Джорджия Боковън
Нежни мигове (2)

I

Сан Франциско, Калифорния

17 декември 1986

— Извинете… — чу се мъжки глас. Някой я докосна по ръката и тя бавно се извърна. — Не се ли познаваме отнякъде?

Елизабет Престън онемя. След единадесет години неизбежното, немислимото се случи. Това, че вече почти не го очакваше, въобще не намали паниката й. След няколко мъчително дълги секунди инстинктът й за оцеляване се пробуди. Без да издава своя вътрешен смут, тя се извини на президента на „Пакард Индъстриз“ и насочи вниманието си към мъжа, който я заговори. От всичките шестстотин гости на ежегодното коледно тържество на компанията „Смит и Ноубъл“ Елизабет познаваше лично или по физиономия поне половината от тях. Свързваше ги работата или подобни събирания. Но този мъж не беше сред познатите й, нито пък го бе виждала някога.

— На мен ли говорите? — Студеният й поглед го смути.

— Знам, че това звучи банално, но съм сигурен, че сме се срещали и преди.

Тя спокойно го измери с поглед и бавно поклати глава.

— Съжалявам, но не ви помня.

И това бе самата истина, но все пак трябваше да бъде нащрек. В миналото й имаше твърде много хора, за да ги помни всичките. Преди той да каже нещо, Елизабет леко се усмихна и реши да приключи неприятната за нея тема.

— Физиономията ми е такава, че хората често се припознават в мен.

— Не е толкова обикновена, уверявам ви.

Той го каза като комплимент, но на нея й прозвуча заплашително. Бе направила всичко възможно, за да промени външния си вид, когато преди единадесет години напусна Фармингъм. Късата момчешка прическа от гимназията замени с гладка, идеално оформена коса до раменете. С годините тя бе станала още по-тъмна. Контактни лещи заместиха очилата, фигурата й беше изтъняла, а празнината между предните зъби отдавна я нямаше. Дори времето й бе съюзник. Елизабет Престън беше на двадесет и осем години и изглеждаше точно на толкова.

Тишината между двамата стана неловка и тогава практичността й надделя. Макар да знаеше, че това бе изключено, тя му подхвърли:

— Може би сме се срещали в „Смит и Ноубъл“?

— Не, не е това. Тук съм като гост на един техен клиент. Живея в Ню Джърси.

Страхът й, че ще бъде разкрита, се поуталожи и тя избра по-обиколен път, за да се отърве от този събеседник.

— Може би сме посещавали един и същи колеж?

Лицето му засия.

— „Корнъл“, нали?

С точно премерено съжаление Елизабет каза:

— Боя се, че не. Аз учих в „Сафорд Хил“. Ами, май вече е крайно време да ви оставя с приятелите ви. Весела Коледа!

— А, да, на вас също.

Беше смешно, но се чувстваше така, сякаш този мъж й бе направил подарък. Благодарение на него тя разбра какво е усещането да срещнеш някого от своето минало. Може би сега неспокойният му призрак щеше да я остави малко на мира. Елизабет си помисли, че ако задвижи бързо ръцете и краката си, ще се отдели от земята и ще полети над гостите. Но можеше ли въобще да избяга от миналото? Нейният параноичен страх щеше да я държи, докато живееха хората, които биха си изпатили, ако тайната й излезеше наяве. Тя щеше да защити баба си и Джордж Бенсън на всяка цена. Дължеше им дори много повече от това.

Миризмата на цигарен дим й напомни, че все още не бе поздравила някои клиенти. Огледа стаята и видя помощничката си Джойс Бродерик, която й махаше с ръка. Елизабет си проправи път до високата червенокоса жена.

— Джеръми те търси.

Джойс грабна чаша вино от минаващия край нея келнер и я подаде на Елизабет.

— Изглежда Амадо Монтоя е решил да ни удостои с присъствието си. Мисля, че трябва да се подготвиш за срещата с него.

Много се беше спорило дали най-новият клиент на „Смит и Ноубъл“ ще се появи на празненството. Известен колкото виното си със своята саможивост, той бе наел агенцията веднага, без да я хвърля в състезание с другите рекламни къщи. Както се очакваше, само най-важните хора бяха ангажирани в разработването на кампанията. Нито Елизабет, нито някоя от останалите жени в агенцията попаднаха сред избраниците. Елизабет отпи от виното.

— Чудесно е!

— Миналата година на три от най-престижните съревнования журито бе на същото мнение. Присъдиха му два златни и един сребърен медал.

— Впечатлена съм, и изненадана. Сервирането му тази вечер е гениално хрумване. — Благодаря ти.

— Значи идеята е твоя?!

Джойс вдигна ръка, като че ли да отклони прииждащия поток от хвалебствия:

— Е, не беше кой знае какво. Просто отидох при подходящия човек и той свърши останалото.

— Продължавай в същия дух и скоро ще започнеш да работиш за някой от онези внушителни господа на горния етаж.

— Това заплаха ли е?

— Просто разсъждавам.

Елизабет отпи още веднъж от виното и за момент го задържа в устата си, като се опитваше да улови по-специфични аромати. Единственият й урок по дегустация на вино бе завършил безславно: след три месеца инструкторът обяви, че никога не е срещал такова неподатливо на влияние небце като нейното. Тя просто не се интересуваше дали дадено вино има един аромат или друг. Ако то й харесваше — изпиваше го, ако ли не — изливаше го в мивката.

Елизабет кимна за сбогом на Джойс, остави чашата си на една маса и със заучена усмивка се запъти към Джеръми Ноубъл. Той й подаде ръка.

— Бих искал да ти представя един човек.

Тя погледна мъжа до него.

— Това е Амадо Монтоя, а това е Елизабет Престън — една от перспективните директори в „Смит и Ноубъл“.

Джеръми говореше жизнерадостно, като че ли представяше на публиката известен цирков артист. Елизабет протегна ръката си.

— Господин Монтоя, чувала съм прекрасни неща за вас. Много се радвам, че най-после се запознахме.

— Моля ви, наричайте ме Амадо.

— А вие мен — Елизабет.

Представата й за него се разминаваше много с действителността и това я развесели. Някак си беше си въобразила, че той е загрубял от работа в лозята и в дълбоките изби, пълни с дъбови бъчви. Истинският Амадо Монтоя имаше благороден вид и се чувстваше така удобно в смокинг, както фермер в гащеризон. От клюките в офиса Елизабет знаеше, че е на петдесет и осем години, а всъщност изглеждаше на четиридесет.

Джеръми засия и ги дари с усмивка за един милион долара. През следващите пет години той очакваше агенцията да спечели няколко милиона от сделката.

— Амадо е тук за уикенда, Елизабет. Има апартамент в града.

Тя се опита да намери подходящо продължение на неумелата му намеса.

— Сигурно е за предпочитане пред хотела.

— Всъщност гледам да не се отделям от винарната — каза Амадо Монтоя. — Но сигурно ще се наложи, след като Джеръми е предвидил толкова срещи.

— Въвличането на клиента в рекламната кампания може да се окаже… доходно — каза Елизабет.

Всъщност това си беше таралеж в гащите. Много малко бизнесмени разбираха от реклама. Почти винаги именно техните настойчиви предложения проваляха кампанията и, естествено, агенцията беше виновна. Дори ако клиентът признаваше грешката си, той пак не се предаваше:

— Вие трябваше да ме спрете! Нали вие сте професионалистите?!

Слава богу, че тя нямаше да работи за Монтоя. Знаеше се, че е труден клиент. Глави щяха да падат, ако го загубеха заради някой фал.

Водещият на тържеството тази вечер се приближи до Джеръми и дискретно докосна ръката му. Той го изслуша и леко се намръщи.

— Извинявайте, Амадо; Елизабет. Няма да се бавя.

— Винаги ли е така… как да го кажа… напрегнат на забавите? — попита Амадо, когато Джеръми се отдалечи.

— Никога не съм го виждала такъв. Обикновено е спокоен и практичен — „и твърдоглав“, можеше да прибави тя.

— Това е хубаво. Бях се разколебал в избора си на „Смит и Ноубъл“.

Елизабет срещна неговия поглед и леко се усмихна.

— Знаел сте всичко за нашата агенция и за Джеръми Ноубъл, преди още да вдигнете телефонната слушалка?

Той също се усмихна, без да се смути от обвинението й.

— Улучихте право в целта!

— В града ли ще празнувате Коледа?

Той кимна.

— Малката ми дъщеря е тук с децата. А вие?

— Да, и аз ще бъда тук.

— Семейството ви в Сан Франциско ли живее?

Тя поклати глава.

— Родителите ми умряха при автомобилна катастрофа, когато бях много малка.

Толкова много бе повтаряла тази почти лъжа, че вече й вярваше.

— Съжалявам.

Никога не знаеше как да отговори на подобна реплика. Като глупаво самосъжаление биха прозвучали думите: „Аз също съжалявам“. А да благодариш някому, че съжалява за смъртта на родителите ти, бе не само нелепост, но и чиста лъжа. Родителите й, благодарение на специално наети от щата Калифорния снайперисти, бяха умрели така, както бяха живели. Ако им беше устроено погребение, то щеше да е по-скоро радостно, отколкото тъжно.

— Сигурно е хубаво да празнуваш Коледа с внуците си. На колко години са?

— На шест и десет. И двете момичета, и двете приличат удивително на майка си. За съжаление не ги виждам често. По-голямата част от годината те посещават училище далеч оттук.

— Хубава възраст!

— Коя по-точно?

— Моля?

Тя не внимаваше много в разговора, а това бе опасно при човек като Амадо Монтоя, който не желаеше да си губи времето с празни приказки.

— Коя възраст имахте предвид? Шест или десет години.

— О, просто се бях замислила — каза тя.

След това с необичайна за нея откровеност, когато се касаеше за миналото й, Елизабет добави:

— Навремето на мен не ми допадаше нито едната, нито другата.

— А сега, от разстоянието на годините?

Шестата си Коледа бе прекарала в един автобус някъде в Мисисипи. Десетата пък в негърско предградие във Филаделфия. Понеже беше бяла и щеше да се набива на очи, ако играеше навън с другите деца, тя трябваше да стои затворена в едно скривалище цели три месеца.

— Боя се, че дори с времето спомените ми не са се подобрили.

— Колко тъжно! Детството е нещо безценно и трябва да се помни.

— О, аз няма да го забравя!

— Сигурно сте имала някакви проблеми?

Какво й стана изведнъж? Още малко и щеше да разкрие нещо, което никак нямаше да пасне на личността Елизабет Престън.

— Изобщо даже — каза тя пресилено бодро. — Имала съм и достатъчно хубави Коледи като компенсация за лошите.

— Моля да ми простите, че ви накарах да се чувствате неловко. Просто намирам за поучителни семейните истории на други хора. Понякога дори са ми от полза.

Слава богу, че Джеръми отново дойде при тях и я спаси от отговор. Придружаваше го един от директорите, които отговаряха за кампанията на Монтоя.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза Джеръми. — Амадо, познавате ли се с Франк?

— Да. — Той стисна ръката на новодошлия. — Радвам се да те видя отново, Франк.

Джеръми прегърна през раменете Елизабет и сърдечно я стисна.

— Знаех си аз, че вие двамата ще намерите общ език. Нашата Елизабет е истински талант в рекламата. Тя е изгряващата ни звезда, гордостта и радостта на „Смит и Ноубъл“.

Толкова често беше слушала това похвално слово, че можеше да го рецитира заедно с него. Той я използваше, както използваше и другите три жени в агенцията, които бяха допуснати само до постовете на младши директори. Даваше им ръководна роля само когато трябваше да доказва, че „Смит и Ноубъл“ имат модерно отношение към жените.

Джеръми се усмихна широко и още веднъж я стисна, преди да я пусне.

— Време е ние с Елизабет да изпълним дълга си. Извинете ни!

От три години младата жена бе удостоена със съмнителната чест да стои зад Джеръми, докато той раздаваше традиционните коледни сувенири от чисто сребро с гравирана върху тях търговска марка на агенцията. Когато преди две години тя предложи тази привилегия да се даде на мъж, той я погледна безизразно и съвсем невинно рече:

— Един мъж би се чувствал странно в такава роля. Тя е по-подходяща за жена.

Елизабет подаде ръка на Амадо.

— За мен бе удоволствие.

— Удоволствието беше мое. Разговорът ми достави удоволствие, но беше твърде кратък. Някой ден трябва да го довършим.

— С нетърпение ще чакам това — усмихна се тя.

Той докосна ръката й, преди да се разделят.

— До следващия път — натърти Амадо.

Точно тогава тя разбра, че той говори сериозно. Щяха да се срещнат пак. Елизабет погледна крадешком към Джеръми, за да види реакцията му.

„Монтоя Уайнс“ бе негова любима рожба. В никакъв случай не би допуснал намеса, от какъвто и да е род. Но той не бе забелязал особения интерес на Монтоя към Елизабет.

Тя отстъпи назад и така принуди Амадо да пусне ръката й.

— Сега, когато вече работите със „Смити Ноубъл“, няма как да не се засечем някой ден.

Достатъчно любезно, за да не го засегне, но и да не го насърчи. Искаше й се да повярва, че му е подействала точно така.

Елизабет се прибра в апартамента си уморена, с ужасно главоболие и отекли крака. Малките стаи бяха като тихо пристанище след шумното тържество. Спокойствието отново щеше да отлети сутринта.

Господи, колко й липсваше Хауърд. Въпреки че много пъти не я забелязваше, самото му присъствие я ободряваше. Щом той бе с нея, тя нямаше нищо против миниатюрната си спалня с огромното легло, върху което стъпваше, за да отвори шкафа. Нито пък я дразнеше ниският душ, под който се правеше на факир, за да измие косата си. Хауърд бе единственият верен мъж в живота й и никога не протестираше, когато закъсняваше от работа.

Напусна я миналия май, почти десет години от деня, в който двамата се бяха намерили. Онази тъжна сутрин я събуди слънцето. Смути се, че не я беше събудил рано, както обикновено, и попипа възглавницата до себе си, където той обичаше да спи, свит на кълбо. За пръв път не чу сърдития му отговор.

Тя започна да се жалва, че той няма право да я напусне, без да каже поне сбогом, но това не помогна, както не помогна и когато родителите й я оставиха при баба й на десетгодишна възраст.

Ако знаеше, че това голямо кълбо косми с кисел нрав така ще й липсва, може би щеше да го остави там, където го намери — в една боклукчийска кофа.

Баба й би разбрала скръбта й по една котка. Двете с Елизабет си приличаха по много неща. Тя никога не можеше да си обясни как с нея са толкова еднакви и същевременно така различни от майка й — биологичната връзка между тях.

Без да светва лампата, Елизабет съблече елегантната си рокля, която не се превърна в дрипа като роклята на Пепеляшка, и не бе омагьосала красивия принц. Хвърли я на един стол и се мушна в голямото легло. Заля я приятно чувство на удовлетворение. Даже случката с непознатия днес да бе фалшива тревога, тя се държа много добре. Сега имаше повече вяра в себе си и може би вече трябваше да престане да преживява всичко толкова дълбоко.