Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (3)

Глава 3

„С-ръце-на-кръста, а-ким-бо (наречие) — позиция, в която дланите са поставени на хълбоците и лактите са обърнати навън.

Не мога да изброя колко пъти е заставал пред мен с ръце на кръста. Направо изтръпвам като си помисля за това.“

Из личния речник на Каролайн Трент

Каролайн кашля през цялата нощ. Кашля, докато слънцето изгряваше. Кашля, докато небето стана яркосиньо и спря само, за да провери съда на перваза. По дяволите. Беше празен. Няколко капки вода щяха да й дойдат добре. Гърлото й гореше в адски пламъци.

Но с болно гърло или не, планът бе заработил като с магия. Когато отвори уста и изпробва гласа си, звукът, който излезе можеше да засрами и жаба.

Всъщност самата жаба би трябвало да се засрами, ако издадеше подобни звуци. Без съмнение, Каролайн временно бе онемяла. Похитителят можеше да й задава колкото си поиска въпроса, но тя нямаше да е в състояние да му каже нищо.

За да е съвсем сигурна, че той няма да се усъмни в болестта й, отвори широко уста и погледна в огледалото, като изви глава така, че слънцето да освети гърлото й.

Беше яркочервено. И изглеждаше направо ужасно. А торбичките под очите, заради безсънието предишната нощ й придаваха още по-болнав вид. Каролайн едва не подскочи от радост. Само да имаше някакъв начин да се доразболее още повече. Би могла да приближи лицето си до някоя свещ, докато то станеше неестествено топло. Как обаче да му обясни защо е запалила свещ в такава прекрасна утрин?

Не, болното гърло трябваше да е достатъчно. А и да не беше, нямаше голям избор, защото чу стъпките му в коридора.

Тя се втурна през стаята, покатери се в леглото и придърпа завивката до брадичката си. Изкашля се няколко пъти, после ощипа бузите си, за да почервенеят и покашля още малко.

Кхъ, кхъ, кхъ.

Ключът се превъртя в ключалката.

Кхъ, кхъ, кхъ, кхъ, кхъ. Беше направо убийствено за гърлото й, но Каролайн искаше да му устрои подходящ спектакъл, докато влизаше.

После другият ключ се завъртя. По дяволите. Беше забравила, че ключалките са две.

Кхъ, кхъ, кхъ. Хак, хак. Кхъ. Гха.

— Мили боже! Какъв е този дяволски звук?

Каролайн погледна към него и ако досега не беше онемяла, това определено щеше да се случи точно в този миг. В тъмнината похитителят й изглеждаше опасен и зловещ, но на дневна светлина би засрамил и Адонис.

Сега изглеждаше някак по-едър. И по-силен също — сякаш дрехите едва удържаха силата на тялото му. Черната му коса беше прилежно сресана, но един непослушен кичур се спускаше над лявата му вежда. Единственото невинно нещо в очите му бе ясният им сив цвят. Гледаха я така съсредоточено, сякаш бяха видели твърде много в живота.

Мъжът я хвана за раменете и тя усети как пръстите му я опариха през тънката дреха. Пое си въздух и го замаскира с едно изкашляне.

— Снощи вече ви казах, че се изморих от игричките ви.

Каролайн бързо поклати глава, хвана се за гърлото и закашля отново.

— Ако дори и за миг сте си помислила, че ще се хвана… — Тя отвори широко уста и посочи към гърлото си. — Нямам намерение да гледам в гърлото ти. Ти, малка…

Тя посочи отново, като този път настойчиво пъхна пръст в устата си.

— О, добре. — Устните му се свиха в тънка черта, завъртя се решително на пета, мина през стаята и измъкна една свещ от свещника.

Каролайн го наблюдаваше с нескрит интерес как я извади, а после се върна към леглото и седна до нея. То хлътна под тежестта му, а тя загуби равновесие и политна към него, като машинално изпъна ръце напред в опит да се предпази.

И докосна бедрото му.

— Кхъ!

В следващия миг буквално отлетя към другия край на леглото.

— О, мили боже! Докосвали са ме много по-привлекателни и заинтересовани жени — сопна й се той. — Не се страхувай. Ще измъкна истината от теб, но нямам намерение да те насилвам.

Колкото й да бе странно, Каролайн му вярваше. Като изключим склонността му да отвлича непознати, не приличаше на човек, който би насилил жена против волята й. Дори му имаше доверие, неизвестно защо. Нищо не би му попречило да я нарани или дори да я убие, но той не го бе сторил. Усещаше у него някакво достойнство и морал, които липсваха у настойниците й.

— Е? — попита той.

Тя се приближи с инч към него и прибра целомъдрено ръце в скута си.

— Отвори уста.

Каролайн прочисти гърлото си, сякаш беше нужно и го направи. Той приближи пламъка близо до лицето й и надникна. След миг се отдръпна, а тя затвори уста и се вгледа в него с очакване.

Изглеждаше намръщен.

— Сякаш някой е нарязал гърлото ти с бръснач — сухо отбеляза той, — но мисля, че и сама знаеш това.

Тя кимна.

— Предполагам, че си кашляла през цялата нощ.

Тя отново кимна.

Блейк затвори очи за миг преди да каже:

— Признавам си, че спечели възхищението ми. Да си причиниш подобна болка, само за да избегнеш няколко въпроса. Това показва истинска преданост към каузата!

Каролайн му хвърли най-гневния си поглед.

— За твое съжаление си избрала грешната кауза.

Този път тя го погледна съвсем недоумяващо, но поне беше честна. Нямаше никаква представа за каква кауза говори.

— Сигурен съм, че все пак можеш да говориш.

Тя поклати глава.

— Опитай. — Той се наведе напред и я погледна толкова настойчиво, че я смути. — Заради мен.

Каролайн отново поклати глава, този път бързо. Много бързо. Той се наведе още по-напред, докато носа му почти не се допря до нейния.

— Опитай!

„Не!“ — искаше да изкрещи тя, но от устата й не излезе никакъв звук.

— Наистина не можеш да говориш — каза той, силно изненадан.

Тя опита да му отправи най-добрия си „Какво-за-бога-си-мислите-че-бих-казала-ако-можех-да-говоря“ поглед, но й се стори, че това е твърде сложно за едно-единствено изражение на лицето.

Той внезапно се изправи.

— Връщам се веднага.

На Каролайн не й оставаше нищо друго, освен да го проследи с поглед как излиза от стаята.

 

 

Блейк въздъхна раздразнено, когато стигна до вратата на кабинета си. По дяволите, остаряваше за тази работа. Двадесет и осем години не бяха толкова много, но седем от тях бе прекарал в служба за Военното министерство, а това бе напълно достатъчно, за да те състари преждевременно. Беше виждал свои приятели да умират, семейството му постоянно се чудеше защо и къде изчезва за дълги периоди от време, а годеницата му…

Блейк стисна очи от болка и вина. Мирабел вече не му беше годеница. Тя повече никога и на никого нямаше да бъде годеница, защото беше заровена в семейното гробище в Котсуолдс.

Беше толкова млада, толкова красива и невероятно умна. Наистина бе изумително как се влюби в жена, чийто интелект конкурираше неговия. Мирабел беше всестранно надарена, особено в областта на езиците, и по тази причина от ранна възраст се беше присъединила към редиците на Военното министерство.

После привлече и Блейк, отдавнашният й съсед, съсобственик на най-уютната къщичка на дърво в цяла Англия и партньор в уроците й по танци. Бяха израснали заедно, влюбиха се заедно, но Мирабел бе умряла сама.

Не, помисли си Блейк. Това не беше истина. Мирабел само бе умряла, а той беше останал наистина сам.

Сега, няколко години по-късно продължаваше да работи за Военното министерство. Блейк си казваше, че го прави, за да отмъсти за смъртта й, но често се чудеше, дали не бе защото просто не знаеше с какво друго да се занимава. След смъртта на Мирабел бе станал безразсъден. Не се интересуваше дали ще остане жив или ще умре и поемаше глупави рискове в името на родината си, но тези рискове му се отплащаха. Не се бе провалял нито веднъж.

Разбира се, случваше се да го прострелят, да се опитат да го отровят и изхвърлят зад борда на кораб, но единствената грижа на Военното министерство бе не неговата безопасност, а това да не загубят своя най-добър агент.

Но сега Блейк се опитваше да успокои раздразнението си. Не можеше да се избави от болката — тя беше заседнала в душата му твърде дълбоко, но вероятно имаше начин да премахне омразата си към света, който му беше отнел истинската любов и най-добрата приятелка. И единственият начин да го направи бе да напусне Военното министерство и поне да опита да води нормален живот.

Но първо трябваше да приключи с този последен случай.

Защото някой предател като Оливър Прюит беше отговорен за смъртта на Мирабел. Виновникът бе екзекутиран, разбира се, но Блейк вярваше, че и Прюит трябва да увисне на бесилото.

За да го постигне обаче, трябваше да измъкне информация от Карлота де Леон. Проклета жена! И за минута не бе повярвал в нейната внезапна и опасна болест, която я бе лишила от способността да говори. Не, малката вероятно бе стояла половината нощ да си дере гърлото.

Почти изпита удоволствие при вида на изражението й, когато се опита да му изкрещи: „Не!“. Блейк предположи, че все пак бе очаквала от устата й да излезе някакъв звук.

Той се изхили. Надяваше се гърлото й да гори като самия ад. Не заслужаваше друго.

И все пак имаше работа за вършене. Тази задача щеше да е последната му за Военното министерство и макар че не искаше нищо повече от това да се оттегли на спокойствие в имението си, нямаше да допусне мисията му да завърши с провал.

Карлота де Леон щеше да говори, а Оливър Прюит да увисне на въжето.

И тогава Блейк Рейвънскрофт щеше да се превърне в поредния скучен джентълмен, обречен да живее в самотно спокойствие.

Може би щеше да се захване с рисуване. Или с отглеждане на хрътки. Възможностите бяха безбройни и безкрайно глупави.

Но в момента имаше работа. С мрачна решителност взе три пера, малка стъкленица с мастило и няколко листа хартия. Ако Карлота де Леон не можеше да му каже всичко, което знаеше, то тогава щеше да му го напише, по дяволите!

 

 

Лицето на Каролайн сияеше с лъчезарна усмивка. Досега денят й се развиваше изключително успешно. Похитителят й се убеди, че не може да говори, а Оливър…

О, тя се зарадва още повече, само при мисълта какво правеше Оливър в този момент. Навярно крещеше с все сила и хвърляше по някоя ваза към сина си. Нищо особено скъпо, разбира се. Даже и в гнева си той бе твърде пресметлив, за да унищожи нещо ценно.

Горкият Пърси, Каролайн почти го съжали. Почти. Не можеше да изпита симпатия към тесногръдия глупак, който се бе опитал да я насили предишната нощ. Потръпна при мисълта как щеше да се почувства, ако наистина бе успял.

И все пак тя имаше чувството, че ако някога Пърси успее да се измъкне от влиянието на баща си можеше и да се превърне в почти порядъчно човешко същество. Не някой, когото би искала да вижда често, разбира се, но определено нямаше да напада невинни жени, само защото баща му е наредил.

В този момент чу стъпките на похитителя си в коридора. Бързо изтри усмивката от лицето си и вдигна едната си ръка към шията. Когато той влезе в стаята, тя отново кашляше.

— Имам изненада за теб — каза Блейк с подозрително весел глас.

Каролайн вдигна глава вместо отговор.

— Виж това. Хартия. Пера. Мастило. Не е ли вълнуващо?

Тя премигна като се престори, че не разбира. О, по дяволите, не бе помислила за това. Нямаше начин да го убеди, че не умее да пише — очевидно приличаше на образована жена. А и без съмнение, нямаше да успее да си изкълчи китката в следващите три секунди.

— О, разбира се — каза той с пресилена вежливост, — имаш нужда от попивателна хартия. Колко непредвидливо от моя страна да не помисля за това. Ето я и нея. Точно така, право в скута ти. Сега удобно ли ти е?

Каролайн само го погледна и реши, че предпочита гнева му пред ехидния му сарказъм.

— Не? Тогава нека ти оправя възглавницата.

Той се наведе напред и Каролайн, на която наистина й бе омръзнало от сладникавото му отношение, се изкашля право в лицето му. И докато той успее да се дръпне достатъчно, за да я погледне, бе изобразила на лицето си пълна невинност.

— Ще забравя, че направи това — каза рязко той, — за което трябва да си ми вечно благодарна.

Каролайн просто погледна към пособията за писане, лежащи в скута й и отчаяно се опита да изработи нов план.

— Започваме ли?

Тя се почеса по дясното слепоочие. С дясната ръка. И тогава й просветна. Тя беше левичар! Нейните учители й се бяха карали, крещели и я бяха наказвали в опит да я научат да пише с дясната си ръка. Наричаха я странна, глупава и небогоугодна. А един особено религиозен учител дори я бе нарекъл „изчадие на дявола“. Каролайн се бе опитвала да се научи да пише с дясната ръка, наистина се бе опитвала, но макар че успяваше да хваща и движи перото с лекота, никога не й се удаде да напише нещо по-добро от нечетливи драсканици.

Но всички останали пишеха с дясната си ръка, настояваха учителите й, и тя със сигурност не искаше да е различна.

Каролайн се изкашля, за да прикрие усмивката си. Никога досега не й бе доставяло по-голямо удоволствие да бъде различна.

Този тук очакваше тя да пише с дясната ръка, както правеха и останалите му познати. Е, тя с удоволствие щеше да оправдае очакванията му. Протегна се, взе перото, потопи го в мастилото и го погледна с отегчено изражение.

— Радвам се, че се съгласи да сътрудничиш — каза той. — Сигурен съм, че ще се отрази добре на здравето ти.

Тя изсумтя и завъртя очи.

— А сега — продължи той и я погледна напрегнато — първият въпрос: познаваш ли Оливър Прюит?

Не си струваше да отрича това. Бе я видял да напуска дома му предишната нощ, пък и нямаше смисъл да похабява тайното си оръжие на толкова елементарен въпрос, за това утвърдително кимна.

— От кога го познаваш?

Каролайн се замисли за това. Нямаше представа откога Карлота де Леон работеше с Оливър, ако това наистина бе така, но подозираше, че мъжа, който стоеше пред нея също не го знаеше.

Най-добре бе да каже истината, както винаги казваше майка й, и Каролайн не видя причина да не го направи и сега. Щеше да й е по-лесно да се придържа към историите си, ако бяха възможно най-истински. Да видим, живееше с Оливър и Пърси от година и половина, но ги познаваше от малко повече време. Вдигна четири пръста, като искаше да запази оръжието си с правописа за някой по-сложен въпрос.

— Четири месеца?

Тя поклати глава.

— Четири години?

Мили боже, изпъшка Блейк. Нямаха представа, че Прюит продава дипломатическа информация от толкова отдавна. Две години, бяха предположили, най-много две и половина. При мисълта за всички секретни мисии, които бяха провалени през това време, да не споменаваме човешките животи загубени в резултат на предателството на Прюит.

Толкова негови колеги ги нямаше вече. Най-скъпата му…

Блейк се изпълни с гняв и вина.

— Кажи ми какви точно бяха отношенията ви — нареди той с дрезгав глас.

— Да ви кажа? — оформи с устни тя.

— Напиши го! — изрева той.

Тя дълбоко въздъхна, сякаш се готвеше за някаква ужасна задача и старателно започна да пише.

Блейк примигна. После примигна отново.

Тя го погледна и се усмихна.

— На какъв дяволски език пишеш? — навъсено попита той.

Каролайн се отдръпна очевидно засегната.

— За твое сведение не разбирам испански, затова напиши отговора на английски. Или ако предпочиташ на френски, или латински.

Тя направи движение с ръката си, в опит да му обясни нещо, но той не успя да я разбере.

— Повтарям — каза той, като трудно удържаше гнева си, — напиши какви точно бяха отношенията ви!

Тя посочи към драсканиците, които той не можеше да нарече думи, бавно и внимателно сякаш демонстрираше нещо ново на някое малко дете.

— Мис де Леон!

Тя въздъхна и този път опита да промълви нещо, като сочеше към листа.

— Не чета по устни, жено!

Тя сви рамене.

— Напиши го отново.

Очите й проблеснаха с раздразнение и тя направи каквото я бе помолил. Резултатът бе по-лош и от преди. Блейк сви ръцете си в юмруци, за да се въздържи да не я хване за врата.

— Отказвам да повярвам, че не можеш да пишеш.

Тя отвори възмутено уста и ядосано посочи към мастилените петна по листа.

— Да наречеш писане това, мадам, е обида към перата и мастилниците по целия свят.

Тя закри с ръка устата си и се изкашля. Или се изкикоти?

Блейк се намръщи, стана и прекоси стаята. Взе малкият й бележник от масата, онзи, който бе пълен с умни думи и го размаха във въздуха.

— Щом имаш толкова ужасен почерк, обясни ми това! — прогърмя гласът му.

Тя го погледна с недоумение, което го вбеси още повече. Той се приближи съвсем близо до нея и се наведе.

— Чакам — изръмжа той.

Каролайн се отдръпна назад и опита да произнесе нещо, което остана неразбираемо.

— Страхувам се, че не разбирам. — Но този път в гласа му не звучеше ярост, а по-скоро опасност.

Тя започна да прави някакви странни движения, като сочеше към себе си и клатеше глава.

— Да не би да ми казваш, че не си го писала ти?

Тя кимна енергично.

— Тогава кой?

Устните й отново оформиха нещо, което той пак не разбра, но най-вероятно не бе и предназначено да се разбере.

Блейк въздъхна тежко и отиде към прозореца за глътка свеж въздух. Нямаше как да повярва, че тя не може да пише четливо, а ако все пак наистина не можеше, тогава кой бе писал в бележника й и какво означаваше? Тя бе казала, докато все още можеше да говори, че това не е нищо повече от речник, което очевидно беше лъжа. Но все пак…

Той застина. Хрумна му нещо.

— Напиши азбуката — нареди той.

Тя извъртя очи.

— Сега! — изкрещя.

Каролайн се намръщи и се зае с поредната си задача.

— Какво е това? — попита той, хванал цилиндричната поставка за пера, която бе намерил на перваза на прозореца.

— Вода — оформи с устни тя. Странно как успяваше да го накара да я разбира от време на време.

Блейк изсумтя и го върна на перваза.

— Всеки глупак може да види, че няма да вали.

Тя сви рамене, сякаш казваше: „Би могло“.

— Свърши ли?

Каролайн кимна, като успя да си предаде едновременно много раздразнен и много отегчен вид.

Той отново се приближи към нея и погледна надолу.

— „М“, „Н“ и „О“. — Едва се четяха, вероятно би успял да различи и „С“, ако животът му зависеше от това, но всичко останало…

Блейк потръпна. Никога повече. Никога повече нямаше да рискува живота си, а в този случай и ума си, за доброто на Майка Англия. Бе заявил пред Военното министерство, че е приключил, но те го увещаваха и придумваха, докато не пое тази последна задача. Причината била, че живеел много близо до Бърнмаут. Можел да шпионира Прюит, без да предизвика подозрение. От министерството бяха настояли да е именно Блейк Рейвънскрофт.

Никой друг нямало да се справи с тази задача.

И накрая той неохотно прие. Но не беше и сънувал, че ще трябва да се грижи за странна полуиспанка с най-отвратителния почерк в историята на краснописа.

— Бих искал да се запозная с гувернантката ти — промърмори той — и после да я застрелям.

Мис де Леон издаде още един странен звук, но този път той беше сигурен, че е от смях. За опасен шпионин, притежаваше доста прилично чувство за хумор.

— Ти — каза той, като я посочи с пръст. — Не мърдай.

Тя сложи ръце на кръста си и го погледна сякаш казваше: „Къде бих могла да отида?“.

— Връщам се след малко. — Той излезе от стаята като в последния момент се сети да заключи вратата зад себе си. По дяволите! Размекваше се. Причината бе, че тя никак не приличаше на шпионка, ядоса се той. Повечето хора с тази професия имаха празен поглед, сякаш са видели твърде много. Но тези нейни синьо-зелени очи, като изключим факта, че изглеждаха зачервени и подпухнали от недоспиване, бяха… бяха…

Блейк замръзна и прогони мисълта от ума си. Не му влизаше в работата да мисли за очите й. Не му влизаше в работата да мисли, за която и да е жена на света.

 

 

Четири часа по-късно бе готов да признае поражението си. Бе излял шест чаши горещ чай в гърлото й, което предизвика единствено лудо размахване на ръце от нейна страна, сякаш искаше да му каже: „Махни се, за да използвам нощното гърне“.

Но гласът й не се върна, а и да се беше върнал, тя доста добре го прикриваше.

Той постъпи доста глупаво като реши да опита подхода с перото и мастилото още веднъж. Ръката й се движеше бързо и изящно, но знаците, които оставаха на хартията наподобяваха птичи следи.

И, по дяволите, тя изглежда се опитваше да му се хареса. По-лошото беше, че успяваше. Докато той се мръщеше на липсата й на комуникативни умения, тя прегъна един от надрасканите листи в странно подобие на птица и после я запрати право към него. Птичката леко се понесе във въздуха и когато Блейк се отмести встрани, плавно се спусна на пода.

— Браво — каза Блейк, впечатлен въпреки нежеланието си. Винаги му бяха харесвали подобни играчки.

Тя гордо се усмихна, сгъна още една хартиена птичка и я запрати през прозореца.

Блейк знаеше, че трябва да я скастри задето му губи времето, но искаше да види как малкото й изобретение се справя и навън.

Изправи се, отиде до прозореца и проследи как птичката се забива в един розов храст.

— Флората я привлече, страхувам се — каза той и се обърна към нея.

Тя му хвърли раздразнен поглед и се приближи с маршова стъпка.

— Виждаш ли? — попита Блейк.

Тя отрицателно поклати глава.

Той се наведе по-близо към нея.

— Ето там — посочи й. — В розовия храст.

Тя войнствено изпъна гръб, сложи ръце на кръста си и го погледна саркастично.

— Смееш да се подиграваш на розовите ми храсти?

Тя направи движение с пръсти, сякаш режеше с ножица.

— Мислиш, че имат нужда от подрязване?

Отговори му с решително кимване.

— Шпионка, която обича градинарството — промърмори на себе си Блейк. — Чудесата нямат ли край?

Тя сложи ръка до ухото си, за да му покаже, че не го е чула.

— Предполагам, че ти би се справила по-добре с цветята, отколкото с перото и листа — саркастично отбеляза той.

Тя кимна отново и се премести към прозореца, за да погледне още веднъж храстите. Замислен Блейк също се наведе напред. Те се блъснаха един в друг и той я сграбчи за ръката, за да не падне.

И тогава направи грешката да я погледне в очите.

Те бяха чисти, ясни, и Бог да му е на помощ, толкова примамливи.

Той се наведе съвсем малко, а непреодолимото му желания да я целуне беше по-силно от това да диша. Устните й се разтвориха и тя леко и изненадано издиша. Той се приближи по близо. Искаше я.

Искаше Карлота. Искаше…

Карлота.

По дяволите, как бе могъл да забрави дори и за секунда? Тя беше шпионка. Предателка. Без всякакъв морал и скрупули.

Той я отблъсна от себе си и закрачи към вратата.

— Това няма да се случи отново — каза й с дрезгав глас.

Каролайн беше твърде зашеметена, за да отговори.

Блейк изруга под нос и излезе, като затръшна и заключи вратата след себе си. Какво, да го вземат дяволите, да прави с нея? Блейк поклати глава, докато слизаше по стълбите. Това беше абсурдно. Той не се интересуваше от жени, освен за да удовлетвори животинските си инстинкти, а Карлота де Леон не беше подходяща дори и за това.

Освен това нямаше желание да се събуди с прерязано гърло. Или въобще да не се събуди.

Не трябваше да забравя каква е.

И не трябваше да забравя Мирабел.