Нора Робъртс
Бъди до мен (9)

Осма глава

Утрото настъпи ясно и бляскаво като кристал. Лий се събуди бавно, гола, топла и за пръв път от седмица насам усети, че й бе удобно. За пръв път от седмица насам не бе съвсем сигурна къде се намира.

Главата й бе сгушена в извивката под рамото на Хънтър, тялото й обърнато към него, обгърната от ръката му. Усети опиянение, породено от чувство на сигурност и вълнение. Не можеше да си спомни някога да бе преживявала или изпитвала подобно нето.

Преди още да се събуди напълно, усети лекия мирис на дъжд по кожата му и си спомни всичко. Щом спомените се върнаха, тя си пое дълбоко дъх, за да задържи мириса.

Сякаш сънуваше, сякаш бе попаднала в някакво вълшебство или на място от мечтите. Никога на никого не се бе предлагала така открито, нито пък така цялостно. Лий съзнаваше, че досега не бе била изкушена.

Все още помнеше как устните й докоснаха неговите, съмненията, страховете, които се стопяваха след всяко докосване.

Трябваше ли да се чувства доволна, че дъждът бе спрял, а утрото бе настъпило? Мечтите и фантазиите бяха за тайнството на нощта, не за обления от слънцето ден. Все пак случилото се не беше само мечта и нямаше смисъл да се преструва, че бе било. Може би трябваше да се ужаси, че му бе отдала всичко, което бе поискал, а той наистина бе поискал всичко.

Не можеше. Не, беше повече от това, осъзна тя. Не искаше. Нямаше да позволи на никой, на нищо да развали преживяването, дори на себе си.

Но пък може би беше най-добре, ако Хънтър не разбереше каква пълна победа бе постигнал. Лий затвори очи и се отдаде с наслада на усещането за близост. Следващите няколко дни не я очакваше бюрото, нито пък пишещата машина, нито пък телефонът щеше да звъни с изисквания към нея. Не се налагаше да си поставя срокове и задачи. Следващите няколко дни щеше да е сама с любимия. Може пък да бе дошъл моментът да набере китка диви цветя.

Изви глава, за да го погледне, много внимателно, защото не искаше да го буди. През седмицата, в която бяха спали толкова близо един до друг, тя не го бе виждала да спи. Сутрин ставаше преди нея и когато Лий се покажеше, кафето вече бе готово. Искаше да му се порадва, без той да разбере.

Тя знаеше, че повечето хора изглеждат уязвими в съня си, може би заради някакво излъчване на невинност. А ето че Хънтър изглеждаше все така опасен и предизвикателен. Да, наистина, тъмните му очи бяха скрити, ала Лий знаеше, че клепките можеше да трепнат всеки миг и очите му да я пронижат с познатата сила. Невинност у него нямаше, само някаква тайнственост.

На нея това й харесваше. Беше доволна, че изглежда по-опасен от другите мъже, които бе познавала. Странно защо се радваше, че бе по-труден. Не се бе влюбила в обичайното, в обикновеното, а в нещо неповторимо.

Влюбена. Спря се над тази дума, разчлени я, а след това отново я събра внимателно. Почувства някаква неловкост. Същата тази дума говореше за болка. Нима той не я бе предупредил да се оглежда, преди да прекрачи? Беше предупредена, но не го послуша. Видя зейналата пропаст, ала не се спря. Полетът надолу бе завършил с меко падане. Този път поне. Тя обаче знаеше, че бе съвсем възможно да се препъне и да бъде сразена.

Нямаше да мисли за това. С удоволствие се сгуши още по-близо до него Щеше да открие дивите цветя и да се порадва на всяко листче. Този сън скоро щеше да приключи и Лий отново щеше да попадне в реалния живот. Това, разбира се, бе нейното желание. Известно време лежа неподвижна, заслушана в тишината.

Най-разумното, каза си мързеливо тя, бе да закачи мокрите дрехи на слънце. Обувките трябваше да изсъхнат също, но междувременно можеше да си обуе гуменките. Прозя се и си каза, че на всяка цена ще отдели няколко минути, за да попълни дневника. Хънтър дишаше бавно и равномерно. По устните й плъзна усмивка. Щеше да свърши всичко, а след това да се върне и да го събуди. Да го събуди бе една от привилегиите на любовниците.

Любовница. Отново го погледна и се зачуди защо ли не бе особено учудена от думата. Нима бе знаела, че ще стане така още от самото начало? Глупости, каза си Лий и тръсна глава.

Бавно се отдели от него и пропълзя до отвора на палатката, за да надникне навън. Докато се протягаше, за да повдигне импровизираната врата, една ръка я сграбчи за глезена. Хънтър бе подложил другата под главата си и я наблюдаваше.

— Ако смяташ да излезеш така, да знаеш, че няма да можем дълго да останем сами.

Тъй като беше гола, високомерният поглед, който му отправи, загуби част от силата си.

— Просто исках да надникна. Мислех, че спиш.

Той се усмихна и си помисли, че тя бе единствената жена, която можеше да се опита да демонстрира високомерие, докато бе на колене в палатка, при това чисто гола. Единият от пръстите около глезена й галеше кожата напосоки.

— Рано си станала.

— Исках да закача тези дрехи да изсъхнат.

— Много умно — усетил, че Лий се чувства неловко, Хънтър се надигна и я сграбчи за ръката. Потегли я към себе си и тя падна върху него. — Ще се заемем с този въпрос по-късно.

Без да е сигурна дали трябва да се смее, или да започне да мърмори, Лий издуха косата от очите си и се подпря на лакът.

— Не съм изморена.

— Не е нужно да си изморена, за да полегнеш — с тези думи той се претърколи върху нея. — Нарича се почивка.

Щом Хънтър се отпусна върху нея, тя усети да я залива топлина. Стотици неподозирани местенца започнаха да пулсират.

— Едва ли това има голяма връзка с почивките.

— Няма ли? — искаше да я види в този момент, рано сутринта, докато косата й бе разбъркана от неговите ръце, докато кожата й бе порозовяла от съня, докато се чувстваше ленива и отпусната, след като се бяха любили през нощта и копнееше за още. Прокара собственически и напълно неочаквано ръка но кожата й. — Тогава ще почиваме по-късно — забеляза как на устните й разцъфна нежна усмивка точно преди да ги покрие със своите.

Той знаеше, че я желае със същото настървение, както предишните дни и нощи. Рядко си задаваше въпроси за чувствата си, защото им се доверяваше. Ръцете й го обвиха, а устните й се разтвориха. Пълното й отдаване подкладе пламък в него, който разпръсна топлината си из цялото му тяло. Хънтър вдигна ръка и я погледна.

Млечнобялата кожа бе опъната на високите скули, очите й бяха като небето на смрачаване, а косата сякаш бе създадена от мед и злато. Той си достави удоволствието да я огледа цялата, бавно.

Беше дребна, гъвкава и слаба. Прокара пръст по извивката на рамото й и загледа контраста между своята кожа и нейната. Нежна, деликатна, въпреки че ясно си спомняше колко сила притежава.

— Винаги ме гледаш така, сякаш знаеш всичко за мен.

Напрегнатостта в очите му си остана, когато стисна ръката й.

— Недостатъчно. Съвсем недостатъчно — с едва доловимо докосване Хънтър целуна рамото, слепоочието, а най-сетне и устните й.

— Хънтър… — искаше да му каже, че никой преди не я бе карал да се чувства по този начин. Искаше да му каже, че никой не я бе карал да го желае с такава сила, дори да повярва в любовта, причинена от магиите и описана във вълшебните приказки. Щом понечи да заговори, смелостта я напусна. Не смееше да рискува, притесняваше се, че ще се провали. Вместо това притисна ръката му до бузата си. — Целуни ме отново.

Той усети, че има още нещо, нещо, което трябваше да разбере. Ала също така разбираше, че ако се отнесе към нещо крехко с грубост, то ще се пречупи.

Мека… Сладка… Копринена. Така можеше да я накара да се чувства само с една целувка. Земята беше твърда и грапава под подложката в палатката, но й се стори, че се отпуска на пухена постеля. Толкова беше лесно да забрави къде се намира, стига Хънтър да беше до нея както сега, да забрави, че светът съществува извън малкото тясно местенце, достатъчно за телата им. Той можеше да я накара да се рее в пространството, без сама да разбере, че бе искала тъкмо това. Можеше да я накара да тръпне, без Лий да осъзнае, че това бе истинско удоволствие. Закълви думи до устните й, думи, които нямаше защо да разбира. Тя желаеше и беше желана, отдаваше се и получаваше всеотдайност. Обичаше…

С неразбираем шепот на готовност да приеме всичко, което Хънтър бе готов да даде, Лий се притисна до него. Още по-близо. Моментът бе най-важното нещо.

Дълбока, опияняваща, нежна, целувката ставаше все по-сладка.

Дори въображение, богато като нейното, не си бе представяло нещо толкова сладко и меко. Сякаш се топеше до него и му отдаваше всичко, преди още да го бе поискал. Веднъж, само веднъж, при това за кратко, му мина през ума, че той бе също толкова уязвим, колкото и тя. Появи се чувство на неловкост някъде дълбоко в гърдите му. В този момент ръцете й плъзнаха по него, погалиха го и Хънтър прие тази слабост.

Само един друг човек притежаваше властта да навлезе толкова дълбоко в него и да сграбчи сърцето му. Сега вече бяха двама. А утре трябваше да се справи с този въпрос. Днес бе ден, предназначен само за тях.

Без да бърза, той шептеше целувки по лицето й. Може би те бяха преклонение пред красотата, а може би нещо много, много повече. Не се зачуди над мотивите си, докато проследяваше високата скула. Беше се потопил в интимност, неизпитана никога досега, интимност, в която нямаше никакво напрежение. Лий щеше да бъде до него, докато имаше нужда от нея. Разбираше го и без думи.

— Миришеш на пролет и дъжд — прошепна до ухото й Хънтър. — Защо ли това ме побърква?

Думите отекнаха в нея, възбуждащи също като интимна ласка. Изпод натежалите клепачи очите й срещнаха неговите.

— Покажи ми. Покажи ми пак.

Обичаше я всеотдайно. Всяко докосване бе отделно удоволствие, всяка целувка великолепен вкус. Търпение, у него имаше много повече търпение, отколкото у нея. Тялото й се луташе между удоволствието и нетърпението, а здравият разум бе оставен някъде далече.

— Ето тук… — той нежно захапа гърдата й, заслушан в неравното й дишане. — Толкова си малка и нежна. И тук… — прокара ръка по бедрото. — Стегната и слаба. Иска ми се да те докосвам още и още, не мога да ти се наситя. — Пое връхчето на гърдата в уста, а тя се изви към него.

— Хънтър — името му бе едва доловим шепот, ала достатъчно силен, за да го възпламени. — Искам те.

Господи, колко много искаше да чуе тези думи. В стремежа си да разбере какво му причиняват те, той отново сведе устни към кожата й. Не можеше да мисли, остави се на чувствата. На желанията.

— Твой съм.

С ръце и устни я доведе до първия връх.

Движенията и под него ставаха по-трескави, шепотът й — по-настойчив, но Лий не забелязваше всичко това. Единственото, което имаше значение за нея, бе, че Хънтър я притискаше до себе си. Това бе бурята, която той бе започнал предишната вечер, силата, която бе отприщил, изискванията, които бе отправил към нея. Нежността се превърна в страст толкова бързо, че тя трябваше да се подчини на ритъма й, да загърби собствената си сила и желания. Прекосяваше прекалено бързо вселената, която двамата бяха създали, за да усети как жадно устата й търси неговата, колко уверено се движат ръцете й. Получаваше от него всичко, с което го даряваше. Отново и отново го отвеждаше към ръба, отново и отново Хънтър се съпротивляваше в желанието си да получи още. И още и още.

Жажда. Никога не бе познавал подобна жажда. Тласъците на кръвта отекваха в главата му, пееха във вените му, той притискаше устни към нейните. Ръцете му не се отделиха от бедрата й, когато я преобърна върху себе си. Щом проникна в нея, стонът й на удоволствие се вряза в него.

Сякаш се събираше невиждана, невъзможна сила. Струваше й се, че всеки мускул в тялото й се свива и отпуска по своя воля, докато двамата се движеха заедно. Власт се сблъскваше с власт. Лий си спомни светкавиците, гръмотевиците и ги преживя отново. Когато бурята се разрази, тя бе притисната до него, сякаш топлината ги бе задържала заедно.

 

 

Минути, часове, дни. Лий не можеше да прецени времето. Тялото й бавно се успокояваше. Сърцето й постепенно възвръщаше нормалния си ритъм. Притисната до него, тя усещаше всеки дъх, който Хънтър поемаше и колкото, и да й се струваше глупаво, с наслада се вслушваше в ритъма на сърцето му, отекващ едновременно с нейния.

— Жалко, че загубихме цяла седмица — той усети, че му струва огромно усилие да отвори очи, докато прокарваше пръсти през косата й.

Лий се усмихна леко, защото Хънтър не я виждаше.

— Загубили?

— Ако бяхме започнали така, щях да спя много по-добре.

— Така ли? — тя си придаде сериозно изражение и надигна глава. — Да не би да си имал проблеми със съня?

Той лениво отвори очи.

— Рядко ми се случва да имам желание да стана още на разсъмване, освен за да пиша.

Удоволствието в гласа й я издаде. Лий прокара върха на пръста си по рамото му.

— Сериозно?

— Ти нарочно си слагаше онзи парфюм, за да ме побъркаш.

— За да те побъркам ли? — скръсти ръце върху гърдите му и повдигна едната си вежда. — Това е толкова нежна миризма.

— Да бе, нежна — прокара внимателно ръка по гърба й. — Също като чук в слънчевия сплит.

Тя едва се сдържа да не се разсмее.

— Ти беше този, който настояваше да спим в една палатка.

— Не съм настоявал — погледна я развеселен. — Казах ти, че не възразявам, ако предпочиташ да спиш навън.

— Защото знаеше, че няма да го направя.

— Така е, ала не очаквах да ме отблъскваш толкова дълго.

Лий отмести глава от кръстосаните си ръце.

— Да те отблъсквам ли? — повтори тя. — Да не би да твърдиш, че си намислил всичко това също като сцена от книга?

Хънтър се усмихна широко и подложи ръце под главата си. Господи, не си спомняше някога да се бе чувствал толкова завършен, толкова доволен.

— Поне свърши работа.

— Типично — каза Лий и й се прииска да се почувства обидена, затова се постара да се престори на сърдита. — Направо не мога да повярвам, че тук има място и за двама ни, и за напомпаното ти самочувствие.

— Не забравяй твоя инат.

Тя се изправи рязко при тази дума, а веждите й изчезнаха под обърканите къдри.

— Ти да не би да си, си въобразявал, че аз просто ще… — ръката й описа широк кръг. — Ще ти падна в ръцете?

Той се замисли за момент, а след това си достави удоволствието да запомни всяка извивка на тялото й.

— Щеше да е хубаво, но предвиждах някои отклонения от написания сценарий.

— Така ли? — Лий се зачуди дали Хънтър съзнаваше, че сам се закопава в ямата, която му бе подготвила. — Бас държа, че можем да измислим още някое и друго незначително отклонение — тя се зарови в раницата и извади нова тениска. — Започвам веднага.

Тъкмо се канеше да нахлузи дрехата през главата си, когато той сграбчи края й и я дръпна. Лий отново се стовари върху него и устата й веднага бе пленена. Когато я пусна, тя присви очи.

— Мислиш се за много умен, нали?

— Аха — Хънтър хвана брадичката й в длан и я целуна отново. — Хайде да закусваме.

Лий потисна смеха си, ала очите й я издадоха.

— Мошеник!

— Може и така да е, но въпреки това си оставам гладен — подръпна тениската по тялото й, преди да започне да се облича.

Тя се отпусна на земята и се опита да си обуе джинсите.

— Предполагам, няма да искаш, след като вече си постигна своето, да прекараме остатъка от седмицата в някой приятен курорт?

Той си извади чисти чорапи.

— Курорт ли? Не ми казвай, че животът на открито те притеснява, Линор.

— Не съм споменала нищо за проблем — пъхна ръка в обувката и откри, че бе влажна. Отчаяно зарови в багажа, за да си намери гуменките. — Само че това не ми пречи да си мечтая за гореща вана и меко легло — тя притисна ръка към кръста си. — Невероятни мечти.

— За да останеш на къмпинг, ти трябва доста сила и издръжливост — каза небрежно Хънтър. — Сигурно вече си се изчерпала и ти се иска да се откажеш.

— Не съм казала, че искам да се откажа — отвърна Лий. Стисна зъби, защото бе наясно, че каквото и да предприеме, ще загуби. — Ще довършим тук проклетите две седмици — измърмори тя и изпълзя от палатката.

Лий не можеше да отрече, че въздухът бе кристално чист, а небето бе по-синьо, отколкото някога го бе виждала. Не би признала пред Хънтър, дори и да я попиташе, че й се иска да се върне в Лос Анджелис. Единствено заради елементарните удобства, помисли си тя. Като например да се накисне в гореща, уханна вана или пък да се отпусне на стегнатия матрак с памучен чаршаф. Това определено не беше нещо повече от обичайното желание на повечето хора. Ала от друга страна, каза си Лий, Хънтър не спадаше към повечето хора.

— Страхотно, нали? — ръцете му обгърнаха кръста й и я притиснаха към гърдите му. Искаше му се и тя да види това, което виждаше той, да почувства с неговите чувства. Може би искаше прекалено много.

— Красиво място. Изглежда нереално — Лий въздъхна, а дори не бе сигурна защо. Дали Лос Анджелис щеше да й се стори по-реален, когато тази задача приключеше? Най-малкото, тя бе свикнала с високите сгради и многолюдните улици. А тук, тук се чувстваше толкова малка, а мечтаното място на върха на стълбицата й се виждаше незначително и далечно.

Рязко се извърна и се притисна към него.

— Не ми е приятно да си призная, но съм доволна, че ме доведе тук — откри, че иска да продължи да се притиска към него, да бъде прегръщана, да не остава сама нито за миг. Отблъсна мислите за утрешния ден и си каза, че не бива да забравя за дивите цветя. — Умирам от глад — добави Лий и се усмихна, щом се отдръпна. — Сега е твой ред да готвиш.

— Слава Богу…

Тя го сръга, преди да се заемат да измият чиниите, оставени снощи на дъжда.

Бързо и умело Хънтър накладе огън и постави бекона да се пържи. Лий се отпусна и пое дълбоко мириса на свежест, докато го наблюдаваше как чупи яйцата в тигана.

— Ядем толкова много яйца — отбеляза спокойно тя. — Как успяваш да ги запазиш така, че да не се развалят? Наблюдаваше ръцете му и не успя да види бързата усмивка.

— Ето ти още една от многобройните тайни на живота. Я ми подай чиния.

— Да, но… Виж! — едно движение бе привлякло погледа й. Оказаха се любопитни зайци, които ги наблюдаваха от самия край на горската поляна. Тайната на яйцата бе забравена пред очарованието на нещо, което Лий тъкмо бе започнала да оценява. — Всеки път, когато ги видя, ми се иска да ги докосна.

— Ако все пак успееш да се доближиш достатъчно, че да ги пипнеш, ще установиш, че имат невероятно остри зъби.

Тя сви рамене и подпря брадичка на коленете си, без да откъсна поглед от посетителите.

— Не съм и помисляла, че зайците-байците хапят.

Той сам посегна за чиния.

— Зайците-байците, пухкавите скокливи катерици и смешните миещи се мечета са много сладки да ги гледаш, ала е глупаво да ги пипаш. Спомням се, че преди няколко години проведох доста ожесточен спор по този въпрос със Сара.

— Коя е Сара? — Лий пое подадената чиния, насочила цялото си внимание към него.

До този момент Хънтър не бе осъзнал, че бе забравил коя в действителност бе тя и защо бе с него. След като бе споменал Сара, без дори да се замисли, значи трябваше да държи личните си чувства настрани от професионалните уговорки.

— Много специална личност — отвърна той, докато пресилваше остатъка от яйцата в своята чиния. Спомни си думите на дъщеря си за тлеещата страст и влюбването. Не успя да се сдържи и се усмихна. — Струва ми се, че тя би искала да се запознае с теб.

Лий усети някакъв хлад да стиска сърцето й и си наложи да го отблъсне. Не бяха говорили за обвързване, не бяха говорили за нищо друго, освен за интервюто. И двамата бяха възрастни хора. Тя носеше пълна отговорност за чувствата си и за последиците.

— Така ли? — лапна първата хапка яйца, но не усети вкуса им. Очите й бяха привлечени от пръстена му. Това не бе венчална халка, но… Трябваше да попита, трябваше да разбере, преди нещата да са стигнали по-далече.

— Пръстенът ти — подзе Лий, доволна, че гласът й звучеше спокойно. — Много е необикновен. Никога преди не съм виждала такъв.

— Няма как да видиш — Хънтър ядеше с удоволствието на напълно спокоен човек. — Сестра ми го направи.

— Сестра ти ли? — ако името й е Сара…

— Бони отглежда деца и прави бижута — продължи Хънтър. — Само че не съм сигурен кое идва на първо място.

— Бони — тя кимна и се насили да продължи да се храни. — Само една сестра ли имаш?

— Само двамата сме. Незнайно как се разбираме много добре — спомни си годините в началото, когато се опитваше да се научи как да бъде и баща и майка на Сара. Усмихна се. — И досега.

— А тя какво мисли за работата ти?

— Бони е напълно убедена, че всеки трябва да върши това, което може най-добре. Стига да се ожени и да има поне шест деца — той се усмихна и разгада неизречения въпрос в очите й. — В това отношение я разочаровах — поколеба се за момент и усмивката му изчезна. — Наистина ли си мислиш, че щях да те любя, ако жена ми ме чакаше у дома?

Лий сведе поглед към чинията си. Как ставаше така, че Хънтър винаги успяваше да прочете мислите й, докато тя неговите — никога.

— Все още не знам много за теб.

Не беше сигурен дали съзнателно взе решение в този момент, или вече го бе взел.

— Питай — каза простичко той.

Лий вдигна поглед към него. Вече нямаше значение дали въпросът бе заради работата, или заради нея самата. Просто трябваше да знае.

— Никога ли не си бил женен?

— Никога.

— Това е заради нуждата ти за уединение?

— Не, това е заради факта, че никога не съм срещал жена, която да приеме начина ми на живот и задълженията ми.

Тя се замисли над казаното и реши, че думите му бяха доста странни.

— Имаш предвид писането?

— И писането.

Лий понечи да продължи, ала премисли и смени посоката на въпросите. Личните въпроси щяха да предизвикат нови лични въпроси.

— Каза, че не винаги си искал да бъдеш писател, но че си роден писател. Как разбра?

— Тук не става въпрос просто да разбереш — усетил, че тя иска да чуе нещо конкретно, Хънтър извади цигара и се загледа във върха й. Вече не знаеше защо отговаря, както и Лий не знаеше защо пита. — Май беше през първата ми година в колежа. Пиша разкази още откакто се помня, ала бях твърдо решен да правя кариера като спортист. След това написах нещо, което сякаш подтикна нещата. А не беше нищо особено — добави замислено той. — Много типичен сюжет, сравнително семпъл фон, но характерите бяха задълбочени. Познавах ги така, както познавам близките си. Просто нямах друг избор.

— Сигурно ти е било трудно. Издателската дейност е доста трудна област. Дори когато си пробил, нямаш сигурност, освен ако не пишеш бестселъри. След смъртта на родителите ти е трябвало сам да се издържаш.

— Вече имах опит като сервитьор — усмихна се, вече по-спокойно. — Много я мразех тази работа. Понякога обаче се налага да преглъщаш, Линор. И аз преглъщах.

— Как си се издържал през периода, след като си завършил колеж, до пробива със „Сатанински обет“?

— Пишех.

Тя поклати глава, забравила за наполовина пълната чиния в скута си.

— Статиите и късите разкази едва ли са ти носели кой знае колко. А това е била първата ти книга.

— Не е първата. Преди нея имам още шест — Хънтър изпусна дима и се протегна към кафеварката. — Искаш ли?

Лий се понамръщи, а веждите й се свиха.

— Виж, Хънтър, от месеци те проучвам. Не успях да се добера до нещо съществено, ала познавам всяка книга, всяка статия и разказ, които си написал, включително и по-голямата част от работите ти в колежа. Няма начин да пропусна цели шест книги.

— Знаеш всичко, което Хънтър Браун е написал — поправи я той и си сипа кафе.

— Нали и аз това казах.

— Само че не си проверила за Лора Майлс.

— Коя?

Хънтър отпи с наслада от кафето с пълното съзнание, че разговорът му носи още по-значителна наслада.

— Авторите, които използват псевдоними, са много. Лора Майлс е моят.

— Женско име? — от една страна объркана, от друга с напълно разбудени репортерски инстинкти, тя му се намръщи. — Написал си шест книги преди „Сатанински обет“ под женско име?

— Да. Един от проблемите при писането е, че името като име навява определени мисли за автора — той й сипа последното парче бекон. — Хънтър Браун не беше подходящо име за това, което вършех в момента.

Лий въздъхна раздразнена.

— И какво си правил?

— Пишех любовни романи — той хвърли остатъка от цигарата в огъня.

— Писал си… Ти?

Хънтър погледна изписалото се по лицето й недоверие и се отпусна назад. Беше свикнал с обичайната към жанра критика и тя го забавляваше.

— Имаш нещо против към жанра като цяло или просто към факта, че съм писал такива романи?

— Аз не… — объркана, Лий прекъсна думите си, за да успее да събере мислите си. — Просто не мога да си представя, че си писал любовни романи от типа на „и заживели весело и щастливо“. Хънтър, та аз току-що довърших „Безмълвен писък“. Цяла седмица вечерно време заключвах вратата на спалнята — тя прокара ръка през косата си, докато той я наблюдаваше, без да каже и дума. — Любовни романи?

— Повечето от останалите романи имат връзка с тях. Романсът просто държи в центъра този въпрос, не го използва нито като фон, нито като прийом.

— Но нямаше ли чувството, че си пилееш таланта? — Лий добре познаваше неповторимото му умение да прикове читателя още от първата страница, от първото изречение. — Разбирам, че се налага да направиш нещо, за да си осигуриш прехраната, но…

— Не — прекъсна я Хънтър. — Никога не съм писал за пари, Линор, също както и ти не си започнала твоя роман с мисълта за финансови облаги. Що се отнася до пилеенето на таланта, не бива да вириш нос за неща, които не си, си направила труда да проучиш.

— Извинявай, не исках да излезе толкова пошло. Просто… — тя сви безпомощно рамене. — Просто съм изненадана. Не, направо съм изумена. Тези малки книжлета с меки корици ги има навсякъде, но…

— Само че дори не си се замисляла да прочетеш поне едно — довърши той. — А трябва, ще ти се отрази добре.

— Може би за удоволствие.

Хареса му как го каза, сякаш бе удоволствие, на което да се отдаде тайно, също както детето се скрива, за да се порадва на близалката си.

— Ако един роман не носи удоволствие, това не значи, че си, си изгубил времето Предполагам, че си чела „Джейн Еър“, „Ребека“. „Отнесени от вихъра“. „Айвънхоу“.

— Да, разбира се.

— Романси. Повечето от задължителните за тях елементи са и в онези книжлета с меки корици.

Хънтър говореше съвършено спокойно. В този момент Лий бе готова да се откаже от половината книги в библиотеката си, за да има възможност да прочете поне един от романите на Лора Майлс.

— Хънтър, искам да публикувам това.

— Давай.

Устата й вече бе отворена, а тя готова да спори с него.

— Да давам ли? — повтори Лий. — И ти не се притесняваш?

— Че защо да се притеснявам? Не се срамувам от работата си като Лора Майлс. Всъщност… — той се усмихна и се върна назад във времето. — Доста съм доволен от по-голямата част.

— Защо тогава… — тя поклати глава и загриза разсеяно парчето студен бекон. — По дяволите, Хънтър, защо не ми каза? Лора Майлс е също такава тъмна неизяснена загадка, както и всичко, свързано с теб.

— Никога преди не съм срещал репортер, на когото да кажа — той стана, протегна се и се вгледа с неподправено удоволствие в небесната шир. Също така не бе срещал и жена, с която да пожелае да живее. Хънтър започваше да се чуди дали едното нямаше много общо с другото. — Не усложнявай простото, Линор — каза й той, мислейки на глас. — Нещата и сами се усложняват.

Тя остави чинията и се изправи пред него.

— Само още един въпрос.

Хънтър сведе поглед към нея. Тази сутрин не си бе направила труда да се погрижи нито за лицето, нито за косата си, както правеше всяка сутрин. За момент са зачуди дали интересът бе на репортерката, или на жената, увлечена по един мъж. Искаше му се да знае със сигурност.

— Добре — съгласи се той. — Само още един въпрос.

— Защо аз?

Как можеше да отговори на нещо, за което нямаше представа? Как да отговори на въпрос, след като сам се колебаеше какъв бе отговорът? Обрамчи лицето и с ръце и притисна устните й със своите бавно, нежно и по един съвършено нов начин.

— Видял съм нещо у теб — прошепна Хънтър и задържа лицето и, за да се вгледа. — Искам нещо от теб. Още не знам какво е то и може никога да не разбера. Този отговор достатъчно добър ли е?

Лий постави ръце на китките му и усети силата в него. Стори й се, че животът й тупти заедно с него.

— Налага се да го приема.