Александър Проханов
Живот между изстрели (22)

22

Сутринта Сесар го чакаше в своя стар лилав фиат. Нарамил калъфа, Горлов вървеше през болницата, през миризмата на карбол, покрай умърлушените сутрешни болни. Попита първата, идваща насреща му сестра къде може да намери Валентина.

— Сигурно е тук, при субкоманданте Мануел. Подготвят го за изписване!

Посочи му стаята. Горлов внимателно отвори вратата, надникна. До кревата, вдигнал нагоре ръце, гол до кръста, превързан, стоеше бледен слаб мъж с мастилен блясък в очите, онзи, който предната вечер изскочи с патериците и искаше автомат. Червенобрадият Киценко притискаше буза до гърдите му. Прислушваше го не с уред, а както се слушат звуци през стена. Валентина, с бяла престилка, съсредоточена, очакваща, държеше в ръце слушалката. Погледна към вратата, забеляза Горлов и едва забележимо се намръщи. В нейните сиви потъмнели очи той долови досада, познатия отблъскващ израз. Стана му болно от този чужд, почти враждебен поглед. Киценко метна поглед към него, примижа и продължи да прислушва, като кълчеше испанските думи.

— При дишаш боли ли?… А тук боли?… Още дишаш…

Той тръгна към колата с чувство на болка, на несъвместимост, с усещането за своето неуместно и излишно присъствие. Пред амбулаторните палатки с табелки „Педиатър“, „Стоматолог“, „Очен“ чакаха болни граждани от Чинандега и селяни от близките села, наредени в прилежни търпеливи опашки.

Сесар взе от него калъфа. Усмихна се, потупа го по рамото, а Горлов, благодарен на тези признаци на радост, се мъчеше да потуши двете болезнени точки в душата си, останали от нейните зеници.

— Най-напред в щаба, а след това в Саматильо — Сесар потегли и бавно заобиколи вързаната за оградата дребничка кобилка с кожено седло, — команданте Рамирес ни чака…

Когато бяха вече при изхода, той я забеляза в огледалото. Успя да постави ръка върху мургавия юмрук на Сесар, стискащ кормилото: тя тичаше по стъпалата, покрай опашката от болни, покрай палатките, стараеше се да успее да ги догони. Застана срещу нея.

— Прости ми!… Бях заета… Исках да дойда при тебе!… По-скоро да се върнеш! — не се криеше нито от Сесар, нито от поста, нито от следящите ги болни. Притегли главата му и го целуна по устните. В колата, между мяркащите се сутрешни сгради, всичко му се виждаше щастливо, всичко многократно се повтаряше: тя се отдалечава, заобикаля дребничката кобилка с подстриганата грива…

Пристигнаха в щаба точно когато издигаха знамето. Офицерите се бяха строили пред пилона. Дежурният, след като доложи на команданте Рамирес, заповяда да вдигнат знамето. Запяха химна. Сесар, вдигнал ръка до слепоочието, пееше с всички, сериозен, тържествен. А Горлов, изопнат, гледаше как се издига по пилона черно-червеното знаме. Слушаше думите:

Аз те спасих, Никарагуа.

Вече не се чуват оръдията.

Вече не се лее по земята кръвта на братята.

Развява се твоето славно двуцветно знаме.

Възцари се прекрасният жадуван свят.

Ония, които загинаха, доказаха, че ние победихме.

Думите го вълнуваха с преждевременното утвърждаване на мира и благата. Химнът, написан в разгара на войната, беше за другото, предстоящото време.

Прозвуча команда „Свободно“. Офицерите се разпръснаха. Командирът усмихнато тръгна към тях. Стисна им ръцете и ги покани в кабинета си.

Дръпна завесата на стената и откри военната карта: северния пограничен участък, където с условни знаци — сини и червени стрелки, триъгълници и кръгове — бяха набелязани предполагаемите удари на противника от Хондурас и насрещните контраудари на сандинистките войски. Неприятелските лагери покрай границата, летищата, батареите и базите. Дислокацията на републиканските бригади, готови да отразят нахлуването. Разглеждайки тази оперативна карта, приготвена за близките боеве, Горлов оцени оказаното му от команданте Рамирес доверие.

— Вашият път съгласно програмата минава по това направление — команданте посочи с малка показалка. Оттук, от Чинандега, със собствен транспорт отивате до Саматильо, на десет километра от границата. Там оставяте вашата кола, прекачвате се на наш камион с охрана и отивате в Сан Педро дел Норте. По пътя имате възможност да посетите граничния пункт на река Гуасауле, където преди имаше митница, а също и мост, по който се осъществяваше шосейната връзка с Хондурас. Сега мостът е разрушен от наводнение, митницата — от минохвъргачен огън и съобщенията с Хондурас са прекъснати. Но именно тук, откъм реката, в случай на голяма война се очаква главният удар на гвардейците, на хондураската армия и на експедиционния корпус на морската пехота…

Горлов следеше показалката, летяща сред военните знаци. Преминаваше границата натам и обратно. И всяко докосване раждаше образа на готови за сражение части, на работещи танкови двигатели, на ревящи по пистите за излитане самолети. В слънчевите синкави далечини, сияещи зад прозореца, се притайваше напрежението на удара. На картата имаше вече нанесен център, където ще се срещнат победителите. И той, Горлов, се движеше към този център. Стремеше се заедно с тях да фокусира фотокамерата си.

— Пътят за Сан Педро минава през планинска местност, на места непосредствено до границата — продължаваше команданте Рамирес безстрастно и педантично. — По пътя са възможни засади от диверсанти и обстрелване на колата с минохвъргачки. По пътя трябва да се съобразявате с мерките за сигурност и да изпълнявате указанията на командира на конвоя. От другата страна на границата, край която ще минете, се намират десетина лагера и бази, оттам контрите нанасят своите удари. А по-нататък е вторият ешелон — редовни части на хондураската армия и на армията на САЩ. В рамките на съвместните учения „Бигпайн-2“ те репетират нахлуване в Никарагуа…

Горлов слушаше с чувството, повтарящо се многократно през тези дни: всяко придвижване, всеки отрязък от пътя разширяваше и неговия опит, заради което и бе долетял от Москва. Той ставаше все по-голям, приемаше го във все по-големи дози. Но някъде, той все още не знаеше къде, има краен обем, краен съд, където този опит вали като дъжд. Разлива се в кристал, разкривайки своята истинска форма, достъпна за изобразяване.

— По данни на разузнаването обстановката в района на Сан Педро дел Норте за вчерашния и днешния ден е следната — показалката проследи нагънатата струйка на пътя, спря на една черна точка досами границата. — Утре или вдругиден, или пък в най-скоро време се очаква щурм към Сан Педро с гвардейски части от лагерите на територията на Хондурас. От Ел Анонал, ето тук! И от Гуаликимито, ето тук! С около две роти. Целта им е да овладеят населения пункт, да го задържат, да приковат към себе си нашите части, да сковат техните действия. По-нататък да попречат на прехвърлянето на нашите части в планинските райони на Матагалпа, където миналата седмица се вмъкна неприятелски контингент от около хиляда души. Нашите части ги обкръжиха, разсякоха ги и водят бой за унищожаването им. Противникът доставя на обкръжените в планините продоволствие и боеприпаси със самолети. Стреми се да отвлече нашите сили на периферни направления. Сан Педро дел Норте е предполагаемо направление на тези отвличащи действия. За две години този населен пункт е издържал дванадесет атаки и има достатъчен опит в отбраната. В случай на щурм в помощ на отделението войници и милисианос ще бъде изпратена рота редовни войски от село Синко Пинос, на четиридесет минути път с кола. Това са данните за района Сан Педро, получени от началника на разузнаването тази сутрин специално във връзка с вашето пътуване…

Команданте Рамирес замълча и отпусна показалката. Гледаше Горлов внимателно и спокойно, даваше му възможност да разбере и да осъзнае информацията. Сесар го гледаше със същия спокоен и внимателен поглед, давайки му време да осмисли чутото, за да може то да проникне в него, да обходи всички ъгълчета в сърцето и разума му и тогава да спре във формата на решение. Това решение можеше да бъде всякакво. То можеше да бъде отлагане на пътуването. Можеше да бъде свързано с промяна в маршрута. Например те биха могли да стигнат до Саматильо, да отидат на река Гуасауле, на самата граница, в зоната на реалната опасност и да се върнат обратно. Едно такова решение бе напълно естествено. Фотографът не е длъжен да ходи в зоната на предстоящия бой. Не е длъжен да се подлага на един напълно вероятен удар. Още повече че фотографът е от друга страна, от другата половина на земята. Този бой, ако стане, ще бъде толкова далече от дома на фотографа. Толкова далече, че той може просто да го избегне. И това ще е ясно за военните, свикнали да не рискуват напразно, а само в крайно необходимите случаи, хора, чужди на всяко лекомислие. Така Горлов разбираше погледите на команданте и на Сесар, така ги четеше. Чувствуваше как чутото тръгна на път из душата и съзнанието му, как породи лек шум от потеклата по-бързо кръв по тялото му. Това не беше страх, а чувство на безразличие, чувство на свобода, на воля, която се поразклати като махало, увеличавайки размаха на колебанията. И той, собственикът на тази воля, беше като на люлка. Не пречеше. Готов беше да се съгласи с каквото и да е решение, избрано от волята.

— Обикновено гвардейците ги докарват до границата с камиони на хондураската армия — продължи команданте. — Дават им сведенията, получени от хондураските летци при разузнаването на нашата граница. Минохвъргачните батареи на хондурасците с огън осигуряват атаката на сомосистите. И пак те, минохвъргачите, прикриват оттеглянето им. Обикновено ги чакат камиони и санитарни коли. Ние преследваме гвардейците само до границата, забраняваме на нашите войски да минават на тяхна територия. Не можем да си позволим да преминем границата и да разгромим разположените там лагери. Хондураската пропаганда обработва своето население, внушава му страх от сандинистите, страх от Никарагуа. Но ние само се отбраняваме. Разбираме, че боят в районите на Сан Педро, на Сан Томас или на Сан Франсиско дел Норте може да бъде използван от империализма за започване на голяма война в Централна Америка, в цялото Западно полукълбо и в края на краищата в целия свят.

Горлов го слушаше. Опитваше се да разбере защо е длъжен сега да стане и да благодари на команданте, да му стисне ръката и да тръгне със Сесар към Саматильо, а оттам с военна кола за Сан Педро дел Норте. Или да не направи това и да се върне в Чинандега, в Манагуа. Опитваше се да разбере защо има намерение да пътува. Оттам, от предстоящото, очакващо го пространство подухваха невидими, отблъскващи го ветрове, тъмните повеи на опасността. Входът към това пространство се охраняваше. И то, неизвестното пространство, му изпращаше през синьо-зелените далечини отблъскващи сигнали. Той приемаше тези заплашителни сигнали. Спомняше си онези няколко случая, когато го застрашаваше опасност, дори смърт; когато на прага на катастрофата, преживяваше страха от смъртта.

За първи път това се случи в Армения, в планините на Зангезур — островърхи, конични като покрив на лютеранска църква. Слънцето, водата и студът разрушаваха планините, раздираха ги, дробяха ги на дребни камъчета, засипваха склоновете и долините. Острите като вретена върхове, непрестанно шумолящите сипеи приличаха на огромен пясъчен часовник, който чрез струйките на свличащите се каменоломи отмерваше земното време. Той със своята фотокамера се катереше към върха, хващайки се за трошливите камъни, искаше да фотографира островърхото войнство на планините, долините със стадата, сивата слюдена река. С едно невнимателно движение отчупи парче остър гранит и целият люспест склон потече раздробен, повлече го надолу към брега, където тъмнееше бездната. Усетил в дребното ронене на камъчетата смъртта, той изпусна фотокамерата, която започна да се смалява в празнотата надолу, и сякаш губеше плътност, превръщаше се в плоскост, притискаше гърди и лице към повърхността на планината. Забиваше плътта си в заострените издатини, за да се вкопчи в тях, да се закачи някак си. Усещаше как на много места камъните разкъсват кожата му, оставят по нея дълги рани. Плъзгаше се към своята смърт, чувствувайки ужаса, и с този ужас, със страстното си желание да живее забавяше свличането, увисваше, подпрян под ребрата и под скулите от заболите се в него острия. Окървавен и изпокъсан, той се върна в хотела, оставяйки в люляковите, подобни на чували планини своята смърт.

— Тактиката им се свежда до следното — продължаваше команданте, като му даваше време за избор и не искаше непременно отговор: — овладяват населения пункт. Избиват всички активисти. А останалото население — жени, деца, селяни, както и стоката им — отвличат в Хондурас. Отначало искахме да евакуираме от границата цялото население, да го изведем извън ударите. Но след това избрахме друг път. Дадохме на народа оръжие. Селата са въоръжени. В тях действуват комитети за защита на сандинистката революция. Те сами са в състояние да дадат отпор на контрите…

И още един случай, когато едва не загина в пясъците на Каракум. Пренебрегна увещанията на жителите кореняци. Отиде по обед на сърповидните дюни да снима пустинята. Вървеше през нагорещени бели пясъци. Възхищаваше се на тяхната чистота и стерилност. Сякаш в кварцов тигел гореше бяла спирала, унищожаваща всякакъв живот: оставаше само кристалното излъчване на пясъците, празният небесен лазур и малкото нажежено слънце. Вървеше по горещите перки на дюната, любуваше се на аеродинамичното й съвършенство — като венче на витло или лопатка на турбина, облъхвана от слънчевия вятър. На отреза, на острието — турбулентен вихър, непрекъснат горещ смерч — дюната, врязана в синевата, непрестанно се излива, изнизва се, разпръсквани вихри от песъчинки. Той излезе от дюната, изпускайки горещи струи, чувствувайки парещите си подметки. Като че ли стоеше на дъното на реактора — всяка песъчинка насочваше лъчите си към него. Кръвта му бавно, тихо кипваше с червени безбройни мехурчета. Стиснал клепачи, той видя своя ален живот, ултравиолетовото лилаво слънце. Сърцето му започна бавно да тупа, чувствуваше слабост, понечи да излезе от дюните. На края на пустинята, където пясъците свършваха и растеше дребнолисто дърво, той загуби съзнание. Падна в сянката му. Там, под сянката на дървото, оръфано от камилите, той преживя топлинния удар, преживя смъртта си. А после, легнал под навеса, поемайки от ръцете на домакините чашката зелен чай, благословеше това неизвестно случайно дърво, спасило го в пустинята, посадено неизвестно от кого, хвърлило върху него своята рядка сянка.

— Ние считаме — продължаваше команданте Рамирес, — че ако гринго нахлуят в Никарагуа, това ще бъде начело на войната в Централна Америка, а след това и в целия свят. Нашата революция не е само наша. Тя дойде след кубинската. Тя вдъхновява и революцията в Салвадор. Тук, в Никарагуа, ние защитаваме не само нашата революция. И гринго разбират това. Те атакуват тук нас, както атакуват африканците в Ангола, както атакуват афганистанците и кампучийците. Както се готвят да атакуват Съветския съюз. Гринго си с гринго. Те навсякъде са едни и същи. Навсякъде са врагове…

И още веднъж, когато летеше за Сургут с двумоторен самолет. Задряма и видя пророчески сън. Уж е привързан за високо дърво, което расте на отвесна планина, а планината е опасана от пътища, препълнени с автомобили, железопътни линии с летящи влакове, пушат заводи, димят огромни замъглени градове. Корените на дървото врастват в някаква древна затънтена гробница с куп бели неизвестни кости, а короната на дървото с привързаните към клоните му ръце се люлее между звездите. Този сладък и мъчителен сън беше прекъснат от накланянето на самолета, от неистовия вой на мотора. Изплашена, бяла като тебешир, стюардесата падна до него в креслото, започна да закопчава колана и каза, че моторът се е запалил и че се опитват да кацнат. Той гледаше през илюминатора как от алуминиевия кожух се сипят бледи искри и излита пулсиращ плътен дим. Обхвана го такава безпомощност, можеше да разчита само на чудо, забрави дори да затегне колана. Самолетът с кихане и сумтене се спусна в края на едно поле. С вой пристигаха противопожарните и санитарните коли. Някакъв старец на предната седалка все не можеше да си намери валидола.

Тези три случая му се мярнаха един след друг като спомен за отминала гибел. Те бяха заложени в професията му като непредсказуема вероятност. А сега му предстоеше нещо друго. Опасността беше предсказуема. Известиха го за това. И волята му, отмерила и отчела необходимия брой колебания, спря на малката червена точка, разграфи прибора, това невидимо за света устройство, врязано в самото му сърце. Това, което го правеше репортер, което го правеше художник, участник в жестоката борба и в бедата.

— Сега искам да ви попитам — каза команданте Рамирес — приемате ли нашата програма? Можем ли да предадем в Саматильо, че тръгвате? За да могат те, докато сте на път, да организират кола и охрана до Сан Педро?

— Колко време е пътят до Саматильо? — попита Горлов.

— Около един час.

— А оттам до Сан Педро?

— Приблизително още толкова.

— Тогава към обяд ще бъдем в Сан Педро. — Горлов стана, благодари на команданте. И той, и надигналият се след него Сесар не се учудиха. Те не очакваха друг отговор.