Нора Робъртс
Едно лято (1)

Първа глава

Стаята беше тъмна. Нямаше нито лъч светлина. Но Шейд бе свикнал с мрака. Понякога дори го предпочиташе. Често не бе нужно да виждаш с очите си. Пръстите му бяха умели и ловки, а вътрешният му поглед проникваше през тъмнината.

Понякога, дори когато не работеше, сядаше в мрака на стаята и просто оставяше образите да се оформят в съзнанието му. Форми, повърхности, цветове. Понякога си ти представяше по-ясно, когато затвореше очи и просто оставеше мислите си да се носят по течението. Ухажваше мрака и сенките толкова настойчиво, колкото и светлината. Това беше част от живота му, а животът със своите картини и образи беше негова професия.

Той често виждаше живота различно от другите хора. Понякога животът бе по-груб и студен, отколкото невъоръженото око виждаше… Или искаше да види. А понякога бе по-нежен и по-прекрасен, отколкото си го представяше забързаният свят. Шейд го наблюдаваше, събираше частите, въздействаше на времето и формите и след това ти улавяше по свой начин. Винаги по свой начин.

От ъгъла на фотолабораторията се носеше тих джаз. Той работеше. Внимание и усет за момента. Нуждаеше се и от двете във всеки аспект на работата си. Бавно и внимателно отвори касетата и извади филма. Сложи светло непроницаемия капак на камерата за проявяване, нагласи със свободната си ръка таймера и включи червената светлина в стаята.

Обичаше проявяването на филма и отпечатването на снимката, понякога дори повече от заснемането й. Работата във фотолабораторията изискваше прецизност и точност, а Шейд имаше нужда и от двете в живота си. Отпечатването на снимката даваше възможност за творчество и експерименти, а той имаше нужда и от това. Нещата, които виждаше, чувствата, които те пораждаха в него можеха да бъдат предадени точно или да бъдат оставени като загадка. Това, от което се нуждаеше най-много, беше удовлетворението, че бе създал нещо със собствените си ръце, сам, Шейд винаги работеше сам.

Сега, докато стъпка по стъпка минаваше през деликатния процес на проявяването — температура, химикали, катализиране, време — червената светлина хвърляше сенки по лицето му. Ако трябваше да създаде образа на фотограф в момент на работа, едва ли би могъл да избере по-подходящ образ от своя собствен.

Тъмните му очи напрегнато следяха химическата реакция в камерата. Косата му, по-дълга от общоприетата мода, също бе тъмна и падаше по гърба на тениската, завиваше се над ушите и покриваше челото му почти до веждите. Той никога не се замисляше за модата. Излъчването му бе хладно, почти студено и грубо.

Загорялото му лице бе издължено, с изсечени черти. Устните му бяха присвити от съсредоточаване. Фините бръчки около очите му бяха спомен от нещата, които бе видял и почувствал през живота си. Някои биха казали, че бе видял и почувствал твърде много.

Носът му бе крив — резултат на професионална злополука. Не всеки обича да го снимат. Камбоджанският войник счупи носа му, ала Шейд успя да заснеме опустошения град. И досега смяташе, че си е струвало цената.

Червената светлина очертаваше гъвкавите движения на тялото му. Благодарение на дългогодишната фотографска работа на открито, често във враждебни условия, далеч от родината, часовете на крак и многото пропуснати обеди, имаше стройно и атлетично тяло. Дори днес, години след последната му задача за „Интърнешънъл Вю“, той си оставаше строен и стегнат. Работата му не беше толкова изтощителна, колкото през ранните му години в Ливан, Лаос и Централна Америка, но начинът му на живот си оставаше същият. Работеше часове наред. Понякога чакаше безкрайно за един-единствен кадър, друг път заснемаше цял филм за броени минути. Наистина стилът и методите му бяха агресивни, ала го бяха опазили жив и здрав през войните, които бе заснел.

За него спечелените награди и хонорарите бяха на второ място. На първо място беше добрата снимка. И без заплащане и признание, Шейд пак щеше да е в тъмната стаичка и да проявява филма си. Бе уважаван, преуспял и богат, но още нямаше асистент и използваше същата фотолаборатория, която бе оборудвал преди десет години.

Когато окачи проявените негативи да съхнат, той вече знаеше кои от тях ще използва за снимките. Въпреки това им хвърли само един бегъл поглед, преди да отключи вратата и да излезе от тъмната стаичка. На следващия ден преценката му щеше да бъде по-добра. Невинаги бе имал възможността да чака. Сега искаше да изпие една бира. Имаше нужда да помисли.

Отиде направо в кухнята, отвори си една запотена бутилка и хвърли капачката в кошчето за боклук. Стаята бе чиста, благодарение на чистачката, която идваше веднъж седмично. Контрастните черно-бели фотографии по стените не създаваха особено приветлива атмосфера, ала поне обстановката не беше скучна.

Шейд надигна бутилката и пресуши половината. След това си запали цигара, отпусна се на стола пред кухненската маса и вдигна крака на издраскания плот.

През прозореца се откриваше не съвсем красива гледка към Лос Анджелис. Градът изглеждаше малко опърпан, груб, непреклонен и препатил. Залезът не успяваше да го направи красив. Шейд би могъл да се премести в по-лъскав квартал или на хълмовете, откъдето светлините на града изглеждаха като вълшебна приказка, но предпочиташе малкия си апартамент, който гледаше към неугледните улици на един град, известен с блясъка си. Изпитваше нетърпимост към блясъка.

Блясъкът бе специалност на Брайън Мичъл.

Не можеше да отрече, че портретите, които тя правеше на богатите, известни и красиви хора, бяха заснети добре, дори отлично. Брайън Мичъл влагаше в тях разбиране, чувство за хумор и мека чувственост. Дори би признал, че в професионалната фотография имаше място за този тип работа. Просто предпочиташе друг подход. Тя показваше културата, а той се насочваше направо към живота.

Работата й за списание „Селебрити“ беше професионална, технична и нерядко впечатляваща. Често на фотографиите й богоизбраните изглеждаха близки, по начин, който ти правеше обикновени, достъпни хора. Откакто бе минала на свободна практика, утвърдените звезди, изгряващите звезди и продуцентите им, които беше снимала за списанието, я търсеха. С годините си бе изградила репутация и стил, които я правеха една от тях, причисляваха я към кръга на избраните.

Шейд знаеше, че това се случва. Понякога фотографът можеше да заприлича на обекта на работата си и това, което се опитваше да представи, се превръщаше в част от него. Прекалено неразделна част. Не, не завиждаше на Брайън Мичъл за положението й. Просто изпитваше колебание дали да работи с нея.

Не обичаше да работи с партньор.

Ала това бяха условията. Предложението на списание „Лайфстайл“ да направи фотографски етюд за Америка бе интригуващо. Едно фотоесе можеше да окаже силно и трайно въздействие, можеше да разтърси зрителя, да разчувства, да забавлява. Като фотограф това отдавна беше негова цел. От „Лайфстайл“ искаха той да участва заради въздействащите емоции, които предаваше с фотографиите си, понякога недвусмислено, понякога загатнато. Но искаха и баланс. През погледа на жена.

Не беше толкова твърдоглав, че да не оцени основанията за това желание и възможностите, които то даваше. Ала го дразнеше фактът, че задачата го обвързваше със задължението да сподели лятото, микробуса си и заслугите с фотограф на знаменитости. И то жена. Три месеца на път с жена, която прекарва времето си в изпипване на снимки на рок звезди и други известни личности. За човек, който се бе оформил професионално в разкъсвания от война Ливан, перспективата не изглеждаше особено забавна.

Но искаше да го направи. Искаше да има възможността да улови с фотоапарата си едно американско лято от Лос Анджелис до Ню Йорк, да покаже радостта, патоса, потта, ентусиазма и разочарованията. Искаше да оголи безмилостно сърцевината и да я покаже.

Всичко, което трябваше да направи, беше да се съгласи да прекара лятото с Брайън Мичъл.

 

 

— Не мисли за фотоапарата, Мария. Танцувай. — Брайън погледна четиридесетгодишната балерина през апарата. Това, което видя, й хареса. Възраст? Да, долавяха се следи от нея, ала годините бяха без значение. Упоритост, стил, елегантност. И издръжливост. Най-вече издръжливост. Тя знаеше как да улови всички тези качества и да ти слее.

Мария Натравидова имаше безброй фотографии през феноменалната си двадесет и петгодишна кариера, но никога с пот, която се стича по ръцете й и мокри трикото. Никога с признаци за усилие или умора. Брайън не искаше да покаже илюзията, с която живееха танцьорите, а изтощението и болката, които бяха цената на триумфа.

Улови скока на Мария с изпънати успоредно на пода крака и разперени в идеална дъга ръце. Капки пот танцуваха около лицето и раменете й, мускулите й бяха напрегнати. Брайън натисна копчето и мръдна леко фотоапарата си, за да размаже образа.

Това беше снимката. Бе сигурна, ала продължи да снима, докато свърши филма.

— Караш ме да работя — оплака се балерината, отпусна се на един стол и започна да бърше лицето си с кърпа.

Брайън засне още две пози и свали фотоапарата.

— Можех да те облека в лъскава рокля, да сложа прожектор зад теб и да те накарам да застанеш в арабеск. Това щеше да покаже, че си красива и изящна. Смятам вместо това да покажа, че си силна жена.

— А ти си умна жена — въздъхна Мария и остави кърпата. — Защо иначе дойдох при теб за снимките за книгата ми?

— Защото съм най-добрата. — Брайън прекоси студиото и изчезна в задната стая. Мария систематично разтриваше схванатия си прасец. — Защото те разбирам и ти се възхищавам. И защото… — Тя се появи обратно с табла с две чаши и кана, в която звънеше лед. — Защото съм ти изстискала портокалов сок.

— Скъпа! — засмя се Мария и взе чашата. Допря за момент до челото си и след това отпи голяма глътка. Тъмната й коса бе опъната назад в прическа, която можеха да издържат само идеални черти и съвършена кожа. Тя се изтегна в стола и погледна изпитателно Брайън над ръба на чашата си.

Познаваше я от седем години, когато първата задача на Брайън в „Селебрити“ беше да снима балерината зад кулисите. Мария беше звезда, но Брайън не прояви страхопочитание. Още си спомняше младата фотографка с медно златиста коса вързана на плитка и гащеризон с презрамки. Пред примабалерината се бе изправила жена с очи с цвят на бронз, изтънчено лице със скосени скули и пълни устни. Високото й атлетично тяло се губеше в широките дрехи. Момичето носеше опърпани гуменки и дълги дрънчащи обеци.

Мария сведе поглед към неугледните гуменки, които Брайън носеше сега. Някои неща си остават същите. На пръв поглед човек би определил високата загоряла блондинка, облечена в шорти, като типична калифорнийка. Понякога външният вид заблуждаваше. В Брайън Мичъл нямаше нищо типично.

Брайън посрещна спокойно погледа й.

— Какво виждаш. Мария?

Наистина я интересуваше. Мненията и предразсъдъците бяха съставна част от професията й.

— Силна, умна, талантлива и амбициозна жена — усмихна се Мария и се облегна назад в стола. — Много подобна на мен.

— Огромен комплимент — отвърна на усмивката й Брайън.

Мария махна с ръка.

— Има много малко жени, които харесвам. Харесвам себе си. Харесвам и теб. Скъпа, говори се за теб и онзи красив актьор.

— Мат Пъркинс — Брайън не обичаше да избягва отговорите или да се преструва. По свой собствен избор живееше в град, в който слуховете и клюките бяха насъщна необходимост. — Снимах го и няколко пъти излязохме на вечеря.

— Нищо сериозно?

— Както каза, той е красив — Брайън се усмихна и схруска кубче лед. — Ала в мерцедеса му няма достатъчно място за неговото самочувствие и моето.

— Мъже — Мария се протегна да си налее още една чаша сок.

— Сега ще кажеш нещо мъдро.

— Кой би се справил по-добре? — възрази Мария и повтори с наслада: — Мъже. Намирам ти досадни, инфантилни и глупави, но абсолютно необходими. Да бъдеш обичана… Имам предвид сексуално, нали разбираш?

Брайън се насили да не се усмихне.

— Разбирам.

— Да бъдеш обичана е опияняващо, изтощително. Като Коледа. Понякога се чувствам като дете, което не може да разбере защо празникът трябва да свърши. Ала той свършва. И започваш да чакаш следващия празник.

Брайън винаги се очароваше от това, как различните хора възприемаха любовта, как се справяха с нея, копнееха за нея и я избягваха.

— Затова ли никога не си се омъжвала? Защото чакаш следващия празник?

— Аз се омъжих за танца. За да се омъжа за някой мъж би трябвало да се разведа с танца. В сърцето на жена като мен няма място за двама. А в твоето?

Брайън се втренчи в питието си. Вече не й беше забавно. Твърде добре разбираше за какво говори Мария.

— Няма място за двама — промълви тя. — Но и не чакам следващия празник.

— Ти си млада. Ако може всеки ден да бъде Коледа, защо да се отказваш?

— Прекалено съм мързелива.

— И все пак, това е хубава мечта — Мария се изправи и протегна. — Достатъчно работих днес. Трябва да си взема душ и да се преоблека. Довечера имам вечеря с хореографа ми.

Брайън остана сама. Погали разсеяно фотоапарата си и се замисли. Рядко мислеше за любовта и брака. Вече бе минала през това. След като се реализираше, мечтата избледняваше като зле фиксирана снимка. От стабилните връзки рядко излизаше нещо и още по-рядко излизаше нещо добро.

Сети се за Лий Радклиф, която беше женена за Хънтър Браун почти от година и му помагаше да отглежда дъщеря си, докато чакаше първото си дете. Лий беше щастлива, ала беше открила един изключителен мъж, мъж, който наистина искаше тя да бъде себе си и дори я окуражаваше да преоткрива себе си. От личен опит Брайън знаеше, че това, което хората казваха, можеше да е напълно противоположно на онова, което всъщност чувстваха.

„За мен кариерата ти е толкова важна, колкото и за теб.“ Колко пъти Роб казваше това, преди да се оженят. „Дипломирай се. Давай.“

Така че се ожениха — млади, ентусиазирани, пълни с мечти. Само след шест месеца той вече беше недоволен, че тя отделя прекалено много време за следването си и за работата си в едно местно фотографско студио. Искаше топла вечеря и чисти чорапи. Всъщност това не беше толкова много. Трябваше да признае, че Роб изискваше много малко от нея. Просто прекалено много за тогавашния момент.

И двамата държаха един на друг и се опитаха да намерят компромис. Но откриха, че всеки от тях искаше различни неща, които другият не можеше да даде.

Разводът им би могъл да се нарече приятелски. Без гняв, без горчивина, без страсти. Един подпис и мечтата свърши. Болката бе по-силна от всичко друго, което Брайън беше изпитвала. Дълго време не можа да се освободи от парещото чувство за провал.

Знаеше, че Роб се бе оженил повторно. Живееше в предградията със съпругата си и двете им дена. Бе намерил това, което искаше.

Тя също. Брайън огледа студиото си. Тя не просто искаше да бъде фотограф. Тя беше фотограф. Часовете, които прекарваше навън, в студиото си и в тъмната стаичка, й бяха толкова необходими, колкото сънят. И каквото беше постигнала през шестте години след развода, беше го постигнала сама. Не се налагаше да дели успеха си с никой. Не се налагаше да дели времето си. Може би наистина приличаше много на Мария. Беше жена, която сама ръководеше живота си според собствената си преценка и личния, и професионалния. Някои хора не бяха подходящи за партньори.

Шейд Колби. Брайън качи краката си на стола на Мария. Може би щеше да се наложи да направи компромис. Възхищаваше се от работата му. Толкова много, че всъщност беше прежалила сериозна сума за копие от една негова снимка на улична сцена от Лос Анджелис и то в момент, когато за нея парите бяха сериозен проблем. Беше изучавала снимката и се беше опитвала да отгатне какви техники бе използвал при снимането и проявяването. Беше снимка с атмосфера, издържана в сиви тонове с много малко светлина. И все пак не внушаваше безнадеждност, а някаква мрачна решителност. Но да се възхищава на работата му и да работи с него бяха две съвсем различни неща.

Двамата живееха в един и същи град, но се движеха в различни среди. Всъщност през повечето време Шейд Колби не се движеше в никоя среда. Беше много затворен. Брайън го бе виждала на няколко професионални събирания, ала никога не се бяха запознавали.

Той би бил интересен обект за портрет. Ако разполагаше с достатъчно време, би могла да улови излъчването ма надменност и стабилност. Може би, ако се договореха да поемат задачата, щеше да има тази възможност.

Три месеца на път. Имаше толкова много места в страната, които не беше виждала, толкова много снимки, които бе пропуснала да направи. Тя измъкна замислено едно шоколадче от задния си джоб и разви станиола. Харесваше й мисълта да улови част от Америка, един сезон и после да подреди образите в цялостна картина. За това поне беше сигурна.

Обичаше да заснема портрети. Да заснеме едно лице, особено ако бе известно, и да открие какво се крие зад него, я очароваше. Някой би казал, че това е еднообразие, но тя откриваше в него безкрайно разнообразие. Можеше да вземе агресивната рок певица и да разкрие уязвимата й страна, или да покаже величествената, изискана мегазвезда в забавна светлина. За нея целта на фотографията беше да улови неочакваното, свежото.

Сега й предлагаха да направи същото с цяла страна. Страна, пълна с толкова много хора.

Щеше да го направи. Искаше да го направи, дори това да означаваше, че ще трябва да дели работата, откритията и удоволствието с Шейд Колби. Отхапа от шоколадчето. Голяма работа, че беше известен като раздразнителен и саможив. Беше сигурна, че може да прекара три месена с всеки, без да се скарат.

— От шоколада ще станеш дебела и грозна.

Брайън вдигна поглед към Мария. Потта и умората бяха изчезнали. Сега Мария изглеждаше така, както хората очакваха да изглежда една примабалерина. Обвита в коприна и обсипана с диаманти, изискана, самоуверена и красива.

— Шоколадът ме прави щастлива — възрази Брайън. — Изглеждаш фантастично.

— Да — отвърна Мария и приглади коприната по тялото си. — Ала това е част от работата ми. До късно ли ще работиш?

— Искам да проявя филма. Утре ще ти пратя копия.

— И това ти е вечерята?

— Само предястие — Брайън отхапа още една голяма хапка. — Ще си поръчам пица.

— С чушки?

— С всичко — засмя се Брайън.

Мария притисна ръка към стомаха си.

— А аз ще вечерям с тираничния си хореограф, което значи, че няма да ям почти нищо.

— А аз ще пия газирана вода вместо чаша вино. Всички си плащаме цената.

— Ако ми харесат снимките, ще ти изпратя цяла каса.

— Каса вино?

— Не, газирана вода — разсмя се Мария и изхвърча навън.

Един час по-късно Брайън окачи негативите да съхнат. Трябваше да направи предварителните копия, за да бъде сигурна, но от над четиридесетте снимки сигурно щеше да използва не повече от пет.

Стомахът й изкъркори и тя си погледна часовника. Беше поръчала пицата за седем и половина. Точно навреме. Щеше да хапне и след това да прегледа снимките на Мат, които бе направила за статия в едно списание. След това щеше да обработи онези, които избере, докато изсъхнат негативите на Мария. Тъкмо започваше да рови из купчините папки на бюрото — предпочитаната й система за картотекиране — когато на вратата се почука.

— Пица — възкликна Брайън нетърпеливо. — Влизай. Умирам от глад — хвърли огромната си брезентова чанта на масата и започна да търси портмонето си. — Точно навреме. Още пет минути и сигурно щях да издъхна. Не трябваше да пропускам обеда — хвърли на масата дебел и опърпан тефтер, прозрачна пластмасова чантичка с козметика, връзка ключове и пет шоколадчета. — Просто я остави някъде, ей сега ще намеря парите — тя бръкна по-дълбоко в чантата. — Колко ти трябват?

— Колкото може повече.

— Всички сме така — Брайън измъкна от чантата си износен мъжки портфейл. — Достатъчно съм отчаяна, за да опразня сейфа заради теб, обаче… — тя се обърна и видя Шейд Колби.

Погледът му обходи лицето й и се спря на очите й.

— За какво щяхте да ми платите?

— Пица — Брайън хвърли портфейла на бюрото при другите вещи от чантата си. — Комбинация от объркана самоличност и опасност от гладна смърт. Шейд Колби — тя протегна ръка. Беше любопитна и за своя собствена изненада, нервна. Изглеждаше по-недостъпен, когато не беше сред тълпата. — Знам кой сте, ала май не сме се запознавали.

— Не, не сме — той пое ръката й и я задържа, докато оглеждаше лицето й за втори път. Излъчваше повече сила, отколкото бе очаквал. Винаги търсеше силата преди слабостите. И изглеждаше по-млада. Знаеше, че бе само на двадесет и осем, но очакваше да изглежда по-безкомпромисна, по-агресивна и по-лъскава. Вместо това Брайън Мичъл изглеждаше така, сякаш току-що се бе върнала от плаж.

Носеше тясна тениска, ала бе стройна и дрехата й отиваше. Косата й беше вързана на плитка, която стигаше почти до кръста и го караше да се чуди как би изглеждала разпусната. Очите й бяха интересни — бадемови и със сив, почти сребрист цвят. Такива очи би заснел, като остави останалата част от лицето в сянка. Вярно, че носеше чантичка с козметика, но изглежда не я ползваше често.

Не е суетна, реши Шейд. Това щеше да опрости нещата, ако приемеше да работи с нея. Нямаше нужното търпение да чака някоя жена, докато тя се гримира и вчесва и се суети около външния се вид. Тази не беше такава. И го преценяваше през цялото време, докато той я преценяваше. Шейд приемаше това. Един фотограф, като всеки човек на изкуството, търси впечатления.

— Прекъснах ли работата ви?

— Не, тъкмо си почивах. Седнете.

И двамата бяха предпазливи. Той беше дошъл импулсивно, а Брайън не знаеше как да се държи с него. Затова и двамата решиха, че няма нужда да бързат да преминат границата на любезното, официално поведение. Тя остана зад бюрото си. Теренът беше неин, на него предоставяше да направи първата крачка.

Шейд не седна веднага. Вместо това пъхна ръце в джобовете си и огледа студиото й. Беше просторно и пълно със светлина от широките прозорци. В един от ъглите имаше син параван и детски кът, останали от предишна фото сесия. В друг стояха рефлектори, рефлекторни чадъри и фотоапарат на стойка. Нямаше нужда от подробен оглед, за да види, че оборудването й бе първокласно. Но пък първокласното оборудване не бе достатъчно, за да си първокласен фотограф.

На Брайън й хареса позата му — малко неспокоен, нащрек и дистанциран. Ако трябваше да избира в момента, би го снимала сам, скрит в сенки. Ала тя държеше да опознае човека, преди да заснеме портрет.

На колко ли години беше? Тридесет и три, тридесет и пет? Брайън още учеше в колежа, когато той бе номиниран за наградата „Пулицър“. Но това не я караше да изпитва страхопочитание.

— Хубаво местенце — отбеляза Шейд и се отпусна във фотьойла срещу бюрото.

— Благодаря — Брайън наклони стола назад, за да го огледа под друг ъгъл. — Вие не използвате свое собствено студио, нали?

— Аз работя навън — той извади цигара. — В редките случаи, когато ми потрябва студио, лесно мога да заема или наема някое.

Тя машинално започна да рови за пепелник из хаоса на бюрото си.

— Сам ли отпечатвате всичките си снимки?

— Да.

Брайън кимна. Докато работеше в „Селебрити“, няколко пъти й се беше наложило да повери филма си на някой друг и не беше доволна. Това бе една от основните причини да започне да работи самостоятелно.

— Обичам работата в тъмната стаичка — тя се усмихна за първи път. Усмивката го накара да закове поглед върху лицето й. Каква сила беше това, запита се Шейд. Просто извивка на устните, непринудена и спокойна, ала ефектът бе зашеметяващ.

На вратата се почука и Брайън скочи на крака.

— Най-после!

Той я проследи с поглед, докато прекосяваше стаята. Не беше забелязал, че е толкова висока. Около метър и седемдесет и пет и повечето от това крака. Дълги, стройни крака с бронзов тен. Беше трудно да не забележи усмивката, но да не забележи тези крака бе почти невъзможно.

Не беше забелязал и аромата й, преди да мине покрай него. Ленив сексапил. Не знаеше как да го опише по друг ничии. Не беше изтънчен аромат на цветя. Беше първичен. Шейд дръпна от цигарата си, докато я наблюдаваше как се смее с доставчика.

Фотографите бяха известни с това, че си създават предварително мнение — това беше част от професията им. Бе очаквал да е лъскава и изискана и почти се бе примирил, че ще трябва да работи с такава жена. Сега трябваше да погледне нещата от друга гледна точка. Дали искаше да работи с жена, която ухае на здрач и изглежда като плажна красавица?

Обърна се към бюрото и отвори първата папка, която му попадна. Позна обекта. Много известна филмова актриса — два Оскара и три съпруга в кариерата си. Брайън я бе облякла в блестящи дрехи. Кралско облекло за филмовата кралица. Ала не беше я заснела в традиционната светлина.

Актрисата седеше пред тоалетна масичка, затрупана с лосиони и кремове, гледаше отражението си в огледалото и се смееше. Не сдържаната, внимателна усмивка, от която не се получават бръчки, а открит, несдържан смях, който почти би могъл да бъда чут. На зрителя беше оставено да предполага дали тя се смееше на отражението си или на образа, който бе създала през годините.

— Харесва ли ви? — Брайън спря до него с картонената кутия в ръка.

— Да. А тя хареса ли я?

Брайън бе твърде гладна, за да спазва формалностите. Отвори кутията и измъкна едно парче.

— Поръча копие четиридесет на шестдесет сантиметра за годеника си. Искате ли пица?

Шейд надникна в кутията.

— Пропуснали ли са да сложат нещо?

— Не — тя потърси кърпи в едно от чекмеджетата на бюрото си, но намери само книжни салфетки. — Аз съм твърд привърженик на самоугаждането. Така че… — Брайън остави отворената кутия на бюрото между тях, облегна се назад в стола си и вдигна крака на плота. Реши, че бе време да заговорят по същество. — Искате ли да обсъдим задачата?

Той си взе парче от пицата и шепа салфетки.

— Имате ли бира?

— Газирана вода — диетична и обикновена — тя отхапа голямо парче от лицата си. — Не държа алкохол в студиото. Води до клюки за клиентите.

— Засега ще го пропуснем — продължиха да ядат в мълчание. Още се преценяваха. — Мислих много за това фотоесе.

— Тази задача би била нещо ново за вас — Шейд вдигна вежди. — Снимките, които правехте в чужбина, бяха много въздействащи. В тях имаше чувствителност и състрадание, но почти всичките бяха мрачни.

— Времената бяха мрачни. Не е задължително всичките ми снимки да бъдат красиви.

Този път Брайън вдигна вежди. Очевидно той нямаше особено високо мнение за пътя, който бе избрала в професията.

— Не е задължително всичките ми снимки да бъдат мрачни. В изкуството има място и за забавното.

Шейд сви рамене.

— Бихме видели различни неща, ако гледаме през един и същи обектив.

— Това е, което прави всяка снимка уникална — тя се пресегна за още едно парче от пицата.

— Обичам да работя сам.

Брайън се замисли. Ако се опитваше да я ядоса, много добре се справяше. А ако просто характерът му беше такъв, това пак би било проблем. И в двата случая тя искаше тази задача, а той беше част от нея.

— И аз предпочитам да работя сама — каза бавно Брайън. — Понякога се налага човек да направи компромис. Знаете ли какво значи компромис. Вие правите отстъпки и аз правя отстъпки. Срещаме се някъде по средата.

Не беше толкова отстъпчива, колкото изглеждаше. Това беше добре. Последното, което му трябваше, беше тръгне на път с жена, която е толкова добродушна, че още малко и ще се разтопи. Три месеца. Може би щеше да се получи. Стига да определяха правилата.

— Аз ще избера маршрута — поде Шейд енергично. — Започваме тук, в Лос Анджелис, след две седмици. Всеки от нас сам ще се грижи за оборудването си. Докато сме на път, всеки от нас ще прави каквото реши. Вие ще си правите снимките и аз ще си правя моите. Без въпроси.

Брайън облиза соса от пръстите си.

— Има ли хора, които ви задават въпроси?

— Въпросът е по скоро дали им отговарям. Издателите искат двете гледни точки и ще ти получат. От време на време ще спираме да наемем тъмна стаичка. Аз ще преглеждам негативите ви.

— Не, няма — тя смачка салфетката си и кръстоса лениво глезени. Очите й се бяха превърнали в цепки. Това беше единствената проява на надигащия се в нея гняв.

— Не искам да свързват името ми с поредица от снимки на поп културата.

Брайън продължи да яде, за да сдържи гнева си. Искаше й се да му каже много неща, ала си напомни, че гневът отнема много енергия и не постига нищо.

— Първото, което ще искам да включим в договора, е, всяка снимка да носи името на този, който я е заснел. Така никой от нас няма да се притеснява от работата на другия. Не искам публиката да мисли, че нямам чувство за хумор. Искате ли още пица?

— Не — не беше мека. Кожата от вътрешната страна на ръката й изглеждаше мека като масло, но жената не беше. Подразни го, че го обиди с такъв безразличен тон, ала беше за предпочитане пред безгръбначно съгласие. — Ще бъдем на път от петнадесети юни до Деня на труда — проследи я как си взима още едно парче пица. — Тъй като ви видях как ядете, държа разходите ни да се отчитат отделно.

— Добре. И в случай, че имате някакви странни идеи, аз няма да готвя и няма да оправям след вас. Ще се редуваме за шофирането, но няма да пътувам с вас, ако сте пил. Когато наемаме тъмна стаичка, ще се договаряме кой ще я ползва пръв. От петнадесети юни до Деня на труда сме партньори и делим всичко. Ако имате проблем да го приемете, ще го обсъдим сега, преди да сме сложили подписите си.

Шейд обмисли думите й. Гласът й беше приятен — мек, тих, почти успокояващ. Щяха да се справят добре с конфликтите… Стига тя да не се усмихваше много често и той да се стараеше да не обръща внимание на краката й. За момента това бе най-малкият проблем. На първо място беше задачата и това, което искаше да получи от нея.

— Имате ли любовник?

Брайън едва не се задави с пицата си.

— Ако това е предложение — отвърна тя спокойно, — ще трябва да откажа. Грубите мъже, които непрекъснато си менят настроенията, просто не са мой тип.

Вътрешно Шейд прие поредната обида, ала лицето му остана безизразно.

— Буквално ще се прескачаме в продължение на три месеца. Не искам… — беше го предизвикала, независимо дали го осъзнаваше. И независимо дали го осъзнаваше, той бе приел. Наведе се към нея. — Не желая да се разправям с някой ревнив любовник, който пътува след нас или непрекъснато се обажда, докато се опитвам да работя.

За каква я мислеше той? Някаква глупачка, която не може да се грижи за личния си живот? Наложи си да спре за момент. Може би е имал неприятни преживявания в някоя от връзките си. Но това си беше негов проблем.

— Аз ще се оправям с любовниците си, Шейд — Брайън отхапа отмъстително от пицата. — Вие се оправяйте с вашите — тя избърса пръстите си с последната салфетка и се усмихна. — Не искам да развалям купона, ала трябва да се връщам към работата си.

Той се изправи и остави погледа си да се плъзне по краката й, преди да я погледне в очите. Щеше да приеме задачата. И щеше да има три месеца да си изгради мнение за нея.

— Ще поддържаме връзка.

— Непременно.

Брайън изчака, докато Шейд прекоси стаята и затвори вратата след себе си. Чак тогава скочи на крака и с необичайна енергия, която обикновено влагаше само в работата си, хвърли празната кутия по вратата.

Това щяха да бъдат дълги три месеца.