Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (15)

Глава 15

„Сест-ро-у-бий-ство (съществително име) — да убиеш собствената си сестра.

Страхувах се, че пред очите ми ще се извърши сестроубийство. Наистина се страхувах.“

Из личния речник на Каролайн Трент.

Пенелъпи весело му се усмихна и тръгна по коридора.

— Прекрасно е да те видя, Блейк. Сигурно си изненадан.

— Да, да, може да се каже.

— Щях да пристигна по-рано…

По-рано?

— … но имах малък инцидент с каретата и ако не беше скъпата мис Дент…

Блейк хвърли поглед към вратата и видя Каролайн.

Каролайн?

— … щях да се изгубя съвсем. Разбира се, нямах представа, че сме толкова близо до Сийкрест Манър и както казах, ако не беше скъпата мис Дент…

Той отново погледна Каролайн, която лудо въртеше главата си.

Мис Дент?

— … кой знае колко време щях да прекарам, седнала на багажа си отстрани на пътя, едва на няколко минути оттук. — Пенелъпи спря да си поеме дъх и го погледна грейнала. — Появата ми не те ли накара да загубиш дар слово?

— Не само твоята — промърмори той.

Пенелъпи се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Все същия както винаги, скъпи братко. Без всякакво чувство за хумор.

— Имам прекрасно чувство за хумор — каза той, леко жегнат. — Просто не съм свикнал да бъда изненадван от неочаквани гости. А си довела и мис… — Да го вземат мътните. Как, по дяволите, я беше нарекла Пенелъпи?

— Дент — услужливо се обади Каролайн, — мис Дент.

— Аха. Познаваме ли се?

Сестра му го погледна ядосано, което никак не го изненада. Един джентълмен не биваше да забравя дамите, а Пенелъпи приемаше етикета много сериозно.

— Не си ли спомняш? — каза високо тя. — На местните танци миналата есен. Мис Дент ми разказа всичко.

Проклетите местни танци? Какви приказки й бе разказала Каролайн?

— Разбира се — каза той с овладян глас. — Просто не си спомням кой ни представи. Дали не беше братовчед ви?

— Не — отвърна Каролайн с толкова сладък глас, че можеше да извлече мед от него, — беше пралеля ми. Мисис Мъмбълторп. Сигурно си я спомняте?

— О, да! — възкликна той и й махна да влезе в коридора. — Възхитителната мисис Мъмбълторп. Как съм могъл да я забравя? Изключителна жена. Последния път, когато вечеряхме заедно пя на тиролски.

Каролайн се препъна на стълбите.

— Да — каза през зъби, като се подпря на вратата, за да не падне, — прекара си чудесно в Швейцария.

— Ммм, да. И тя така спомена. Всъщност, докато свърши да пее, цялата околност беше разбрала колко добре си е прекарала.

Пенелъпи слушаше с интерес.

— Трябва да ме запознаете с леля си, мис Дент. Изглежда ми ужасно интересна. Иска ми се да се срещнем, докато съм в Бърнмаут.

— Колко време планираш да останеш?

— Страхувам се, че не мога да ви запозная с леля Хортензия — каза Каролайн на Пенелъпи. — Толкова й хареса пътуването до Швейцария, че реши да предприеме още едно.

— До къде? — попита Пенелъпи.

— Да, къде? — повтори Блейк, като се наслаждаваше на паникьосаното й изражение, докато тя измисляше подходяща страна.

— Исландия — изтърси тя.

— Исландия? — каза Пенелъпи. — Колко странно. Не познавам човек, който да е бил там.

Каролайн се усмихна леко и обясни:

— Островите винаги са я привличали.

— Това обяснява — каза Блейк с напълно безизразно лице — скорошното й пътуване до Швейцария.

Каролайн му обърна гръб и каза на Пенелъпи:

— Най-добре изпратете някого за багажа.

— Да, да — промърмори тя, — след малко. Но първо, Блейк, преди да съм забравила, ще отговоря на сравнително грубия ти въпрос. Възнамерявам да остана около седмица или малко повече. Стига това да те устройва, разбира се.

Той я погледна едновременно развеселено и невярващо.

— И кога съгласието ми е имало значение за теб?

— Никога — сви безгрижно рамене Пенелъпи, — но така е възпитано и трябва да се преструвам, нали?

Каролайн със завист наблюдаваше как двамата се препират. Блейк беше очевидно раздразнен от неочакваното посещение на сестра си, но си личеше, че я обича безмерно. Каролайн никога не бе усещала близостта между брат и сестра, всъщност за първи път се сблъскваше с нея.

Сърцето й се сви от копнеж, докато ги слушаше. Искаше й се някой да дразни и нея; някой, който да я подкрепя в трудни моменти.

Но най-вече й се искаше да има някой, който да я обича.

Изведнъж осъзна, че е на път да се разплаче.

— Наистина трябва да вървя — каза тя и тръгна към вратата. Да избяга беше единствената й мисъл. Последното, което искаше, бе да се разплаче в коридора на Сийкрест Манър, точно пред Блейк и Пенелъпи.

— Но още не сте си изпили чая! — запротестира Пенелъпи.

— Не съм особено жадна. Т-трябва си вървя. Очакват ме.

— Със сигурност — провлече Блейк.

Каролайн спря на стълбите пред входната врата, като се чудеше къде, за бога, да отиде.

— Не искам да се тревожите за мен.

— Със сигурност не искате — промърмори Блейк.

— Блейк, скъпи — каза Пенелъпи, — настоявам да изпратиш мис Дент до дома й.

— Добра идея — съгласи се той.

Каролайн кимна с благодарност. Не й се искаше да се изправя пред него сега, но беше по-добре от алтернативата да скита безцелно из околността.

— Да, би било чудесно.

— Прекрасно. Казвате, че не е далеч? — Устните му се извиха леко и Каролайн се зачуди дали усмивката му беше предизвикана от иронията или от силното му раздразнение.

— Не — отвърна тя, — никак не е далеч.

— Тогава предлагам да вървим.

— Така ще е най-добре.

— Ще изчакам тук — вметна Пенелъпи. — Съжалявам, че не мога да ви изпратя, но съм безкрайно уморена от пътуването. Беше удоволствие да се запознаем, мис Дент. О! Но аз дори не знам малкото ви име.

— Наричайте ме Каролайн.

Блейк я погледна изненадан и заинтригуван защо не бе излъгала и за това.

— Каролайн. А аз съм Пенелъпи. — Тя стисна ръцете й топло. — Чувствам, че ще станем близки приятелки.

На Каролайн й се стори, че чува как Блейк мърмори под нос:

— Бог да ми е на помощ.

И двамата се усмихнаха на Пенелъпи и излязоха от къщата.

— Къде отиваме? — прошепна тя.

— По дяволите — изсъска той и се обърна през рамо, за да се увери, че не ги чуват. — Ще ми обясниш ли, какво, дявол да го вземе, става?

— Вината не е моя — каза бързо тя, докато го следваше.

— Защо ли ми е трудно да го повярвам?

— Блейк! — избухна тя, хвана го за рамото и го спря. — Да не мислиш, че съм изпратила на сестра ти покана да дойде? Нямах представа коя е. Дори не знаех, че имаш сестра! И тя нямаше да ме види, ако не бях стъпила на проклетия клон.

Блейк въздъхна, започнал да осъзнава какво се бе случило. Беше катастрофа — голяма, велика, чудовищна, неудобна и досадна катастрофа. Животът му беше пълен с такива тези дни.

— Какво, по дяволите, да правя с теб?

— Нямам представа. Не мога да остана в къщата, докато сестра ти е на гости. Ти самият ми каза, че семейството ти не знае за работата ти към Военното министерство. Предполагам това включва и Пенелъпи?

Блейк кратко кимна и тя добави:

— Ако тя разбере, че съм прекарала известно време в Сийкрест Манър, ще узнае и за тайната ти работа.

Блейк изруга под нос.

— Не одобрявам потайността ти към семейството ти — каза Каролайн, — но ще уважа желанието ти. Пенелъпи е много мила жена. Не ми се иска да се тревожи за теб. Това би я разстроило, а ще разстрои и теб.

Блейк я зяпна, неспособен да каже и дума. От всички причини Каролайн да не иска сестра му да знае за временното й пребиваване в Сийкрест Манър, тя избра единствената неегоистична. Можеше да каже, че се тревожи за репутацията си. Или че се страхува да не би Пенелъпи да я върне на Оливър. Но не, тя се тревожеше, че действията й могат да наранят него.

Преглътна и се почувства неловко в присъствието й. Каролайн наблюдаваше лицето му внимателно и очакваше отговор, но той нямаше представа какво да каже. Накрая тя попита:

— Блейк?

— Толкова си внимателна.

Тя премигна изненадано.

— О!

— О?

— Ооо — тя леко се усмихна, — предполагам, очаквах, че ще ми се караш още.

— И аз така си мислех. — Изглеждаше изненадан точно колкото нея.

— О! — Тя се усети и добави: — Съжалявам.

— Трябва да помислим какво да правим с теб.

— Предполагам, нямаш някоя ловна хижа наблизо?

— Наоколо няма място, където можеш да се скриеш — поклати глава той. — Мога да те пратя с карета в Лондон.

— Не! — отвърна Каролайн, леко засрамена от реакцията си. — Не мога да отида в Лондон.

— Защо не?

Тя се намръщи. Добър въпрос, но не можеше да му каже, че ще й липсва.

— Сестра ти ще очаква да ме види. Ще ме потърси.

— Хитро го измисли, предвид факта, че нямаш дом, където да те потърси.

— Да, но тя не го знае. Ще попита теб за адреса ми. И какво ще кажеш?

— Ще кажа, че си отишла в Лондон. В крайна сметка, истината винаги е най-добрия вариант.

— Колко хубаво, нали? — каза тя саркастично. — С моя късмет, тя ще се върне обратно в Лондон, за да ме търси.

— Да, сестра ми е в състояние да постъпи точно така — въздъхна Блейк.

— Май това се предава по наследство.

Той само се засмя.

— Така е, скъпа, но ние Рейвънскрофт не можем да се мерим с Трент, когато стане дума за упорство.

Каролайн се начумери, но не му отвърна, защото знаеше, че е истина. Накрая, съвсем подразнена от лукавата му усмивка, каза:

— Можем да спорим за лошите си черти вечно, но това няма да реши проблема. Къде да отида?

— Мисля, че трябва да се върнеш в Сийкрест Манър. Не ми хрумва по-добро решение. На теб?

— Но Пенелъпи е там!

— Ще те скрием. Няма друг вариант.

— О, мили боже! — промърмори тя. — Това е катастрофа. Пълна катастрофа.

— С това, Каролайн, съм напълно съгласен.

— Дали слугите ще помогнат да я заблудим?

— Трябва. Вече знаят, че си тук. Добре е, че са само трима… Мили боже!

— Какво?

— Слугите. Те не знаят как да те наричат пред Пенелъпи.

Каролайн побледня.

— Стой тук. Скоро ще се върна.

Блейк се отправи към къщи, но не успя да измине и десет ярда, когато в главата на Каролайн проблесна нова мисъл.

— Блейк! — извика тя. — Почакай!

Той забави крачка и се обърна към нея.

— Не бива да се връщаш през главния вход. Ако Пенелъпи те види, ще се учуди, че толкова бързо си ме изпратил до вкъщи и си се върнал.

Блейк изруга тихо.

— Ще мина през страничния вход. Струва ми се, че добре си запозната с него.

Каролайн го изгледа сърдито. Разбира се, това бе намек, че го бе използвала, за да избяга от дома му преди няколко часа.

— Всъщност, можеш да дойдеш с мен — каза Блейк. — Ще минем през страничния вход и после ще решим какво да правим с теб.

— С други думи, предлагаш да чакам в твоята баня за неопределено време?

— Не съм правил толкова далечни планове — ухили се той, — но сега, когато сама го предложи, мисля, че е много добра идея.

В този момент Каролайн трябваше да си признае, че устата й е твърде голяма. За щастие, преди да е предложила още нещо глупаво, той я хвана за ръката и я повлече след себе си. Минаха през имението и се озоваха сред дърветата точно срещу входа за слугите.

— Ще трябва да пробягаме през откритото пространство — каза Блейк.

— Какви са шансовете Пенелъпи да не се намира в тази част на къщата? — попита тя.

— Не много големи. Оставихме я близо до гостната и сигурно се е качила на втория етаж, за да си намери спалня.

Каролайн изплашено възкликна.

— Ами ако попадне на моята? Вътре са роклите ми. Те са само три, разбира се, но е очевидно, че не са твои.

Блейк изруга отново.

Каролайн повдигна вежди.

— Знаеш ли, започвам да усещам нещо успокояващо в ругатните ти. Ако не ругаеше, животът щеше изглежда ненормален.

— Ти си странна жена.

Блейк я дръпна за ръката и преди да е осъзнала какво става, вече тичаха по моравата. Каролайн никога не бе била особено религиозна, но реши, че е крайно време да прояви набожност, и през целия път се молеше Пенелъпи да не ги види.

Те се плъзнаха през страничната врата и задъхани спряха пред стълбите.

— Отивай в банята — нареди й Блейк, — аз ще потърся слугите.

Каролайн се втурна нагоре и тихо влезе в банята. След като се озова в безопасност огорчено се огледа.

Един Бог знаеше, колко дълго щеше да й се наложи да стои тук.

— Какво пък — каза си на глас, — можеше да е и по-зле.

 

 

Три часа по-късно Каролайн стигна до заключението, че единствения начин да не умре от скука е да измисли какво може да е по-зле от положението, в което се намираше.

Но това не беше лесно.

Веднага отхвърли нереалните варианти, като това да бъде смачкана от двуглава крава и се съсредоточи върху по-правдоподобните.

— Банята можеше да е по-малка — замислено каза тя и погледна в огледалото. — Или много грозна. Или… или… той би могъл да забрави да ме нахрани.

На лицето й се появи недоволна гримаса.

Този проклетник бе забравил да я нахрани!

— Стаята можеше да няма прозорец. — Тя опита да погледне към двора. Но трябваше да си непоправим оптимист, за да наречеш това остъклено нещо прозорец. — Можеше да има за домашен любимец таралеж, който да държи в умивалника.

— Това е малко вероятно — разнесе се мъжки глас, — но все пак възможно.

Каролайн вдигна поглед и видя Блейк на вратата.

— Защо се забави? — зашепна тя. — Умирам от глад.

Той й хвърли една ечемичена питка.

— Колко благородно — каза Каролайн, докато дъвчеше бързо. — Това основното ястие ли е или предястието?

— Не се тревожи, няма да останеш гладна. Мислех, че Пъруик ще припадне, когато чу къде се криеш. Сега двамата с мисис Микъл ти приготвят истински пир.

— Пъруик очевидно е по-добър от теб.

Той сви рамене.

— Без съмнение.

— Успя ли да предупредиш слугите да не споменават за мен пред Пенелъпи.

— Не се тревожи. Тук си в безопасност. И донесох вещите ти. В спалнята ми са.

— Няма да остана с теб в една стая! — заяви надменно Каролайн.

— Кога съм казал такова нещо? Свободна си да останеш в банята. Ще ти донеса одеяло и възглавница. С малко повече въображение това място може да стане доста уютно.

Тя присви очи намръщено.

— Присмиваш ми се, нали?

— Съвсем малко, уверявам те.

— Пенелъпи пита ли за мен?

— Разбира се. Даже ти написа и писмо, с покана да дойдеш утре през деня. — Блейк бръкна в джоба си, извади малък плик и й го подаде.

— Това е голямо утешение — промърмори тя.

— На твое място не бих се оплаквал. Във всеки случай, това означава да напуснеш мястото на своето заточение.

Каролайн се раздразни от присмеха му. Скочи и сложи ръце на кръста си.

— О, колко сме войнствени днес.

— Не ме дразни!

— Забавно е.

Тя хвърли по него нощното гърне.

— Можеш да се възползваш от това в собствената си стая!

Блейк се отмести и даже се разсмя, когато гърнето се удари в стената и се разби на парчета.

— Предполагам, че трябва да съм доволен, че не беше пълно.

— Ако беше пълно — изсъска тя, — щях да се целя в главата ти.

— Каролайн, не съм виновен, че се озова в такава бъркотия.

— Знам, но не е нужно се радваш толкова.

— Държиш се неразумно.

— Не ме интересува. — Тя запрати по него парче сапун. То се размаза по стената. — Имам пълното право да се държа неразумно.

— Наистина ли? — Той отново се наведе, защото към него летяха приборите му за бръснене.

— В рамките на една седмица едва не ме изнасилиха, отвлякоха ме, вързаха ме за леглото, накараха ме да кашлям така, че да остана без глас…

— Това си беше твоя собствена идея.

— Да не говорим, че извърших престъпление, като проникнах в дома на опекуна си с двама непознати, едва не попаднах в ръцете на Прюит…

— Да не забравиш, че си навехна глезена — подсказа й той.

— Оооооо, ще те убия!

Ново парче сапун полетя към главата на Блейк и закачи ухото му.

— Мадам, постигате напредък.

— А сега — почти изкрещя тя — трябва да живея една седмица в твоята баня!

Блейк намери това за много забавно и прехапа устни, за да не се разсмее. Без особен успех.

— Престани да се смееш! — проплака Каролайн.

— Блейк? — дочу се женски глас.

Те веднага млъкнаха.

— Това е Пенелъпи! — прошепна той.

— Блейк, какви са тези викове?

— Бързо! — прошепна той и изтика Каролайн на стълбите. — Скрий се!

Тя едва успя да затвори вратата, когато сестра му влезе в банята.

— Блейк? — за трети път попита тя. — Какъв е този безпорядък?

— Нищо особено, Пени. Аз…

— Какво се е случило тук? — повиши глас Пенелъпи.

Брат й се огледа и прехапа език. На пода се търкаляха разбитото гърне, приборите за бръснене, няколко кърпи…

— Аз… аз… — Явно му бе по-лесно да лъже в името на националната сигурност, отколкото сестра си.

— А тези следи по стената? От сапун ли са? — попита тя.

— Хм… вероятно, да.

— Има едно парче и на пода.

— Е… да, тази сутрин бях доста несръчен.

— Блейк, има ли нещо, което криеш от мен?

— Има доста неща, които не споделям с теб — честно отвърна той, като се стараеше да не мисли за Каролайн, която стоеше на стълбите и навярно се смееше, докато го слушаше как се мъчи. — А какво е това бялото на пода? — Пенелъпи се наведе и взе лист хартия. — Това е писмото, което написах на мис Дент! Как се е озовало тук?

— Нямах време да го изпратя. — Слава богу, Каролайн не бе успяла да го отвори.

— За бога, не го оставяй да се търкаля на пода. — Тя присви очи, погледна Блейк и попита: — Да не си болен?

— Всъщност, малко — отвърна той, като се хвана за спасителната сламка. — През последния час ми се вие свят. Затова гърнето се разби.

Пенелъпи пипна челото му.

— Нямаш температура.

— Уверен съм, че единственото, от което се нуждая, е един добър сън.

— И аз мисля така. — Тя нацупи устни. — Но ако утре сутрин не се почувстваш по-добре, ще извикам лекар.

— Добре.

— Може би сега трябва да си легнеш.

— Да — отвърна Блейк и буквално я изтика от банята. — Добра идея.

— Ще ти помогна да си оправиш леглото.

Той най-накрая затвори вратата на банята и облекчено въздъхна. Но определено не беше доволен от случилото се. Последното, което искаше, бе по-голямата му сестра да кръжи около него. Но поне беше по-добре, отколкото ако беше заварила Каролайн да разбива гърнето и да го замеря със сапун.

— Мистър Рейвънскрофт?

Той изви очи. На прага стоеше Пъруик, понесъл отрупан с храна поднос. Блейк неистово закима с глава, но беше твърде късно. Сестра му вече се бе обърнала.

— О, Пъруик — каза тя. — Какво е това?

— Храна — отвърна иконома, който явно не очакваше да я открие тук и удивено се огледа.

Блейк се намръщи. Проклетия иконом търсеше Каролайн с поглед. На него естествено можеше да се разчита да е дискретен, но ставаше доста непохватен в подобни ситуации.

Пенелъпи подозрително изгледа брат си:

— Гладен ли си?

— Ъ… да, мислех да закуся малко.

Тя повдигна капака на едното блюдо, което се оказа печено свинско.

— И наричаш това закуска?

Пъруик се усмихна доволно.

— Решихме да ви предложим нещо по-питателно, тъй като казахте, че желаете вечерята да е лека.

— Много благоразумно — измърмори Блейк.

Можеше да се закълне във всичко свято, че това печено поначало бе предназначено за вечеря. Явно Пъруик и мисис Микъл бяха решили да изпратят всичката вкусна храна на Каролайн, а да сервират на „истинските“ обитатели на Сийкрест Манър рядка овесена каша. Те не скриха неодобрението си, когато разбраха, къде се е преместила сега тя.

Като остави подноса на масата, Пъруик се обърна към Пенелъпи.

— Простете, но мога ли да си позволя дързостта, милейди…

— Пъруик — изръмжа Блейк, — ако още веднъж чуя тази реплика, Бог ми е свидетел, ще те удавя в Английския канал!

— О, боже мой — въздъхна Пенелъпи, — по всичко личи, че има треска. Какво мислиш, Пъруик?

Икономът се протегна да докосне челото на Блейк, но за малко да отхапят ръката му.

— Докосни ме и ще умреш! — озъби се Блейк.

— Малко сме раздразнителни, а? — с усмивка попита Пъруик.

— Чувствах се прекрасно, докато не дойде ти.

— Днес се държи много странно — каза Пенелъпи на иконома.

Пъруик кимна важно.

— Може би трябва да го оставим сам. Когато си почине, ще се почувства по-добре.

— Много добре. — Пенелъпи тръгна с иконома към вратата. — Ще те оставим. Но ако разбера, че не си си легнал, много ще се ядосам.

— Да, да — бързо се съгласи Блейк. — Обещавам да си легна. Само не ме будете. Спя много леко.

Пъруик силно изсумтя, което беше странно за обикновено безупречното му поведение.

Блейк затвори вратата след него, облегна се на стената и дълбоко въздъхна.

— Мили боже, ще се спомина, преди да доживея до тридесет.

— Хм — дочу се от банята. — Бих казала, че си ги преполовил.

Блейк се обърна и видя Каролайн на вратата да му се усмихва язвително.

— Какво искаш? — сопна се той.

— Нищо — невинно отвърна тя. — Само да кажа, че си прав.

— Какво имаш предвид? — извиси глас Блейк и заплашително пристъпи към нея. Но тя не изглеждаше изплашена.

— Не помня от кога не съм се смяла така. — Тя взе подноса.

— Каролайн, имаш ли нужда от врата си?

— Да. Защо?

— Защото ако не затвориш вратата след себе си, ще го счупя.

Тя послушно се скри в банята.

— Ще те послушам. — Затвори вратата и го остави в стаята, кипящ от негодувание.

И като финал на цялата тази сцена, той чу от банята силно изщракване.

Проклетата жена го беше заключила. Беше взела всичката храна и го беше заключила.

— Ще си платиш за това! — изкрещя Блейк на вратата.

— Не вдигай шум — дочу се приглушения й глас. — Храня се.