Нора Робъртс
Бъди до мен (8)

Седма глава

Лий записа в дневника си:

„На осмия ден от това необичайно интервю с постоянни прекъсвания знам все повече за Хънтър и разбирам все по-малко. Ту се държи приятелски, ту изведнъж става дръпнат. У него има някакво високомерие, което така зорко пази неприкосновеността на личния му живот, че не успявам да го преодолея. Когато го попитах за предпочитанията му по отношение на книгите, той бе готов да ми разказва безкрайно — очевидно няма определени предпочитания, освен към написаното слово. Когато го питам за семейството му, само се усмихва и променя темата или пък ме поглежда със своите пронизващи очи и не отговаря. Така или иначе, личният му живот е забулен в тайнственост.

Хънтър, струва ми се, е най-организираният човек, когото познавам. Не губи нито секунда, не прави излишни движения и което ме нервира повече от всичко, не греши, когато става въпрос да се накладе огън или да се приготви нещо за ядене, при това с подръчни материали. И в същото време е в състояние да не прави абсолютно нищо часове наред.

Изключително прецизен е — лагерът ни изглежда така, сякаш сме били тук половин час, а не цяла седмица, а ето че до днес не се обръсна нито веднъж. Брадата му е щръкнала на всички страни, но изглежда толкова естествена, че често се чудя дали по принцип не ходи с брада.

Винаги съм успявала да причисля обекта на интервютата си към някоя конкретна категория. Към нещо познато. Ала при Хънтър това се оказва невъзможно. През всичкото това време така и не успях да го разгадая.

Снощи проведохме разгорещен спор за Силвия Плат, а тази сутрин го заварих да разгръща странните на някаква комедия, докато пиеше кафе. Когато го попитах, той каза, че уважава всички видове литература. Повярвах му. Един от проблемите ми, свързани с това интервю, е, че вярвам на всичко, което ми каже, колкото и да са противоречиви изявленията му. Нима пълната липса на последователност прави човек последователен?

Хънтър е най-сложния, нетърпим и очарователен мъж, когото познавам. И непрекъснато се налага да държа под контрол привличането, което той изпитва към мен. Дали е чисто физическо? Хънтър е много впечатляваш във физическо отношение. Дали пък не е интелектуално привличане? Умът му непрекъснато шари и на моменти се затруднявам да следя мислите му.

Така или иначе, смятам, че се справям доста прилично. През годините ми като професионален репортер се е и ало да се сблъсквам с привлекателни, интелигентни, обаятелни мъже. Това е предизвикателство, разбира се, но ето че сега не мога да се отърся от чувството, че съм в самия център на безмълвна партия шах, а вече съм успяла да загубя царицата.

Най-големият ми страх в момента е, да не се обвържа емоционално.

От разговора ни, когато изкачвахме каньона, той не ме е докосвал. И независимо от това, отлично си спомням как се чувствах, как ухаеше въздухът в онзи момент. Глупаво е и е прекалено романтично, ала е самата истина.

Всяка нощ спим един до друг в палатката, толкова сме близо, че дори усещам дъха му. Всяка сутрин се будя сама Трябва да съм благодарна, че не прави задачата ми по трудна, отколкото вече е, а в същото време горя от желание да ме прегърне.

Повече от седмица вече не мисля почти за никой друг, освен за него. Колкото повече научавам, толкова повече ми се иска да разбера — заради самата мен. Искам за знам само заради мен.

На два пъти се будя посред нощ, защото нещо ме боли и ми се иска да се обърна към него. И все се чудя какво ще стане, ако го направя. Ако вярвах в свръхестествените сили и магиите, за които Хънтър пише, щях да си кажа, че ми е направил магия. Никой не ме е карал да го желая толкова много, да изпитвам такива наситени чувства Да се страхувам чак толкова. И всяка нощ продължавам да се чудя.“

Понякога Лий описваше пейзажа и какво изпитва към него. Понякога проследяваше с думи деня. Повечето време обаче посвещаваше написаното на Хънтър. Записаното в дневника нямаше нищо общо със систематизираните й, внимателно подредени бележки, предназначени та статията. Не би го допуснала. Това, което не успяваше да разбере, което не би написала нито на едното, нито на другото място, бе, защо не може да спи. А пък всеки ден й бе приятен и забавен.

Въпреки че той внимателно избягваше да споменава каквото и да било за личния си живот, тя успяваше да се добере до отделни късчета информация. Дори сега, по средата на определеното й време, Лий вече разполагаше с достатъчно материал за една впечатляваща и успешна статия — много повече, отколкото си бе представяла, че ще смогне да събере. Но ето че й се искаше да научи още и още, както за читателите, така и заради самата себе си.

— Просто не разбирам как е възможно една самоуважаваща се риба може да бъде заблудена от подобно нещо — Лий опипваше малкия пластмасов поплавък, който Хънтър бе прикрепил на въдицата й.

— Късогледи са — обясни веднага той и се наведе да си избере поплавък и за себе си. — Рибите не виждат по далече от носа си.

— Не ти вярвам — тя замахна доста тромаво. — Само че този път смятам аз да хвана една.

— Първо трябва да метнеш стръвта във водата — Хънтър погледна надолу към мястото, където кордата се бе закачила за ръба на една скала, а след това с опитна ръка замахна.

Дори не предложи да й помогне. След седмица в компанията му Лий вече знаеше, че не може да очаква подобно нещо. Освен това бе научила, че ако иска да се състезава с него в това отношение или дори в разговори за английската литература от осемнадесети век, трябва много добре да познава материята.

Оказа се, че не бе никак просто, а и не ставаше бързо, ала тя коленичи и освободи възелчетата, за да застане отново на изходна позиция. Хвърли поглед към Хънтър, който така задълбочено наблюдаваше повърхността на потока, че изобщо не забелязваше напредъка й. Лий вече се чувстваше по-добре. Той виждаше всичко, което става около него, независимо дали гледаше натам, или не.

Застанала малко настрани от него, тя опита отново. Този път поплавъкът падна с тихо цопване.

Хънтър забеляза как проблесна една от редките й бързи усмивки, но не каза нищо. Лий бе жена, както сам установи, която се приемаше прекалено сериозно. И въпреки това бе открил нежност и топлота, които тя много рядко демонстрираше.

Смехът й бе дрезгав и гърлен, ала Лий рядко се смееше. Това го караше да желае още и още.

Не й беше никак лесно през изминалата седмица. Той нямаше никакво намерение да я улеснява. Човек научава повече за хората, като ги наблюдава, заобиколени от трудности, отколкото на изискан снобски коктейл. Непрекъснато добавяше нови неща към първите си впечатления, които бе натрупал на летището във Флагстаф. Но оставаше още много.

За разлика от повечето хора, които познаваше, тя не се притесняваше от дългите периоди на мълчание. Това му харесваше. Колкото по-небрежен ставаше по отношение на дрехите и външния си вид, толкова повече Лий се грижеше за своя. Ставаше му смешно, когато я наблюдаваше сутрин да се връща от душовете внимателно гримирана и сресана. Хънтър правеше всичко възможно до вечерта косата й да е поразбъркана, а гримът — попил и размазан.

Дълги преходи, риболов. Той се погрижи джинсите и обувките да придобият носен вид. Често пъти вечерно време я заварваше да разтрива изтръпналите си крака. Когато се върнеше в Лос Анджелис и седнеше в удобния си офис, нямаше да забрави току-тъй двете седмици, прекарани в каньона Оук Крийк.

Сега тя стоеше на самия бряг на потока, стиснала въдицата с две ръце, по лицето й изписана силна съсредоточеност. Затова му харесваше, заради вътрешния й подтик да се преборва с уязвимостта, скрита зад самоувереността. Щеше да стиска въдицата, докато Хънтър не биеше отбой. Щом се върнеха в лагера, той знаеше, че Лий ще намаже ръцете си с крем и те ще замиришат приятно и ненатрапчиво на жасмин и ще останат приятно меки.

Беше неин ред да готви и щеше да се заеме, въпреки че доста се мъчеше с наличните прибори и прегаряше почти всичко, което сложеше на огъня. И заради това я харесваше, защото никога не се отказваше и не се предаваше.

Любопитството й не познаваше граници. Задаваше му въпроси, а Хънтър отговаряше, измъкваше се или премълчаваше, както решеше на момента. След това обаче му осигуряваше тишина и спокойствие, за да чете, докато тя пищеше. Доста удобно. Той откри, че това бе жена, с която се чувстваш добре край лагерния огън. Независимо дали го съзнаваше, или не, в тези моменти Лий се отпускаше, записваше нещата в дневника си, нещо, което го разяждаше от любопитство, или пък си водеше бележки за статията.

Беше очаквал да разбере повече за нея през двете им седмици заедно и знаеше, че в замяна също трябваше да й разказва.

Това, прецени Хънтър, бе напълно справедлив обмен. Само че не бе очаквал, че ще се наслаждава до такава степен на компанията й.

Слънцето беше силно, почти не духаше и ухаеше на утро. Той се зачуди дали бе забелязала настъпващите от изток облаци и дали се бе сетила, че до мръкване ще се разрази буря. Това бяха буреносни облаци. Отпусна се с кръстосани крака на земята. Щеше да е по-интересно, ако тя откриеше сама за бурята.

Предобедът премина мълчаливо, освен донесения от вятъра глас на непознат и шумоленето на листата. На два пъти Хънтър улови пъстърва, ала втората я върна в реката, защото беше малка. Не каза нищо. Лий също не каза нищо, но едва се сдържа да не заскърца със зъби. След всеки риболов той се връщаше в лагера с риба. А тя се връщаше със схванат врат.

— Започвам да се чудя — каза най-сетне Лий. — Да не би да си сложил на въдицата ми нещо, което да отблъсква рибите?

Хънтър пушеше лениво, ала сега се размърда и загаси цигарата си.

— Искаш ли да си сменим въдиците?

Тя го погледна косо и веднага забеляза хитрото изражение по красивото му лице. Когато мускулите й потръпнеха, Лий ги потискаше. Никога ли нямаше да свикне с този негов поглед?

— Не — отвърна тя хладно. — Ще запазя тази. Прекалено добър си за момче, което не е ходило на риболов.

— Винаги съм бил изключително възприемчив.

— Какво работеше баща ти в Ел Ей? — попита Лий с пълното съзнание, че или ще отговори плашещо директно, или ще избегне отговора.

— Продаваше обувки.

Тя се поколеба, защото не очакваше отговор.

— Продавал е обувки?

— Точно така. На щанда за обувки в един сравнително добър универсален магазин в центъра. Майка ми продаваше канцеларски материали на третия етаж — не беше нужно да я поглежда, за да види, че се бе намръщила и веждите й бяха сключени. — Учудена ли си?

— Да — призна Лий. — Малко. Все си мислех, че си бил повлиян донякъде от родителите си, че те са имали някаква необичайна работа, по-различни интереси.

Той отново замахна с умело движение на китката.

— Преди баща ми да започне да продава обувки, продаваше билети в един от местните театри, преди това продаваше линолеум, доколкото си спомням — Хънтър по-размърда рамене, преди да се обърне към нея. — Беше роден мечтател, принуден от финансовото ни състояние да работи непрекъснато. Ако е бил от богато семейство, щеше да е поет или художник. Но животът се бе стекъл така, че му се налагаше да работи като продавач и непрекъснато си губеше работата, защото не го биваше в продажбите, не умееше дори себе си да представи в благоприятна светлина.

Въпреки че й разказваше съвсем спокойно за миналото си, на нея й беше трудно да остане равнодушна.

— Говориш така, сякаш не е жив.

— Винаги съм си мислил, че майка ми почина от преумора, а баща ми загуби интерес към живота без нея.

В гърлото й се надигна съчувствие. Не можеше да преглътне болката.

— Кога починаха?

— Бях на осемнадесет. Починаха шест месеца един след друг.

— Прекалено късно, за да се погрижи държавата за теб — прошепна тя, — и прекалено рано, за да останеш сам.

Развълнуван, той се вгледа в профила й.

— Не ме съжалявай, Линор. Справях се доста добре.

— Но ти не си бил още мъж — о, не, премисли тя, напротив, сигурно е бил. — Предстоял ти е колеж.

— Имах си помощ, а известно време работих като сервитьор.

Лий си спомни своя портфейл, пълен с кредитни карти, докато учеше в колежа. Всичко, което искаше, винаги й бе предоставяно.

— Едва ли ти е било лесно.

— Не беше нужно да е лесно — Хънтър запали цигара и забеляза, че облаците са надвиснали още по-близо. — Когато завършвах колежа, знаех, че ще стана писател.

— Какво стана, след като завърши, докато публикуват първата ти книга?

Той се усмихна иззад дима между тях.

— Живеех, пишех, когато имаше как, ходех на риба.

Нямаше да се примири толкова лесно. Дори без да съзнава, тя се настани на земята до него.

— Сигурно си работил нещо.

— Писането, въпреки че много хора не са съгласни, е работа — Хънтър притежаваше таланта да превърне и най-саркастичната забележка в приятно, макар и странно изказване.

В друг случай би се усмихнала.

— Знаеш, че нямам предвид това. Трябвали са ти някакви приходи, а първата ти книга бе публикувана преди шест години.

— Не съм гладувал на някой таван, Линор — той прокара пръст по ръката, с която тя държеше въдицата, и усети прилив на удоволствие, когато пулсът й се учести. — Сигурно точно си започвала работа в „Селебрити“, когато „Сатанински обет“ стана бестселър. Може да се каже, че възходът ни е започнал по едно и също време.

— Може — тя се извърна от него, за да погледне отново към потока.

— Ти доволна ли си там?

— Успях да се издигна от момиче за всичко до репортер за пет години.

— Това не е отговор.

— Както и повечето от твоите — измърмори тя.

— Така е. Какво очакваш там?

— Успех — отвърна веднага Лий. — Сигурност.

— Едното не винаги е равнозначно на другото.

Гласът й бе толкова дързък, колкото и погледа, отправен към него.

— Ти имаш и двете.

— Един писател никога няма сигурност — възрази Хънтър. — Само глупаците очакват подобно нещо. Изчетох целия ти ръкопис.

Тя не отговори. Знаеше, че той ще повдигне въпроса, преди да изтекат двете седмици, ала се надяваше да не е толкова скоро. Лек приятен бриз се заигра в крайчетата на косата й, както седеше и се взираше в бързо струйния поток. Някои от камъчетата приличаха на скъпоценни камъни.

Знаеш, че трябва да го довършиш — каза й спокойно Хънтър. — Не можеш да ме накараш да повярвам, че си готова да оставиш героите в застой, след като си ги създала толкова грижливо. Две трети от всичко вече е готово, Линор.

— Нямам време — започна тя.

— Това не е особено убедително извинение.

Лий разочаровано се обърна към него.

— Лесно ти е да говориш от върха на успеха. Работата ми е на пълен работен ден и изисква цялото ми внимание. Ако не й посвещавам всичкото си време и целия си талант, ще изплувам с корема нагоре в „Селебрити“.

— Романът ти също има нужда от време и талант.

Не й хареса начина, по който той го каза — сякаш нямаше избор.

— Хънтър, не съм дошла тук, за да обсъждам работата си, а теб и твоята работа. Поласкана съм, че намираш достойнства в романа ми, но имам постоянна работа.

— Поласкана? — повтори той. Дълбоките му черни очи отново я пронизаха, а ръката му покри нейната. — Не, не си. Иска ти се никога да не бях виждал този роман и да не се налагаше да го обсъждаме. Дори и да си убедена, че си струва, ти се страхуваш да го покажеш.

Истината не подейства добре нито на нервите, нито на настроението й.

— Работата ми е на първо място. Независимо дали ти харесва, или не. Не ти влиза в работата.

— Сигурно не — отвърна бавно Хънтър, без да я изпуска от очи. — На въдицата ти има риба.

— Не искам да ми… — тя присви очи и прекъсна думите си. — Какво?

— На въдицата ти има риба — повтори той. — Трябва да я изтеглиш.

— Хванала съм риба? — Лий не можеше да повярва, въпреки че въдицата играеше в ръцете й. — Хванала съм риба! О, Боже! — тя стисна пръта с две ръце, докато наблюдаваше как подскача кордата. — Наистина съм хванала. Ами сега какво да правя?

— Навий кордата — предложи Хънтър и се отпусна на тревата.

— Няма ли да ми помогнеш? — усещаше ръцете си неестествено тромави, докато се бореше с макарата. С надежда височината да й помогне, Лий се изправи на крака. — Хънтър, не знам какво да правя. Да не я изпусна?

— Това си е твоята риба — изтъкна той. Докато я наблюдаваше, се усмихна широко. Дали щеше да е по-енергична и темпераментна, ако трябваше да вземе интервю от президента? Кой знае защо, Хънтър си каза, че едва ли би се променила, въпреки че тя сигурно нямаше да се съгласи. Но пък Лий не можеше да се види в този момент, с разрошена коса, поруменели бузи, широко отворени очи, езикът й стиснат между зъбите. Слънцето придаваше невероятни отблясъци на кожата й, а бързият й смях, когато изтегли мятащата се риба от водата, пробяга по гърба му като нежни пръсти.

Усети как го обхваща желание, докато обходи с поглед дългия й крак в къси панталонки, след това примамливите извивки, подчертани от мускулите под ризата, изпъкнали по време на борбата с рибата, чак до лицето, все още румено от изненадата.

— Хънтър! — тя се разсмя и задържа подскачащата риба над тревата. — Направих го.

Беше почти толкова голяма, колкото най-голямата, която бе хванал тази седмица. Стисна устни, за да прецени. Изкушаваше се да й направи комплимент, ала реши, че вече има достатъчно самодоволно изражение.

— Трябва да я свалиш от въдицата — напомни й той и се понадигна на лакти.

— От въдицата? — Лий го погледна, без да разбира. — Изобщо не искам да я пипам.

— Трябва да я пипнеш, за да я свалиш от въдицата.

Тя вдигна едната си вежда.

— Просто ще я хвърля обратно.

Хънтър сви рамене, затвори очи и се остави на галещите пръсти на слънцето и ветреца. Как ли пък няма да го направи.

— Рибата си е твоя.

Разкъсана между отвращението да пипне все още мятащата се риба и гордостта, че бе успяла да я хване, Лий се загледа в него. Нямаше никакво намерение да й помогне. Беше повече от очевидно. Ако хвърлеше рибата във водата, щеше да й се подсмихва цялата вечер. Нямаше да може да го понесе. Освен това, разсъждаваше тя, не трябваше ли все пак да я пипне, за да я хвърли обратно във водата? Стисна зъби и се протегна към улова на деня.

Беше мокра, хлъзгава и студена. Лий отдръпна ръка. И тогава с ъгълчето на окото си забеляза, че той й се хили. Пое си дъх и стисна здраво рибата с една ръка, а с другата извади кукичката. Ако Хънтър не я бе гледал така предизвикателно, никога нямаше да се справи. С възможно най-високомерното си изражение тя пусна рибата в малката хладилна чанта, която той бе донесъл.

Хънтър затвори капака и след това нави кордата.

— Струва ми се, че това ще ни стигне за вечеря. Хвана хубава риба, Линор.

— Благодаря — думите й бяха ледено любезни и самодоволни.

— Почти ще ни стигне и за двамата, дори и след като я изкормиш.

— Достатъчно голяма… — той вече крачеше към лагера и тя трябваше да затича, за да го настигне и да изясни нещата. — Аз да я чистя?

— Такива се правилата, уловът е твой, ти го чистиш.

Лий тропна с крак, но Хънтър не й обърна никакво внимание.

— Не мога да кормя никакви риби.

— Значи няма да ядеш риба — думите му бяха изречени с безразличие, придружено със свиване на раменете.

Тя забрави гордостта и го стисна за ръката.

— Хънтър, налага се да промениш това правило — Лий въздъхна, сигурна, че думата няма да я задави. — Моля те.

Той спря замислен.

— Ако аз я изчистя, ти ще остържеш люспите… — по лицето му се мярна усмивка. — Ще ми направиш услуга. Не се шегувам и не ти се присмивам.

— Мога да готвя две вечери подред.

— Казах услуга.

Хънтър завъртя рязко глава, ала само като го погледна, тя не се сдържа и се разсмя.

— Добре де, какво предлагаш?

— Защо не оставим нещата така — предложи той. — В момента не ми идва нищо наум.

Този път Лий се замисли.

— А като ти дойде все пак нещо наум, ще подлежи ли на обсъждане?

— Естествено.

— Става — тя обърна длани нагоре и набърчи нос. — Сега отивам да си измия ръцете.

 

 

Не бе и предполагала, че така ще се развълнува от хващането на една риба, нито пък от факта, че я приготви сама на разгорелия се огън. Имаше и други неща, които бяха нови и различни. От дни наред не бе поглеждала елегантния златен часовник на ръката си. Ако не пишеше дневника, сигурно нямаше да има и представа кой ден е. Истината бе, че мускулите й все още протестираха след всяка нощ, прекарана в палатката, а душовете бяха меко казано неудобни, в интерес на истината отвратителни, но въпреки всичко това й бе спокойно и приятно.

За пръв път, откакто се помнеше, денят й не бе разчетен до секунда от нея самата или от някой друг. Когато се събудеше, ставаше, когато се почувстваше уморена си лягаше и се хранеше, когато беше гладна. За момента думата „срок“ не съществуваше. Това не си го бе позволявала от деня, когато напусна дома на родителите си в Палм Спрингс.

Колкото и силно да започваше да бие сърцето й при всеки поглед на Хънтър, колкото и желание към него да се бе натрупало в гърдите й, усещаше, че й бе приятно да е с него. Тъй като едва ли щеше да успее да разбере, Лий не търсеше причините. В този късен следобед, в часа преди да започне да се смрачава, на нея й беше приятно просто да поседи край огъня, докато изчаква вечерята да стане.

— Не съм и предполагала, че нещо може да мирише така божествено.

Хънтър досипа кафето и едва тогава погледна към нея.

— Готвихме риба преди два дни.

— Твоята риба — изтъкна тя и внимателно обърна пъстървата. — Тази сега е моя.

Той се ухили и се зачуди дали си спомня колко бе ужасена първия път, когато й предложи да вземе въдицата.

— Късмета на новаците.

Лий отвори уста, готова да го скастри, ала забеляза, че Хънтър й се усмихва. Не само че преглътна острия отговор, но и защитната й стена започваше да се руши. Въздъхна дълбоко и дълго и се обърна към вечерята. Колкото по-близки ставаха, толкова по-опасен ставаше този мъж.

— Ако риболовът зависи от късмета — отвърна най-сетне тя, — ти имаш повече, отколкото ти трябва.

— Всичко зависи от късмета — подаде й две чинии.

Лий раздели все още цвърчащата риба и се настани удобно.

— Щом вярваш в това, какво ще кажеш за съдбата? Неведнъж си ми казвал, че можем и да се борим срещу съдбата, но не можем да победим.

Той вдигна едната си вежда. Острият й и последователен в логиката си ум непрестанно го впечатляваше.

— Едното върви ръка за ръка с другото — Хънтър лапна парче пъстърва и забеляза, че тя бе внимавала да не прегори днешния си улов. — Твоята съдба е да си тук с мен. А имаше късмет и хвана риба за вечеря.

— Имам чувството, че обръщаш нещата така, както на теб ти е угодно.

— Да. Не правят ли всички така?

— Сигурно — Лий ядеше и оглеждаше замислено пейзажа над рамото му. Никога не бе опитвала нещо по-вкусно. И дали някога щеше отново да вкуси нещо така прекрасно? — Ала не при всички е така успешно, както при теб — със съжаление пое малко от сушените плодове, които той й предложи. Стори й се, че запасите му са безкрайни, но все още не бе свикнала с вкуса им.

— Ако можеш да промениш едно нещо в живота си, какво ще избереш?

Може би защото въпросът бе зададен съвсем неочаквано, може би защото тя бе съвсем спокойна и отпусната, Лий отговори без изобщо да мисли.

— Бих си пожелала още от същото.

За разлика от родителите й, Хънтър не попита още от какво. Само кимна.

— Може да се каже, че съдбата ти е да го искаш, ала в зависимост от късмета, ще го имаш или не.

Тя гризеше една праскова и го гледаше. Помрачаващата светлина и разгореният се огън хвърляха сенки по лицето му. Отиваше му. Късата му, неравномерно израснала брада обгръщаше устата му на поет и я правеше още по-желана. Той бе мъж, когото нито една жена не би имала сили да пренебрегне, нито пък да забрави. Лий се зачуди дали Хънтър съзнава властта си. В този момент едва не се разсмя. Разбира се, че го знаеше. Той знаеше и разбираше прекалено много.

— Ами ти? — тя се приведе леко напред, както правеше винаги, когато очакваше да чуе важен отговор. — Ти какво би променил?

Хънтър се усмихна по онзи начин, който караше кръвта й да кипва.

— Бих си пожелал още от същото — отвърна тихо той.

Лий усети как по гърба й пробягва тръпка и изпита увереност, че Хънтър вижда този неуловим трепет. Отново се насили да си напомни, че бе тук само по работа.

— Знаеш ли — започна тя, — разказа ми доста неща през тази седмица, в много отношения повече, отколкото очаквах, а в други — почти нищо — Лий отново се бе стегнала, когато посегна за нова хапка пъстърва. — Може би ще те разбера по-добре, ако ми опишеш един от типичните си работни дни.

Той продължаваше да се храни и да се наслаждава на приятната свежест във въздуха. Облаците настъпваха, бризът се усилваше. Тя забеляза, че Хънтър обмисля отговора си.

— При мен не съществува такова нещо като типичен работен ден.

— Отново избягваш въпроса.

— Аха.

— Част от работата ми е да те притисна.

Той я наблюдаваше над ръба на чашата кафе.

— Приятно ми е да те гледам, когато работиш.

Лий се разсмя. Изглежда Хънтър винаги умееше да й поднася разочарование и приятно усещане в същото време.

— Хънтър, кажи ми, защо ми се струва, че полагаш всички сили да ме затрудниш максимално?

— Много си наблюдателна — той остави чинията и започна да си играе с крайчетата на косата й, което винаги бе изпитание за нея. — Представям си жена с романтична красота и високо организиран, логично подреден ум.

— Хънтър…

— Чакай, просто се опитвам да те разбера. Тя е амбициозна, кълбо от нерви, изключително чувствена, без сама да го съзнава — забеляза как се променят очите й, как потъмняват също като небесата над тях. — Захванала се е с нещо, което нито разбира, нито е в състояние да обясни. Около нея се случват разни неща и й става все по-трудно да се дистанцира от тях. Има и един мъж, мъж, когото желае, но на когото не смее напълно да се довери. Той не и предлага логичните обяснения, които тя толкова обича и в същото време липсата му на логика е съвсем близо до истината. Ако все пак му се довери, трябва да загърби повечето от нещата, които приема за даденост. Ако не го стори, ще си остане сама.

Хънтър говореше за нея, на нея, анализираше я. Лий усети как гърлото й пресъхва и дланите й овлажняват, ала не разбираше дали това бе заради думите му, или заради пръстите, които лекичко докосваха краищата на косата й.

— Опитваш се да ме уплашиш, като въртиш заговор против мен.

— Въртя заговор около тебе — съгласи се той. — А дали ще те уплаша, или не, зависи от успеха на заговора ми. Сенките и бурите са моя професия — сякаш за да потвърди думите му, една светкавица проряза небето над тях. — Всички писатели имат нужда от контраст. Гладка млечнобяла кожа… — Хънтър прокара опакото на дланта си по бузата й. — Меки коси, докоснати от огън и плам. А на това ще противопоставя тъма, вятър, гласове, понесли се от сенките. Логиката срещу необяснимото. Неизказаното срещу хладната съвършена красота.

Тя преглътна, за да премахне сухотата в гърлото си и се опита за заговори спокойно.

— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкана, но не съм сигурна, че искам да се превърна в героиня от роман на ужаса.

— Ето че пак стигаме до въпроса за съдбата — нова светкавица проряза ранния сумрак, в момента, когато очите им се срещнаха. — Имам нужда от теб, Линор — прошепна той. — За романа, който искам да създам… И много повече.

Нервно напрежение бодна кожата й, по-осезаемо от обикновено, след многобройните спокойни часове.

— Ще завали — гласът й не беше нито спокоен, нито равен. Тя тръпнеше. Когато понечи да се изправи, откри, че Хънтър я бе стиснал за ръката, че се изправяше с нея. Вятърът ги блъскаше от всички посоки, завихряше листата, завихряше и желанието им. Светлината се превърна в сянка. Протътна гръм.

Изражението на очите му я вледени, а след това накара кръвта й да кипне толкова бързо, че Лий не успя да приеме промяната. Докосването му бе леко. Тя можеше да се отдръпне, когато пожелае. Ала погледът му я бе лишил от воля. Те стояха неподвижни, сплели пръсти, приковали очи един в друг, а бурята настъпваше с пълна сила около тях.

Може би животът бе изтъкан от моменти на избор, както веднъж бе казал той. Може би късметът просто запазваше равновесието. Само че в този момент, за по-малко от секунда, Лий повярва, че съдбата владее всичко. Беше й предопределено да е с него и нямаше повече избор от героите, създадени от въображението му.

Тогава небето сякаш се продъни. Дъждът се изливаше на порои. Стресната от неочаквания порой, тя се отдръпна от Хънтър. Още няколко секунди остана като вкаменена, докато дъждът я обливаше, а светкавиците се нижеха една след друга.

— По дяволите! — той знаеше, че тя го каза на него, не на бурята. — И какво трябва да правя сега?

Хънтър се усмихна, едва устоял на желанието да поеме лицето й в ръце и да я целува, докато не й останат сили да се държи на крака.

— Насочвай се към някое сухо място — той продължаваше да се усмихва, въпреки дъжда, светкавиците и вятъра.

Мокра, кисела и ядосана, Лий се вмъкна в палатката. Хънтър се забавлява, помисли си тя и заразвързва прогизналите връзки на обувките си. Най-приятно му е, когато ме види във възможно най-неизгодна светлина. А тези обувки сигурно ще съхнат поне седмица, мислеше мрачно Лий, докато се опитваше да събуе едната.

Когато той се промъкна в палатката до нея, тя не каза нищо. Да се съсредоточи над гнева си изглежда беше най-разумно. Дъждът барабанеше по стените на палатката и сякаш свиваше пространството вътре. Никога не бе усещала по-осезаемо присъствието му. Във врата й се стичаше вода, докато се привеждаше напред, за да си свали чорапите.

— Предполагам, че няма да продължи дълго.

Хънтър свали прогизналата си риза през главата.

— Не се надявай да престане до сутринта.

— Страхотно — Лий потрепери и се зачуди как да свали мокрите си дрехи, за да си сложи сухи.

Той запали нисък пламък във фенера.

— Отпусни се и слушай. Тук звучи различно от града. Не фучат гуми по мокрия асфалт, няма клаксони, не се чуват забързани стъпки но тротоара — Хънтър извади хавлиена кърпа от багажа и започна да суши косата й.

— Мога и сама да се справя — тя посегна, но ръцете му не спираха работата си.

— Приятно ми е да го правя. Мокър огън — отбеляза той. — Така изглежда косата ти сега.

Беше толкова близо, че Лий усети мириса на дъжд по кожата му. Топлината на тялото му я привличаше и изкушаваше. Дали дъждът изведнъж стана по-силен, или просто тя започна да възприема с нова острота нещата. За момент й се стори, че долавя падането на всяка отделна капка върху палатката. Светлината бе сива и създаваше впечатление за нереалност. Лий се почувства така, сякаш цял живот бе бягала от това изолирано местенце. Дали пък не беше към него?

— Трябва да се обръснеш — прошепна тя и сякаш против волята й, ръката й докосна избуялата брада. — Така криеш прекалено много. Човек вече не може да те познае.

— Така ли? — Хънтър продължаваше да масажира главата й с кърпата, едновременно успокояващо и възбуждащо.

— Знаеш, че е така — не искаше да се извръща, не искаше да се откъсва от този поглед, който подпалваше мократа й студена кожа. Блесна светкавица и освети палатката отвътре, преди отново всичко да потъне в мрак. Ала дори в сумрака Лий виждаше всичко, което трябва, може би дори повече, отколкото искаше. — Работата ми е да открия още, да разбера всичко.

— А пък мое право е да ти кажа само това, което искам.

— Просто не гледаме с едни очи на нещата.

— Не.

Тя взе кърпата и като насън започна да суши неговата коса.

— Не трябваше да сме тук по този начин.

Никога не бе познавал желание с по-остри нокти. Ако не я докоснеше скоро, щеше да бъде разкъсан отвътре.

— Защо?

— Прекалено различни сме. Ти търсиш необяснимото, а аз — логиката в нещата — устните му бяха толкова близо до нейните, а очите му притежаваха такава власт. — Хънтър — знаеше какво ще се случи, позна неизбежността и болката, която щеше да последва. — Не искам това да се случва.

Той не я докосна, макар и да бе сигурен, че скоро ще полудее, ако не я почувства до себе си.

— Имаш избор.

— Не — думата прозвуча тихо, почти като въздишка. — Мисля, че нямам — Лий пусна кърпата. Видя новата светкавица и изчака четири удара на сърцето за последвалия гръм. — Струва ми се, че никой от нас няма избор.

Дишаше неравномерно, когато отпусна ръце на голите му рамене. Усети силата в тях. Искаше да я почувства, но се страхуваше. Очите му не се откъсваха от нейните, когато го погали. Въпреки че желанието се загнезди някъде в стомаха му, Хънтър я остави да определя правилата поне в този изключително важен случай.

Пръстите й бяха дълги и гладки върху кожата му, хладни, не страхливи, по-скоро предпазливи. Пробягаха надолу по ръцете му, движеха се бавно по гърдите му нагоре и надолу, докато желанието му се изпъна като лък, готов за стрелба. Барабаненето на дъжда отекваше в ушите му. Лицето й бе бледо и прекрасно в сумрака. Палатката изведнъж стана прекалено широка. Искаше я на достатъчно тясно място, където да може да се движи единствено с него.

Не можеше да повярва, че го докосва по този начин, така свободно и открито, така че кожата му потръпваше под пръстите й. През всичкото време той я наблюдаваше с такава всепоглъщаща страст, че би се ужасила, ако не бе прекалено замаяна от собственото си желание. Внимателно, уплашена да не направи погрешно движение и да развали магията на мига, тя докосна с устни неговите.

Грубата му брада бе в необичаен контраст с мекотата на устните му. Той й отвръщаше с много чувство, много топлота и никакво напрежение. Никога не бе познавала друг, готов да дава, без да взема. Тази щедрост бе моментът на истинско прелъстяване за нея. В този момент резервите, които таеше, се пръснаха. Ръцете й обвиха врата му, бузата й се притисна до неговата.

— Люби ме, Хънтър.

Той я отдръпна, толкова, че да могат отново да се погледнат. Около лицето й се виеха влажни къдри. Очите й бяха като небето само преди час. Притъмнели и забулени.

— Заедно.

Лий изви устни. Сърцето й полетя към него. Тя го допусна в себе си.

— Нека да се любим.

Тогава ръцете му обрамчиха лицето й, а целувката му бе толкова нежна, че всяка клетка в тялото й бе като опиянена. Усети го, че сваля ризата й и потръпна отново, преди Хънтър да я стопли. Усети силното тяло да своето, докато ръцете му проследяваха всяка извивка, сякаш бе бижутер, заел се да шлифова скъпоценен камък. Въздъхна, когато Лий го докосна, затова тя го погали отново, за да го дари с удоволствието, което той създаваше у нея.

Уплаши се, че паниката отново ще се върне или че желанието ще избяга. Само че имаха всичкото време на света. Нищо че валеше и трещеше. Това не ги засягаше. Усети глада в устните му, ала Хънтър го владееше. Щеше да я омагьосва бавно. У нея се надигна удоволствие и бавно се вля в устните й.

Устата му бе върху гърдата й, а желанието набъбваше. Той не бързаше, дори когато Лий се изви към него. Езикът му я докосваше, зъбите му драскаха кожата й, докато най-сетне усети пулсиращата нужда у нея. В този момент мислеше само за него, Хънтър го усети, въпреки че се стараеше да обуздае собственото си нетърпение. Щеше да я дари с още. Щеше да й предложи всичко. И, Господ бе свидетел, тя на него също.

Когато се опита да се справи с ципа на джинсите му, той я остави. Искаше да я почувства цялата, да усети тялото й без бариери. Във въображението си вече я бе виждал такава не веднъж. Косата й бе хладна и влажна, кожата й гладка и уханна. Пролетни цветя и летен дъжд. Мирисът го опияняваше, докато ръцете й ставаха по-настойчиви.

Лий дишаше с усилие, докато изтегляше мокрите джинси. Отново усети силата, властта и контрола. Трябваше да преодолее само последното, за да получи това, за което копнееше.

Където и да го докоснеше, където и да го вкусеше, напиращото удоволствие я караше да потръпва. Късите панталонки бавно се отделиха от тялото й с помощта на силните му, умели ръце, а тя най-сетне остана по дантелените бикини, смъкнати ниско на ханша й. Устните му се спускаха все по-надолу и по-надолу по тялото й, а острата брада събуди всеки сантиметър от тялото й. Езикът му се плъзна под дантелата и неочаквано, също като бурята, Лий се загуби във водовъртеж от необяснимо тъмни и дълбоки чувства.

Усети как възбудата й избухна и силата сякаш запя в гърдите му. Чу я да извиква три пъти името му и закопня с такава страст да го чуе отново, че едва се сдържа. Наведе се над нея и я зачака да отвори очи. Щеше да го гледа, когато проникваше в нея. Беше си го обещал.

Замаяна, тръпнеща и омагьосана, тя не откъсваше поглед от него. Хънтър бе истинска загадка.

— Какво искаш от мен?

Устните му покриха нейните и за пръв път целувката им беше завладяна от първична сила, почти груба, водена от неуправляема сила.

— Всичко — проникна в нея и това движение ги изтласка към върха. — Всичко.