контакт, забрави, че търсеше някакъв компромис с него. Той беше видял от света и живота повече от нея. Трябваше да признае, че беше видял повече, отколкото тя искаше да види. Но как му беше повлияло това?

— Когато не го забравяш, това може да промени нещата. За някои хора да се предпазиш, е приоритет, който не е въпрос на избор.

Някои хора. Брайън забеляза израза, ала реши да не разпитва. Ако беше наранен, имаше право да крие раните си, докато заздравеят малко.

— Всеки се тревожи от време на време — реши тя. — Мен просто не ме бива много в тревоженото. Предполагам, че съм го наследила от родителите ми. Те са… — Брайън се разсмя. Шейд осъзна, че не бе чувал смеха й от дни и това му бе липсвало. — Предполагам, че те бяха това, което хората наричат бохеми. Живеехме в една малка къща в Кармел, която непрекъснато беше в някакъв стадий на разрухата. На баща ми му хрумваше да избие някоя стена или да сложи прозорец и по средата на работата му идваше вдъхновение, връщаше се към платната си и оставяше бъркотията, както си беше — отпусна се в седалката, без вече да осъзнава, че тя само говори, а Шейд Само слуша. — Майка ми обичаше да готви. Проблемът бе, че никога не беше ясно в какво настроение ще бъде. Един ден за ядене имаше гърмяща змия на грил, на следващия — чийзбургер. А когато най-малко го очакваш, сготвяше каша от гъши врат.

— Каша от гъши врат?

— Често ядях при съседите — спомените разбудиха апетита й. Извади две шоколадчета и му предложи едното. — А твоите родители?

Той разсеяно разви обвивката на шоколадчето и изравни скоростта си със скоростта на полицейската кола в съседното платно.

— Те са пенсионирани и живеят във Флорида. Баща ми ходи за риба, а майка ми върти магазин за сечива. Боя се, че не са толкова колоритни като твоите.

— Колоритни — Брайън обмисли думата и я одобри. — Не знаех, че са необикновени, докато не отидох да уча в колеж и видях, че родителите на повечето деца бяха пораснали и разумни. Предполагам, че не бях осъзнала колко съм повлияна от тях, докато Роб не ми изтъкна някои неща, като например, че повечето хора предпочитат да вечерят в шест, вместо да тършуват за пуканки или фъстъчено масло към десет вечерта.

— Роб?

Тя бързо го погледна и се втренчи напред. Шейд беше прекалено добър слушател. Много беше лесно да му кажеш повече, отколкото възнамеряваш.

— Бившият ми съпруг — знаеше, че вече не трябва да възприема думата „бивш“ като клеймо. В днешно време това беше по-скоро белег за принадлежност. За нея тази дума беше символ, който доказваше, че не бе успяла да удържи едно обещание.

— Още ли боли? — попита той, преди да успее да се спре. Брайън го караше да иска да я утеши, въпреки че си беше създал правило да не се обвързва с живота и проблемите на другите.

— Не, това беше преди години — тя сви рамене и загриза шоколада. Болка? Не, но сигурно винаги щеше да остане малко по-ранима. — Предполагам, просто съжалявам, че не се получи.

— Съжалението е по-голяма загуба на време от притесненията.

— Може би. Ти също си бил женен.

— Точно така — тонът му не би могъл да бъде по-безапелационен. Брайън го изгледа внимателно.

— Забранена територия?

— Не обичам да се ровя в миналото.

Тази рана беше добре покрита, помисли си тя. Зачуди се дали го притесняваше прекалено много, или наистина беше загърбил брака си. И в двата случая не беше нейна работа, пък и не беше това начинът да поддържа разговора.

— Кога реши да станеш фотограф? — това сигурно щеше да е безопасна тема. Тук не би трябвало да има болни места.

— Когато бях на пет години и успях да се добера до тридесет и пет милиметровия фотоапарат на баща ми. След като прояви филма, той откри на него три снимки в едър план на семейното куче. Казвали са ми, че не знаел дали да ме поздрави, или да ме заключи сам в стаята ми, когато се оказало, че са по-добри от всички негови снимки.

— И какво направи? — усмихна се Брайън.

— Купи ми мой собствен апарат.

— Ти си имал много голяма преднина пред мен — отбеляза тя. — Аз изобщо не се интересувах от фотография преди гимназията. Стана съвсем изведнъж. Дотогава исках да бъда звезда.

— Актриса?

— Не — Брайън пак се усмихна. — Просто звезда. Каквато и да е, стига да имам Ролс Ройс, рокля от златно ламе и голям, кичозен диамант.

Шейд не можа да сдържи усмивката си. Тя изглежда имаше талант да го кара да се усмихва.

— Непретенциозно дете.

— Не, материалистично — Брайън му предложи напитката си, ала той поклати глава. — Този период съвпадаше с периода, когато родителите ми се приземяваха. Сигурно това е бил начинът ми да се разбунтувам срещу хора, срещу които беше почти невъзможно да се бунтуваш.

Шейд погледна към избелелите й джинси и ръцете й без пръстени.

— Мисля, че си го преодоляла.

— Не съм създадена за звезда. Както и да е, в гимназията търсеха някой, който да снима футболния отбор — тя довърши шоколадчето си и се зачуди кога биха могли да спрат за обяд. — Аз пожелах, защото си падах по един от играчите — пресуши газираната си вода и хвърли чашата при бутилката на Шейд. — След първия ден бях влюбена във фотоапарата и напълно забравих страничния защитник.

— Загубил е.

Брайън го изгледа, изненадана от непринудения комплимент.

— Това беше много мило, Колби. Не знаех, че ти идва от вътре.

— Не свиквай — той пак не успя да потисне усмивката си.

— Боже онази — но беше много по-доволна, отколкото заслужаваха думите му. — Както и да е, родителите ми бяха във възторг, когато се вманиачих на тема фотография. Бяха живели със смъртния страх, че нямам никакви творчески стремежи и ще преуспея, вместо да стана творец.

— А ти си постигнала и двете.

Тя се замисли. Странно, колко лесно беше да забрави за едната страна на работата си, когато се концентрира върху другата.

— Сигурно си прав. Само не го споменавай пред мама и татко.

— Няма да го чуят от мен.

Двамата видяха едновременно знака за ремонт. Независимо дали го осъзнаваха, мислите им се движеха в еднаква посока. Брайън вече посягаше към фотоапарата си, когато Шейд намали и отби в страни от пътя. На пътя пред тях работниците от една ремонтна бригада кърпеха и изравняваха пътя и се потяха под аризонското слънце.

Шейд се отдалечи, за да избере ъгъла, който щеше да покаже как хората и машините се борят срещу ерозията на пътя. Война, която щеше да бушува по пътищата из цялата страна всяко лято, докато има пътища. Брайън се насочи към един човек.

Той беше плешив и носеше жълта кърпа на главата, за да предпази уязвимия купол на темето си. Лицето и вратът му бяха почервенели и влажни, а коремът му висеше над колана на работните панталони. Носеше обикновена бяла тениска, която изглеждаше непорочна в сравнение с изпъстрените с картини и надписи дрехи на работниците около него.

За да го предразположи, трябваше да го затвори и да понесе коментарите и подхилкването на останалите от бригадата. Справи се със самоувереност и чар, които биха накарали някой експерт по връзки с обществеността да потрие ръце. Тя твърдо вярваше, че отношението между фотографа и обекта му се проявява в готовата снимка. Затова първо трябваше да го изгради.

Шейд стоеше на разстояние. За него тези хора бяха екип — загорелият, безлик екип, който работи по пътищата в цялата страна от десетилетия. Не искате да има никакви отношения с тях — нищо, което да оцвети начина, по който ги виждаше, докато стояха и копаеха наведени.

Той направи красноречива снимка на мръсотията, праха и потта. Брайън научи, че името на бригадира бе Ал и той работеше по пътищата от двадесет и две години.

Отне й известно време да преодолее притеснението му, ала щом успя да го накара да се разприказва за пораженията, които зимата бе нанесла на пътя му, всичко си дойде ма мястото. По слепоочието му се стече струйка пот и в момента, в който той вдигна дебелата си ръка да я избърше, тя го снима.

Непредвидената отбивка им отне половин час. Когато пак се натовариха в микробуса, вече бяха също толкова потни, колкото и работниците.

— Винаги ли се държиш толкова свойски с непознати? — попита Шейд, докато палеше двигателя и климатика.

— Когато искам да ги снимам, да — Брайън отвори хладилника и си извади една кутия безалкохолно и още една бутилка изстуден чай за Шейд. — Снима ли каквото искаше?

— Да.

Беше я наблюдавал как работи. Обикновено работеха отделно, но този път беше достатъчно близо, за да я види как точно подхожда към работата си. Беше се отнесла към работника с повече уважение и добро настроение, отколкото много фотографи проявяваха към скъпо платените си модели. И не го беше направила само заради снимката, макар че не беше сигурен дали тя го осъзнаваше. Брайън се интересуваше от човека — кой е, какъв е и защо.

Някога, преди много време, той беше изпитвал същото любопитство. Сега го потискаше. Знанието ангажира човека. Ала откриваше, че не беше лесно да потисне любопитството си по отношение на Брайън. Тя вече му беше казала повече, отколкото я беше питал. Не повече, отколкото искаше да знае, но повече, отколкото я беше питал. И все пак не достатъчно.

От една седмица се бе отдръпнал от нея — доколкото беше възможно при тези обстоятелства. Ала не бе спрял да я желае. Може и да не обичаше да се рови в миналото, но не можеше да забрави пламенното преживяване край пътя.

Беше се затворил в черупката си, ала сега Брайън я отваряше пак. Чудеше се дали не бе глупаво да се опитва да се бори с желанието си да се разкрие пред нея и с взаимното им привличане. Може би беше по-добре и по-лесно, по-логично, просто да оставят нещата да стигнат до единствения възможен изход.

Щяха да преспят, да изразходват страстта и да се върнат към задачата.

Студенокръвно? Пресметливо? Може би, но не би се отклонил от предначертания курс. Знаеше, че бе важно да държи емоциите си под контрол и да запази ума си ясен.

Вече веднъж бе позволил на чувствата си да замъглят логиката и преценката му. Тогава в Камбоджа едно сладко лице и една щедра усмивка го бяха заслепили и го бяха довели до предателство. Шейд несъзнателно стисна волана. Тогава беше научил един урок за доверието — то бе просто другото лице на предателството.

— Къде се отнесе? — попита тихо Брайън. В очите му се беше появило изражение, което не можеше да разбере и не бе сигурна, че иска.

Той се обърна към нея. За момент тя пропадна във водовъртежа на мрачното място, което Шейд си спомняше твърде добре, а Брайън изобщо не познаваше. След това всичко свърши. Погледът му отново стана дистанциран и спокоен. Пръстите му върху волана се отпуснаха.

— Ще спрем в Пейдж — отсече той лаконично. — Да направим малко снимки на лодките и туристите на езерото Пауъл, преди да се спуснем в каньона.

— Добре.

Не беше мислил за нея. Тя можеше да се успокои с тази мисъл. Надяваше се погледа, който бе видяла, никога да не бъде свързан с нея. Ала въпреки всичко бе решена рано или късно да научи каква бе причината за него.

 

 

Брайън можеше да направи няколко добри технически снимки на язовира. Но докато минаваха през малкото градче Пейдж, видя високите златни дъги да блестят зад вълни от топлина. Гледката я накара да се усмихне. Чийзбургерите и пържените картофи не бяха просто начин за прекарване на времето през лятото. Бяха се превърнали в начин на живот. Храна за всички сезони. Ала не можа да устои на гледката на познатата сграда, разположена ниско под града, почти изолирана, като мираж насред пустинята.

Смъкна прозореца си и зачака подходящата позиция.

— Трябва да ям — каза тя и хвана сградата в обектива. Просто трябва — и щракна фотоапарата.

Шейд примирено отби в паркинга.

— Не се бави — нареди й той, преди Брайън да изскочи от колата. — Искам да стигна до кея.

Тя преметна чантата си през рамо и изчезна вътре.

Преди Шейд да изгуби търпение. Брайън излезе с два бели плика в ръце.

— Бързо, евтино и прекрасно — каза му тя и се намести на седалката. — Не знам как бих се оправила в живота, ако не мога да ям чийзбургер, когато си поискам — измъкна от торбата един увит в салфетка бургер и му го подаде. — Взех допълнително сол — съобщи, докато опитваше пържените картофи. — Умирам от глад.

— Нямаше да умираш от глад, ако на закуска не ядеше само шоколадче.

— Предпочитам да съм будна, когато ям — възрази Брайън и разви бургера си.

Той също разви своя. Не я беше молил да му носи нищо. Вече знаеше, че бе типично за нея да бъде небрежно грижовна. Може би по-правилно бе да се каже естествено грижовна. Но за него не беше типично да се разчувства от нещо толкова дребно като парче месо в питка. Шейд бръкна в една чанта и измъкна книжна салфетка.

— Това ще ти трябва.

Тя се засмя, взе салфетката, подви крака под себе си и заби зъби в бургера. Развеселен, той продължи да кара лениво към кея.

Двамата наеха лодка, която Брайън нарече моторница. Беше тясна, открита лодка с размерите на кану, ала щеше да ги придвижва по езерото заедно с оборудването, което решат да вземат със себе си.

Хареса й малкото пристанище със сергиите за храна и магазинчетата, на които бяха изложени бански костюми и кремове за слънце. Сезонът беше в разгара си и край тях минаваха хора в шорти и ризи с шапки и слънчеви очила. На една пейка забеляза момче и момиче, почернели и блестящи, които ближеха капещ сладолед. Тъй като бяха много заети един с друг, тя успя да направи няколко непринудени снимки, докато се привършваха формалностите по наемането на лодката.

Сладолед и тен. Това беше един прост, жизнерадостен поглед към лятото. Брайън доволно прибра фотоапарата си в чантата и се върна при Шейд.

— Знаеш ли как се управлява лодка?

Той я изгледа спокойно, докато вървяха обратно към кея.

— Ще се справя.

Една жена в спретната бяла риза и шорти им даде напътствия, посочи им спасителните жилетки, обясни как работи с мотора и накрая им даде лъскава карта на езерото. Брайън се настани на носа и се приготви да се наслаждава на разходката.

— Най-хубавото — надвика тя шума на двигателя — е, че е толкова неочаквано. — И обхвана с жест синия простор на езерото.

Червеникави плата и стръмни скални стени се извисяваха и обгръщаха езерото, настанено спокойно на избраното от хората място. Комбинацията я очароваше. Друг път може би, би направила фотоесе за хармонията и силата, които можеха да постигнат сполучливо взаимодействие между човешкото въображение и природата.

Нямаше нужда да познава техническите детайли за язовира и за труда, вложен в него. Достатъчно беше, че той съществуваше, че те бяха тук и пореха водата там, където някога бе имало пустиня, и сипеха волни пръски там, където преди беше имало пясък.

Шейд забеляза едно корабче и се насочи към него. Засега се задоволяваше да управлява лодката и оставяше снимането на Брайън. Отдавна не беше прекарвал един горещ следобед на излет с лодка. Напрежението в мускулите му започваше да се разсейва, но вниманието му се изостри.

Преди да свършат, трябваше да направи няколко снимки на скалите. Изглеждаха невероятно дори отразени във водата. Цветовете, отразени в синьото езеро, изглеждаха нереални. Щеше да направи снимките контрастни и резки, за да подчертае несъответствието. Докато правеше планове за снимките, се доближи още малко до курса на корабчето.

Брайън вдигна фотоапарата си без никакво определено намерение. Надяваше се на моторницата да има компания, може би лъщяща от крем против изгаряне. Може би и деца, на които им прилошава от вятъра и водата. Когато Шейд доближи корабчето, тя хвърли поглед към кърмата и бързо вдигна фотоапарата. Беше прекалено хубаво, за да е истина.

На кърмата позираше една хрътка. Не можеше да измисли как иначе да опише отпуснатото куче. Големите му уши се вееха назад, докато гледаше надолу във водата с провиснал език. Върху кафявата му козина блестеше ярка оранжева спасителна жилетка.

— Обиколи отново — извика Брайън на Шейд.

Зачака нетърпеливо да стигне отново до подходящата позиция. На лодката имаше хора, поне пет души, ала те вече не я интересуваха. Единствено кучето. Докато чакаше, хапеше устни. Не искаше нищо друго, освен кучето, което гледаше наведено към водата, облечено в спасителната си жилетка.

Точно зад моторницата се извисяваха скални плата. Тя трябваше да реши бързо дали да ти включи в снимката. Ако имаше повече време да помисли… Прецени, че това щеше да е излишен драматизъм и предпочете забавната страна. Докато реши, че вече бе доволна, Шейд направи три кръгчета около малката елегантна моторница.

— Чудесно! — разсмя се Брайън и отпусна фотоапарата. — Тази снимка е достатъчна да оправдае цялото пътуване.

— Защо все пак не видим какво още можем да изровим? — той зави надясно.

Работиха два часа, като след първия смениха местата си. Разсъблечен до кръста, за да се спаси от горещината, Шейд беше коленичил на носа и снимаше един туристически кораб. На фона се издигаше скалната стена, синята вода блестеше, а хората край парапета бяха само размазана цветна ивица. Точно това искаше да покаже. Анонимността на груповите екскурзии и силата, която привличаше масите към тях.

Докато той работеше, тя поддържаше умерена скорост и оглеждаше всичко наоколо. След един поглед към стройното му загоряло тяло реши, че ще бъде по-мъдро, ако се съсредоточи върху пейзажа. Ако не беше постъпила така, сигурно щеше да пропусне заливчето и скалния остров, който се извиваше над него.

— Виж — без да се колебае, Брайън насочи лодката натам и изключи двигателя. Лодката се понесе по инерция и спря. — Хайде да се изкъпем. — Преди Шейд да успее да каже нещо, тя вече беше скочила в плитката вода и закрепяше въжето на лодката с камъни. Облечена в прилепнало бюстие и шорти, Брайън се затича към заливчето и се гмурна с главата надолу. Когато изплува засмяна, Шейд стоеше на острова над нея. — Невероятно е! — извика тя. — Хайде, Шейд, откакто сме тръгнали, не сме се забавлявали дори един час — беше права. Той се бе погрижил за това. Не че нямаше нужда да се отпусне, но бе решил, че нямаше да е разумно, докато бе край нея. Дори докато я гледаше как се плъзга във водата под сянката на скалата, знаеше, че прави грешка. Ала си каза, че бе логично да спре да се бори срещу това, което щеше да се случи между тях. Реши да послуша логиката и се спусна към водата. — Това е като да отвориш подарък — реши Брайън, обърна се по гръб и се отпусна върху водата за момент. — Не бях забелязала, че бавно се сварявам, докато не влязох във водата — тя въздъхна и потопи главата си. Когато я извади, водата се стичаше по лицето й. — Когато бях малка, на няколко километра от къщи имаше вир. През лятото на практика живеех там — водата я привличаше почти болезнено. Шейд се потопи в нея, усети как горещината го напуска, но не и напрежението. Знаеше, че рано или късно ще трябва да намери начин да го освободи. — Тук се справихме доста по-добре, отколкото очаквах — Брайън мързеливо остави водата да се опича между пръстите й. — Нямам търпение да стигнем в Сидона и да започна проявяването — отметна мократа плитка зад гърба си. И да спя в истинско легло.

— Не ти личи да имаш проблем със спането — едно от първите неща, които беше забелязал за нея, беше, че може да заспи за броени секунди навсякъде и по всяко време.

— Проблемът не е в заспиването, а в събуждането — и то събуждане само на няколко крачки от него, сутрин след сутрин, където можеше да види лицето му, потъмнено от наболата през нощта брада, опасно привлекателно, да гледа как играят мускулите му, опасно силни. Не, не можеше да отрече, че понякога условията на съжителството им й бяха некомфортни. — Знаеш ли — подзе тя невинно, бюджетът ни би могъл да поеме две стаи в мотел около веднъж на седмица. Нищо екстравагантно. В някои от къмпингите, където сме спирали, сами не си вярват, когато споменават топла вода.

Той не можа да не се усмихне. И на него не му беше приятно да се примири с хладка вода след дълъг ден на път. Ала нямаше смисъл да я облекчава.

— Не можеш да понесеш първичния живот ли, Брайън?

Тя отново се опъна по гръб и го засипа с вода.

— О, нямам нищо против първичния живот — отвърна спокойно. — Просто предпочитам да изчакам. И не ме е срам да кажа, че предпочитам да прекарам събота и неделя в Бевърли Уилшайър, вместо да търкам две пръчки в пустинята — Брайън затвори очи и се отпусна върху водата. — А ти?

— И аз — призна Шейд, хвана плитката й и дръпна косата й под водата.

Постъпката му я изненада, но освен това й достави удоволствие, въпреки че когато изплува, плюеше пода. Значи беше способен да постъпва неразумно от време на време. Това беше още нещо, за което можеше да го хареса.

— Аз съм майстор на водните игри — предупреди го тя, като плуваше на едно място.

— Водата ти отива — кога се беше отпуснал? Не можеше да посочи момента, в който напрежението бе започнало да се оттича от него. Имаше нещо в нея — може би леност? Не, това не беше вярно. Брайън работеше точно толкова упорито, колкото и той, макар и по свой начин. Непринуденост беше по-подходящо, реши Шейд. Тя беше непринудена жена, която се чувстваше удобно със себе си и с всяка обстановка, в която попадаше.

— И на теб доста ти отива — Брайън присви очи и се вгледа в него — нещо, което избягвате да прави от няколко дни. Ако не си позволяваше да го види ясно, това й помагаше да отслаби чувствата, които той събуждаше в нея. Много от тях й причиняваха неудобство, а Шейд беше прав, тя бе жена, която обичаше да й е удобно. Ала сега, когато водата се плискаше около нея и чуваше единствено бръмченето на лодките, искаше да му се наслади.

Косата му падаше влажна и заплетена около лицето. Не го бе виждала с по-спокойно изражение. В този момент очите му сякаш не криеха никакви тайни. Беше почти прекалено строен, но ръцете и гърбът му бяха мускулести. Вече знаеше колко силни бяха тези ръце. Усмихна му се, защото не знаеше колко такива спокойни моменти щяха да могат да споделят.

— Прекалено си суров със себе си, Шейд.

— Така ли?

— Да. Знаеш ли… — Брайън отново се отпусна във водата, за да пести усилия. — Мисля, че дълбоко в теб се крие един добър човек.

— Не, не е така.

Ала тя чу усмивката в гласа му.

— О, заровен е там някъде дълбоко. Ако ми позволиш да те снимам, ще го открия.

Харесваше му да я гледа как плува. Не хабеше никаква излишна енергия. Просто се носеше по водата. Беше сигурен, че ако полежи тихо така пет минути, ще заспи.

— Така ли? — промълви той. — Мисля, че и двамата можем да минем без това.

Брайън отново отвори очи, но трябваше да примижи срещу слънцето, което светеше зад гърба му, за да го види.

— Може ти да можеш, ала вече съм решила да го направя… След като те опозная по-добре.

Шейд леко хвана глезена й.

— И за двете неща ще ти трябва съдействието ми.

— Ще го получа — допирът му й въздействаше повече, отколкото можеше да понесе. Напрегна се, преди да успее да го предотврати. А също и той, осъзна тя след десет дълги секунди. Небрежно остави краката си да потънат. — Водата започва да изстива — каза Брайън и заплува към лодката с плавни движения, въпреки препускането на сърцето си.

Шейд изчака за момент. Независимо какъв подход възприемаше, накрая винаги се озоваваше на едно и също място. Желаеше я, но не беше сигурен, че би могъл да се справи с последствията, ако послушаше желанието си. И, което беше по-лошо, тя бе опасно близко до това, да се превърне в негов приятел. Това не би улеснило нещата за никой от двамата.

Той бавно заплува към лодката, ала Брайън не беше там. Объркан, Шейд се огледа и понечи да я извика, но я видя, кацнала високо на скалата, подгънала крака под себе си и вдигнала лице нагоре. Тънките летни дрехи бяха подгизнали и очертаваха всяка извивка на тялото й, ала това очевидно не я интересуваше. Сега търсеше слънцето и светлината, така, както само преди минути търсеше хладината на водата.

Той взе фотоапарата си и му сложи далекообектива. Искаше образа й да запълни визьора. За втори път ленивия й сексапил го зашеметяваше изневиделица. Напомни си, че бе професионалист и нагласи фокуса. Това беше просто снимка.

Но когато тя се обърна и срещна погледа й в обектива, усети страстта да се надига — и в него, и в нея. За момент всеки задържа погледа на другия, разделени, ала все пак неразделно свързани. Когато направи снимката, Шейд знаеше, че бе заснел много повече от модел.

Шокът беше отминал донякъде и Брайън се спусна надолу по скалата. Трябваше да си напомни да се държи не принудено — нещо, което винаги й се удаваше лесно.

— Не поиска писмено разрешение, Колби — напомни му тя и пусна четката в огромната си чанта.

Той протегна ръка. Влажната й гъста коса стигаше до кръста й. Задържа погледа й и пръстите му се заровиха в нея.

— Желая те.

Брайън усети как коленете й омекват, как горещината се разпространява от основата на корема й и стига до върховете на пръстите. Шейд беше труден човек, напомни си. Щеше да взема, без да дава, а накрая тя щеше да иска от него и двете.

— Това не е достатъчно за мен — отвърна твърдо. — Хората непрекъснато желаят нещо — нова кола, цветен телевизор. Имам нужда от повече.

Заобиколи го и се качи в лодката. Без да каже дума, той седна до нея и напуснаха заливчето. Докато лодката набираше скорост и двамата се чудеха дали Шейд бе способен да даде повече, отколкото бе предложил.