Джорджия Боковън
Нежни мигове (10)

IX

Късно вечерта Амадо заяви, че не вярва в дълги годежи. На моменти Елизабет се питаше дали той не бързаше със сватбата от страх, че може да се уплаши, или защото се безпокоеше, че самата тя ще промени решението си. Веднъж нежно й казваше, че ще я разбере, ако се отметне, а друг път смело заявяваше, че ще я отвлече на самотен остров, само да покаже и най-малкия признак на колебание.

Като миг отлетяха четири месеца и половина от вечерта, когато Амадо обяви годежа им. Елизабет спеше много малко, защото през цялото време бе заета с кампанията и сватбените приготовления. Въпреки постоянната умора, тя се чувстваше чудесно.

Младата жена се повдигна на пръсти, за да види разписанието на автобуса, с който Алис трябваше да пристигне всеки момент. Изпрати й пари за самолетен билет, но както винаги баба й бе предпочела по-евтиния транспорт. Годините на лишения бяха създали у нея навик, от който не можеше да се откаже. А и Алис не знаеше как би могла да обясни неочакваното богатство на любопитните си приятели.

Преди дванадесет години Елизабет напусна Фармингъм и оттогава с баба си се виждаха средно по за две седмици всяка година. Ако отсъстваше за по-дълго време, Алис трябваше да започне да лъже къде и при кого ходи, а и как се оправя с разходите за пътуванията си. Да запазиш тайна в град като Фармингъм бе все едно да кажеш на жена, която всеки момент ще роди, да почака, докато дойде докторът.

Само веднъж Елизабет отиде във Фармингъм. Когато вече си тръгваше, двете с баба й решиха, че е твърде опасно да се връща отново. Там я дебнеха много въпроси, а и наистина рискуваше да я разкрият, ако например попаднеше в произшествие или полицай я спреше за неизправни стопове и й поискаше шофьорската книжка.

Ако навремето знаеше, че, напускайки Фармингъм, се откъсва завинаги от единствения човек, който истински я обичаше, тя никога нямаше да замине, колкото и примамливо да бе обещанието за добро образование и хубав живот. Но тогава нито Елизабет, нито Алис или Джордж Бенсън мислеха за усложненията, които неизбежно щяха да последват. И тримата бяха заслепени от прекрасната възможност.

Елизабет излезе навън и огледа нетърпеливо улицата. Едва се сдържаше при мисълта, че отново ще види баба си. Когато не видя нищо по пътя, тя отново се прибра в автогарата.

На десет години дребничката за възрастта си Джени видя на верандата на бабината си къща една висока колкото баща й жена с черна коса и сини очи. Видът й щеше да бъде още по-страшен, ако не приличаше на сервитьорка със своята светлорозова рокля, бяла престилка и грозни бели обувки с дебели подметки. Тя каза, че ако се били забавили само с десет минути, нямало да я заварят вкъщи. Това бе баба й Алис.

Едва през нощта Джени разбра, че са изненадали Алис с посещението си. Но най-голямата изненада се пазеше за Джени. До този момент Алис не знаеше, че е станала баба. След дванадесетгодишно мълчание, дъщеря й се появяваше, водейки със себе си дете.

Още щом влязоха в къщата, майката на Джени й посочи един стол в дневната и й каза да седи мирно, докато двете с баба й си поговорят в кухнята. Бащата поседя малко при нея и излезе да изпуши една цигара с марихуана. Останала сама, Джени бавно огледа стаята. Никога не беше влизала в толкова хубава къща. Върху дивана отсреща имаше бели дантели, които явно не бяха сложени, за да скриват дупки в тапицерията. В ъгъла се виждаше телевизор, а зад него цяла стена с рафтове, пълни с книги. До отсрещната стена имаше пиано, а върху него бяха подредени снимки. На една от тях широко се усмихваше млада дългокоса жена и Джени с мъка позна в нея своята майка. Тук тя изглеждаше толкова различна: като една от онези, на които с присмех викаше „буржоазни отрепки“. Джени се смути от тази снимка. Опита се да зърне през прозореца баща си, без да става от стола. Когато не слушаше, майка й така се вбесяваше, че често я удряше. Кажеха ли й да стои някъде, тя не мърдаше от мястото си, освен ако не й се допишкаше. Майка й винаги казваше, че животът на всички зависи от това дали Джени е добро момиче, или не. Ако ги хванеха или ги застреляха, виновната щеше да е тя.

Не след дълго майка й и баба й излязоха от кухнята. Майка й не я погледна, но Джени видя радостта в нейните очи и разбра, че бе постигнала своето. Никой не й каза да стане от стола, тъй че тя остана там, а майка й излезе навън. Баща й я изслуша, кимайки. После той се усмихна, нададе радостен вик, вдигна я на ръце и я завъртя няколко пъти. Веднага след това двамата се качиха в колата и изчезнаха. Не се и обърнаха назад. По-късно момиченцето си втълпяваше, че майка й е махнала за сбогом, но тя не е видяла вдигнатата й ръка заради отражението на слънцето в стъклото.

— Джени?

Елизабет се обърна и с лек вик разпери ръце.

— Бабо!

Алис пусна куфара и се гушна в прегръдката на младата жена. Двете бяха като островче в морето от слизащи пътници. Алис първа се окопити.

— Я да те видя! — каза тя. — Мили боже, ти си като пир за зажаднелите ми очи. Сега си още по-красива от преди.

Елизабет се ухили.

— Знам, че винаги мога да разчитам на обективното ти мнение.

Алис не можеше да откъсне очите си от нея.

— Наистина ли се срещаме по такъв щастлив повод?

— Наистина, бабо.

— Господи, ако знаеш как ми липсваше, Джени. О, прощавай — Елизабет. През целия път дотук си повтарях това име, но още щом те видях и го забравих.

— Няма нищо. Казах на Амадо, че ми викаш галено Джени.

— Помислила си за всичко.

— Бабо, само след две седмици и половина Елизабет Престън ще е вече минало. Ще идваш в Калифорния всеки път, когато пожелаеш. Близо до къщата на Амадо в малка дъбова горичка има резиденция за гости, в която ще се чувстваш като у дома си.

— А как ще обясня в града тези свои посещения?

— Ще измислим нещо правдоподобно.

Елизабет страстно вярваше, че могат да постигнат всичко, за което бе мечтала.

Когато вече пътуваха със спортния мерцедес — годежен подарък от Амадо — Алис се обърна към внучката си.

— Видях Джордж, преди да тръгна. Поръча ми да ти нося много поздрави.

— Как е господин Бенсън?

Вече бе зряла жена, но все още й бе неудобно да му вика по име.

— Говори се, че ще му предложат директорското място догодина, когато господин Мур се пенсионира.

— Радвам се за него. Той го заслужава.

— Джордж много се гордее с тебе.

— Дали някога е съжалявал, че тогава рискува всичко заради мен?

— Нито за миг дори. Той сам ми го каза.

— Понякога се тревожа, че не постигнах нещо по-значимо в своя живот, което напълно да оправдае поетите от теб и господин Бенсън рискове. Много пъти мислех да вляза в политиката…

Алис сбърчи нос.

— В политиката ли?!

— Е, малко се изхвърлих наистина.

— Днес жълтата преса е такава напаст, че щеше да те погне като рояк оси.

Стигнаха до моста „Златната врата“.

— Просто си мислех, че рекламата не е сред най-престижните професии.

— Какво ти става? Защо въобще говорим за това?

До този момент Елизабет винаги бе внимавала да не издаде пред баба си съмненията, които я измъчваха, откакто напусна Фармингъм.

— Може би просто съм нервна заради сватбата.

— Щом станеш госпожа Амадо Монтоя, ще забравиш завинаги за Елизабет Престън.

— Понякога само за това мисля.

— Дано това не е единствената причина за брака ти.

Елизабет се усмихна.

— Отначало самата аз смятах така. Но когато опознах Амадо, реших, че ще се омъжа за него дори и ако той настоява да запазя собственото си име.

Обядваха в Саусалито в един ресторант, от който се откриваше панорамен изглед към Сан Франциско, но двете бяха така погълнати от близостта си, че не забелязаха гледката.

Когато отново потеглиха на път, Алис каза:

— Промених си мнението относно решението ти да разкажеш на Амадо за миналото си. Права си, че истината само ще навреди на отношенията ви. Трудно ще му бъде да разбере защо е трябвало да постъпиш така. Все пак той е живял съвсем различно от теб.

Елизабет не каза всичко на Алис. Баба й не знаеше, че Амадо най-много обича силния характер и честността й.

— Може би някой ден ще настъпи подходящият момент и ще му доверя всичко.

— Но преди това си спомни какво стана, когато каза на Боби Сю!

Никога нямаше да забрави Боби Сю Елрой. Още щом тръгна на училище във Фармингъм, двете станаха неразделни приятелки. Въпреки че си казваха всичко, на Джени й трябваше цяла година, за да добие кураж и да сподели с Боби Сю най-съкровената си тайна: какви бяха всъщност родителите й. Но тя не знаеше, че най-добрата й приятелка доверява всичко на майка си. Още на следващия ден целият град знаеше, че Джени Кевъноу е дъщеря на хипита, които обикалят страната и вършат саботажи. За броени часове сладката малка внучка на Алис Тейлър стана опасна за всяко дете във Фармингъм. След два месеца Джени завърши шести клас и дори дъщерята на градския пияница не припарваше до нея. Никой не искаше да знае, че тя си бе същото момиче, независимо от страшната тайна на родителите й.

Нима дори за миг можеше да забрави научения в детството урок? Защо въобще се двоумеше за тези неща, след като години наред лансираше идеята, че за повечето хора не съдържанието, а външният вид е от значение. До сватбата тя щеше да бъде все същата безупречна госпожица Елизабет Престън, а после животът й започваше на чисто.