Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Love Songs, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Миглена Големанова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- geneviev (2010)
- Разпознаване и корекция
- Dani (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Джорджия Боковън. Любовни песни
Американска. Първо издание
ИК „Слово“, Велико Търново, 1997
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-477-Х
История
- — Добавяне
Пета глава
Флорънс Пикфорд погледна през прозореца на апартамента си шумолящите листа на дърветата и се запита дали този безобиден ветрец нямаше да се обърне в един от типичните за Боулдър силни урагани. На повече от хиляда и петстотин метра над морското равнище, разположен между Скалистите планини на запад и обширните пасища на изток, градът бе сполетяван от всякакви природни стихии. Тук вятърът понякога достигаше скорост от сто и шестдесет километра в час, затова недалеч от града съвсем основателно беше създадена лаборатория на Центъра за атмосферни изследвания.
Лабораторията беше последното място, където съпругът на Флорънс, Едуард, беше работил. Той беше добър и любещ съпруг, но не мислеше много за бъдещето. Когато умря преди десет години, Флорънс не бе останала много изненадана, узнавайки, че разполага само с малка пенсия и социална осигуровка. При това, щеше да се прости с пенсията си, ако се омъжеше повторно.
След нелепата смърт на Едуард от сърдечен удар, Флорънс изпитваше единствено мъка от загубата на скъп другар в живота. Но постепенно бе започнала да я гнети и самотата.
И един ден срещна мъжа, който отново внесе светлина в дните й и вълшебство в нощите й. Хауърд Уейклин разпалваше в нея страст, която тя напразно се опитваше да превъзмогне. Дори когато го зърнеше отдалеч, копнееше за него и този копнеж я изгаряше до късно през нощта.
Но да живеят заедно, без да са сключили брак, беше немислимо. Така и не се решиха да направят тази стъпка. Спираше ги натрапчивата мисъл, как ще реагират техните деца и внуци на идеята, хора в преклонна възраст да живеят в грях. Страхуваха се и от скандала, който неизбежно щяха да предизвикат сред приятелите си.
Когато напрежението от създалата се ситуация ставаше твърде голямо, за да го понесат, те бяха принудени да престанат да се виждат. Но самотата се оказваше по-непоносима от това напрежение, така че разделите им не бяха продължителни.
Обикновено Флорънс успяваше да се справи с тази ирония на съдбата, но имаше дни като този, когато чувството на безсилие ставаше ужасно. Дори дългата разходка тази сутрин не бе я разведрила.
Тъкмо се отдръпваше от прозореца, когато видя Джо Уилямс да се приближава на велосипед към сладоледения бар. Вятърът се заигра с полата й, докато слизаше от велосипеда, и разкри елегантното й дълго бедро. „В днешно време сигурно е прекрасно да си млад“ — помисли си Флорънс и продължи да наблюдава как приятелката й отключва вратата на заведението и влиза вътре. Именно Джо беше „лекарството“, от което се нуждаеше в този момент. Решително грабна сакото на кафявия си костюм и тръгна към бара.
Джоузефин дочу почукване по външната врата и за миг си помисли, че може да е Брад. Когато се събуди тази сутрин, него го нямаше в дневната. Беше й оставил бележка, в която й благодареше за приятно прекараната вечер, извиняваше се, че е заспал в апартамента й, и я уведомяваше, че е отседнал в „Хилтън“. Бе пропуснал обаче да й предложи да се срещнат отново преди понеделник, когато трябваше да се видят в банката.
Джо изпита едновременно и разочарование, и радост, когато видя кой е посетителят й.
— Влез, Флорънс. Какво те води насам толкова рано?
— Не издържах повече затворена вкъщи, та реших да мина и да ти помогна, с каквото мога.
— Винаги ще приема твоята помощ и твоята компания. Идваш тъкмо навреме. Имам толкова много въпроси, на които само ти можеш да ми отговориш.
Флорънс я изгледа изпитателно.
— Имаш новини от Брад, нали?
Джо направи кисела физиономия.
— Надявам се, че приемаш това в прекия смисъл. Ти си дяволски умна и никой не може да те заблуди.
Флорънс се засмя.
— Може и да не съм съгласна с теб, но ми харесва, когато ме ласкаеш, Джо.
— Нямам намерение да те лаская.
— Е, разкажи ми за Брад. Как е той? Има ли деца? Къде живее? Как е Карен? Двамата повярваха ли на версията, че Мейбъл им е завещала бижутата?
Джоузефин си пое дъх и започна да отговаря на въпросите й.
— Тъй като се запознах с него едва вчера, не мога да ти кажа дали е такъв, какъвто е бил някога, но ми се струва, че сега се справя добре.
— Той е тук? В Боулдър?
— Да, и ще остане до понеделник.
— Ами Карен?
— Брад и Карен никога не са били женени, Флорънс.
— Не са били женени?! Не разбирам тогава защо той не се върна.
— И аз бих искала да знам. Всеки път, когато се опитвах да насоча разговора ни към връзката му с Карен, Брад сменяше темата. Разказах му за себе си, като се надявах, че и той ще ми се довери, но всичко беше напразно.
Джо потръпна при спомена за предната вечер.
— Разказах му как ме изключиха в трети клас, защото набих Томи Палсън. Признах си, че съм си смукала палеца до петгодишна и че съм носила скоби на зъбите в гимназията. А какво мислиш, че успях да изтръгна от него? Научих само, че притежавал строителна компания в Каспър, щата Уайоминг. Не беше честно!
— Аз ще ти помогна — усмихна се Флорънс. — Доколкото ми е известно, Брад не си е смукал пръста и не е бил никого. Ако пък го е правил, не е бил изключван от училище за това. И със сигурност знам, че не е носил скоби на зъбите.
— Сега трябва ли да се чувствам по-добре?
— Впрочем, Брад бяга от къщи няколко пъти.
— Кой знае защо, това не ме учудва. Къде се е скитал по време на бягствата си?
— В планината. Връщаше се след няколко дни и понасяше наказанието си безмълвно. Никога не даваше каквото и да било обяснение.
Джо се замисли над това, което Флорънс току-що й беше казала.
— По дяволите! Нима може една жена да причини толкова много мъка!
— Брад ще се разстрои, ако разбере, че го съжаляваш. На него не му е нужно съжаление. Той е един много умен млад мъж и винаги намира начин да се справи с положението.
— Децата не трябва да преуспяват въпреки родителите си, а благодарение на тях.
— В един идеален свят — може би.
— Е, цяла сутрин ли ще говорим само за Брад? Как са Хауърд и неговата прекрасна внучка?
— Доколкото знам, първите им двадесет и четири часа заедно са минали без особени проблеми. А днес най-големият внук на Хауърд — онзи, който живее в Денвър — ще се отбие, за да вземе Сенди и да я заведе в Естес парк да поязди.
— Тя сигурно много се зарадва. На тази възраст всички момичета са влюбени в конете.
Като привършиха с новините около Хауърд и Сенди, двете поведоха разговор за наближаващите местни избори. След това, продължавайки да се занимават с приготвянето на сладоледа, обсъдиха и уводната статия в сутрешния вестник.
— Флорънс, много се радвам, че идваш да ми помагаш — рече накрая Джо, надявайки се, че думите й не са прозвучали снизходително.
— Бъди по-внимателна с подобни изказвания, скъпа. Моето присъствие може да ти стане досадно.
Джо тъкмо се канеше да протестира, когато звънчето на входната врата оповести пристигането на гост. Беше Хауърд Уейклин.
— Дай да те огледам, Хауърд — усмихна му се Джоузефин и го поведе към задната стаичка. — Искам да проверя дали Сенди вече те е изтощила.
— Това не е по силите на едно единадесетгодишно хлапе.
— Сенди замина ли? — поинтересува се Флорънс, след като отвърна на поздрава му.
Той кимна.
— Ще се върне късно вечерта. Отбих се до апартамента ти, но те нямаше. Искам да те поканя на представлението на „Макбет“ тази вечер. Семейство Макей няма да могат да отидат и ми преотстъпиха билетите си.
— Тъкмо „Макбет“ ли? — въздъхна Флорънс. — В чудесно настроение съм и не бих искала да си го развалям.
— Това означава ли, че отхвърляш поканата ми?
Преди тя да успее да му отговори, входната врата се отвори отново. Джо се показа от сервизното помещение и сърцето й се качи в гърлото. На прага бе застанал Брад.
Носеше избелели джинси и пъстра тениска, под която се очертаваха силните му мускули.
— Това не е същият град, който напуснах преди осем години — заяви той. — Има една дузина заведения за сладолед и също толкова търговски комплекси. Доста се повъртях, докато намеря този бар.
— Телефона го има в указателя — уведоми го Джо, като се стараеше да не издаде удоволствието си, че отново го вижда. — Можеше първо да звъннеш.
С периферното си зрение Брад улови някакво движение встрани от него. Обърна се към плота и срещна любопитния поглед на Флорънс Пикфорд. На лицето му моментално разцъфна широка усмивка.
— Как си, Брад? — рече тя, отвръщайки на усмивката му.
— Благодаря, добре съм.
Брад се приближи се до нея и я прегърна.
— Много време мина, Флорънс… Липсваше ми.
— Годините са ти се отразили добре. Изглеждаш великолепно.
— Ти какво би казала на това? — обърна се той към Джо.
— Аз ли? Бих казала „благодаря“.
— Бих искала да се запознаеш с един човек, Брад — кимна Флорънс към Хауърд. — Той е мой много добър приятел и познаваше майка ти. Хауърд, това е Брад Тайлър, синът на Мейбъл. Брад, това е Хауърд Уейклин.
— Радвам се да се запозная с вас, сър.
Хауърд пристъпи напред и пое протегнатата ръка на Брад.
— Приличам на баща си — каза Брад, забелязвайки малко озадаченото му изражение.
— Съжалявам, че не съм имал удоволствието да се срещна с него. Флорънс често ми е разказвала какъв чудесен човек е бил баща ви.
— Благодаря, сър. Извинявай, Джо, ако съм попречил на работата ти. Надявах се, че ще можеш да ме поразведеш наоколо, но виждам, че си много заета, така че няма да ти отнемам повече време.
— Имам прекрасна идея — заяви Флорънс, преди Джо да успее да си отвори устата. — С Хауърд можем да се погрижим за заведението, а вие двамата се разходете. Аз ще заключа довечера.
Джо не знаеше какво да каже. Приятелката и буквално я тикаше в ръцете на Брад.
— Има ли някакъв проблем с предложението на Флорънс? — попита той.
— Не…
— Тогава?
— Сигурна ли си, че искаш да направиш това, Флорънс? А ти какво ще кажеш, Хауърд? Нали имахте някакви планове за тази вечер.
— Не бих пропуснал възможността да остана с Флорънс — отвърна съвсем сериозно Хауърд.
— Е тогава всичко е наред. — Джо развърза престилката си и я преметна през врата му с елегантен жест. — Ако възникнат някакви проблеми, просто затворете бара.
— Не съществува проблем, който двамата с Хауърд да не можем да разрешим — вметна Флорънс. — А сега тръгвайте и не се притеснявайте за нас. Всичко ще бъде наред.
Брад се наведе и я целуна по бузата.
— За мен ще бъде удоволствие да вечеряме заедно утре. Имаме да си кажем толкова много неща. Ще намериш ли време за мен?
— Сигурна съм, че може да се уреди нещо. В колко часа?
— Седем и половина.
— Ще бъда готова. Живея в жилищния комплекс отсреща — апартамент 413.
Джо се обърна към Хауърд.
— Опитай се да убедиш Флорънс да отидете на театър. Ще затворите по-рано. И без друго, след седем няма наплив на клиенти.
После погледна Брад.
— Идвам веднага. Само да си взема чантата.
Щом Джо изчезна в задното помещение, Хауърд се прокашля и започна:
— Бих искал да изразя моите съболезнования относно майка ви, Брад. Сигурно ви е било трудно да приемете вестта за нейната смърт след толкова време.
В ума на Брад изникнаха няколко отговора. Спря се на най-простия от тях:
— Винаги е трудно, когато разбереш, че някой близък човек е починал. И да бях научил по-рано, това нямаше да промени нещата.
Флорънс преглътна напиращите в очите й сълзи.
— Всичко наред ли е? — попита появилата се с чанта в ръка Джоузефин.
— Ще бъде, ако тръгнем по-скоро — усмихна й се Брад.
Тя огледа изпитателно Флорънс и Хауърд.
— Давам ви последен шанс да промените решението си. Сигурни ли сте, че искате да прахосате съботния ден, затворени тук?
— Напълно сме сигурни — отвърна Хауърд. — Но не знам дали ще ни хареса, ако продължавате да се въртите наоколо.
— В такъв случай, мисля, че е по-добре да тръгваме Брад, преди да са размислили.