Александър Проханов
Живот между изстрели (9)

9

Той летеше в самолета, откъснал се от нощното кристално Шереметиево, потънал в тътнежите и шумовете на турбините. Намести се в креслото и умишлено не започна разговор със съседа си, млад черномустакат никарагуанец с карирано сако, който учудено се усмихна на неговото испанско „Извинете, че ще ви безпокоя…“. Неговият позадрямал дух засега избягваше настъпващите земи и събития, към които го отнасяше самолетът, не искаше предварително да се пробужда, да действува, да се хаби, да изгаря в срещи с новата чужда реалност. Този негов дух сега слабо мъждееше, завит в пашкула на измореното тяло, поверено изцяло на огромната, равномерно дишаща машина. В трюма на самолета кротуваше неговият лек багаж, а тук, в салона, в краката му беше само калъфът с двете фотокамери, заредени, готови за действие, с обективи за смяна, с касети. Пак тук, в калъфа, беше поставен и портативният сгъваем сак за пеперуди с остарял, внимателно закърнен тюл, изпъстрен с бледи жълтозелени петна — следи от удари по тревите и цветовете, от засъхнали нектарни капчици, цветен прашец, сок от треви… малки петна от безбройните беззвучни умирания, наслоени по тюла.

Съзнанието му в синхрон със самолета, оставящ след себе си лунна следа, пулсиращ неясно, възбуждаше отлитащия шлейф от видения. Майка му в шезлонга моли и иска нещо. Някакъв приятел яростно, ала беззвучно го убеждава за нещо. И някакво езеро с тиха синя вода го настига в небесата и плава след него с цялата си неразплискана влага. И бабината чаша догонва неговия самолет, известно време лети, а после изостава. А долу, похлупена с облаци, прозираше Европа и той се мъчеше да мисли за нея: за Краковския замък, за Кьолнската катедрала, за страшните неспокойни армии, насочени една срещу друга, за конвулсиите на разделения на две континент, който излъчваше в небето поле от беди и тревоги, пронизано от позивни и кодове. Ала разумът, защитавайки се, отхвърляше от себе си това знание. Омотаваше се, обвиваше се в сънища.

Той се събуди, когато стигнаха Шенън: шумът от спускането на колесника, близките купища светлини в мрака, мигащият студен маяк, мрачният, невидим прилив на морето. Черномустакатият съсед с карираното сако се наведе към илюминатора.

— Не знаете ли колко ще стоим тук? — той зададе въпроса на Горлов по-скоро за да наруши своята самота.

— Мисля, че един час, както винаги — отговори Горлов любезно и леко отчуждено, съжалявайки за прекъснатия сън.

— Вие за Манагуа ли? — съседът се мъчеше да продължи разговора.

— Да — отговори Горлов и в този момент самолетът, направил завой, се втурна в струята сини светлини на пистата и леко се хлъзна по бетона.

Във вариант „летище“ Ирландия бе представена от самотен барман с червеникави бакенбарди, батарея разноцветни бутилки, прозрачна решетка на затворен супермаркет, блеснал с хубави и добре подредени стоки.

Той седна в дълбокото кресло по-далечко от разхождащите се пътници, отдели се от ненужния му, безинтересен за него интериор, от чуждите, нищо не говорещи му символи на неинтересната за него случайно докосната страна. Радваше се, че успя да заеме място в салона до черномустакатия никарагуанец. От деликатност размени две-три фрази, без да има желание за попътно, обречено на забрава, познанство, за неизбежно свързаните с него досадни дреболии, не бързаше да разбере и да разпитва за приближаващата се очакваща го земя. Не беше като някога, при пътуванията му през младите години, когато се насочваше към близкото, страстно желано бъдеще, приближаваше се към него с разпитване, впиваше се във всеки свързан с него човек.

Смътно си представяше Атлантическия океан като някакво дълбоко, тревожещо въображението вариво, в което се люлеят военни кораби и се гмуркат подводници. Те следваха самолета, заети с непрекъсната борба и следене, ала бяха неразличими, неразбираеми. Затова пък към илюминатора се притискаха познати лица: ту баба му с черната дантелена блузка, която обличаше, когато имаше рожден ден, ту пък дядо му в толстойката с големите кокалени копчета, пазени и до ден-днешен в кръглата кутия на майка му, ту първата му любов с младежко, мургаво-румено лице и с тъжен замечтан поглед. Всички те догонваха самолета, летяха над океана, даваха му напътствия, изоставаха.

Разбуди го близостта на някаква ярка звезда и розовобяло разводнено зарево зад кръглото стъкло. Съседът никарагуанец се бе навел към това зарево и като видя, че Горлов се е събудил, каза:

— Флорида… Маями… Америка…

Горлов почувствува неговото оживление, даже бодрост. И безпокойството му. И разбра: никарагуанецът е попаднал в своето полукълбо, оживен е от приближаването на родината си. Той е в своята среда, над своя океан. А тревогата му, неговият настръхнал остър поглед са свързани с Америка, със заревото, с враждебните сили, насочени срещу неговата родина. Такова безпокойство, почти несъзнателно, почувствува й Горлов. Той превъзмогна остатъка от съня си, съвсем се събуди от утринната светлина на звездите, от розово-бялото сияние иззад хоризонта, което означаваше Съединените щати.

Бързо се развиделяваше. Океанът проблесна смътно с месингов оттенък. Спуснаха се в Хавана в ранната, бурно връхлетяла зора. Когато Горлов излезе от салона на самолета и стъпи на стълбата, той се задъха от топлия, сладникаво-лепкав въздух на тропика. Неговите сетива, настроени от московската есен в очакване на сняг, сега се изплашиха.

Едночасовия престой прекара в бара, отпивайки студена кока-кола, наблюдавайки антропологията на заобикалящите го хора. Охранена негърка прибираше от масите съдовете. Остаряващ мулат с побелели мустачки ловко щракаше с отварачката. Войник кубинец с мургави карибски скули пиеше портокалов сок. Пътниците от испанския полет на авиокомпания „Иберия“, шумни, чернооки, жестикулираха около съседните маси. И Горлов, обкръжен от испаноезични хора, гледаше далечните палми през прозореца, мярна даже някакъв бял спортен самолет, който излиташе, и… се почувствува на друг континент, в недрата на друг език и народ.

Когато се издигнаха над Куба и островът накрая се превърна в ръждивочервено блато със зелено, окислено, остро виолетово крайбрежие, а след това в дълбока прозрачна синева, в която като пяна и утайка прозираха рифове и скали и брегът изглеждаше жив, създаващ се пред очите им, той си помисли: тези блата, както изглежда, са именно Плайя Хирон, където са умирали кубинските контрареволюционери, опитали се да си върнат острова. Стори му се, че отгоре, от небето, той вижда изконната, първичната химия на живота, която създава от солената вода материци и континенти, покрива ги с гори и треви, заселва ги с животни и птици, сътворява човеци, хвърля човешкия род в непрекъснати боричкания и кавги и от тези разпри от век на век се постига най-фината утайка на истината.

Неговият съсед, оживен, с изпъкнали блеснали очи, искаше да му се обърне внимание. Целият излъчваше нетърпение, очакване.

— За първи път ли идвате при нас в Манагуа? — белозъбо се усмихваше той и устните му под черните мустаци по младежки влажно розовееха.

— Да — отвърна Горлов, запазил в себе си продължаващото усещане за полета, дългата траектория около Земята, страхувайки се да не го загуби при разговора.

— Фотокамера ли е това? Кореспондент? — съседът дружелюбно кимаше към калъфа и Горлов му прости младежкото любопитство, усмихна се на емоционалната разлика помежду им. — Ще снимате Манагуа?

— Да — кимна Горлов и от вежливост попита: — А вие по каква работа бяхте в Москва?

— Учих. Аз съм инженер енергетик. Цяла година не съм си бил вкъщи. Специалист съм по електростанциите.

— Добре — каза Горлов. Затвори очи и мъгливосиньото море, равномерната близка светлина на алуминия, непрекъснатото бръмчене на двигателите го потопиха в дрямка и скоро той беше на границата между съня и действителността.

Разбуди се от разклащане на въздуха. Долу, съвсем близо, на петна, зелено-кафява, под тях тичаше земята, сивееше заливът, островърхо и могъщо се издигаше планина, а до нея, многократно умалена, повтаряща всичките й очертания, се издигаше друга.

— Момогомбо! — посочи съседът огромната планина. — Вулкан… Момотомбино! — чукаше той с мургавия палец по стъклото, посочвайки по-ниската планина. — Там има електростанция с термална вода. Аз работя там. Кацаме! Манагуа! — той дишаше щастливо и горещо, обгръщаше с поглед зелената нагъната земя, разграфена от поля и пътища, хвърляща в небето метални и стъклени блясъци.

Допирът на самолета с повърхността на земята затвори у Горлов невидимите контакти, постави тялото и духа му в професионална, усвоена с годините готовност, превключи го, колкото и да беше изморен, към скритите енергийни ресурси — за първите срещи, за обясненията, за първите запознанства, за усвояването на непознатата среда, в която му предстоеше да работи.

Профуча бялата сграда на аерогарата с диспечерската кула. Мярнаха се току-що подготвени укрития със зенитни оръдия и войници с маскировъчно облекло. Ребрист хангар за миг показа вътрешността си, пълна с вертолети. Сребрист като станиол дъглас стоеше на бетона, старомоден, като паметник. Самолетът забавяше ход. Горлов се сбогува със съседа си, даде път на неговата нетърпелива фигура, облечена с карирано сако.

Посрещнаха го. Нисичък белокос човек, аташе по въпросите на културата в съветското посолство.

— Курбатов — представи се той, като стисна ръката на Горлов с кратко сухо подръпване.

Имаше и още един — висок, почти огромен никарагуанец, започнал да пълнее, с щръкнали в усмивка бодливи мустаци. В неговото гърбоносо скулесто лице, както се стори на Горлов, се сливаха, но продължаваха и поотделно да съществуват чертите на индианец и на испанец. Едното лице сякаш влизаше в другото, едното прозираше през другото.

— Сесар Кортес. — Горлов усети неговото могъщо, меко и внимателно ръкостискане и на испански благодари на двамата за посрещането.

— Всичко се нарежда! Значи, проблемът с преводача отпада — оживи се аташето. — А ние си блъскахме главите къде да ви намерим преводач. Легацията е претрупана и няма нито един свободен човек.

— Няма да създавам грижи на посолството — усмихна се Горлов и свали своя калъф, тутакси подхванат от голямата като черпак длан на Сесар.

— И още един въпрос, още сега. Другарят Сесар е писател, представител на министерството на културата. Той ви кани да живеете при него. Може би ще имате възражения и ще ви бъде по-удобно да се настаните в хотел?

— Приятели, предлагам този въпрос да разрешим на чашка кафе — меко ги покани в сградата на аерогарата Сесар.

Аташето помогна на Горлов да попълни бланката за паспортен контрол. Получи си и багажа. Пиха горещо, много силно немосковско кафе. Горлов хареса Сесар, неговото могъщо телосложение, внимателните, плавни деликатни движения на ръцете му с тънки дълги пръсти и, кой знае защо, си помисли, че Сесар сигурно танцува добре.

— Сега ще отидем у нас — каза Сесар, — вие ще си отпочинете, а следобед ще посетим вашата легация и нашето министерство на отбраната, което е подготвило програма за пътуването ви.

— Как ще пътувате? — аташето попита Горлов. — С моята кола или с колата на нашия приятел Сесар?

— Ама, разбира се, с домакина. — Горлов взе калъфа, тръгна след Сесар към навалицата около изхода, където имаше паркинг, сградата на аерогарата свършваше и се откриваше пистата.

Прелетяла океана, бялата грамада на ила с надпис „Аерофлот“ спокойно изстиваше. Сесар отвори багажника на старичкия червеновишнев фиат, сложи в него куфара и протегна ръка за фотокамерите. Горлов бегло погледна празното утринно неевропейско небе, сякаш се готвеше да снима. Нещо го задържа, нещо несъществуващо, което зрението не забелязваше, но което беше в интуицията на предусещащите, готови да видят очи.

Ето тази мъничка точка, подобна на бавно летяща птица, променяше очертанията си, падаше от пространството, превърна се в устремен двумоторен снижаващ се самолет, под който на земята край полукръглия набразден хангар избухна пламък, разнесе се силен взрив и ехото се понесе над полето. Самолетът излезе от този спукан мехур, изпусна нещо подобно на откъснато колело, което отново се превърна на земята в плътен огнено-димен взрив. Дъгласът се завъртя, наклони се на едното си крило, обхванат от блед огън.

Самолетът продължаваше да лети, подобен на спортна машина, готова да изпълни фигури от висш пилотаж. Сякаш подхванали започнатата от него дъга, загърмяха зенитните оръдия, няколко отведнъж, от различни страни, с мляскащ, кънтящ звук. Гъвкавите, люлеещи се цеви се дърпаха, сякаш отблъсквайки се от късите припламващи езичета. Скоро те разчертаха, задимиха небето около самолета с трасиращи серии и той докосна трасиращия сноп, трепна, хвана се за него, завъртя се около невидимия, пронизал го шиш. Продължаваше да лети, вече с опашката напред, като пушеше и изтърсваше вътрешностите си. Приближаваше се бързо, съпровождан от трасиращите серии, увеличаваше се и накрая се вряза в сградата на аерогарата, превърнат в метален, хвърлящ пръски удар.

Сякаш се беше спукал кръвоносен съд в окото и сега заливаше всичко със слепота и червено. Миг на неподвижност, шок. Неправдоподобие, неумение да се разберат двата минали вече, затихващи бомбени удара сред продължаващите да поразяват пустотата зенитни оръдия. Наклонен към едното си крило, дъгласът гореше. Наблизо от пробива на сградата излизаше огнен дим. Скоро оттам с все по-голяма сила се понесоха викове и стенания, нарастваше нечовешкото многогласие на страха. Този зверски, болезнен вопъл от ужас и страдание го накара да се съвземе. Издърпа от Сесар калъфа и с привични движения за миг измъкна фотокамерата. С дълъг младежки скок прескочи оградата, ръководен от заложената у него извънразумна природа. Той беше репортер, пред него имаше уникален обект за снимки и камерата му незабавно беше пусната в действие.

Върху бетона, почернял от саждите, димяха останките. Смачкана, сгъната, загубила кил и криле, гореше арматурата. В нея сред тлеещото пластмасово зловоние, разкъсан, размазан, заклещен между зъбите на метала, лежеше пилотът — без ръце, с отхвърлена назад глава, с разкъсана буза, през която кърваво и сочно белееха зъби, с избито, размазано като пихтия око.

Горлов влезе в пушека, видя под краката си езичетата на горящия бензин, снимаше, улавяше в кадър разкъсаните дрипи, останките от номера на корпуса, безръкия труп на пилота, неговата размазана глава, обкръжена от гнездата на арматурното табло.

Някой във военна униформа силно и рязко го удари под лакътя, за да му попречи да снима. Гневното младо лице и цевта на автомата се нахвърлиха отгоре му.

— Гринго! Ще те застрелям! — и тутакси, прикрила го, израсна могъщата фигура на Сесар и отстрани с ръце войника.

— Това е съветски човек! С мене е!

Горлов, изпитал върху себе си мигновената ярост и омразата на войника, продължаваше да снима от различни позиции останките, тичащата верига на войниците с автомати, а после приклекна и през разкрачените войнишки крака — отново същите димящи огънчета, изподрания борд с цифрата „701“ и пробития корпус; сред бледия сив дим — червеното страшно туловище, безоко, обляно в кръв.

Изтласкан от самолета от войниците, сред викове и команди той прекрачи през разбития прозорец, хвърлен на земята от взрива. И първото нещо, което видя, беше неговият съсед с карираното сако, закрил лице с разперени пръсти. През пръстите му течеше кръв. Млада жена, хванала го за сакото, крещеше непрекъснато и пронизително. А Горлов снимаше, спомнил си мимолетно съвсем неотдавнашното, приятно, черномустакато лице с изпъкнали искрящи очи, отразяващи езерото, петнистата земя, това ликуващо младо лице, върху което се бяха нахвърлили огънят и металът — той снимаше точно, многократно, снимаше почти безстрастно. И тези окървавени стиснати пръсти. И крещящата жена. Оставяше за после своите емоции, искаше да използува докрай тези скъпоценни страшни секунди.

— За нас е по-добре да се махнем. — Сесар го докосна по рамото. — Тук е неспокойно. Дойдоха хора от службата за сигурност. Ще се наложи да даваме обяснения.

— Да, да, разбирам!… Добре!… Още няколко снимки! — и като отстъпи, прикриван от Сесар, видя военните и санитарите с носилките, видя как поставят носилката на осеяния с разбити стъкла под и слагат на нея ранения с карираното сако, който, вдигнал лакти, все така държеше и не откриваше лицето си, сякаш се страхуваше да не го загуби — Горлов снимаше човешкото страдание и паниката, последствията от взрива, които все повече нарастваха, развълнуваната тълпа, която войниците едва удържаха.

По негова молба Сесар подгони фиата към далечния край на пистата, при хангара, и докато показваше на възбудено протестиращия офицер някакви документи и обясняваше на този недоверчив и раздразнен мъж кой е човекът с фотокамерата, Горлов снимаше ямата в разбития бетон и разкривения дъглас, обхванат от бледи пламъци, в които вече се забиваше водната струя на пожарната помпа. Улови в кадър струя вода, обливаща нажежения корпус, и войника, с черни крещящи уста, отърсващ от себе си огнените езичета.

Те се отдалечаваха от разгромената аерогара. Колата бързаше през ниско застроения град, непрекъснато напомнящ предградие. Обрасли залени пущинаци. Блъсканица по кръстовищата. Ярки табели с указатели на посоките. И отново градът се разтваряше, губеше се в зелени, подобни на пущинак храсталаци. Възбуден, още неуспокоен, със залепнала риза, Горлов извръщаше поглед към гледките на чуждата столица в очакване на друга импровизация, на повторен удар. Държеше фотокамерата на коленете си, готова за действие. Той я галеше с ръка, чувствуваше нейния пулс, вълнението от насъбраното там богатство — уникалните кадри от огъня и взрива.

Сесар управляваше своя фиат сред множеството коли, като следеше в огледалцето придружаващия ги автомобил на аташето.

— Възхитен съм от вас, Андрес — произнесе той, леко обръщайки мургавото си гърбоносо лице: — Аз още нищо не бях разбрал, а вие вече снимахте. Истински професионалист сте. Когато ми съобщиха, че от Москва идва мастит художник, известен фотограф, да си призная, очаквах да видя пълен, задъхващ се старик. Мислех си как ли ще возя този чувал с кокали по границата с Хондурас. А вие се оказахте боеви репортер. Много се радвам. Радвам се, че сте такъв, Андрес.

Той се усмихваше меко, срамежливо в щръкналите си мустаци, извиняваше се за „чувала с кокали“, за бомбардировката на аерогарата, която не отговаряше на законите на гостоприемството. С някаква особена мекота и искреност показваше симпатията си.

— Обяснете ми, Сесар, какво беше това? Как може да се обясни? — Горлов стискаше фотокамерата си, отнасяйки в нея своя улов по-далече от огъня, от опасността. С интуицията си на майстор той разбираше, че владее голямо богатство, и му се искаше по-скоро да извади лентата, да я запечата, да я скрие на сигурно място, в някоя бронирана каса.

— Контри! — твърдо, с внезапна ненавист изрече Сесар и скулестото му лице се втвърди, набъбнаха под ризата издутите топки на раменете и бицепсите. — Това са гвардейците на Сомоса. Обявиха, че ще започнат въздушни бомбардировки. Това е второто им въздушно нападение.

— Откъде имат самолети? Откъде излитат? — Горлов си спомни падащата от небето звънтяща точка, тракането и пламъка на зенитните оръдия, разкъсаното тяло на пилота, поместило се в окуляра като червено лепкаво тесто. — Откъде извършват въздушните си нападения?

— Може би от Салвадор. Или от Хондурас. Или от Коста Рика. Всички са близо. Американците дават самолети и бомби. Гринго дава самолети. Гринго обучава пилотите в Маями или в Хондурас. Изпращат ги при нас. „Барикада“ наскоро писа: контрите започват нов етап в нахлуването — въздушни бомбардировки. Вие току-що видяхте що за нов етап е това.

Горлов се стараеше да разбере и да осмисли чутото. Неочаквано той се намери в обсега на мощна, нова за него информация, която непрекъснато прииждаше, гореща, тласкаща го. Усещаше напора на ежеминутното й нарастване, стремеше се да отговори с насрещно разбиране, да я превърне в гъвкава форма, готова за усвояване и незабавно действие. Съвсем неотдавнашното си нощно прелитане над океана той чувствуваше като плавно забавено движение в лепкава гъста среда с незадължителни отвлечени мисли. Кацането в Манагуа беше удар в остра, бодлива стена. Този удар, разцепил бетона на пистата, разкъсал алуминиевата обшивка на машината, се пръсна, разпадна се обкръжаващата го защитна броня и сега, разголен, изумен, свободен за новия опит, Горлов летеше в ярката светлина на чуждата столица, във въздуха на друга земя. Опитваше се да си обясни настъпилата в него промяна.

На кръстовището Сесар натисна спирачките, изчаквайки аташето. Той приближи с колата си и слезе.

— Андрей Василиевич, ако ми позволите, сега аз ще ви напусна. Починете си след преживяното. Нашият приятел Сееар ще ви посрещне добре. Следобед ви чакаме в легацията.

Той седна зад кормилото, леко зави и изчезна в светлините на кръстовището.