Джорджия Боковън
Любовни песни (13)

Тринадесета глава

Тази сутрин Джо за пръв път не отвори заведението навреме. Изтощена от среднощната разходка, не чу будилника и се събуди, едва когато й телефонира зорката и поразтревожена Флорънс.

След петнадесет минути беше пред бара, където приятелката й вече я чакаше.

— Изглеждаш зле — отбеляза тя.

— Реших, че е по-добре да пропусна сутрешния си тоалет, вместо да изнервя някой подранил клиент. Ужасяваща гледка съм, нали?

— Какво ще кажеш да оставим бележка на вратата, че днес си на риболов? После ще отидем у дома, ще изпечем една тава шоколадови курабии и ще си ги изядем само двете.

Искрената загриженост на Флорънс й дойде твърде много и Джоузефин прехапа долната си устна.

— Не се старай да бъдеш мила с мен, Флорънс… — въздъхна тя и наведе глава, опитвайки се да отключи вратата. — Не мога да понеса някой да бъде мил с мен днес.

— Щом не можеш да понасяш съчувствия, какво ще направиш, ако някой се държи грубо с теб?

Очите на Джо плувнаха в сълзи.

— Права си, но не мога оставя заведението затворено през целия ден. После ще трябва да обяснявам на всекиго каква е била причината…

— Съдейки по вида ти, ще трябва да отговаряш на повече въпроси, ако застанеш зад барплота.

Предприемчивата Флорънс взе ключовете от ръцете й, отвори вратата и се огледа за молив и лист хартия. Скоро бележката беше готова и тя гласеше следното:

„В кратък отпуск съм. Моля, проверете отново утре“.

Джо я прочете и в очите й проблесна весело пламъче.

— Добре поне, че не си ми приписала някое тежко заболяване.

— Пази Боже! — прекръсти се Флорънс и залепи съобщението на входната врата. — Така-а, има ли още нещо, което трябва да свършиш тук, преди да тръгнем?

Джо поклати отрицателно глава.

— В такъв случай, да се омитаме.

— Къде отиваме?

— У дома. Тъй като не успях да те изкуша с шоколадови курабии, надявам се да приемеш една закуска. Малко храна и няколко чаши кафе ще ти се отразят добре.

— Не мога да дойда, Флорънс… Съседите ще ме забележат, като влизам в сградата, и ще тръгнат клюките.

— Добре, тогава да отиваме у вас.

Джо се поколеба.

— Не си длъжна да правиш това. Всичко, от което се нуждая, е само един хубав сън.

— Не искам повече възражения! Само да заключа и тръгваме. Надявам се, че имаш поне хляб и яйца.

— Трябва да имам и бекон някъде.

— Как така „някъде“?

— Спомням си, че преди две седмици купих един пакет и още не съм го отваряла.

— Добре, да побързаме, преди да се е появил някой клиент.

 

 

Джо побутна празната си чиния встрани и отпи от силното кафе.

— Ти беше права, Флорънс. Топлата храна и хубавото кафе наистина могат да накарат човек да се почувства по-добре.

— След тази гощавка остава само да легнеш и да се наспиш. Ще те оставя на спокойствие.

Това беше последното нещо, което Джо желаеше в момента. Да остане сама би означавало да я връхлетят спомените за деня, прекаран с Брад.

— Няма защо да бързаш. Ако легна сега, довечера няма да мога да заспя.

— В такъв случай, може би ще благоволиш да ми кажеш защо си в такова състояние?

Нямаше смисъл да се преструва, че нищо не се е случило, защото прозорливостта на Флорънс беше пословична. Освен това, новината, че е прекъснала връзката си с Брад, рано или късно щеше да излезе наяве. Но все още не можеше да намери сили да се изповяда на възрастната си приятелка.

Флорънс усети притеснението й и тактично смени темата.

— Открих нещо интересно — започна тя. — Изглежда Мейбъл не е била толкова богата, колкото си мислехме.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е дълга и заплетена история. Бях заедно с Хауърд вечерта, когато попълваше счетоводната книга на „Сивите пантери“. Той се безпокоеше, че може би организацията няма да е в състояние да покрие разходите си за този месец. Неговите думи ме озадачиха, защото съвсем наскоро бе споделил с мен, че Националният съвет бил решил да предостави всички пари, завещани от Мейбъл, на местния клон в Боулдър и си мислех, че нашата организация ще бъде финансово обезпечена за доста дълго време.

— Да не би да искаш да кажеш, че Националният съвет е задържал част от парите?

— Напротив, изпратили са всичко до последния цент, което възлиза горе-долу на около триста долара.

— Триста долара?!

Джо не можеше да повярва на ушите си.

— Ами парите от продажбата на къщата и на античните мебели? Трябва да има някаква грешка. Имението й струваше над триста хиляди. Триста долара звучат направо смешно!

— Хауърд направи някои проучвания, веднага щом получи чека. Обади се на адвоката, който отговаряше за имуществото на Мейбъл, и той потвърди, че сумата по чека напълно отговаряла на действителните факти.

— Но какво е направила с останалите си пари?

— Откакто научих всичко това, все се опитвам да намеря отговор, но напразно. Мейбъл живееше много пестеливо. Аз бях единственият й близък човек и знам, че не обичаше да хвърля пари на вятъра.

Джо се облегна назад и разтърка слепоочията си.

— Но това не обяснява нещата, нали?

Дълбоко в съзнанието й се въртеше нещо важно, което имаше връзка с тази история, но колкото повече се опитваше да се сети, толкова повече то й се изплъзваше. „Брад беше споменал нещо…“

— Аз и Хауърд дори допуснахме вероятността, Мейбъл да е харчила пари за частни детективи, за да открие Брад.

— Ти вярваш ли на това? По всичко личеше, че тя не желаеше да го види никога.

— Ти се запозна с нея доста по-късно. Първите няколко години след неговото заминаване Мейбъл всеки ден го очакваше да се върне.

Джо се замисли.

— В такъв случай твърде е възможно наистина да е наемала частни детективи. Не знам какъв е хонорарът на един детектив, но предполагам, че издирването на човек струва доста скъпо.

— Нима е толкова скъпо, че да погълне всичко, което Джеймс й беше оставил? Плюс къщата и мебелите?

— А може би неговото завещание не е било толкова голямо, колкото предполагаш?

— Знам добре какво й остави Джеймс, защото всеки път, когато се наложеше да подписва разни документи, ходехме заедно до адвокатската кантора. Ако Мейбъл е наемала частен детектив, той трябва да е бил първокласен мошеник, за да й измъкне толкова пари.

— Кога беше продадена къщата?

— Около шест месеца след заминаването на Брад.

Джо се намръщи. „Ако Мейбъл наистина е чакала Брад да се завърне, то тогава в това, което Флорънс казва, няма никаква логика. Ако действително е вярвала в завръщането на сина си, Мейбъл не би продала полагаемата му се част от наследството. Освен, ако…“

— Тя да не е била болна по това време?

— Не, беше в отлично здраве до деня на смъртта си. Защо питаш?

— Възможно е да се е притеснявала за разходите по евентуално болнично лечение.

— Мейбъл беше загрижена единствено за разходите по погребението си.

Джо отново напълни чашите с кафе. Надяваше се ободрителната напитка да й помогне да си спомни онова, което Брад й беше казал за майка си. Подаде чашата на Флорънс и се зае да разчиства масата. Докато зареждаше миялната машина, умът й трескаво работеше. Търсеше някоя ключова дума, която да отприщи мисълта й. Нищо не се получи. Тогава започна да прехвърля в съзнанието си местата, където двамата с Брад бяха ходили. Споменът за онези щастливи мигове беше доста мъчителен.

Флорънс застана до нея.

— Хауърд ще се свърже с един свой приятел, който е агент по недвижимите имоти. Той ще ни помогне да разберем за каква сума Мейбъл е продала къщата.

Джо скришом избърса сълзите, които бяха започнали да се стичат по бузите й при мисълта за Брад. Потърси спасение в смяната на темата.

— Хайде да поговорим за теб и Хауърд.

Настъпи неочаквана тишина. Джо погледна към Флорънс, която тъкмо затваряше хладилника, и се сепна от израза на лицето й — една смесица от щастие и тъжно примирение.

— Глупаво беше да започваме тази история, а сега е твърде късно да се върнем назад и да бъдем просто приятели. Но нашата връзка не може да продължава повече така…

На Джо й бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае думите на приятелката си.

— Искаш да кажеш, че ти и Хауърд…

Флорънс поруменя и кимна мълчаливо.

— Но това е чудесна новина! Хауърд е прекрасен човек и има страхотно чувство за хумор. Освен това, изглежда много добре. Какво повече искаш?

— Брак…

Джо остана като гръмната.

— Няма ли да се ожени за теб?

— Не може да се ожени за мен.

Флорънс се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Мислех, че съпругата на Хауърд е починала — повдигна вежди Джо.

— Да, преди десет години. Но дългото й боледуване погълнало всичките им спестявания. Хауърд изплащаше сметките по лечението до миналата година.

— В такъв случай не разбирам…

— Много е просто. Ако се оженим, ще загубя пенсията си, а Хауърд не е в състояние да издържа и двама ни.

— Тогава не се женете. Можете да живеете заедно и без брак.

По лицето на Флорънс бавно се разля тъжна усмивка.

— Лесно ви е на вас младите. Нашето поколение беше възпитано да спазва норми на поведение, които не можем да пренебрегнем. Пък и трябва да помислим за нашите деца и внуци.

— Те принадлежат към моето поколение. И тяхното мнение сигурно няма да се различава от моето.

— Те наистина са твои връстници, Джо, и съм сигурна, че ако ставаше въпрос за родителите на техен приятел, не биха имали нищо против. Но нещата не стоят така, когато техните собствени родители решат да живеят под един покрив, без да са сключили брак.

— Новината може да ги поразстрои в началото, но бързо ще им мине. Но дори и да не одобрят вашите намерения, какво биха могли да сторят?

— Най-вероятно ще престанат да ни навестяват или ще забранят на внуците ни да идват.

Флорънс безпомощно сви рамене.

— И без това ги виждам толкова рядко. Мисълта, че съм сторила нещо, което да ги отблъсне от мен, мира няма да ми дава. Знам, че и Хауърд се чувства по същия начин.

— Не ми се вярва децата ти да са чак толкова егоцентрични, че да не ти позволят да имаш свой личен живот.

— Според тях, с Хауърд можем да бъдем само приятели и интимните отношения са недопустими за хора на нашата възраст.

— И какво ще правите?

— Единственото, в което съм сигурна, е, че не можем да продължаваме както досега. Доста време пазихме нашата връзка в тайна, но това няма да трае дълго. Достатъчно е един от съседите да ме види, че влизам в апартамента на Хауърд някоя вечер и излизам на следващата сутрин. И двамата не желаем връзката ни да стане обект на клюки. Това, което съществува между нас, е твърде ценно, за да бъде опетнено от хорските приказки.

— Да не би да смятате да престанете да се виждате заради съседите?

В очите на Флорънс блеснаха сълзи.

— Моля те, опитай се да разбереш. Нито аз, нито Хауърд го желаем. Ако имаше начин, бихме променили нещата.

Джо я прегърна поривисто. Сърцето й се късаше от мъка, защото не знаеше как да й помогне.

Флорънс бавно се отдръпна и избърса сълзите си.

— Дойдох тук, за да те развеселя, но май не се получи. Хайде да седнем в дневната и да ми разкажеш какво се случи между теб и Брад, което те кара да мислиш, че слънцето повече няма да изгрее.

— Защо смяташ, че е свързано с Брад?

Флорънс се усмихна.

— Защото нищо друго не би те разстроило толкова много.

Джо въздъхна и й разказа как против волята си се беше влюбила в Брад.

— Както виждаш — заключи накрая, — оказах се точно в средата на класически любовен триъгълник: аз, Брад и Карен. Прекрасна тройка сме, нали?

— Нима си очаквала Брад да забрави Карен в мига, в който се влюби в теб? — попита я укорително възрастната дама.

— Не съм очаквала нищо, а най-малко пък, че ще се влюбя в Брад. Но то се случи…

Джо прокара нервно ръка през косата си.

— Търсил е Карен в продължение на осем години. Беше глупаво от моя страна да си въобразявам, че ще я забрави, само защото се появих аз.

— Не е било глупаво.

— Но как бих могла да се боря с един призрак? Бих дала всичко да разбера къде е Карен сега. По този начин историята поне ще има някакъв край.

Джо се замисли върху думите си. „Наистина ли желая да открия Карен? Как бих постъпила, ако Брад имаше възможността да избира? И как бих се почувствала, ако не избере мен?“

— Как я е търсил Брад? — прекъсна мислите й Флорънс.

— В продължение на една година го е правил сам, после наемал частни детективи. Доколкото разбрах, всичко е продължило допреди няколко години, когато четвъртият пореден детектив, нает от Брад, му казал, че напразно си харчи парите.

— Може би е време някой друг да се заеме с тази работа — рече хитровато Флорънс.

— Да не би да имаш предвид мен?

— Ти откри Брад, ако не се лъжа.

— По една чиста случайност.

— Много добре знаеш, че не е така. Не рискуваш да загубиш кой знае какво и дори би могла да спечелиш.

— Не знам откъде да започна… — смънка Джо, но умът й вече трескаво работеше.

„Непременно трябва да се възползвам от поканата на Алекс Рейд за вечеря. Алекс ще ми подскаже идея!“ После се сети за Карл Висеньор. Въпреки че никога не беше виждал Карен, той знаеше всичко за нея от разговорите си с Брад.

— Ще започнеш от самото начало. Например, какво знаеш за изчезването на Карен?

Джо се замисли за онова, което й беше казал Брад. Прехвърли в ума си и най-малката подробност, за да открие нужната информация. Този път не изпита болка. Напротив, споменът носеше в себе си някакво обещание. И изведнъж се появи липсващото парче от мозайката, което толкова й бе необходимо. „Ооо! — изстена вътрешно. — Как можах да забравя това, което окончателно е сложило край на отношенията между Брад и Мейбъл?!“ Един от детективите бе съобщил на Брад, че Мейбъл е наела човек, който е бил видян да говори с Карен. Брад тогава напълно бил убеден, че майка му има пръст в изчезването на неговата любима, и не е могъл да й прости.

— Кога Мейбъл е продала къщата? — попита тихо Джо, потискайки с усилие вълнението си.

Не можеше да повярва, че толкова лесно се бе натъкнала на обяснението за липсващите пари на Мейбъл.

— Обяви я за продан около шест месеца след заминаването на Брад. — Флорънс подозрително присви очи.

— Защо питаш?

— Просто така… А спомняш ли си къде вложи парите от продажбата?

— В търговската банка на Колорадо.

— В кой клон на банката?

— В централния.

— Случайно да познаваш някого, който работи там? Някой твой познат, готов да ти направи услуга?

— Може и да познавам. Но първо искам да ми кажеш какво се мъти в умната ти главица.

— Мейбъл наела човек да следи Карен. Брад разбрал за това и я обвинил за заминаването на приятелката си. Склонна съм да се съглася с него… има логика в цялата тази история. Освен това, мъжът, нает от Мейбъл, е бил забелязан край апартамента им в деня, преди Карен да изчезне.

Джо скръсти ръце, осъзнавайки, че бе започнала да прекалява с жестикулирането.

— От всичко, което узнах досега, останах с впечатлението, че Карен е била прекрасен човек. Затова ми се струва, че не е напуснала Брад по някакви егоистични подбуди.

Тя замълча за момент, сякаш се страхуваше да изкаже на глас мислите си.

— Ами ако истинската причина Карен да напусне Брад са били парите на Мейбъл?