Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (7)

Глава 7

„От-ли-чи-те-лен (прилагателно име) — присъщ, свойствен, забележителен.

Човек не може да отрече, че пълната липса на ред е отличителен белег на градината на мистър Рейвънскрофт.“

Из личния речник на Каролайн Трент

До края на деня градината бе добила вида, който Каролайн си бе представяла. Джеймс се бе съгласил с нея, поздравявайки я за отличния й градинарски усет. Блейк от друга страна не бе изказал и най-елементарна похвала. Всъщност единствения звук, който бе издал, се състоеше в начумерено сумтене, наподобяващо „Розите ми“.

— Розите ви са подивели — извика тя, напълно отчаяна от този мъж.

— Харесват ми диви — отвърна той веднага.

И това беше.

Той я изненада като й поръча две нови рокли, за да смени онази, с която бе тръгнала от Прюит Хол. Жалкият парцал не ставаше за нищо след отвличането, няколкодневния сън и влаченето из калта в градината. Каролайн не бе сигурна кога и от къде бе успял да намери две готови за носене рокли, но те й стояха относително добре, за това тя му благодари мило и не се оплака, че полите й леко се влачеха по пода.

Реши да вечеря в стаята си, твърде уморена за още един сблъсък с прекалено заядливия си домакин. Освен това се бе сдобила с игла и конец от мисис Микъл и искаше да скъси новите си рокли.

Тъй като беше средата на лятото, слънцето продължаваше да свети доста след времето за вечеря, и когато пръстите й се умориха, тя изостави шиенето и отиде до прозореца. Живият плет беше подрязан, а розите — окастрени до съвършенство. Тя и Джеймс бяха свършили превъзходна работа с градината. Каролайн усети такова чувство на гордост, каквото отдавна не бе изпитвала. Бе минало много време от последния път, когато с удоволствие бе започвала и завършвала интересна за нея задача.

Но не бе убедена, че Блейк я е оценил като полезна и внимателна гостенка. Всъщност беше сигурна точно в обратното. За това утре трябваше да си намери ново занимание, най-добре някое, което би й отнело повече време.

Той бе казал, че може да остане в Сийкрест Манър до двадесет и първият й рожден ден и проклета да е, ако му позволеше да не спази обещанието си.

На следващата сутрин Каролайн тръгна на обиколка из имението с пълен стомах. Мисис Микъл, с която се бе сприятелила я натъпка с безкрайно разнообразие от деликатеси и изкушения. Имаше омлети, наденички, пайове — Каролайн дори не разпозна някои от ястията, които красяха масата. Икономката бе приготвила храна за цяла армия.

След закуска се зае да си намери нова задача и след като надникна в няколко стаи, попадна в библиотеката. Не беше толкова голяма колкото в някои имения, но събираше няколкостотин тома. Кожените корици блестяха на утринната светлина, а стаята ухаеше на току-що полирано дърво. Но при по-близък оглед на рафтовете видя, че книгите са в пълен безпорядък.

Voila!

— Очевидно — каза Каролайн на празната стая, — той има нужда да му подредя книгите.

Тя дръпна няколко книги и внимателно разгледа заглавията.

— Не знам как въобще се справя в този хаос. — Няколко книги изпопадаха на земята. — Разбира се — каза тя и размаха ръка. — Няма нужда да се опитвам да ги подредя сега. Ще имам достатъчно време да го направя, след като сваля всичко от рафтовете. Все пак ще живея тук още пет седмици.

Тя млъкна, за да разгледа един случайно взет том. Том по математика.

— Прекрасно — промърмори, като разлистваше страниците. — Баща ми винаги ми е казвал, че трябва да уча повече аритметика.

Тя се изкикоти. Колко бавно можеше да работи човек, ако поискаше.

 

 

Когато Блейк слезе за закуска същата сутрин, се почувства като на празник. Сутрешното меню обикновено се състоеше от чиния пържени яйца, парче или две шунка и хляб. Всичко това бе в наличност, но придружено от печено телешко, камбала и поразяващо разнообразие от банички.

Мисис Микъл очевидно бе открила ново кулинарно вдъхновение и Блейк не се съмняваше, че името му беше Каролайн Трент. Той потисна раздразнението си от начина, по който се държеше икономката му и вместо това си напълни чинията, за да се наслади на угощението. Хапваше изключително вкусен ягодов сладкиш, когато Джеймс влезе в стаята.

— Добро утро и на теб — каза маркизът. — Къде е Каролайн?

— Проклет да съм, ако знам. Но половината шунка липсва, затова предполагам, че е минала оттук.

Джеймс подсвирна.

— Мисис Микъл определено е надминала себе си тази сутрин, а? Каролайн трябваше да се премести тук по-рано.

Блейк го погледна раздразнено.

— Е, трябва да си признаеш, че икономката ти никога не е полагала такова старание да нагости теб така.

На Блейк му се прииска да отговори с нещо остроумно и на място, но преди да му хрумне каквото и да е, се чу силен трясък последван от женски писък. Дали беше от изненада? Или от болка? От каквото и да бе предизвикан, определено идваше от Каролайн и сърцето на Блейк заби ускорено. Той хукна към библиотеката и рязко отвори вратата.

Беше си помислил, че гледката на разровената му градина предишния ден изглежда шокиращо. Но това беше по-лошо.

— Какво, по дяволите… — прошепна той, твърде изумен, за да го каже с нормален тон.

— Какво се е случило? — попита Джеймс, спирайки до него. — О, боже мой! Какво е това?

Каролайн стоеше в средата на библиотеката, заобиколена от книги. Или може би щеше да е по-точно да се каже, че лежеше на пода на библиотеката покрита с книги. Преобърнато столче се търкаляше до нея, а камари от книги бяха натрупани на всяка маса и на по-голямата част от килима.

Всъщност нямаше нито един том на рафтовете. Сякаш гостенката на Блейк бе предизвикала ураган с единствената причина да унищожи библиотеката.

Каролайн ги погледна и примигна.

— Предполагам, че сте малко любопитни.

— Ъъъ… да — отвърна Блейк, като си мислеше, че трябва да й крещи за нещо, но не беше сигурен за какво, а и все още бе твърде изненадан, за да измисли подобаваща тирада.

— Реших да подредя книгите ви.

— Да — каза бавно той, като се опита да измери с поглед бъркотията. — Изглежда много подредено.

Зад него Джеймс избухна в смях.

Каролайн сложи ръце на кръста си и каза:

— Не ме дразнете!

— Рейвънскрофт не би и помислил да ви дразни. Нали?

Каролайн се намръщи.

— Може би един от вас ще ми предложи помощта си.

Блейк тъкмо щеше да се отмести встрани и да направи път на Ривърдейл, когато маркизът го подмина и подаде ръка на момичето, преди да е започнал да изглежда невъзпитан.

— Благодаря ви — каза тя и се изправи на крака. — Съжалявам за… Ау!

Тя залитна към Блейк и за момент той успя да забрави кой беше, какво правеше, просто я усети до себе си.

— Нарани ли се? — попита я, като почувства странно нежелание да я пусне.

— Глезенът ми, сигурно съм го изкълчила, когато паднах.

Той я погледна развеселено.

— Това не е поредният ти зле скроен опит да ни принудиш да те оставим тук, нали?

— Разбира се, че не! — личеше си, че е обидена. — Сякаш нарочно бих се наранила… — Тя го погледна глуповато. — О, преди няколко дни, едва не унищожих гърлото си, нали?

Той кимна, а ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка.

— Е, имах си добра причина… О, вие само ме дразните, нали?

Той кимна отново.

— Трудно е да се каже, знаете ли?

— Кое?

— Кога дразните някого. Вие сте сериозен през повечето време.

— Трябва да пазиш този глезен — каза той неочаквано. — Поне, докато отокът спадне.

— Не отговорихте на въпроса ми — каза тя меко.

— Не си задала въпрос.

— Така ли? Предполагам, че не съм. А и сменихте темата.

— На един джентълмен не му харесва да говори колко е сериозен.

— Да, зная — въздъхна тя. — Обичате да говорите за карти и коне и колко сте загубили на хазарт предишната вечер. Все още не съм срещала наистина отговорен джентълмен, освен баща ми, разбира се.

— Не сме чак толкова лоши — каза той и се обърна към Джеймс за помощ, но той беше изчезнал.

— Какво стана с маркиза — попита Каролайн извивайки врат.

— Не знам, по дяволите. — Той се изчерви като си спомни за обноските си. — Извинете ме.

— Не се притеснявахте да ругаете пред Карлота де Леон.

— Истинската Карлота де Леон би могла сама да ми даде няколко урока по ругаене.

— Не съм толкова деликатна колкото изглеждам — каза тя и сви рамене. — Ушите ми няма да се подпалят, ако случайно споменат пред мен по дяволите. Нито пък езикът ми ще падне, ако сама произнеса тези думи.

Устните му неохотно се извиха в усмивка.

— Да не би да ми казваш, мис Каролайн Трент, че не си истинска дама?

— Не — каза лукаво тя. — Аз съм си дама. Просто такава, която… ммм… от време на време използва малко по-неприличен език.

Блейк неочаквано избухна в смях.

— Обноските на настойниците ми не бяха за пример — обясни тя.

— Разбирам.

Тя наклони глава и го погледна замислено.

— Трябва да се смеете по-често.

— Трябва да правя и много други неща — каза простичко той.

Каролайн не знаеше как да коментира това.

— Ъъъ… да потърсим ли маркиза?

— Каролайн, той не иска да бъде открит.

— Защо?

— Нямам никаква представа — произнесе Блейк с тон, от който си личеше, че има доста добра представа. — Ривърдейл умее да се изпарява превъзходно, когато му се прииска.

— Предполагам, че това е полезно във вашата работа.

Блейк не отговори. Нямаше желание да обсъжда работата си за Военното Министерство с нея. Жените често намираха живота му за безразсъден и бляскав, а истината нямаше нищо общо с това. Нямаше нищо безразсъдно или бляскаво в смъртта.

Най-накрая Каролайн наруши настъпилото мълчание.

— Мисля, че вече може да ме пуснете.

— Можеш ли да вървиш?

— Разбира се… Оу!

Тя не успя да направи и крачка, когато отново извика от болка. Блейк веднага я хвана и каза:

— Ще те занеса до гостната.

— Ами книгите ми! — запротестира тя.

— Мислех, че това са моите книги — поправи я той с лека усмивка, — и ще поръчам на някой от слугите да ги прибере обратно.

— Не, не, моля ви не го правете. Сама ще ги подредя.

— Извини ме, мис Трент, но ти даже не можеш да ходиш. Как смяташ да пренаредиш библиотеката?

Докато той я изнасяше от стаята Каролайн изви глава, за да огледа хаоса, който бе създала.

— Не може ли да ги оставите така за известно време? Обещавам, че ще се погрижа за тях веднага щом глезенът ми оздравее. Имам мащабни планове за библиотеката ви.

— Така ли? — саркастично попита той.

— Да, мислех си да сложа всичките научни трудове заедно, да групирам биографиите на един рафт и… виждам, че схващате идеята ми. Ще ви бъде много по-лесно да откривате книгите си.

— Във всеки случай ще ми е по-лесно, отколкото ако са на земята.

Каролайн се намръщи.

— Правя ви огромна услуга. Как може да сте толкова неблагодарен.

— Много добре, заклевам се във вечната си и безгранична признателност.

— Това не прозвуча съвсем искрено — промърмори тя.

— Не беше, но трябва да свърши работа. Ето ни и нас. — Той я сложи на дивана. — Да ти наместя ли крака?

— Не знам. Никога досега не съм си изкълчвала крака. Това ли трябва да се направи?

Той кимна и сложи мека възглавница под крака й.

— Така отокът намалява.

— Той не ми пречи. Но болката е неприятна.

— Те вървят ръка за ръка.

— О! Колко време трябва да стоя така?

— Поне до края на деня, мисля. И може би и утре.

— Хммм. Звучи ми ужасно — простена Каролайн. — Дали е възможно да ми донесете чай?

Блейк се отдръпна и я погледна.

— Приличам ли на болногледачка.

— Ни най-малко — отвърна тя, като едва сдържаше смеха си. — Просто мисис Микъл отиде до селото, след като приготви прекрасната закуска, кой знае къде е икономът ви, а не мисля, че камериерът ви разнася чай.

— Ако аз мога да го донеса, значи и той може, дяволите да го вземат — промърмори Блейк.

— О, боже! — възкликна тя и плесна с ръце. — Ще ми донесете ли чай в крайна сметка?

— Предполагам, че трябва. И как, по дяволите, изведнъж се оказа в такива добри отношения с прислугата ми само за един ден?

Тя сви рамене.

— Всъщност се запознах само с мисис Микъл. Знаете ли, че има деветгодишна внучка в селото? Купила й е прекрасна кукла за рождения ден. Много бих се зарадвала на такава кукла като малко момиче.

Блейк поклати глава с удивление. Мисис Микъл работеше за него от три години и нито веднъж не бе споменала, че има внучка.

— Ще се върна с чая — каза той.

— Благодаря ви. И не забравяйте да направите и за себе си.

Той спря на вратата.

— Нямам намерение да пия чай с теб.

Каролайн помръкна.

— Така ли?

— Не, аз… — Той изстена. Бе печелил битки срещу най-опасни престъпници, но се почувства безсилен пред тъжното й изражение. — Добре, ще ти правя компания, но само за малко.

— Прекрасно. Сигурна съм, че ще си прекараме чудесно. И ще видите, че чаят прави чудеса със сприхавия характер.

— Сприхав характер!

— Забравете, че го споменах.

 

 

Блейк така и не откри мисис Микъл в кухнята. Едва след като я вика по име няколко минути, си спомни думите на Каролайн.

— Проклета жена — измърмори той, без да е сигурен кого точно има предвид — Каролайн или икономката си.

Той сложи водата да заври и затърси чай из шкафовете. За разлика от повечето благородници, можеше да се оправя в кухнята. На войниците и шпионите често им се налагаше да готвят, ако искаха да ядат и Блейк не правеше изключение. Естествено, беше му непосилно приготвянето на изтънчени ястия, но определено се справяше с чая и бисквитите. Особено след като мисис Микъл вече ги бе опекла и му оставаше само да ги сложи в таблата.

Почувства се много странно, че прави това за Каролайн Трент. Отдавна не се бе грижил за някого, освен за себе си и сега му стана приятно да чуе как капките вода със свистене падат от чайника в огъня и водата завира в него. Приятно и същевременно неспокойно. Приготвянето на чай и подлагането на възглавница под крака й, бяха съвсем обикновени действия, но той усещаше, че това ги бе сближило.

Едва се пребори с желанието да се удари по главата. Ставаше прекалено философски настроен. Въобще не се сближаваше с Каролайн Трент и нямаше никакво желание да го прави. Бяха се целунали веднъж и то заради някакъв идиотски импулс от негова страна. Колкото до нея, тя едва ли бе разбрала нещо. Можеше да заложи дома и богатството си, че не беше целувана преди.

Водата кипна и Блейк я наля в порцелановия чайник, вдъхвайки аромата на запарения чай. Постави малка каничка с мляко и купа захар на подноса и се отправи към гостната. Всъщност не възразяваше да занесе чая, имаше нещо успокояващо в извършването на малки ежедневни задачи. Но мис Трент трябваше да си набие в упоритата малка глава, че той няма намерение да играе ролята на болногледачка и да изпълнява всичките й прищевки, докато живее под покрива му.

Не искаше да се държи като оглупял от любов младеж, нито пък Карълайн да остава с такова впечатление. И определено не искаше Джеймс да си помисли нещо подобно. Нямаше никакво значение, че не е ни най-малко влюбен. Джеймс едва ли щеше да го остави на мира.

Блейк зави за последен път и когато влезе в стаята, очите му се спряха на дивана. Там, където трябваше да се намира Каролайн, нямаше никой, а на пода цареше пълен хаос. Само можеше да гадае какво се бе случило.

И точно тогава чу смутеният й глас:

— Стана, без да искам. Заклевам се.