Нора Робъртс
Бъди до мен (7)

Шеста глава

И двете били в женски род, повтаряше си безмълвно Лий, докато се навеждаше да събере съчки. Копеле, мислеше си тя с мрачно задоволство, обаче не е в женски род. При това пасваше съвършено на Хънтър Браун. Нямаше никакво право да се държи с нея като с глупачка, само защото веднъж вече се бе направила на глупачка.

Нямаше да му се остави току така. Щеше да спи в проклетия спален чувал в проклетата палатка през следващите тринадесет нощи, без да обели и дума по този въпрос.

Тринадесет, помисли си Лий и хвърли злобен поглед през рамо. Сигурно и това му е влизало в плановете. Ако обаче си въобразяваше, че ще направи сцена или пък че ще се свие пред палатката на открито, за да му натрие носа, го очакваше огромно разочарование. Тя бе преди всичко професионалистка, готова да сътрудничи, при това без да се позовава на пола си. Преди малката ваканцийка да приключи, щеше да има чувството, че дели палатката с робот.

Само че Лий се познаваше достатъчно добре. Тя въздъхна дълбоко, с огромно разочарование, докато търсеше още съчки. Щеше да усеща във всеки един миг, че до нея в палатката спи мъж. Един невероятно сексапилен властен мъж, който караше кръвта й да кипи само с поглед.

Нямаше да е никак лесно да забрави, че бе жена през идващите две седмици, докато прекарваше всяка нощ с мъжа, който успешно я разиграваше.

В работата й не влизаше да забравя, напомни си Лий, а да го накара него да забрави. Предизвикателство. Точно така трябваше да приема нещата. Това бе предизвикателство, което си бе обещала, че ще преодолее.

Напълнила ръцете си с клонки и съчки, тя вирна брадичка. Беше й горещо, чувстваше се мръсна и уморена. Това не бе най-благоприятният начин за започване на война. Пренебрегна болката и изпъна рамене. Може би щеше да се наложи да пожертва някой и друг рунд, но щеше да спечели битката. С опасен плам в очите Лий се насочи към лагера.

Трябваше да е благодарна, че беше застанал с гръб към нея, когато излезе на малката поляна. Палатката беше малка, значително по-малка, отколкото си бе представяла. Тентата бе от здрав лек материал, който изглеждаше почти прозрачен. Извиваше се като свод, не бе със заоблен връх и бе плътно на земята. Отворът бе толкова ниско, забеляза тя, че трябваше да пълзи, за да се вмъкне вътре. Щом се окажеха вътре, трябваше да спят един до друг. В този момент Лий си каза, че ще спи като пън. Без да помръдва.

Размерът на палатката я притесни дотолкова, че не забеляза какво прави Хънтър, докато не се приближи до него. Гневът отново я обзе и тя пусна наръча клони на земята.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш?

Неподготвен за яростта в гласа й, той вдигна поглед. В едната си ръка държеше прозрачен пластмасов несесер, пълен с грим, а в другата ефирна дрешка в прасковен цвят, обточена с кремава дантела.

— Много добре знаеше, че отиваме на палатка — отвърна спокойно Хънтър, — а няма да се настаняваме в „Бевърли Уилшир“.

Цветът, който за нея бе истинско проклятие заради светлата й кожа, обагри страните й.

— Нямаш никакво право да ми ровиш в нещата! — дръпна камизолата от ръката му и я сви в юмрук.

— Оправях багажа — внимателно огледа несесера с гримовете и от двете страни. — Мисля, че ти казах да вземеш само най-важното. Наистина, готов съм да призная, че имаш доста изтънчен вкус в това отношение… — посочи той чантичката. — Само дето сенките и блясъкът за устни са напълно излишни до лагерния огън — гласът му звучеше дразнещо спокоен, а по очите му личеше, че се забавлява. — Виждал съм те и без тези екстри и нямаше да се оплаквам. А и ти не бива да се притесняваш от мен.

— Нахалник! — тя дръпна несесера от ръката му. — Пет пари не давам дали изглеждам като вещица пред теб — взе си раницата и натъпка нещата вътре. — Това си е моят багаж и аз ще си го нося.

— Естествено.

— Досадно ко… — Лий спря насред думата. — Само да си посмял да ми казваш как да живея живота си!

— Оле, оле, обидните определения не са начина да проявиш добра воля — Хънтър се изправи и й протегна ръка. — Примирие?

Тя го погледна подозрително.

— При какви условия?

Той се ухили.

— Точно това харесвам у теб, Линор, не се предаваш лесно. Примирие с възможно най-малка степен на вмешателство и от двете страни. Едно приятелско делово споразумение — забеляза, че тя се отпуска и не се сдържа да й поразроши отново перата. — Ти няма да се оплакваш от кафето, а аз няма да се оплаквам, че ще спиш в този дантелен парцал.

Лий го дари с хладна усмивка и пое подадената ръка.

— Смятам да спя с дрехите си.

— Става — Хънтър стисна бързо ръката й. — А пък аз няма. Я сега да видим какво става с кафето.

Както често се случваше, той я остави разкъсвана между разочарование и приятно усещане.

Когато искаше, откри тя, Хънтър умееше да улеснява нещата. Без изобщо да се затрудни, той запали огъня и сложи кафето да кипне. Миризмата му бе достатъчна да я успокои. Спокойствието и увереността, с които се движеше, я накараха да погледне на него по-благосклонно.

Нямаше смисъл през следващите две седмици да се дебнат, за да се хванат за гушите, реши Лий, когато намери подходяща скала, на която да седне. Едва ли ще успее да си почине, мислеше тя, докато го наблюдаваше как вади готварските приспособления от раницата, но пък враждебността нямаше да допринесе с нищо, не и когато ставаше въпрос за мъж като Хънтър. Той си играеше с нея. Стига да избягваше подобни моменти, както и умишлено заложените капани, щеше да постигне това, заради което бе тук. Засега го бе оставила да определя правилата и да ги променя когато му хрумне. Това трябваше да се промени. Лий обви с ръце прегънатото си коляно.

— За да се отървеш от напрежението ли ходиш на палатка?

Хънтър не я погледна, защото проверяваше фенера. Значи вече започваха с игрите.

— Какво напрежение?

Тя би въздъхнала, ако не бе решила да си наложи маската на любезна професионалистка.

— Сигурно има напрежение, свързано с работата ти. Изискванията на редактора, разправии с издателката, разказът не върви така, както си го предвидил, срокове.

— Не вярвам в налагането на срокове.

Тук има нещо, каза си Лий и посегна към бележника.

— Не се ли налага на всеки писател понякога да се съобразява със сроковете? Те не те ли притискат, когато романът не върви или пък ако блокираш?

— Писател да блокира? — той сипа кафе в метална чаша. — Няма такова нещо.

Тя остана загледана в него за кратко, вдигнала вежда.

— Стига, Хънтър, някои от най успешните писатели са го изпитвали на свой гръб, дори са търсили професионална помощ. Трябва да е имало моменти в кариерата ти, когато си се натъквал на стена.

— Изтласкваш стената от пътя си.

Тя се намръщи, ала пое подадената чаша.

— Как?

— Работиш, докато сама се отмести — той извади бурканче с мляко на прах, но Лий отказа. — Щом не вярваш в нещо, щом не приемаш, че то съществува, значи не съществува за теб.

— Ала ти пишеш за неща, които в действителност не съществуват.

— И защо не?

Тя не откъсваше поглед от него, от мургавия привлекателен мъж, седнал на земята, стиснал метална чаша с кафе в ръка. Изглеждаше толкова спокоен, толкова отпуснат, че за момент й се стори трудно да го свърже с мъжа, който предизвикваше ужас в сърцата на читателите си само с няколко думи.

— Защото под леглото няма чудовища, нито пък демони из шкафовете.

— Във всеки шкаф се крие демон — настоя спокойно Хънтър, — някои просто са скрити по-добре от други.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че вярваш в това, което пишеш?

— Всеки автор вярва в това, което пише. Няма как да е иначе.

— Искаш да кажеш… — тъй като не желаеше отново да използва думата демон, размаха нетърпеливо ръка, докато търсеше точния израз. — Че някакви зли сили — избра най-сетне Лий — могат да манипулират хората?

— По-точно ще бъде, ако кажеш, че не вярвам в нищо. Това са възможности — дали очите му станаха по-тъмни, или просто въображението й си играеше с нея? — Няма ограничение за възможностите, Линор.

Очите му бяха прекалено черни, за да може да разгадае изражението им. Не успяваше да прецени дали си играеше нея, дали просто опитваше да я подхлъзне. Почувствала се неудобно, тя смени темата.

— Когато седнеш да пишеш нещо, ти го моделираш, прекарваш дни, часове, за да го огледаш от всеки възможен ъгъл, също както един дърводелец прави шкаф.

Аналогията му хареса. Той отпи от силното черно кафе, наслади се на вкуса му, наслади се и на мириса на запалено дърво и лято, както и на ненатрапчивото присъствие на Лий.

— Разказването на истории е изкуство, писането е занаят.

Тя усети как я обзема въодушевление. Точно това й трябваше, такива точни цитати, които да насочат всеки, за да успее по-добре да вникне в характера му.

— Значи ти се смяташ за човек на изкуството, не си занаятчия?

Хънтър пиеше бавно и забеляза, че Лий дори не бе докоснала своето кафе. Отново бе обзета от работна треска, моливът бе готов да записва, очите й не се отделяха от него. Откри, че я харесваше повече, когато бе такава. Искаше му са да види този трескав поглед заради него, заради мъжа, не заради писателя. Искаше да усети очакването й, както един любовник тръпне, да протегне ръце, устните й да го посрещнат.

Ако пишеше сценарий, щеше да продължи да разделя тези двамата още известно време и за момента нямаше да им позволи да осъществят желанията си. Трябваше да ги настърви още, въпреки че напрегнатото му тяло подсказваше каква бе истината. Внимателно подкладе огъня с още едно дърво.

— Човек на изкуството по рождение — отвърна най-сетне той, — занаятчия по избор.

— Знам, че въпросът е банален — продължи тя с толкова професионален тон, че го накара да се усмихне, — но откъде черпиш идеите си?

— От живота.

Лий вдигна поглед, когато Хънтър запали цигара.

— Не можеш да ме убедиш, че сюжетът на „Сатанински обет“ е нещо, което ти е хрумнало от ежедневието.

— Ако вземеш ежедневието и го поизкривиш, ако добавиш няколко вероятности, тогава може да се получи всичко.

— Значи използваш ежедневни неща, изкривяваш ги и така се получава необичайното — разбрала нещата малко по-добре, тя кимна доволно. — Колко от себе си влагаш в характерите?

— Колкото е необходимо.

И отново думите му прозвучаха толкова лесно, толкова небрежно, че Лий остана сигурна, че бе точно така.

— Случва ли се някой от героите ти да е човек, когото познаваш?

— Понякога — той й се усмихна с онази усмивка, на която тя нито се доверяваше, нито разбираше. — Когато човекът ми се стори достатъчно интересен. Ти никога ли не се уморяваш да пишеш за другите, след като имаш цяла армия образи в главата?

— На мен това ми е работата.

— Това не е отговор.

— Аз не съм тук, за да отговарям на въпросите ти.

— А защо си тук?

Беше близо до нея. Лий дори не бе усетила, че се бе поместил. Седеше точно пред нея, съвсем спокоен, овладял любопитството си.

— За да направя интервю с признат писател, спечелил множество награди.

— Един признат писател, спечелил множество награди, нямаше да те притеснява.

Пръстите около молива овлажняха. Беше готова да изругае от безсилие.

— Ти не ме притесняваш.

— Лъжеш бързо, ала не особено убедително — ръцете му се опряха на коленете, докато я наблюдаваше. Странният пръстен блестеше с матови отблясъци в златно и сребърно. — Ако те докосна сега, просто ако те докосна в този момент, ще потръпнеш.

— Прекалено много мислиш за себе си — каза му тя и се изправи.

— Мисля за теб — каза Хънтър толкова тихо, че бележникът неусетно се изплъзна от ръцете й. — Караш ме да те желая, а се притесняваш от мен — гледаше я отново и Лий почти усещаше докосването му. — Доста интересно съчетание за следващите две седмици.

Нямаше да успее да я сплаши. Нямаше да я накара да тръпне.

— Колкото по-бързо запомниш, че през следващите две седмици смятам да работя, толкова по-простичко ще бъде всичко — високомерният й тон почти успя. Тя се зачуди дали той бе чул лекото трепване в гласа й.

— След като си решила да работиш — отвърна веднага Хънтър, — можеш да ми помогнеш да започнем вечерята. От утре ще се редуваме кой да готви.

Нямаше намерение да му достави удоволствие и да му каже, че няма представа как се готви на огън на открито. Той сигурно предполагаше, че бе така. Нямаше да му достави удоволствието да разбере, че добронамереността му я плаши и обърква. Изправи се и си изтупа панталона.

— Отивам да се изкъпя първа.

Хънтър се загледа след нея, докато се отдалечаваше в погрешната посока, но не й каза нищо. Рано или късно щеше да открие душовете, каза си той. Щеше да е по-интересно, ако никой от тях не отстъпваше.

Не беше сигурен, ала му се стори, че я чу да ругае някъде зад него. Подсмихва се и се облегна на скалата, за да си допуши цигарата.

Напълно изтощена и схваната, но привлечена от мириса на кафе, Лий се събуди. Много добре знаеше къде се намира — във възможно най-далечния край на палатката, заровена цялата в спалния чувал, осигурен от Хънтър. Беше сама. Само секунда й трябваше, за да разбере, че той вече не бе вътре до нея. Затова пък предишната вечер й трябваха часове, за да си внуши, че няма никакво значение, че Хънтър бе само на няколко сантиметра от нея.

Вечерята се оказа неочаквано приятна. Приятна, каза си тя, защото настроението му отново се бе променило, когато се върна. Дружелюбно? Не, реши Лий и внимателно се протегна, за да разтегне схванатите си мускули. Дружелюбен бе прекалено неточна дума, когато ставаше въпрос за Хънтър. Сравнително приятелски настроен бе по-подходящо определение. Изобщо не бе склонен да й помага. Чете цялата вечер на светлината на лампата, а тя си извади нов бележник и започна нещо като дневник за двете седмици в каньона Оук Крийк.

Откри, че бе полезно да записва чувствата си. Много често бе използвала ръкописа за същата цел. Можеше да каже какво иска, чувства, какво желае, без да се страхува, че някой може да прочете думите й. Всъщност не беше точно така, защото Хънтър бе прочел по-голямата част от грижливо напечатаните страници, ала затова пък дневникът щеше да си е единствено и само за нея.

Както и да е, каза си Лий, беше в нейна полза, че той се занимаваше да й чете ръкописа. Така не и се налагаше да говори чак до късно вечерта, когато мракът се сгъсти. Докато Хънтър четеше, тя се пъхна пълзешком в палатката и се сви в ъгъла. Щом той си легна, доста по-късно, нямаше какво да си кажат в интимната атмосфера на тясното пространство. Престори се, че спи, въпреки че сънят бягаше от очите й часове наред.

Лежеше в тишината, заслушана в равномерното му дишане. Тихо и спокойно. Хънтър бе точно такъв. Лий лежеше, без да трепва, и си повтаряше, че тази близост не означава абсолютно нищо. Само дето на сутринта забеляза, че ноктите, които се опитваше да остави да израснат, бяха изгризани до дъно.

Първата вечер определено беше най-трудната, размишляваше тя. Надигна се и прокара ръка през косата си. Независимо от всичко я беше преживяла. Проблемът й сега оставаше как да мине покрай него, за да отиде до душовете и да свали дрехите, с които беше спала, да си оправи лицето и косата. Внимателно се поизправи, за да надникне през прозорчето.

Той бе усетил, че вече е будна. Усети го почти в същия миг, когато Лий отвори очи. Беше станал по-рано, за да приготви кафе и защото усещаше колко му бе трудно да спи до нея, а също и че щеше да му е още по-трудно да се събули заедно с нея.

Беше забелязал медните оттенъци на косата й, очертани под плата на палатката в ненатрапчивата утринна светлина. Толкова му се искаше да я докосне, да я привлече до себе си, че си наложи да остави малко разстояние между тях. Днес смяташе да върви, километри, а също и да лови риба — часове наред. Тя можеше да се прави на репортерка, защото, докато отговаряше на въпросите й, бе научил за нея много повече, отколкото Лий си въобразяваше, че бе научила за него. Точно в това се състоеше планът му, напомни си Хънтър и си сипа втора чаша кафе. Не биваше да го забравя.

— Кафето е горещо — каза той, без да се обръща. Въпреки че се бе постарала да е тиха, беше я чул, когато отметна входа на палатката.

Тя едва се сдържа да не изругае и притисна нещата, които бе взела. Този тип имаше вълчи слух.

— Искам първо да взема душ — избърбори Лий.

— Казах ти, че не е нужно да се гласиш заради мен — беше започнал да реди парчетата бекон в тигана. — Харесвам те такава, каквато си.

Изпълнена с раздразнение, тя се изправи.

— Не се глася заради теб. Просто не се чувствам особено чиста, след като съм спала с дрехите си.

— Значи е по-добре да ги свалиш — съгласи се веднага Хънтър. — Закуската ще бъде готова след петнадесет минути, затова побързай, ако си гладна.

Лий стисна чантата с всичкото достойнство, на което бе способна, и закрачи към дърветата.

Нямаше да му се даде толкова лесно, ако не се чувстваше мърлява и смачкана и прегладняла, каза си тя и се отправи към душовете. Как бе възможно да е толкова жизнерадостен, след като бе спал на земята? Може пък Брайън да се окажеше права. Този тип бе странен. Лий извади шампоана от несесера, след това и мекия френски сапун и влезе в една от душ кабините.

Може и да беше избрал великолепно място, въздухът наистина ухаеше на чисто и свежо, но спалният чувал съвсем не бе пухено легло. Тя се съблече и закачи дрехите си на вратата. Чу, че в съседната кабина някой пуска душа и въздъхна. Следващите две седмици щеше да се наложи да ползва общите душове. Просто трябваше да свикне.

Водата рукна, хладка. Лий стисна зъби и влезе под струята. Днес щеше да започне с по-лични факти за живота на Хънтър Браун.

Дали бе женен? Тя се намръщи и веднага си наложи да отпусне лице. Въпросът бе за статията, нея не я интересуваше. Семейното му положение не означаваше нищо за нея.

Със сигурност нищо. Насапуниса енергично косата си. Че коя ли жена ще го търпи? Освен това не би ли трябвало да е до него край лагерния огън, колкото и трудно да го понасяше? Що за мъж би се оженил за някоя, която не харесва същите неща?

Какво ли обичаше да прави, когато си почива? Къде ли живееше? Къде бе расъл? Какво е било детството му?

Водата се стичаше по нея, обливайки я със сапун и шампоан. Любопитството й бе изцяло професионално. Лий трябваше да си напомня този факт непрекъснато. Трябваше да знае всичко за този мъж, за да успее да направи убедителна и интересна история. Трябваше й целият мъж…

Стресната от мислите си, тя отвори широко очи и изруга, когато шампоанът я парна. По дяволите мъжа, каза си гневно Лий. Ще научи всичко, което може за него, ще си напише статията и ще му го върне тъпкано заради всичко, което й причини.

Чиста, ухаеща и разтреперана от студ, тя спря водата. Едва в този момент се сети, че бе забравила да си донесе кърпа. Насред гората никой не осигуряваше хавлиени кърпи. По дяволите, как да се сети за всичко.

От нея се стичаше вода, а кожата й се вледени и настръхна. Застана в средата на кабинката и изруга тихо и цветисто. Докато можеше да издържи, щеше да остави въздуха да я изсуши, а косата щеше да изцеди. Отмъщение, каза си Лий и отново стовари цялата вина на плещите на Хънтър. Рано или късно ще му го върне.

Посегна към чантата под вратата на кабината и измъкна чист памучен пуловер. Примирено попи мокрото си лице с меката тъкан. Веднага щом го навлече, се опита да си вземе и бельо. Въпреки че дрехите се залепиха по мократа й кожа, тя усети, че се затопля. Включи сешоара над редицата мивки и огледала и се зае с косата си.

Напук на него, каза си Лий, не заради него, отдели повече време от обикновено, за да си сложи грим. Доволна прибра малкия си сешоар и излезе от душовете, а след нея се разстла лек аромат на жасмин.

Парфюмът й бе първото, което той долови, щом тя се появи на поляната. Хънтър усети как се свиват мускулите на стомаха му. Сякаш му бе все едно, той изпи нова чаша кафе, без да усеща вкуса й.

Спокойна и в доста по-добро настроение. Лий си прибра нещата, преди да се приближи до малкия лагерен огън. На импровизирана каменна полица бе поставен тиганът с остатъци от бекон и яйца. Нямаше нужда да ги опитва, за да разбере, че са студени.

— По-добре ли се чувстваш? — попита дружелюбно Хънтър.

— Чувствам се чудесно — нямаше и дума да каже за това, че храната бе изстинала, докато я пресилваше от тигана в чиния. Щеше да я изяде до последната хапка. Нямаше да му достави удоволствието да й се надсмива.

Захапа бекона и вдигна поглед към него. Очевидно бе взел душ по-рано. Косата му блестеше на слънцето, а той миришеше на чисто и свежо, дори без да си бе слагал афтършейв. Един мъж не би си сложил афтършейв, ако не си бе направил труда да се обръсне, заключи тя, след като огледа наболата му брада. Би трябвало да изглежда мърляв и занемарен, а Хънтър, кой знае защо, бе станал неустоим. Лий сведе поглед към студените яйца.

— Добре ли спа?

— Спах чудесно — излъга тя и отми хапката от закуската с чаша горещо силно кафе. — А ти?

— Много добре — излъга той и запали цигара. Започваше да го нервира, а Хънтър дори не бе подозирал, че нещо може да постигне този ефект.

— Отдавна ли стана?

Още на разсъмване, помисли си той.

— Доста отдавна — сведе поглед към почти новите й обувки и се зачуди колко ли време ще й трябва, преди краката й да откажат. — Смятам да походим днес.

Прииска й се да изстене, ала си наложи да се усмихне весело.

— Чудесно, с удоволствие ще разгледам каньона, докато съм тук — дори предпочитам да е в джип, каза си Лий и преглътна последното парче бекон. Ако съществуваше клише, подходящо за случая, то бе, че чистият въздух изостря апетита.

Отне й двойно повече време да измие чиниите от закуската с пластмасовия бидон за вода, отколкото на Хънтър, но тя вече знаеше неписаните правила. Единият готви, а другият мие.

Докато приключи, той вече я чакаше нервно, приготвил бинокъла и металната бутилка и стиснал лека раница в едната си ръка. Подаде й я. Лий едва потисна желанието си да я побутне обратно към него.

— Искам да си взема фотоапарата — без да му даде възможност да възрази, тя се зарови сред багажа си и пъхна нещо четвъртито в задния джоб на джинсите си. — Какво си взел? — попита и нахлузи презрамките на равничката.

— Обяда.

Лий се насили да върви по-бързо, за да върви в крак с него, докато Хънтър вече излизаше от горската поляна. Щом бе приготвил обяд, значи се налагаше да се примири с един безкраен ден на крак.

— А как разбираш накъде вървим и как ще се върнем?

За пръв път, откакто се бе върнала в лагера, ухаеща на нежност и цветя, той се усмихна.

— Следя знаците наоколо и слънцето.

— Като например мъха от едната страна на дърветата ли? — тя се огледа с надеждата да забележи нещо, което да запомни. — Никога не съм се доверявала на подобни неща.

Ти дори не знаеш къде е запад и къде изток, каза си Хънтър, освен ако не ставаше въпрос за Ел Ей или за Ню Йорк.

— Имам компас, ако това ще те успокои.

Донякъде я успокои. Когато нямаш и най-бегла представа как действа нещо, тогава се налага да го приемаш на доверие. Лий обаче съвсем не гореше от желание да се остави на милостта на Хънтър.

Докато вървяха, тя забрави притесненията, че може да се загубят. Слънцето се бе превърнало в бяла топка светлина и въпреки че бе едва девет сутринта, бе топло. Харесваше й как светлината се пречупва в червените стени на каньона и подчертава цвета им. Пътеката водеше нагоре, тясна, камениста, а изпод краката й непрекъснато се изплъзваше чакъл. Чу смеха на хора, звукът се носеше в кристално чистия въздух толкова ясно, сякаш бяха до нея.

Зеленината се разреждаше, докато се изкачваха. Сега около тях имаше проскубани храсти, прашни и унили, здраво закрепени сред скалите. Изпълнена с любопитство, Лий откъсна едно зелено клонче. Миризмата му бе силна, тръпчива и свежа. В този момент откри, че трябва да затича, за да настигне Хънтър. Той беше предложил да походят, а ето че не му беше особено приятно. Освен това приличаше на човек, на когото предстоят неприятни спешни срещи.

Може би моментът бе подходящ, прецени тя, за неангажиращ разговор, при който да изкопчи малко лична информация. Пътеката ставаше все по-стръмна, ала Лий реши, че бе по-разумно да говори, докато все още диша сравнително спокойно. Памучният пуловер се оказа грешка. Гърбът й отново беше мокър, този път от пот.

— Винаги ли си обичал да си сред природата?

— За да ходя пеша.

Тя се намръщи на гърба му, решена да не се предава.

— Сигурно си бил скаут.

— Не съм.

— Значи от сравнително скоро се увличаш по къмпингуване.

— Не.

Лий стисна зъби и се постара да не изръмжи на глас.

— А като момче ходил ли си в гората с баща си на палатка?

Развеселеното му изражение щеше доста да я заинтригува, ако можеше да го види.

— Не.

— Значи си живял в град.

Умна е, каза си Хънтър. И последователно упорита. Сви рамене.

— Да.

Най-сетне, въздъхна тя.

— В кой?

— В Ел Ей.

Лий се препъна на една скала и за малко не връхлетя върху него. Той не забави крачка.

— Ел Ей ли? — повтори тя. — Живееш в Ел Ей и въпреки това успяваш да се скриеш така, че никой да не те открие?

— Расъл съм в Ел Ей — обясни спокойно той. — В част на града, която ти едва ли си имала повод да посетиш. Ако говорим за срещи в обществото, Линор Радклиф от Палм Спрингс, те са неосъществими с хора от квартали, за които дори нямаш представа, че съществуват.

Тя спря изумена. Отново се наложи да затича, за да го настигне, но този път го хвана за ръката и го накара да спре.

— Откъде разбра, че съм от Палм Спрингс?

Хънтър я наблюдаваше леко развеселен, ала търпелив, нещо, което я подразни, а в същото време привлече.

— Направих проучване. Завършила си Калифорнийския университет първа по успех, след като си била три години в снобски швейцарски пансион. Годежът ти с Джонатан Уилъби е бил развален, когато си приела работата в „Селебрити“ в офиса им в Лос Анджелис.

— Никога не съм била сгодена за Джонатан — подзе гневно Лий, но нарочно си наложи да смекчи тона. — Не ти влиза в работата да ровиш в живота ми, Хънтър. Аз ще пиша статия, не ти.

— Имам навика да откривам всичко за хората, с които ще работя. А ние с теб си имаме делова уговорка, нали Линор?

Много го биваше с думите, каза си мрачно тя. Ала и нея също.

— Да, според която аз ще те интервюирам, а не ти мен.

— Но при поставени от мен условия — напомни й той. — Не разговарям с никого, без да науча всичко за него. — Хънтър протегна ръка и докосна крайчетата на косата й, както преди. — Мисля че знам всичко за теб.

— Нищо не знаеш — поправи го Лий и потисна желанието да се отдръпне от докосването, което дори не бе истинско докосване. — И не е нужно да знаеш. Ала колкото по-честен и откровен си с мен, толкова по-откровена ще бъде статията.

Той отви капачката на плоското метално шише. След като тя отказа с поклащане на глава, Хънтър отпи.

— Аз съм откровен с теб — отново намести капачката. — Ако улесня прекалено много нещата, няма да добиеш реална представа за мен — очите му изведнъж потъмняха, станаха напрегнати и пронизващи. Без предупреждение той протегна ръка към нея. Властният му поглед я накара да повярва, че само с един замах можеше да я отмести от пътеката. Въпреки това ръката му се плъзна по бузата й, лека като капки дъжд. — Няма да разбереш какъв съм — продължи тихо Хънтър. — А си имам причини и искам да разбереш.

Щеше да се уплаши много по-малко, ако й бе креснал, ако се бе разбеснял, ако я бе сграбчил. Ударите на сърцето й отекнаха в главата. Инстинктивно отстъпи назад, обзета от непреодолимото желание да избяга. Кракът й увисна във въздуха.

В следващия миг усети, че се притиска в него толкова силно, че почувства топлината на тялото му. Страхът я помете с такава сила, че Лий подпря и двете си длани в гърдите му.

— Глупачка — каза той с такава острота, че младата жена рязко вдигна поглед. — Първо се огледай, а след това се дърпай.

Тя веднага изви глава, за да погледне през рамо. Стомахът й се сви болезнено. Дланите, с които го отблъскваше, се стрелнаха нагоре и стиснаха раменете му с такава сила, че пръстите й се забиха в кожата му. Гледката зад нея бе великолепна, величествена с отворената право надолу паст.

— Май сме се изкачили доста по-високо, отколкото си мислех — едва успя да изрече Лий. Ако не седнеше след малко, сигурно щеше да се изложи.

— Цялата работа е в това, че трябва да гледаш къде стъпваш — Хънтър не я отдръпна от ръба, а вдигна браздичката й с ръка, за да се срещнат очите им. — Винаги внимавай къде стъпваш, тогава ще знаеш къде падаш.

Целуна я също толкова неочаквано, както и преди, но вече не толкова нежно. Дори никак нежно. Този път тя усети силата му, за която само бе предполагала. Ако отстъпеше назад и се плъзнеше в зейналата пустош, щеше да бъде също толкова безпомощна, колкото и в този момент, докато се притискаше в него, задържана от силните му ръце. Ръбът беше близо, зад нея, в нея. Лий не можеше да прецени кой щеше да бъде фаталният. Макар и безпомощна, знаеше, че и в двата случая щеше да бъде пречупена.

Нямаше намерение да я докосва в този момент, ала дори и трудното изкачване нагоре не бе потушило събуденото в него желание. Щеше да вземе само вкуса й, мекотата й и да ги запази, докато тя сама и по своя воля се оставеше в ръцете му. Искаше сладостта, която бе скрила, нежността, от която се опитваше да се отрече. Само че той искаше и силата, която я тласкаше все напред. Да, познаваше я и бе много близо до момента, когато щеше да я разбира. Знаеше със сигурност, че я желае.

Бавно, много бавно, защото ленивите целувки го успокояваха, но и възбуждаха, Хънтър я отдели от себе си. Очите му бяха забулени, както и мислите, а пулсът й биеше със същата бързина като неговия. Завъртя я така, че да остане близо до скалата, по-далече от ръба.

— Никога не отстъпвай назад, преди да си погледнала през рамо — каза тихо той. — И недей да стъпваш напред, преди да си опипала почвата. — Обърна се и продължи по пътеката, като я остави да се чуди дали бе имал предвид разходките в планината, иди нещо съвършено различно.