Джорджия Боковън
Любовни песни (6)

Шеста глава

Половин час по-късно вече се намираха на няколко километра от Боулдър и пътуваха през каньона.

— Мислех, че искаш да ти покажа града — вметна Джо.

Свали страничното стъкло и се облегна назад. Топлият юлски вятър се заигра с косата й и нежно погали лицето й.

— Тази сутрин установих, че завръщането вкъщи е много по-трудно, отколкото предполагах. Затова имах нужда от някого. Надявам се, че не те отегчавам.

Джо преглътна. Неговата откровеност я свари напълно неподготвена. „Върви ми, няма що — помисли си тя. — Първо Флорънс, а сега и Брад.“

— Разбира се, че не — отвърна предпазливо.

Беше малко объркана от поведението му. Брад ту се държеше хладно и сдържано, ту изпадаше в откровения.

— Какво се случи между теб и Карен? — запита го директно.

Явно за да спечели време, той се пресегна и извади от жабката слънчеви очила. Избърса ги в ризата си, погледна през тях и като се убеди, че са достатъчно чисти, започна да ги намества на носа си.

— Това е дълга история. И не много интересна…

— Аз не бързам.

Брад отби на банкета и спря.

— Хайде да се поразходим — предложи той.

Мълчаливо излязоха от пикапа и тръгнаха по каменистата пътека. Скоро до слуха на Джо достигна шум от падаща вода. След още стотина метра пред очите й се разкри и самият водопад.

— Прекрасно е! — възхити се тя и се спря, за да се наслади на гледката.

Брад застана до нея.

— Известно ли ти е, че Боулдър е единственият град в Америка, който се снабдява с вода от собствен ледник?

— Не — призна си Джо.

Той обходи с поглед планинските склонове.

— Едва вчера разбрах колко много ми е липсвало Колорадо — каза тихо.

— Чувствах се по същия начин, когато семейството ми напусна Колорадо Спрингс и се пресели в Калифорния — усмихна се Джо.

Брад й подаде ръка и отново тръгнаха. Стигнаха до една голяма скала. Той се наведе, почисти я от боровите иглички, които бяха нападали върху нея, и направи знак на Джо да седне. Тя се настани удобно и замижа срещу слънцето. Наоколо ухаеше на бор и на влажна земя.

— Тук е много красиво — промълви Джо. — Не ми се случва често да излизам извън града. Благодаря ти, че ме доведе.

— Аз ти благодаря, че дойде — отвърна Брад и приседна до нея. — Това беше мястото ми за размисъл. Когато нещо ме тревожеше, по някакъв начин се добирах дотук и решавах проблема.

— И аз си имах такова местенце — едно дърво, на което обичах да се катеря, когато исках да остана сама. Беше в предния ни двор, но никой не се сещаше да ме потърси там. Забелязал ли си, че хората рядко поглеждат нагоре?

— Вярно е. Когато работниците на строежа свършат работата си за деня, аз се качвам горе да проверя какво са направили и ставам невидим за тях.

— Така можеш да дочуеш някой интересен диалог.

— И това се случва.

Джоузефин отново затвори очи. Нещо пролази по бузата й и тя, мислейки, че е насекомо, махна с ръка, за да го пропъди. Но ръката й срещна тази на Брад, който държеше борова игличка.

— Не се бой, няма да заспя — усмихна му се.

— Имаш прекрасна кожа.

Джо се понамръщи, объркана от неочаквания обрат на разговора.

— Ако харесваш лунички… — отвърна смутено.

— Харесвам, и то много.

Приятна топлина нахлу в гърдите й. Знаеше, че това беше просто комплимент, но кой знае защо тялото й реагира импулсивно. Изправи се и изпъна полата си.

— Ако имаше някакъв начин, щях да ти дам една дузина от тях. Особено от тези на носа.

— Да не би да имаш среща довечера? С приятел или нещо такова.

— Какво имаш предвид под „нещо такова“?

— Имам предвид…

— Забрави го. Няма значение.

— Учудвам се, че не си омъжена.

— Какво чудно има, по дяволите?!

Брад осъзна, че бе стигнал твърде далеч, и се опита да поправи грешката си.

— Всъщност дали си омъжена или не, не ми влиза в работата. Съжалявам, че повдигнах този въпрос…

— Няма защо да се извиняваш — прекъсна го Джо. — Готова съм да отговоря на всички твои въпроси, но при условие, че ми разкажеш за Карен.

— Не мога да разбера интереса ти към моя живот.

— Ако ти кажат, че Пепеляшка и очарователният принц не заживели щастливо в края на приказката, не би ли поискал да узнаеш защо?

— Честно казано, не.

— Това означава, че се интересуваме от различни неща.

Брад взе една пръчица, клекна и започна да рисува кръгчета върху влажната почва пред краката си.

— С изключение на няколко частни детективи, през тези осем години не съм говорил с никого за Карен.

— Въпреки всичко, имам чувството, че тя и сега е част от твоя живот, както е била някога.

— Какво те кара да мислиш така?

— Начинът, по който реагираш всеки път, щом се спомене името й.

— Това е защото връзката ни е нещо незавършено… като недочетена книга. Нашите взаимоотношения останаха без епилог.

— Защо нае частни детективи?

Брад въздъхна дълбоко.

— Три дни преди края на последния семестър се прибрах у дома да убедя майка си да присъства на церемонията по случай завършването на колежа. Времето си прекарахме в спорове, относно намерението ми да се оженя за Карен, веднага щом си намеря подходяща работа.

Брад рязко стана, направи няколко нервни крачки и хвърли пръчката в потока.

— Злоба ще бъде твърде мека дума за онова, което изпитвахме аз и майка ми един към друг през онези дни.

Джо пребледня. Осем години бяха изминали оттогава, а споменът за случилото се очевидно все още му причиняваше голяма болка.

— Сигурно е било ужасно и за двама ви…

Той се изсмя презрително.

— Въпреки всичко, което си наговорихме тогава, заминах с надеждата, че някой ден ще успея да я накарам да промени мнението си за Карен.

Джо вече не беше толкова сигурна, че иска да чуе останалото.

— Когато се върнах в Айова, Карен не ме посрещна на летището. Никой не вдигаше телефонната слушалка и в апартамента ни. Живеехме заедно вече година и половина. Помислих си, че може би е на път. Три часа по-късно взех такси и се прибрах. Нейните вещи и вещите на Трейси бяха изчезнали. По нищо не личеше къде може да са отишли. Като че ли никога не бяха съществували.

Брад се усмихна горчиво.

— Дотогава не бях осъзнал, съм приел Трейси като свое дете.

— Разбра ли как и защо Карен си е отишла?

— Разбрах само защо. Или поне аз смятам, че това е причината. Един от детективите, които бях наел, проследил някакъв мъж, който бил забелязан в апартамента на майка ми. Да направи такова нещо беше тъкмо в нейния стил. „Намери слабото място и атакувай“ — беше девизът й. Докато аз съм бил в Боулдър и съм се опитвал да се помиря с нея, тя изпратила мъжа в Айова Сити да убеди Карен, че не е достойна за фамилията Тайлър. Беше го измислила много хитро. Напускайки ме, Карен имала ясното съзнание, че това е единственият начин да ми докаже, че наистина ме обича.

„Нищо чудно, че враждата е продължила през всичките тези години. Липсващите парченца от пъзела си дойдоха на мястото“ — рече си Джо.

— Значи си сигурен, че Мейбъл стои зад всичко това?

— Напълно съм сигурен.

— И никога не откри Карен?

— Никога. Но това е минало. Научих се да живея без Карен. Надявам се — тя също.

— Но вие официално не сте слагали край на отношения си, нали?

— Оттогава знам, че съдбата невинаги е благосклонна към нас.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Карен е просто един горчив спомен?

— Не. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че отдаваш прекалено голямо значение на тази история. Нима в твоето минало няма неща, които би променила, ако можеше?

Въпросът му я накара да се замисли.

— Струва ми се, че не…

— Мнението ти за мен не е много ласкателно — мъж, който живее в миналото и няма достатъчно кураж да се справи с настоящето си.

Кой знае защо, Брад трябваше на всяка цена да убеди Джо, че греши, че Карен не се бе превърнала в идея фикс за него.

— Предпочитам да се смятам за по-силен и по-упорит.

— Бил ли си женен или сгоден за някоя друга жена след Карен?

Раздразнението му се превърна в гняв.

— Ако те интересува сексуалния ми живот, просто попитай. Не се притеснявам да говоря за това.

Погледът му се плъзна по тялото й, задържа се на гърдите й, после се спусна към бедрата, които предизвикателно изпъваха тясната й пола.

— Приличам ли ти на мъж, който би се обрекъл на отшелничество в продължение на осем години?

— Какво общо има начинът, по който изглеждаш, с това дали можеш или не да се обвържеш с някого? — запита нервно Джо, неспособна да прикрие ефекта, който думите му предизвикаха у нея.

Седна и придърпа полата върху коленете си.

— Откога да си грозен е необходимо условие, за да станеш монах?

Брад отвърна на предизвикателството й, без да мисли за последствията. Хвана я за китките, изправи я срещу себе си и я целуна. Устните му бяха твърди и сухи.

Някаква струна звънна в него и той се сепна. Вероятно от събудилия се копнеж за миг му се стори, че държи в прегръдките си не Джо, а Карен. Потърси ръцете й и ги положи на раменете си.

Джо усети промяната у него. Гневът му бе отстъпил място на желанието. Устните му станаха меки и ласкави, а дланите му чувствено погалиха гърба й.

„Нямам право да го насърчавам да прави това…“ мина й през ума. Понечи да се отдръпне, но последва нова жадна целувка. И още една, и още една… Джо неволно прошепна името му и от гърлото й се изтръгна тих стон. Направи опит да се пребори с обзелото я чувство, но се оказа, че не й бяха останали сили да се съпротивлява. Доста отдавна бе целувана с такава страст за последен път.

В този миг в съзнанието на Брад просветна сигнална лампичка и той изведнъж се върна в реалността. В обятията му не тръпнеше Карен, а Джоузефин Уилямс — младата жена, която познаваше едва от двадесет и четири часа.

Пусна я, отстъпи крачка назад и сви рамене.

— Не знам какво да кажа. При създалите се обстоятелства „съжалявам“ ще прозвучи твърде глупаво.

Джо не смееше да го погледне. Беше доста объркана от факта, че бе отвърнала импулсивно на целувката му. Тъй като не й хрумна да направи нищо друго, седна отново на камъка и започна да човърка нещо по сандалите си.

— Не биваше да ги обувам за тази разходка — измънка под носа си. — Обикновено имам усет за такива работи…

Брад коленичи пред нея и повдигна брадичката й.

— Да се преструваме, че нищо не се е случило между нас, няма смисъл.

Тя се помъчи да се отскубне, но Брад я държеше здраво.

— Не е необходимо да ми се извиняваш — намръщено отвърна Джо. — Аз трябва да ти се извиня.

Той бавно разхлаби хватката си. Сърцето му все още препускаше лудо, а тялото му изгаряше от желание. „Не бива да я докосвам!“ — зарече се мислено.

— Вместо да си губим времето в спор кой на кого дължи извинение, защо просто не си поделим вината? Тогава може би ще успеем да забравим за случилото се.

Джо не беше сигурна дали някога щеше да забрави чувството, което я бе обзело в обятията му. Насили се да се усмихне.

— Дори няма да ме накараш да обещая, че ще спра да те тормозя с въпросите си?

Брад отвърна на усмивката й.

— Нали вече не съществуват тайни помежду ни.

Имаше усещането, че от плещите му се смъкна огромен товар. Готовността й да забрави случилото се току-що сякаш направи така, че денят да изглежда по-слънчев и по-ведър. Звукът от падаща вода му подсказа идея.

— Имаш ли въдица? Не съм ловил риба от години.

Джо премигна. Брад непрекъснато й поднасяше изненади.

— Нямам, но Хауърд Уейклин има. Сигурна съм, че би ти заел една от своите.

— Някога изпитвала ли си желание да ловиш риба?

— Струва ми се, че не.

— Тогава какво ще кажеш за една разходка до Сентръл Сити?

— Но защо избра точно Сентръл Сити?

— Един мой стар приятел на име Карл Висеньор има там магазин за захарни изделия. Мисля, че му дължа една визита. Отдавна не сме се виждали.

— Помоли ме да ти покажа града, а вместо това ме водиш по разни места, където никога не съм била.

— Обичаш ли да разглеждаш антики и да посещаваш музеи?

— Да, но най-много обичам сладки лакомства.

— Да вървим тогава.

— Почакай за минутка да си събуя сандалите. Няма да ме издържат до пикапа, а да не говорим за Сентръл Сити.

— Не можеш да вървиш боса чак до колата.

— Искаш ли да се обзаложим? Краката ми са много по-здрави, отколкото изглеждат.

— Трябваше да се позамислиш, преди да се оставиш да те доведа в този пущинак.

Джо му хвърли невинен поглед.

— Но ако не бяхме дошли тук, никога нямаше да узная каква страст се крие зад студената ти външност.

— Не се осланяй прекалено много на външността ми — отвърна дрезгаво Брад.

Някаква особена тръпка премина по цялото й тяло.

— Печелиш — вдигна примирително ръце тя.

Брад дълго и настойчиво се взира в нея.

— Обикновено печеля — усмихна се лукаво. — Трябва да си готова да завършиш онова, което си започнала с мен.

Джо прозря в думите му нещо повече от шега.

По пътя към Сентръл Сити Брад често отбиваше встрани от платното, спираше пикапа и слизаше да се полюбува на планините наоколо. Когато влязоха в старинния град, слънцето вече клонеше към залез.

— Искаш ли да си вземем нещо за ядене, преди да отидем при Карл? — предложи Брад.

— Защо първо не видим какво има при него за хапване?

— Мисля, че продава само бонбони и сладкиши.

— Звучи добре.

Джо преглади полата си и се обърна към него, забелязала любопитния му поглед.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Не проумявам как не си надебеляла.

— Всичко зависи от обмяната на веществата. Мога да ям всичко, по всяко време и на всяко място, без това да се отрази на фигурата ми.

— Сигурно твоите приятелки доста ти завиждат.

— Особено една от тях, Ейми. При нея е точно обратното. Като се натъпче с кейк, на следващия ден не се побира в дрехите си.

Брад паркира, заключи пикапа и тръгнаха надолу по улицата, оглеждайки се за фирмена табелка с надпис: „Домашни сладки при Карл“. След две пресечки откриха магазина. Брад отвори вратата и пропусна Джо пред себе си.

— Имам чувството, че се намирам в рая! — пое си дълбоко дъх тя.

— Не още. Предстои ти преди това да погълнеш няколко хиляди калории.

Брад погледна към тезгяха, но Карл не беше там.

— Винаги ли знаеш какво точно да кажеш, за да накараш сърцето на една жена да подскочи?

Джо се приближи до стъклената витрина и се загледа в подносите, препълнени със захаросани лешници, карамел и трюфели.

— Има и медена пита! — възкликна тя.

От задната стая се появи едно младо момиче със синя престилка.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Бих искала онова парче от питата.

Момичето пъргаво изпълни поръчката й.

— Какво е това? — приближи се Брад.

— Вземи си. Ще ти хареса.

Брад неохотно се съгласи да опита сладкиша.

— Това е само горена захар — констатира с гримаса той.

— Знам. Нали е вкусно?

Брад изплю късчето от „лакомството“ в шепата си и потърси с поглед кошче за смет.

— Трябва да си насрочиш час за консултации при специалист по храненето.

Джо пропусна покрай ушите си подмятането му и отхапа още едно парче.

— Къде е приятелят ти?

— Днес може да е почивният му ден.

— Не е — прозвуча басов глас.

Джо се извърна. Мъжът, който се приближаваше към тях, имаше телосложението на състезател по ръгби. Той сграбчи Брад, повдигна го и го завъртя.

— Радвам се, че дойде. Филис ми телефонира и ми каза, че си се върнал. Нямаше да ти се размине, ако не ми се беше обадил.

Карл разхлаби мечешката си прегръдка, пусна го на пода и отстъпи назад, за да го огледа по-добре.

— Е, разказвай. Как си?

— Чувствам се чудесно. Господи, ти никак не си се променил!

— Защо не се обади толкова време?

Няколко минути двамата изразяваха радостта си от срещата чрез прегръдки и потупвания по рамото.

— Това трябва да е Карен — обърна се най-сетне Карл към Джоузефин. — По дяволите, Брад, тя наистина е точно такава, каквато ми я описваше!

И преди Джо да предприеме каквото и да било, Карл я пое в силните си обятия.

— Но мисля, че не беше много прав, като ми каза, че била хубава.

Той отстъпи назад и я измери отгоре до долу с поглед.

— Тази твоя жена е истинска прелест!