Владимир Карпов
Да се залови жив (8)

В хода на контра настъплението на Червената армия от 6 декември 1941 година на хитлеристката армия за първи път беше нанесено съкрушително поражение. Немско фашистките завоеватели бяха изгонени напълно от Московска, Тулска и много други области и райони. Бяха освободени от противника над единадесет хиляди населени пункта, в това число над шестдесет града.

По полетата на Подмосковието чернееха, изгорели танкове, обърнати автомобили, обезобразени оръдия и снежната виелица постепенно ги замиташе, и тях, и хилядите вражески трупове.

Но в боевете и нашите войски понасяха големи загуби.

Полкът, в който се завърна след болницата Ромашкин, беше съвсем изтощен. Оределите батальони се бяха укрепили в откритото снежно поле между две изгорели селца, бяха се окопали в замръзналата земя и се отбраняваха в очакване на по-нататъшни разпореждания.

Дойде новогодишната нощ. Виеше вятърът, шумеше виелицата. На небето вместо луна светеше някакво бледо нейно подобие — като мазно петно върху сива опаковъчна хартия.

Василий Ромашкин отмести коравата, тропаща на студа плащ — палатка и тръгна от блиндажа към траншеята. Постоя там, сврял глава в топлата яка на полушубката, почака, докато очите му свикнаха с мрака. Спокойно и с разбиране огледа неутралната зона. Полегатите склонове се спускаха от нашата страна и от страната на немците към вълнистата линия храсталаци, които растяха край рекичката, скрита под леда.

Беше мъгливо и тихо. Виелицата се промъкна до траншеята и с леко съскане хвърли втвърден сняг в лицето му. Ромашкин само се опита да го издуха, но и така не си извади ръцете от джобовете: в джобовете му още имаше домашна топлина.

Дежурният картечар, Ефремов, възрастен човек, надзърна от завоя. Шинелът му отпред беше изцапан с пръст — наблюдавайки неутралната зона, той се беше притискал към стената на траншеята. Като видя командира, той не без умисъл започна разговор с помощника си.

— Нещо дълго не ни носят днес яденето.

— Празнуват сигурно и са забравили за нас — весело и звънко отговори младото войниче Махоткин. — Нова година е — сам бог е наредил да се празнува.

— Не може да се случи такова, нещо — спокойно възрази с пресипнал от студа глас Ефремов. — Ако ти беше там, можеше и да забравиш. Ти си развейпрах. А ротният командир не може да ни забрави.

Василий също беше гладен и добре разбра войниците.

— Обаждах се по телефона — каза той, без да откъсва очи от неутралната зона. — Отдавна са тръгнали. Къде са отишли, по дяволите?…

Картечарите не отговориха нищо, само Махоткин намигна на Ефремов, което явно означаваше: „Всичко е в ред. Разбрахме каквото искахме.“

А Василий гледаше немските ракети, които нарядко лениво излитаха, и си мислеше своето: „Казват, че това, което си намислиш на Нова година, се сбъдва. Е, какво желание имам? Какво да си намисля? Да не ме убият? Днес и при нас, и при немците всеки си мисли това. Но това не значи, че всички ще останат живи, нали? Не, трябва да си намисля нещо по-реално.“

Спомни си как преди няколко месеца се стремеше към фронта, страхуваше се, че няма да може да се отличи — войната скоро може да свърши и тогава няма да види нито ордени, нито медали. А как му се искаше да получи „Червено знаме“!…

Досрамя го за себе си. „За какво съм мислел, аз глупакът! На хората им се късаха сърцата, като изпращаха близките си на фронта, а аз…“

Василий даже плю от досада и тръгна да провери постовете.

Портовете бяха три. Единият го видя — това бяха картечарите. Другият беше в самия край на траншеята, на десния фланг. Третият — на левия фланг.

Блиндажът, от който излезе Василий, се намираше по средата — на него се опираше дъгата на траншеята като хвърлена на земята кобилица. А възвишението, заобиколено от всички страни с полета, приличаше на питка. Тя беше далеч пред позициите на батальона и войниците, които я заемаха, трябваше първи да открият противника, ако той се движи напред, да го задържат и да дадат възможност на батальона да се приготви за отпор. Затова и възвишението, и лейтенантът с двадесетте войници, които се бяха окопали тук, бяха предна охрана.

През деня нито свои, нито немци можеха да дойдат или даже да допълзят дотук. Затова пък през нощта можеха да се промъкнат от всички страни — пред траншеята нямаше нито минни полета, нито бодлива тел. Единственият тънък нерв, който свързваше взвода с главните сили на батальона, беше черната нишка на телефонния кабел. Той беше опънат направо върху снега и сигурно добре се виждаше с бинокъл от противниковата страна, затова немските минохвъргачи от нямане какво да правят често прекъсваха кабела. Тогава взводът за дълго оставаше откъснат, защото свързочниците не излизаха по светло в полето — знаеха, че ги причакват немските снайперисти.

… Към последната извивка на траншеята Василий се приближи дебнешком. Като надзърна иззад завоя, той видя часовия, който беше застанал гърбом към него.

— Спиш ли?

— Може ли да заспи човек — мрачно каза часовият. — В стомаха ми като че ли свирят на латерна. Аз ви чух, другарю лейтенант, още когато разговаряхте с Ефремов. На студа се чува надалече… Къде са нашите бакари, другарю лейтенант, защо не са донесли яденето?

— Тръгнали са. Скоро ще дойдат…

На другия, на левия фланг редник Бирюков също не спеше, и също попита за яденето.

Василий успя да отговори, стрелите на трасиращите куршуми прелетяха над главата му, изплющяха над ухото му като камшик на цирков дресьор. Лейтенантът и войникът се наведоха: картечен откос разпра бруствера и ги посипа с парчета пръст и сняг.

— Я ги виж ти! — каза Бирюков.

Василий за миг си представи немския картечар със зеленикав шинел, с каска, представи си картечницата с дебел, дупчест кожух на цевта, колчетата с различна височина, или стъпаловидната дъсчица под приклада на картечницата. По всички важни цели картечарят се беше примерил по светло, за всяка беше забил под приклада колче или беше направил разрез на дъската. И сега, през нощта, беше сложил приклада върху тези подпорки и в тъмнината удряше точно по целта. Ето как удари по бруствера, ако си беше показал главата, веднага щеше да я надупчи.

Като си представи картината с всички подробности, Василий недоволно каза на войника:

— Видя ли какво прави немецът, а ти можеш ли така? Бирюков погледна учудено командира си, усети официалната му строгост, поправи колана си и изтупа пръстта, с която, както и на Ефремов, беше изцапан отпред шинелът му. Без да отговори нищо и без да се отличава с особена школовка, той все пак се изправи, като се стараеше да застане „Мирно“.

Василий обърна внимание на краката на войника, полуразкрачени под замръзналия шинел, спомни си своите умели и стройни другари от училището и сърдит упрекна Бирюков:

— Строевак!… Какво мълчиш? Можеш ли, питам, да стреляш като него?

Войникът започна да тъпче на едно място и виновно отговори:

— Та нали ги бием, другарю лейтенант.

— Че ги бием, бием ги, ама къде? Край Москва, а Смоленск е там, зад гърба на онзи фриц.

— Другарю лейтенант, та немецът, ако го праснеш изневиделица по главата, какъвто и да е здравеняк, няма да устои. Ето, сега се оправихме и ги отпъдихме от Москва.

— „Оправихме се“ — язвително повтори Василий. — Ама че думичка намери — „оправихме се“!

— Аз не в този смисъл, другарю лейтенант.

— Е, хайде, по-добре гледай да не ни поднесат на Нова година някой подарък…

Василий се върна при землянката, постоя пред входа и се ослуша. Още една ракета се издигна нагоре като бяла струя, разтвори се като огромен светещ конус и започна да пада, като се поклащаше.

Кръглото място, покрито със сняг и осветено от ракетата, напомни на Василий боксьорски ринг. Той също биваше така осветен. Само че не беше кръг, а квадрат. И беше по-мъничък, ограден с въжета. А зрителите сякаш бяха някъде там, в мрака, зад пределите на светлината.

Василий си спомни много ясно, сякаш видя как реферът, целият в бяло, само с черна, папионка на врата, посочи него и високоговорителите веднага обявиха: „В десния ъгъл боксьорът Ромашкин, дружество «Спартак», втори разряд, средна категория, участвувал в тридесет и шест срещи, тридесет и две победи, занимава се с бокс от три години.“

Василий тъжно се усмихна. „Къде ли са сега моите съперници и тези, които ми крещяха обидни думи? Всички, разбира се, воюват. Много от тях са отработили своето сигурно.“ С всеки от тях той би се срещнал сега като с брат. Впрочем, и тогава Василий не изпитваше злоба — нито към тях, нито към привържениците им, а само се стараеше да разбере, да разучи противника си, да се окаже по-ловък и по-находчив от него. Биеше се беззлобно, но настойчиво и решително, както е нужно в спорта.

„Да, много от тях са «отработили своето» — пак помисли Василий. Беше тежко да си спомни скъпата, тъй често употребявана сред боксьорите фраза «отработил своето». Така казват за тези, които са приключили боя. Ромашкин беше вложил в тази дума съвсем друг смисъл и затова се намръщи.

Мислите му за бокса, за веселия живот преди войната изведнъж охладняха: бяха избити почти всички випускници на училището, които дойдоха в този полк. А той, Ромашкин, беше ранен. Ако беше малко по-наляво, край, сега щеше да лежи в братската могила край Вязма. А може би до баща си, починал от раните си в лазарета.

Василий беше потресен тогава от бързината, с която се развива съдбата на взводния командир. Само един бой, една атака, преодоляване на няколко немски траншеи — и в ротите не остана нито един взводен. А взводовете и ротите въпреки това съществуват, макар и твърде оредели…

Пак там, в лазарета, където имаше време за размисли, Ромашкин направи още един, както му се струваше, важен извод: животът на хората по време на война е колективен. Ние сме взвод, ние сме батальон, ние сме полк. Даже временните групи се помнят дълго. Ето, самият той тръгна от училището за полка с група от двадесет души и през цялото време, докато пътуваха, навсякъде всички се възприемаха като едно цяло — група. На гарите военните коменданти определяха място не за всеки от тях, а за групата. Продуктите се отпускаха също за цялата група — по един продоволствен атестат. Чак когато пристигнаха в полка се разделиха, разделиха се за кратко време по батальони и роти.

Но все ги числяха постарому — от еди-коя си група. И след боя пак се събраха заедно. Не всички, разбира се, а само тези, на които беше нужен лазарет. Останалите легнаха в общата братска могила, загинаха за общото дело.

Едни пристигат, други излизат от строя, а боевете продължават. Когато двадесетината лейтенанти тръгнаха от училището, великата битка за Москва вече кипеше. Когато те маршируваха тържествено на парада на Червения площад, тази битка продължаваше. Някои успяха да изгорят в огъня й, Василий лежа в лазарета и ето че пак много дни участвува в същото сражение за столицата…

Целият замръзнал, Ромашкин се канеше вече да се шмугне под плащ — палатката в приятната топлина на блиндажа, но в този миг Бирюков викна високо:

— Стой! Кой е? Ще стрелям!

Веднага някъде отстрани му отговориха тихо:

— Свои, свои. Не бързай да стреляш, пийни си първо сто грама.

Василий забързано тръгна по посока на гласовете. Бяха пристигнали двама. Закръглени от облечените под шинелите ватенки, посипани със сняг, те бяха явно уморени и неумело се свлякоха в траншеята. Мъхът на шапките около лицата им и самите им лица бяха заскрежени. Войниците, както сполучливо се изрази Ефремов, «влачеха» храната. Единият влачеше по снега плосък тъмнозелен термос с ремъци, другият — две раници, също зелени, само че малко по-светли.

Ефремов и Махоткин се приближиха и поеха товара от войниците. От раниците, миришеше на замръзнал хляб, а от термоса, макар че беше завинтен, се носеше миризмата на желания борш.

— Какво, в Москва ли ходихте за празничната манджа? — попита Махоткин.

— Позна — навъсено отвърна войникът, който носеше термоса. — Носим ви бифтек направо от ресторант «Балчуг».

Другият, който влачеше раниците, се оказа по-приказлив. Той разбираше, че тук отдавна ги чакат, и започна да обяснява.

— Раниха един от нашите. Ние отначало бяхме трима. Лошо го раниха, в корема. Ако беше по-леко, щяхме да го пуснем да се върне сам. Но сега се наложи да го изнасяме…

Немците сигурно чуха говора и огнени струи зашибаха по траншеята. Всички приклекнаха, изровеният от куршумите сняг се посипа отгоре.

— Ето ви и новогодишни конфети — каза войникът, който връчи термоса на Махоткин.

— Слушай, ти да не би наистина да си работил в ресторант? — попита Махоткин. — Знаеш какво е бифтек, конфети.

Войникът обаче не прие явното предложение да поприказват за живота преди войната. Само въздъхна и доложи на лейтенанта:

— Всичко е тук — за закуска и вечеря — суха храна, а обядът, значи, е горещ. Водката е в манерките, хлябът и захарта са в раниците. А за вас, другарю лейтенант, има и допълнителна дажба — бисквити и масло.

— Благодаря — каза Василий, обърна се към Ефремов и нареди: — Вие останете тук и гледайте фрицовете да не пристигнат за гощавката. Скоро ще ви сменя — щом се нахранят момчетата, веднага ще ви изпратя смяна.

— Ясно, другарю лейтенант — отвърна Ефремов.

Термосът и раниците бяха предадени в нечии ръце черни, опушени, с пожълтели от цигарите пръсти. Тези ръце се подаваха изпод плащ — палатката, без да я отмятат много, за да запазят топлината в землянката.

Василий пропусна бакарите в землянката и остана в траншеята. Той не обичаше процедурата по подялбата на продуктите. Знаеше, че и без него всичко ще бъде разделено съвестно: мошеничеството бе изключено.

А в блиндажа веднага започна весело раздвижване. Войниците се разполагаха по-удобно, подрънкваха с канчетата.

Когато ритуалът по подялбата завърши, Василий отметна плащ — палатката. В блиндажа беше задимено, лъхна го топлина, пропита от влагата на пръстените стени. Сплескана отгоре гилза от снаряд държеше фитила от парче американ и осветяваше землянките с езиче кадящ пламък. Войниците седяха, притиснали гърбове към стените.

Василий беше доволен от блиндажа — удобен е. Сякаш беше направен специално за неговия взвод: двете свободни смени — осем души — могат да си почиват едновременно на топло. А за него, за командира, има даже възвишение в далечния ъгъл. Срещу това възвишение беше изградена малка печка от тухли, взети кой знае откъде. Бяха я мазали много пъти с глина, но и сега беше цялата в пукнатини и алените въглени изпадаха от тях. Над печката бяха опънати черни парчета кабел и там постоянно се сушаха партенки и ръкавици, а блиндажът се изпълваше с киселия мирис на вълна, пот и изгорял плат. Сега дъхът на гъстия борш покри всички тези миризми.

«Блиндажът е хубав и затова, че над главата има двоен ред тънки греди, засипани със слой земя и сняг — размишляваше Василий. — Не всяка мина ще го пробие. Снарядът, разбира се, ще го пробие и ще се взриви вътре, но на война не се случват чак толкова често прави попадения.»

Ромашкин беше сменил доста позиции със своя взвод. Случваше се да живеят най-различно: и без печка, и изобщо без блиндаж, в траншеи, където водата е до коляно. И от съзнанието за сегашните удобства, пък и от мирното поведение на немците Василий имаше истински празнично настроение. Като вдигна канчето и отбеляза наум, че войниците са му налели повече от полагащите му се сто грама («Уважават, ме, дяволите!»), лейтенантът каза от душа:

— Е какво, братя славяни, честита Нова година! И да стигнем до Берлин!

Когато всички се нахраниха, бакарите се приготвиха за връщане, събраха термоса, раниците и манерките.

— Вървете така, че възвишението да ви прикрива — посъветва ги Ромашкин.

— Ще стигнем! Без багаж е по-бързо — обади се единият от тях.

— Ей, чичо — попита го Махоткин, — вашия, третия преди или след дванайсет го раниха?

— Като че ли преди — отвърна той.

— Като тръгвахте към нас, жив ли беше?

— Дишаше.

— Тогава всичко е наред, щом е прекрачил в Новата година, ще живее.

— Хубаво би било — тихо каза другият. И тромавите бакари изпълзяха от траншеята, приведени се търкулнаха като кълбета по обратната страна на възвишението.

Василий тревожно чакаше. «Ако сега немците дадат точен откос, ще срежат и двамата.» Но картечниците мълчаха.“ Даже не излитаха ракети. Отпред беше тихо и черно. Само на фланговете на съседите отдясно и отляво понякога се разтваряха като глухарчета жълто-зелени шапки. „Сигурно и те вечерят — помисли си Василий за немците. — Какво ли са им донесли? Сигурно кренвирши, а може би и гъска с кисело зеле. Ограбват, гадовете, нашите колхозници!“

Споменът за киселото зеле беше толкова жив, че той подуши въздуха — не се ли носи от немските траншеи миризма на зеле. Миризмата на киселото зеле е много силна, сигурно по вятъра би се усетила и на такова разстояние.

Изведнъж на Ромашкин му се стори, че една пряспа в неутралната зона шавна. Понякога се случва на светлината на падаща осветителна ракета да изглежда сякаш и храстите, и техните сенки, и преспите като че ли леко се поклащат. Но сега нямаше ракета. Ромашкин се вгледа и видя още няколко движещи се преспи. „Дявол да го вземе! Да не би да е от стоте грама?“ Той се притисна към траншеята, вгледа се по-внимателно и разбра — пълзят немци! Промъкват се, облечени в бели костюми! Затова и картечарите им не стрелят, и ракети няма.

Без да откъсва очи от пълзящите немци, Ромашкин се хвърли към тежката картечница. Първата му мисъл беше незабавно да изкомандува: „На оръжие! По фашистите — огън!“ Ако не беше боксьор, сигурно така и щеше да постъпи. Треньорите го бяха научили да не се поддава на първото впечатление, да не се паникьосва, спокойно да се ориентира в обстановката. Може да загуби няколко секунди, затова пък после ще действува правилно и решително.

Ето защо Ромашкин не вдигна веднага тревога. Няколкото мига, докато бързаше към картечницата, му стигнаха да съобрази, че немците не са чак толкова много, че пълзят не по целия фронт, а на отделна група. Значи, това не е общо настъпление, значи е разузнаване или пък искат да премахнат нашата бойна охрана преди атаката на по-значителни сили. А може би искат да отпразнуват Новата година със залавянето на „език“?… Е, ако е така, не бива да се вика. Тук трябва да им се подготви някаква изненада!

Ромашкин спокойно зареди картечницата с нова лента. Каза на Ефремов и Махоткин:

— Пълзят. Виждате ли?

Картечарите едновременно долепиха кореми до стената на окопа.

— Тяхната верица! — изпсува Махоткин. — Стреляйте, другарю лейтенант, защо се бавите?

— Почакай, Махоткин, сега ще ги посрещнем, нека допълзят по-наблизо. Следи, Ефремов, стреляй само ако скочат. Аз ще повикам хората.

Ромашкин изтича до блиндажа, дръпна плащ — палатката и изкомандува с пресипнал от вълнение глас:

— На оръжие! Само че тихо! Пълзят немци, двайсетина души. Сигурно е разузнаване. Всички да изпълзят приведени, не се показвайте. Пригответе гранатите. Огън по моя команда… Кулагин, доложи на ротния по телефона, кажи, че аз съм в траншеята.

Ромашкин пак потърси с очи и намери на снежното поле изпъкналите хълмчета — те бяха вече на около 60 метра. „От такова разстояние няма да се нахвърлят. И гранатите не могат да, хвърлят дотук легнали — трескаво мислеше той. — Трябва да се улови моментът, когато се изправят, когато се хвърлят към траншеята. Легнали много няма да избием.“

Войниците се разпределиха отляво и отдясно. Клякаха на дъното на траншеята, тревожно поглеждаха командира си изпод сивите ушанки, стискайки лимонките с голи ръце.

Като видя гранатите, Ромашкин помисли: „Когато фрицовете скочат, ще бъде скъпа всяка секунда.“

А призрачните фигури в бяло колкото повече приближаваха, толкова по-бавно се движеха. Ромашкин, напрегнат до краен предел, даже ги викаше мислено: „Е, хайде, хайде! Защо се бавите?“ Сърцето му биеше така силно, че той неволно си помисли: да не би немците да го чуят? Изведнъж му стана горещо. Той разкопча полушубката си.

„Преди да се хвърлят напред, те трябва да поспрат, да изчакат изоставащите.“ мислеше Василий и веднага видя как един от немците се приповдигна, после изведнъж станаха останалите и се търкулнаха по дълбокия сняг без нито един звук, сякаш бяха от памук.

— Огън! — закрещя Ромашкин и метна с всичка сила гранатата си.

Войниците също скочиха от дъното на траншеята. Замяркаха се замахващи ръце. Припряно затрака картечницата на Ефремов. Раздадоха се взривове на избухващи гранати. Запищяха, пръскайки се настрани метални парчета. Белите фигурки се запремятаха, залутаха се, закрещяха между огнените и черните фонтани земя.

— Бий гадовете! — викаше Ромашкин.

Той хвърли още една граната, после вдигна автомата си и започна да стреля. Отдясно и отляво кънтяха изстрелите на винтовките.

Радостта, че всичко стана, както беше замислено, и особено видът на бягащите немци изхвърли Ромашкин от траншеята.

— Дръж ги! След мен, момчета!

Той тичаше на скокове, потъваше в дълбокия неотъпкан сняг, стреляше в движение. „Живи, живи да можем да хванем поне двама!“ — с увлечение мислеше Василий, като настигаше бягащите. Ето, един е съвсем близко, горещото дихание се изтръгва със свирене от гърдите му — не диша, а стене от голямото напрежение.

Ромашкин хвана немеца за рамото. То се оказа меко, ръката му напипваше вата. „Тръгнал на разузнаване, а колко се е навлякъл, юнакът!“ — мислено го упрекна Василий и го удари с автомата по главата. Вече замахнал, успя да си помисли: „Трябва с половин сила, да не му пробия главата!“ Немецът отпусна ръце и падна на снега. Но веднага скочи и се нахвърли върху Ромашкин, като се стремеше да го хване за гърлото с изкривени, разперени, пръсти: „Кога е успял да свали ръкавиците?“ — учуди се Ромашкин и с привично движение, което много пъти бе използувал на ринга, отхвърли настрани ръцете на врага и автоматично му нанесе тежък удар в челюстта. Немецът изпъшка и падна по гръб. Василий, сякаш беше на ринга, започна да брои наум: „Едно, две, три… тфу… Аз май че съм се побъркал!“.

Той огледа мястото на схватката. Всичко беше свършило. Войниците дърпаха за яките още двама съпротивяващи се немци. Няколко убити лежаха, заровили лица в снега. Пет-шест души се мяркаха в далечината. Бирюков прав, а Махоткин на колене стреляха по тях, чуваха се отделни, звънтящи на студа изстрели.

— Избягаха, тяхната верица! — каза Махоткин с досада и прекрати стрелбата.

Ромашкин кимна към убитите:

— Събирайте ги, момчета, и бързо в траншеята. Сега ще започне тържеството! — Той се наведе към своя пленник и го дръпна за ръкава: — Ей, ауфштеен! Стига си се преструвал, не съм те праснал чак толкова силно. — И честно си призна: — Но те праснах все пак от все сърце. Хайде хайде, ауфштеен!

Немецът блещеше, помътнелите си от нокаута очи, тръскаше глава и се стараеше да се освободи от замайването, като поглеждаше със страх лейтенанта.

— Да вървим, форварте! — командуваше Ромашкин. — Сега твоите приятели ще започнат да стрелят. Хич не ги е еня за твоя живот сега. Сега за тях е по-важно да те убият. За да не даваш сведения. Разбра ли?

Войниците влачеха за ръцете и за краката убитите немци. Трябваше да ги отмъкнат настрана и при удобен случай да ги заровят. Бойците в бойната охрана бяха опитни, те знаеха, че щом се затопли малко, труповете ще започнат да се разлагат и тогава не можеш да стоиш на поста от вонята.

В душата си всеки се гордееше със своя командир: „Съобразителен е, макар че е млад!“

Бирюков доведе при взводния още един немец и каза, сякаш продължаваше неотдавнашния разговор:

— Ето, другарю лейтенант. Той може и да стреля добре, а аз все пак го хванах.

— Браво, Бирюков, ти си като руски мечок, трудното е докато те раздвижи човек.

Войникът се навъси.

— Че какъв мечок съм аз? Аз съм човек, червеноармеец. Имам деца. Те да не би да са мечета?

— Не се обиждай, така говорят за всички нас, за руснаците. Може би това е вярно: не сме много пъргави, дълго се каним, но застанем ли веднъж на задните си лапи, пази, се.

— Ако е в този смисъл, съгласен съм — усмихна се Бирюков.

Докато беше тъмно, трябваше да побързат да изпратят пленените в наблюдателния пункт на ротния командир. През деня нямаше да могат да ги измъкнат. Трябваше да ги пазят и от обстрел.

Василий доложи по телефона всичко на ротния командир, като използува простия код, който едва ли можеше да вкара някого в заблуда, но все пак имаше на фронта широко разпространение:

— Аз нямам „у“, „р“ също нямам. Изпратете „картофи“, „грах“ не трябва. Изпращам три „зелени молива“ съпровождани от два мои „молива“.

— Пращай зелените незабавно! — високо и властно каза лейтенант Куржаков. Той винаги говореше с Ромашкин високо и властно — смяташе, че така трябва, щом имат еднакъв чин, а той заема длъжността командир на рота.

Първата мина изфуча, летейки нагоре, и започна да пада върху възвишението, където беше охраната. С металическо стържене и звън тя се взриви недалеч от траншеята. И в същия миг други мини заудряха по замръзналата, звънка земя, сякаш ги хвърляха отгоре. Нито изстрелите, нито виенето от тяхното приближаване се чуваха вече през грохота на взривовете.

Тежките снаряди също дълбаеха земята. Възвишението потреперваше и ехтеше от тежките удари.

Охраната се укри в своя блиндаж. Всички пушеха мълчаливо. Лицата им изглеждаха спокойни, даже безразлични. Когато наблизо се взривяваше някой снаряд, от всички пукнатини между гредите на тавана се спускаха тънки мръсни завеси от пръст. Ако ли пък мината или снарядът паднеха по-далеч, от гредите ту тук, ту там се сипеха прозрачни струйки. И макар че войниците външно не проявяваха безпокойство, всеки гадаеше мислено: ще ги улучи ли или не? И всеки, без да вярва нито в бога, нито в дявола, без да знае нито една молитва, все пак се обръщаше към някаква висша сила и плахо я молеше: „Помогни да се размине!… Да се размине!“