Владимир Карпов
Да се залови жив (7)

На 16 ноември започна ново настъпление на немците към Москва.

В района на Яхрома, Солнечногорск, немците хвърлиха в атака много танкове. На един от участъците нашата отбрана беше разкъсана. През нощта в село Индюшкино нахълтаха немски танкове и пехота с бронетранспортьори.

Болницата спеше. Щом се раздадоха изстрели и взривове, ранените, които можеха, наскачаха от леглата.

Лекарите и сестрите дотичаха от своите стаички, те припряно завързваха коланите на престилките си.

— Другари! — властно и високо викна батальонният комисар Линтварьов. Той спеше в центъра на общата стая. — Останете по местата си. Ранените се намират под защитата на международната организация „Червен кръст“. Медицинският персонал ще обясни на немците, че това е болница.

— Лошо познаваш немците! Те ще те благословят с друг кръст — каза един боец с патерици.

— Ако обичате, не ми говорете на „ти“, а се обръщайте, както е прието. Аз съм батальонен комисар и заповядвам на всички да запазят спокойствие.

— На долните ти гащи няма отличителни знаци, не се вижда, че си комисар — не преставаше боецът.

Намеси се лекарят и подкрепи Линтварьов.

— Правилно, другари, за ранените има международни правила.

Бойците бяха приучени към дисциплина — някои легнаха, други седнаха по леглата си. Леля Маня свали бялата си забрадка и си върза служебната кърпа с червено кръстче на челото.

— Къде е оръжието? — попита Ромашкин.

— В склада. Всеки, който пристига с оръжие, му го вземат и го слагат в склада.

— А къде е складът?

— Там, зад плевнята, в която правят ковчезите.

Капитан Городецки извади изпод възглавницата пистолета си и мълчаливо го пъхна в пазвата си.

— Ех, напразно си предадох нагана — съжали русолявият танкист.

— Легнете, легнете — успокояваше ги Линтварьов. — Правете се, че не можете да ставате.

Долу на първия етаж хлопна вратата. Всички замряха и се заослушваха тревожно.

По стълбите затропаха тежки ботуши, зачукаха железните главички на пироните. Ромашкин сякаш видя подметките на подкованите немски ботуши.

Военният лекар тръгна към вратата, за да посрещне тези, които се качваха по стълбите. Сестрите уплашено се притискаха към стената. Изведнъж от вратата пръснаха стъкла и тя се отвори — бяха я ударили с крак. В залата нахълтаха немци с автомати в ръце, със зелени шинели и с рогати каски, покрити със скреж.

— Това са ранени — каза лекарят и препречи пътя на немците, като разтвори ръце.

Изтрещя кратък откос и лекарят падна с разтворени ръце. Една сестра извика. И веднага автоматите застреляха, заплюха огън. Беличките сестри се плъзгаха по стените и падаха по пода. А немците косяха вече тези, които бяха скочили, и тези, които още лежаха по леглата.

Ромашкин се хвърли към перваза на прозореца, изби с крак рамката и скочи върху мекия студен сняг. След него изскочиха танкистът Дьомин и комисарят Линтварьов.

— Бягайте, братя, аз ще ви прикрия! — викна отгоре капитан Городецки и стреля в немеца, който тичаше напреко на Линтварьов и Дьомин.

Докато Ромашкин тичаше край стената към ъгъла на зданието, отгоре се раздадоха още няколко изстрела и той чу как отчаяно изпсува Городецки.

Зад дървената плевня тримата командири видяха тухлена постройка. Това сигурно беше складът. Но едва изскочиха иззад ъгъла, и ги спря властен вик:

— Стой, кой идва?

Часовоят седеше в окопчето и оттам стърчеше само заскрежената му ушанка.

— Свои — тихо каза танкистът.

— Какви свои? Къде е разводачът?

— Немците са пробили. Не чу ли стрелбата?

Часовият мълчеше. Той беше чул стрелбата, но не знаеше какво става и как да постъпи. Командирите пак се втурнаха напред:

— Дай ни оръжие — помоли Ромашкин. — Там немците убиват ранените.

— Не се приближавайте, ще стрелям! — Часовият щракна със затвора.

— Аз съм батальонен комисар, повярвайте ми, това не е провокация — властно каза Линтварьов. — Заповядвам ви!

Тогава се раздаде изстрел и куршумът изпищя над главата му. И тримата залегнаха в снега.

— Сега няма да ни допусне — тъжно и тихо каза танкистът. — Щом чу, че комисарят му заповядва, ще стои докрай. Ще извършва подвиг! — Танкистът се засмя истерично и веднага след това заплака истерично, започна да удря с юмруци по снега и да крещи възбудено: — Докога ще продължава така? Докога? През юни не ни позволиха да изкараме машините — имаше заповед да не се поддаваме на провокации. И какво? Много танкове изгоряха, преди да ги извадим. Ето, вижте този глупак, той също не се поддава на провокации!

Внезапно Дьомин скочи и тръгна срещу часовия с открити гърди:

— Стреляй, гадино! Стреляй По своите! Там немците убиват ранените, а ти…

Часовоят стреля веднъж, два пъти, а Дьомин все вървеше. Най-после той стигна до окопа, наведе се, изтръгна винтовката и ритна часовоя в лицето.

— Ах ти, мръснико! — закрещя боецът: — Трябваше да те застрелям. Та аз нарочно стрелях нагоре, за да ме обезоръжиш. Законът не позволява да те допусна до поста, нямам право.

Дьомин, без да встъпва в дълъг разговор, дотича до вратата, мушна приклада на винтовката в процепа и с два напъна изкърти катинара. Започна да търси оръжието и патроните, като си светеше с кибрит.

— Тука е — подсказа възрастният боец, който вървеше след Дьомин. — Ето, в тези сандъци са автоматите, а в онези — винтовките.

— А къде са гранатите?

— Гранати няма, вие ги оставяте на предната линия.

— А патрони?

— Патроните са съвсем малко. Трябва да знаете, устава: отивайки в лазарет, оставяш патроните на другаря си, на предната линия — поучаващо процитира червеноармеецът.

— Я млъкни, формалист проклет! — викна Дьомин. — Показвай къде са патроните.

— Ей тука. — Той отвори един сандък, в който матово блесна сива цинкова кутия.

Ромашкин грабна от сандъка един автомат — от него потекоха тежки гъсти капки солидол.

— Как можахте така да ги намажете! — Ромашкин изпсува. — Тилови чучела безглави! — Той грабна някакви парцали и започна да бърше кожуха и затвора на автомата.

— Държавното имущество трябва да се пази — невъзмутимо го поучаваше боецът.

Той тичаше насам-натам по тъмните ъгли и се връщаше, като носеше ту шинели, ту войнишки рубашки.

— Обличайте се бързичко! Ето ботуши, шинели. Ще изпукате по бельо!

Едва успяха да се облекат, когато пред болницата се чу честа стрелба, забръмчаха моторите на танкове, рязко разрязаха мразовития въздух изстрелите на танковите оръдия, чуха се близки взривове.

Промъквайки се тихо, четиримата излязоха от плевнята и видяха своите танкове Т-34. Като стреляха след отстъпващите немци, танковете минаваха по централната улица на селището.

Ромашкин влезе тичешком след Дьомин и Линтварьов в болничната стая и в настъпващата утринна светлина видя страшно зрелище. Убитите лежаха в най-невероятни пози. Беше ясно, че всички те са се мятали, търсейки спасение, и така, в движение, ги беше настигала смъртта. Само военният лекар лежеше пред входа с разперени ръце и девойките медицински сестри бяха свити на топки до стената.

Пред входа на своята стая Василий прекрачи през труповете на двама немци и мислено отбеляза: „Городецки ги е застрелял. А къде ли е самият той?“

Капитанът лежеше до прозореца, край него имаше кални следи от ботуши и разпръснати празни немски гилзи. На пода до вратата Василий видя леля Маша с разперени като на военния лекар ръце. Тя също бе застанала на пътя на немците, за да ги спре.

После в болницата дойдоха командирите на батальона, който беше отблъснал фашистите.

Линтварьов, който беше намерил някъде дрехите си, се яви в пълна униформа, приближи се до тях и строго каза:

— Другари, вие всички виждате това с очите си, ще бъдете свидетели. Трябва да съставим акт — това е нарушение на международния пакт. Това е варварско престъпление.

Един командир с овча полушубка го погледна мрачно и сухо каза:

— Не, ние не сме свидетели. Ние сме съдии, на нас не са ни нужни никакви актове. Ние ще убиваме безпощадно тези гадове.

Те си заминаха. А Линтварьов попита Ромашкин и Дьомин:

— Да го съставим ние с вас?

— Я върви по дяволите! — грубо каза танкистът.

— Вие, ако обичате, не се забравяйте, другарю старши лейтенант — сряза го Линтварьов. — Аз съм старши по звание.

Но танкистът, без да го слуша, излезе от стаята.

Ромашкин извади от нощното шкафче самобръсначката си, планшетката, писмото от майка си, акуратно подреди всичко и тръгна към склада да търси облеклото си. Когато в пълна униформа се върна в болницата, там въвеждаха ред някакви непознати медици.

— Вие от тукашните ранени ли сте? — попита жената военен лекар, която приличаше на арменка.

— Аз вече се изписах. Само документите да ми дадете — излъга Ромашкин.

След един час той получи документите си, направление за офицерския резерв на армията, продоволствен атестат и храна за път — парче сух салам, две солени риби, парче стара сланина, половин черен хляб и малко захар във фунийка от вестник.

Той тръгна към края на гората, където бяха построени в редици братските могили. Постоя пред пирамидката, на която бяха написани неговата фамилия и инициалите на баща му. Помисли си: „Сега, татко, до тебе ще легнат леля Маня, капитан Городецки, доктор Макушов, Рита и Фатима — нашите сестрички.“ На Василий му беше жал за тези внезапно загинали хора, от които беше видял само добро. Но от това, че те ще бъдат погребани до баща му, му ставаше не по-леко, а някак по-спокойно за баща му.

— Сбогом, татко. Сбогом, другари… — каза тихо той и тръгна към покрайнините на селището, към пътя, по който сновяха коли и скърцаха на снега талиги.

Василий тревожно се вслушваше, в себе си — няма ли да му се отрази тичането бос по снега и то само по бельо? Но вътре в гърдите му и особено в главата му беше празно — нито температура, нито топлина, сякаш там бяха останали студът и тишината, които той завари в болничната стая при разстреляните. Само някъде в дъното на душата му възникна ново чувство — остро, изгарящо, болезнено, — което по-рано не беше усещал в себе си. Как се казваше това ново чувство, Василий не знаеше. На какво приличаше? И изведнъж той си спомни Куржаков — как той се биеше, как в изстъпление удряше всичко, което му попаднеше под ръка. Ето, и Василий искаше сега да бие немците, да стреля в тях, да ги пробожда с щика си, да ги души с ръце, да ги хапе със зъби. „Това е омраза!“ — разбра Василий и даже се спря, за да се вслуша в нея и да усети по-добре нейното парене.