Джорджия Боковън
Нежни мигове (20)

XIX

В понеделника преди Деня на благодарността се развихри страшна буря, която изпочупи много клони на дървета и предизвика наводнения. Понеже нямаше особена причина да бърза за вкъщи, Елизабет остана във винарната, след като всички си тръгнаха. Към десет часа обаче гладът я подгони и тя реши да се прибира.

След един завой младата жена едва не се блъсна в повалено на пътя дърво. Тя натисна спирачките, но в този момент задните гуми се плъзнаха и колата се завъртя. Предницата покоси ниските дъбови насаждения встрани от пътя и колата заседна в калта. Сърцето на Елизабет биеше лудо. След като малко се поуспокои, тя се опита да качи мерцедеса обратно на асфалта, но той още повече затъна.

След час Елизабет се върна в офиса и се намръщи, като видя, че в лабораторията свети. Може би някой бе влязъл.

— Кой е там? — провикна се тя.

След миг на вратата застана Майкъл.

— Какво е станало с теб?

— На пътя имаше едно дърво и…

— Боже мой, добре ли си?

— Не го ударих, но колата ми заседна в калта. — Цялата бе вир-вода. Якето и дебелият й вълнен пуловер тежаха като ламарина. — Върнах се пеша. — Лъхна я студено течение и тя затрепери. — Ще трябва някой да изтегли колата ми.

— Първо ти трябват сухи дрехи. — Майкъл тръгна към нея и нерешително спря.

— Сигурно трябва да съобщя и за падналото дърво — каза Елизабет.

Той отиде до нея и свали якето си.

— Хайде, облечи го.

Тя бързо се освободи от мокрите си одежди и се сгуши в топлата му дреха.

— Къде си хукнала в такава нощ?

Елизабет настръхна.

— Не съм „хукнала“, а просто се прибирах вкъщи.

— Това нямаше да се случи, ако си беше тръгнала с останалите.

Напрежението, породено от неочакваната им близост, избухна във внезапна кавга.

— С останалите?! Та аз нямах представа, че…

— Остави — рече той. — Няма смисъл да спорим. — Майкъл й обърна гръб, разлисти телефонния указател и набра нужния номер. След като съобщи необходимите данни за произшествието и уточни с помощта на Елизабет местонахождението на колата, той затвори.

— Диспечерката каза, че ще изпрати някой, но може и да не стане веднага, понеже бурята им е отворила доста работа.

— Не е необходимо да чакаш с мен. — Опита се да го каже небрежно, но сама усети, че не се получи.

— Къде е Амадо?

— Тази сутрин замина за Ню Йорк.

— И каква полза от това?

Майкъл отиде до прозореца и се взря в мрака.

— Бас държа, че благодарение на Фелиция вече му се е изпарило желанието да посреща Деня на благодарността.

Неусетно те се върнаха към нормалния тон, като че ли никога не си бяха разменяли остри думи, сякаш природната стихия породи напрежението помежду им, а не бурята в тях самите.

— Никой и нищо не бе в състояние да го спре. Щом реши нещо и край.

Погледите им се срещнаха и въздухът натежа от очакване. Елизабет нарочно сведе очи и отиде до бюрото.

— Ще се обадя на още някой. Ако скоро не изпратят кола, май ще се наложи да прекарам нощта тук.

— Аз ще се погрижа за това.

— Не е необходимо. Аз мога…

— За бога, Елизабет! Бих го направил за всеки в твоето положение.

Тя положи усилия, за да не избухне.

— Не исках да прозвучи така. Просто си помислих, че сигурно си имаш планове. Обикновено излизаш, когато си в града.

— Откъде знаеш?

— Виждам, че излизаш…

— А чакаш ли да видиш и кога се прибирам?

— Грешиш, ако си мислиш, че те следя. Просто аз…

— Какво? Не съм ти безразличен ли? — Той се доближи опасно близо до нея и тя отстъпи. — И сигурно не можеш да спиш от мисли с коя съм и какво правим двамата с нея.

— И какво, ако е така? — отговори му дръзко тя. — Сега по-добре ли се чувстваш?

— Нищо не е в състояние да ме накара да се почувствам по-добре: нито чутото, нито казаното или направеното от мен, нито пък онова, в което уж вярвам.

Болката му прониза гърдите й.

— Зная — каза тихо Елизабет.

— Опитах се да бъда с други жени, но винаги си представях теб. Когато сутрин се будя, душата ми е пуста и леглото ми е студено без теб. Мислено ти разказах всичко за себе си: от това как настъпих ръждясал гвоздей и лежах в болницата, та чак до това как се чувствах, гледайки как брат ми стопанисва земята, която аз исках за себе си. Но не изрекох и дума пред теб.

— Разкажи ми сега.

— Какъв е смисълът?

— Обичам те, Майкъл — каза кротко Елизабет.

Той реагира така, сякаш го бе зашлевила.

— Защо ми го казваш сега? Нищо не се е променило.

— Защото е истина и не мога повече да я спотайвам в себе си.

Елизабет посегна да погали лицето му и той хвана ръката й. За миг тя си помисли, че ще я отблъсне, но в следващия момент Майкъл жадно целуна дланта й.

— Уморих се да си повтарям, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния — каза тя.

— И всичко е постарому — повтори той. — Не можем да продължаваме така, Елизабет.

— Нима имаме друг избор?

Той я привлече към себе си.

— Бих искал да имаме.

Елизабет облегна глава на гърдите му. Ударите на сърцето му отекваха в ушите й.

— Искам да ми разкажеш какъв си бил като малък. — Тя отметна глава и го погледна. — Искам да ми разкажеш за брат си. За това какво сънуваш нощем.

— Сънувам винаги теб.

Светлини от фарове надникнаха в прозореца. Елизабет се вкопчи в Майкъл.

— Това е „Пътна помощ“.

— Мислех, че ще се забавят.

— Сигурно са те предпочели пред някой друг. Все пак си жена на Амадо Монтоя.

Неохотно се разделиха. Без неговите ръце тя се чувстваше празна, отпусната. Той се протегна и леко я целуна по слепоочието.

— Вземи моя пикап. Ако минеш през Хендерсонови, ще избегнеш поваленото дърво. Аз ще им помогна да изтеглим колата ти.

В стаята влезе висок брадат мъж.

— Някой тук се е обаждал на „Пътна помощ“?

— Ей сега идвам — каза Майкъл и двамата с Елизабет размениха ключовете си. — Ще се оправиш ли?

Едва не се изсмя на въпроса му. Искаше й се да изкрещи: „Не, няма да се оправя нито сега, нито някога вече“.

— Всичко ще бъде наред — отговори Елизабет.