Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gabriel’s Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 87 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Последна корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Ангел хранител

ИК „Коломбина прес“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-089-9

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Имаше един кратък период, през който Лора се обличаше в елегантни дрехи и се появяваше на изискани тържества. Срещаше се с хора, чиито имена бяха отпечатвани в списанията с гланцирани корици и светеха с големи букви по билбордовете. Танцуваше със знаменитости и вечеряше с принцовете на модата. Колкото и да изглеждаше като сън, беше точно така.

Самата истина бе, че й доставяше удоволствие да прекарва времето си като модел на Джефри. Работата може и да беше тежка, но тя бе достатъчно млада и неопитна, за да си остава заслепена от блясъка, дори и след десет часа стоене на крак.

Той я научи как да позира, как да върви, дори и как да изглежда бодра, когато умората буквално прелива в нея. Беше й показал как да използва грим, за да подсили чертите си умело и да хваща окото, по какъв начин да нагласява косата си, за да изразява настроение.

Всички неща, на които я беше научил, й помагаха да поддържа престижа си в светския живот на семейство Игълтън. Съумяваше да изглежда изискана и уравновесена. На моменти видът се оказваше голямо удобство.

Не се притесняваше, че ще злепостави себе си или Гейб на приема, който родителите му даваха в своето имение Ноб Хил, но също така не беше убедена, че желае отново да се върне към този живот.

Как ли щяха да стоят нещата, ако Гейб беше обикновен човек с незначително състояние? Биха могли да си намерят малка къща с дворче и да се забулят в анонимност. Част от нея копнееше за това, за цялата му простота.

Но това не беше възможно. Лора закопча обеците, които си беше купила предишната седмица, синкави камъни със звездни отблясъци. Ако Гейб произхождаше от друго семейство с различен начин на живот, то това нямаше да е мъжът, когото обича. Мъжът, за когото почти бе готова да повярва, че е започнал да я обича.

Нямаше нищо, което би искала да промени. Нито във външността му, нито в поведението му. Случваше се понякога да й се прииска, той да споделя с нея повече какво мисли и чувства, но продължаваше да се надява, че някога и това ще се случи.

Мечтаеше да е неразривна част от живота му — любовница, съпруга и партньорка. Засега бе успяла да постигне първите две неща.

Когато вратата се отвори, тя се обърна.

— Ако вече си готова, ще…

Гласът му секна и той се загледа в нея. Това бе жената, за която тя само му беше разказвала. Същата, която красеше кориците на списанията и позираше в коприна и самур. Дългокрака и стройна, тя стоеше пред скосеното огледало в тъмносиня рокля с цвят на нощ. Съвсем семпла, роклята разкриваше раменете и врата й, после, подобно на желание, обхващаше плътно гърдите й и оттам в съвършена линия се спускаше по краката.

Беше навила косата си, силно прибрана назад, така че само няколко златисти къдрици оставаха свободни, за да галят слепоочията й.

Беше красива, великолепна, въпреки че когато той се доближи до нея, се почувства така, сякаш е с непозната.

— Изглеждаш невероятно. — Но задържа ръката си на топката на вратата и запази разстоянието между тях.

Трябва да я нарисувам така. Ледена красота, помисли си той, хладна, далечна, недосегаема.

— Вслушах се в съвета ти за цвета. — Тя взе дамската си чанта, стисна я и я пусна отново, като се чудеше защо я гледа така, сякаш никога по-рано не я е виждал. — И се отказах от финтифлюшките.

— Да, виждам. — Тя трябваше да носи сапфири, огърлица от сапфири около врата си. — Все още е малко хладно. Имаш ли шал?

— Да. — Засегната от тона му, отиде до леглото и грабна огромния копринен шал в пъстра палитра от цветове, които напомняха бижута. Едва тогава той забеляза, че задната част на полата й е с цепка до бедрото.

— Представям си какъв смут ще предизвикаш с това оскъдно облекло.

Нещо вътре в нея се сви от удара, но като се сети за външния си вид, успя да запази поне привидно спокойствие.

— Ако не ти харесва роклята, защо просто не ми го кажеш? — Тя уви шала около раменете си. — Твърде късно е да се преобличам, но повярвай ми, повече няма да я сложа.

— Чакай малко. — Той сграбчи ръката й, когато тя погледна към вратата.

Напипа гладката златна повърхност на семплата брачна халка, която тя носеше на показалеца на дясната си ръка. Това все още си беше неговата Лора, помисли си той, докато вплиташе пръстите си в нейните. Беше достатъчно само да я погледне в очите, за да се увери в това.

— Трябва да приготвя Майкъл — промълви тя и отново се опита да мине покрай него.

— Нима очакваш да ти се извиня заради това, че съм нормален човек, който изпитва ревност?

Лицето й замръзна, очите й станаха безизразни.

— Не я нося, за да съблазнявам други мъже. Купих си я, защото ми хареса и реших, че ще ми отива.

Той посегна с ръка към лицето й и изруга невъздържано, когато то трепна.

— Погледни ме! Дявол да го вземе, не него, а мен! — Очите й рязко се обърнаха отново към него. — Запомни кой съм аз, Лора! И не забравяй следното — няма да търпя всяко мое настроение, всяка моя дума, да се съпоставят с поведението на друг човек!

— Не се опитвам да правя това.

— Може и да не се опитваш, но го правиш.

— Очакваш да преобърна живота си за нула време. Не съм в състояние.

— Не. — Той отново прокара палеца си по пръстена. — Не мисля, че можеш да го направиш. Но се опитай да запомниш, че съм част от сегашния ти живот, а не от предишния.

— Ти по нищо не ми напомняш за него. — Усети, че й става все по-лесно да държи ръката си в неговата. — Знам го. Струва ми се, че понякога е по-лесно да очакваш най-лошото, отколкото да се надяваш на най-доброто.

— Не мога да обещая най-доброто.

Не, той не би давал обещания, които не може да спази. Това му беше най-хубавото.

— Можеш да държиш на мен. Това е почти всичко, от което се нуждая.

Когато я прегърна, той притисна бузата й до рамото на черния си смокинг. Носеше неговата миризма и това спомогна да изчезнат и последните следи от напрежение.

— Май и аз изпитах ревност.

— Така ли?

Тя се усмихна, когато се отдръпна достатъчно, за да може да го погледне в лицето.

— Изглеждаш много добре тази вечер.

— Наистина ли? — Гласът му прозвуча хем притеснено, хем радостно.

— Никога не съм те виждала с официални дрехи. — Тя прокара пръста си по тъмния ревер, който бе в контраст с фината бяла риза. — Нещо като индиански вожд със смокинг.

Той се засмя и обгърна лицето й с ръце.

— Какво ли не си измисляш, ангел мой! Тук вътре няма нищо особено.

— Грешиш. — Очите й бяха много дълбоки и сериозни. — Ти си мой. — Той сви рамене, но тя го задържа до себе си. — Моля те, поне веднъж ме остави да ти кажа нещо, без да го отхвърляш.

Той само я погали леко с пръст по носа.

— Не ме карай да се разхождам твърде дълго с тези доспехи. Хайде да вземем бебето. Майка ми знае как да ти натрие носа, ако закъснееш.

 

 

Той не беше всеобщ любимец. И със сигурност не му беше приятно да го смятат за симпатяга. Гейб предпочиташе да говори за работата си или да спори как ли ще се класира отборът на Гигантите в края на бейзболния сезон. Предпочиташе да се намесва в конфликти, вместо да се впуска в добри дела.

Когато някой те помисли за нещо повече от другите, неминуемо ще го разочароваш. От теб ще очакват да даваш винаги верния отговор, да притежаваш ключ за всяка ключалка, да хвърляш светлина в мрака.

Майкъл го възприемаше като повече от самия себе си. И той разочарова брат си, разбира се. Майкъл обичаше празненствата като това, си помисли Гейб, докато отпиваше от шампанското, което сякаш се лееше безкрайно. Той обичаше смеха, хората и клюките. Майкъл се занимаваше безсрамно с всевъзможни слухове и сплетни.

Хората го обикваха веднага, щом се запознаеха с него. Той беше общителен, забавен и добросърдечен към непознатите като към приятели. Майкъл бе този, който се държеше като всеобщ любимец, правеше услуги, без да очаква отплата, винаги проявяваше готовност да се притече на помощ или просто да се възхищава от някакво начинание.

Все пак той притежаваше онази черта в характера си, която му даваше твърдост, уравновесяваше го и го предпазваше да не бъде прекалено… твърде добър, си каза Гейб.

Господи, колко непоносимо му липсваше той все още на моменти!

Тук имаше хора, които познаваха Майкъл, които бяха пили по чашка с него или си бяха разказвали истории. Може би точно заради това му беше толкова криво тук тази вечер, а и това беше родната му къща, където израснаха заедно и бяха си споделяли толкова неща, а и защото знаеше, че Майкъл никога повече няма да влезе в тази стая.

По някакъв начин продължаваш напред. Една част от живота ти свършва и започва друга. Гейб погледна към отсрещния ъгъл, където Лора разговаряше с баща му.

Той се влюби в нея някъде в промеждутъка между мига, в който тя свали стъклото на една смачкана кола и секундата, в която положи в прегръдките му едно новородено дете. Това не стана шумно и с фанфари, а с тих и успокояващ шепот.

Ако ангелите съществуват действително, един от тях му изпрати Лора, когато най-много се нуждаеше от нея.

Тя му бе благодарна и достатъчно свободна, за да му дари любов и привързаност в замяна на това, което й даде той. Отначало вярваше, че това е достатъчно за настоящето и за бъдещето, което се готвеха да изживеят заедно.

После нещата се промениха.

Искаше да я сграбчи, да я моли отново и отново да го погледне, да види кой е той, какво чувства. Да забрави миналото и да вярва в настоящето. Искаше му се по начина, по който би избелил платно, да заличи онова, което се бе случило преди, както и всички неща, които хвърляха сенки в очите й и я караха да се колебае за частица от секундата всеки път, преди да се усмихне.

Но осъзнаваше по-добре от всичко друго, че когато слагаш свой отпечатък върху част от нечий живот, присвояваш нещо от него. Добро или лошо, но преживяното от Лора я бе превърнало в жената, която обичаше.

Но така, както той умееше да обича и какъвто си беше егоист по природа, той искаше също да бъде обичан, всеотдайно, без изблици на благодарност или сенки на уязвимост. Само с желанието не ставаше, трябваше да мине време. А той бе способен да й предложи още повече.

Някой в другия край на стаята се засмя. Чукнаха се чаши. Носеше се аромат на вино, цветя и дамски парфюми. Нощта бе озарена от пълнолуние и блясъкът на нощното светило посребряваше всичко пред отворените врати на терасите. Стаята бе обляна от светлината на лампите. Почувства нужда да се откъсне за няколко мига от тълпата и шума и се спусна надолу по стълбите, за да нагледа сина си.

 

 

— Всеки път като погледна момчето виждам, че то заприличва все повече на теб — каза Клиф.

— Така ли мислиш? — Думите му накараха Лора да засияе. Вероятно от гордост.

— Абсолютно. При все че никой не би те взел за родилка, като те види как изглеждаш тази вечер. — Той я погали по бузата и както винаги я накара да се засрами и същевременно да изпита удоволствие. — Моят Гейб има отличен вкус.

— Срамота е, Клиф, да флиртуваш с красива жена зад гърба на собствената си съпруга.

— Мариан. — Клиф се наведе от висотата на завидния си ръст, за да целуне новодошлата. — Закъсняваш, както винаги.

— Аманда вече ми се накара. — Тя се обърна докато отпиваше от шампанското си, за да разгледа внимателно Лора. — Значи, това е загадъчната Лора.

— Моята нова дъщеря. — Клиф я стисна леко за раменете. — Мариан Тръсолт, стара приятелка. Галерията Тръсолт се занимава с картините на Гейб.

— Да, знам. Радвам се да се запозная с вас. — Не е красива жена, помисли си Лора, но се набива в очи по странен начин с шапката си от черна кожа и тъмните очи. Носеше свободна рокля в цветовете на дъгата, която изглеждаше както артистична, така и изискана.

— Да, така ще е докато Гейб е между нас. — Мариан потропа с пръст по ръба на чашата си и се усмихна. Лора разпозна старателно прикривано пренебрежение, като видя жеста.

— Бихме могли да кажем, че ти притежаваш сърцето му, а аз душата му.

— Тогава излиза, че и двете искаме най-доброто за него.

— О! — Мариан вдигна чашата си. — Абсолютно. Клиф, Аманда ми каза да те подсетя, че домакините трябва да се редуват.

Той се намръщи.

— Робовладелски нрави. Лора, намери начин да се добереш до бюфета. Много си отслабнала. — Като каза това, той отиде да поеме задълженията си.

— Да, невероятно слаба си за жена, която съвсем скоро е родила. И кога стана това? Преди месец?

— Близо два. — Лора прехвърли чашата с блещукаща течност в другата си ръка. Не се справяше добре с подли подмятания.

— Времето лети. — Мариан докосна горната си устна с език. — Странното е, че за цялото това време не се реши да дойдеш нито веднъж в галерията.

— Права си. Ще трябва да дойда и да видя работите на Гейб в подходяща обстановка. — Тя се замисли сериозно. При никакви обстоятелства не би се оставила да бъде заплашвана или да попадне в капана на завоалираните намеци. Ако Гейб е имал някога някакво романтично увлечение по Мариан, то е приключило. — Той много разчита на теб. И съм сигурна, че ще намериш начин да го убедиш да направи нова изложба.

— Не мисля, че засега това би било добре за него. — Мариан й обърна гръб, за да се усмихне някому в стаята, който я бе извикал.

— Защо? Картините са прекрасни.

— Това не е единственият въпрос. — Тя се обърна към Лора и хвърли бърз, сияещ поглед.

Не е била любовница на Гейб и никой от двамата не е проявявал някога желание за подобно нещо. Чувствата й към Гейбриъл Брадли надскачаха физическото. Гейб бе художник, велик при това. А тя беше и възнамеряваше да си остане катализаторът на неговия успех.

Ако се бе оженил за жена от своя кръг или бе избрал някоя, която да поощрява или да тласка напред кариерата му, щеше да е доволна. Но това, че пожертва себе си и нейните амбиции заради едно красиво лице с опетнена репутация, бе повече, отколкото Мариан можеше да понесе.

— Споменах ли ти, че познавах първия ти съпруг? — Да бе плиснала питието си в лицето на Лора, щеше да я стресне по-малко.

Пашкулът, в който бе съумяла да увие себе си и Майкъл, претърпя първия си удар.

— Не. Би ли ме извинила…

— Очарователен мъж, винаги съм мислила така. Много млад и малко див, но очарователен. Колко е трагично, че умря тъй млад, преди да види детето си. — Тя наклони чашата си така, че остана само блясък от балончета.

— Майкъл — каза с равен тон Лора, — е син на Гейб.

— Да, и аз така съм чувала. — Тя се усмихна. — Най-странни слухове се носеха точно преди и веднага след смъртта на Тони. Според някои твърдения, той е бил на прага на развод с теб, като те изпъдил от семейния ви дом, защото, хм, си била неблагоразумна. — Като сви рамене, Мариан остави чашата си настрана. — Но всичко това е вече минало. Кажи ми, как са семейство Игълтън? Не съм се чувала с Лорейн отдавна.

Щеше да й стане зле, ужасно и унизително зле, ако не успееше да се пребори с придруженото от световъртеж гадене.

— Защо го правиш? — промълви тя. — Какво те засяга това?

— О, скъпа моя, засяга ме всичко, свързано с Гейб. Възнамерявам да го видя на върха и нямам намерение да го гледам, как пропада. Чудесна рокля — добави тя. След това забеляза, че Аманда се приближава и се отдръпна.

— Лора, добре ли си? Бледа си като тебешир. Ела, нека да те сложа да седнеш.

— Не, имам нужда от малко въздух. — Тя се обърна и побягна през отворените стъклени врати право към гладката каменна тераса отвън.

— Хайде, ела. — Аманда я последва и като я хвана за ръката я поведе към един стол. — Седни за минутка, преди да се е появил Гейб. Като те види, ще ме упрекне, че настоях да се появиш в обществото твърде рано.

— Това няма нищо общо със случая.

— И вероятно Мариан е в основата. — Аманда измъкна чашата от здраво стиснатата ръка на Лора — Ако е оставила у теб впечатлението, че е имало нещо между нея и Гейб, единственото, което мога да ти кажа е, че това изобщо не е вярно.

— Това не би имало значение.

С лек смях, Аманда хвърли поглед назад.

— Ако наистина мислиш така, ти си по-добра жена от мен. Аз познавам една от бившите жени на съпруга ми… От повече от трийсет и пет години. Все още я заплювам в очите.

Лора се засмя и се потопи в нежния аромат на нощта.

— Знам, че Гейб ми е верен.

— Правилно. Трябва да знаеш и това, че Мариан и Гейб никога не са били любовници. — Тя раздвижи малко раменете си. — Не бих се наела да твърдя, че знам за всички връзки на сина си, но съм сигурна, че с Мариан ги свързва само изкуството. С какво те засегна тя?

— С нищо. — Лора потърка с пръсти слепоочията си, за да успокои болката. — Всъщност, грешката бе моя, защото излишно се нервирах. Тя спомена единствено, че е познавала първия ми съпруг.

— Разбирам. — Подразнена, Аманда насочи отново орловия си поглед към стаята. — Ами, бих казала, че намирам за много неуместно от нейна страна да повдига този въпрос на сватбения ти прием. Всеки би си помислил, че жена като Мариан има по-добър вкус.

— Каквото било, било. — Лора вдигна рамене и понечи да се върне обратно в стаята. — Бих се радвала, ако не споменеш нищо за това пред Гейб. Безсмислено е да го ядосваме.

— Да, съгласна съм. Аз ще си поговоря с Мариан.

— Не. — Лора взе чашата си отново и отпи бавно. — Ако нещо трябва да се каже, аз сама ще го кажа.

Аманда се усмихна и каза с лекота:

— Както искаш.

— Да, Аманда… — Бързо взетото решение, помисли си тя, понякога е най-доброто. — Мога ли да оставя Майкъл при теб другата седмица за един ден? Бих искала да отида в галерията и да разгледам картините на Гейб.

 

 

Лора се събуди, като едвам си поемаше дъх и трепереше. Направи опит да се откъсне от кошмара, и осъзна, че е в прегръдката на Гейб.

— Отпусни се. Всичко е наред.

Тя си пое дълбоко въздух, след което бавно го издиша.

— Извинявай — промърмори тя, като прекара ръка през косата си.

— Искаш ли да ти донеса нещо? Малко вода?

— Не. — След като страхът й премина, тя се почувства притеснена.

Циферблатът на будилника показваше четири и петнайсет. Бяха спали само три часа, а беше съвсем будна и разтревожена. Гейб лежеше на възглавницата си и я беше прегърнал с едната си ръка.

— Не си сънувала кошмари, откакто се роди Майкъл. Да не се е случило нещо на тържеството тази вечер?

Тя се сети за Мариан и стисна зъби.

— Защо питаш?

— Забелязах, че нещо те тревожи, а майка ми беше ядосана.

— Да не мислиш, че сме се скарали? — Това я накара да се усмихне и да се намести по-удобно до него. — Не, ние двете наистина се разбираме много добре.

— Звучи така, сякаш си изненадана.

— Не очаквах да се сприятелим с нея. Очаквах, че ще грабне метлата и ще ме подбере с нея.

Той се засмя и я целуна по рамото.

— Само се опитай да критикуваш работата ми.

— Не бих посмяла. — Несъзнателно започна да прокарва пръсти през косата му. В момент като този й се струваше, че може да се справи с всичко, което застрашава новото й семейство. — Тя ми показа стенописа в салона. Онзи с митичните същества.

— Бях двадесетгодишен романтик.

— Харесва ми.

— Не се учудвам, че се разбирате с нея.

— Наистина ми харесва. — Тя се нагласи така, че да сложи ръце на гърдите му. Лунната светлина бе слаба, но го виждаше. Тя не осъзна, че това бе първото й съвсем спонтанно движение към него, но той се сети.

— Какво им е на еднорозите, кентаврите и феите?

— Предполагам, че всеки си е на мястото. — Но всичко, което желаеше в момента, бе да се люби с нея.

— Добре. Не мислиш ли, че празната стена в стаята на Майкъл е най-подходящото място за стенописа?

Той дръпна една къдрица, която бе паднала върху бузата й.

— Поръчка ли ми даваш?

— Ами, виждала съм някои скици от работата ти и не са лоши.

Той я дръпна за косата по-силно.

— Не са лоши?

— Изглеждат обещаващи. — С лек смях тя се наведе, преди той да успее да дръпне косата й отново. — Защо не прегледаш няколко рисунки и не си кажеш мнението?

— А моята комисионна?

Той се усмихна, кожата й пламна. Лора започна да си мисли, че кошмарът е бил завоалирана благодат.

— Можем да я обсъдим.

— Ще ти кажа нещо. Ще направя стенопис при едно условие.

— Кое е то?

— Че ще ми позволиш да те нарисувам отново, но гола.

Очите й се ококориха. След това се засмя, защото реши, че той се шегува.

— Трябва да ми позволиш да си сложа поне една шапка.

— Прекалено много стари филми си гледала, но можеш да си сложиш шапка, щом искаш. И нищо друго.

— Не ми е възможно.

— Ами, добре. Откажи се тогава от шапката.

— Гейб, ти не говориш сериозно.

— Разбира се, че съм сериозен. — За да й го докаже и да й достави удоволствие, плъзна ръка по тялото й. — Имаш хубаво тяло — дълги крака на танцьорка, гладка бяла кожа, тънка талия.

— Гейб. — Тя не искаше да спира блуждаещите му ръце, а само да го накара да не говори. Не успя да постигне нито едното, нито другото.

— Исках да те нарисувам гола още от мига, когато се любихме за първи път. Все още те виждам как изглеждаше, когато ти свалих нощницата. Ще бъде истински триумф за мен, ако успея да увековеча тази женственост, тази възвишена сексуалност.

Тя долепи буза до сърцето му.

— Срам ме е.

— Защо? Познавам идеално тялото ти. Всеки сантиметър.

Той докосна гърдите й, като разтриваше леко зърната им с палци. Незабавният й отговор премина като лека вълна по тялото му.

— Никой друг не го знае. — Гласът й стана дрезгав в този миг.

Без да осъзнава какво прави, тя започна да го гали с ръце. Пътуването бе дълго, бавно, съвършено.

Имаше нещо невероятно възбуждащо в това предложение. Никой друг не познаваше тайните на тялото й, възвишенията и извивките му. Никой друг не бе наясно, че като я докосне на едно място и я помилва на друго, може да превърне свенливостта й в страст.

Той искаше да улови това върху платното, нейната красота, целомъдрието й.

Огънят на страстта бе разпален. Но той можеше да чака.

— Смятам, че бих могъл просто да си наема модел.

Тя повдигна глава при тези думи.

— Ти… — Ревността й се разрасна толкова внезапно и мощно, че временно остана безмълвна.

— Това е изкуство, ангел мой — каза той развеселен, без ни най-малко да се ядоса. — А не опит за прелъстяване.

— Опитваш се да ме изнудваш.

— А ти си много прозорлива.

Очите й се свиха. В пристъп на възбуда, която ги изненада и двамата, те се размърдаха така, че тялото й се потърка предизвикателно в неговото.

— Само ако аз избера модела.

Пулсът му препускаше. Когато се наведе, за да покрие тялото му с целувки, той затвори очи.

— Лора?

— Не, госпожа Дръмбери. Срещнах я тази вечер. — Той отвори очи. Но когато тя гальовно зъби в зърното му, той се изви под нея.

— Мейбъл Дръмбери е на сто и пет години.

— Точно така. — Тя се засмя, но продължи изследванията си с нарастващо чувство за сила и с откривателска тръпка. — Не бих се отнесла към теб с доверие, ако се затвориш в студиото си с някоя млада и секси червенокоска със сочни форми.

Той се засмя, но смехът му премина в стон, когато ръката й се спусна по-ниско.

— Не мислиш ли, че мога да устоя на млада и секси червенокоска?

— Разбира се, но тя няма да може да ти устои. — Тя потри буза в брадичката му, която бе загрубяла от наболата четина. — Толкова си красив, Гейб. Ако можех да рисувам, щях да ти го покажа.

— Това, което правиш, ме подлудява.

— Надявам се — прошепна тя и доближи устните си към неговите.

Никога не бе изпитвала увереност, че е в състояние да поеме инициативата, нито бе достатъчно сигурна в уменията и сексапила си. Сега това й се видя съвсем в реда на нещата и изпитваше приказно удовлетворение да възбужда и да се шегува страстно с мъжа си.

Ръцете му се ровеха в косите й, пръстите му я докосваха напрегнати и нервни, докато тя изучаваше устата му с език. Действията й бяха по-скоро инстинктивни, отколкото школувани, но от това ставаха още по-съблазнителни.

Силата не я връхлетя като бурен поток, а тихо и сигурно. Сега можеше да му бъде пълноценна партньорка. Бе почти толкова лесно да покаже любовта си, колкото и да я почувства.

Като откриваше него, тя откриваше и себе си. Оказа се, че не е толкова търпелива като него, не и тук. Странно, но на дневна светлина беше точно обратното. Стана й ясно, че той е мъж, който има нужда да действа бързо, решително, а ако в бързината станеха грешки, можеше лесно да бъдат поправени или напълно пренебрегнати. Тя бе по-предпазлива, по-склонна да се колебае, преди да действа.

Но в леглото, в ролята си на съблазнителка, нямаше никаква склонност да проявява малко търпение.

Беше дива и необуздана. Гейб установи, че трябва да я догонва, след което се чувстваше разтърсен от усещанията, до които го довеждаше тя. Сякаш в леглото му бе някоя друга жена, която той чувстваше като Лора, долавяше аромата на Лора, желаеше я отчаяно като Лора.

Когато тя наведе устата си към неговата, вкусът беше на Лора, но някак по-загадъчен, по-остър. А тялото й бе като пещ, докато се движеше върху него.

Опита се да си припомни, че това е неговата съпруга, неговата свенлива и все още невинна съпруга, която се нуждаеше от безкрайни грижи и нежност. Все още не бе разгърнал цялата си страст към нея. С Лора времето отлиташе неусетно и той оползотворяваше всяка капчица страст.

Сега тя го разголваше до връхчетата на нервите му.

Тя чувстваше силата си, която бе просто приказна. Независимо от възбудата, съзнанието й бе кристалночисто. Можеше да го накара да се чувства слаб и отчаян. В състояние беше да го накара да трепери. Като се задъхваше, тя долепяше устни до пулсовите точки, които откриваше инстинктивно. Сърцето му препускаше. Заради нея. Усещаше как тялото му потреперва, когато го докосваше. Когато той стенеше, тя чуваше името си.

Чу собствения си смях и долови нещо знойно в звука му. Женствен триумф. Часовникът в хола удари пет часа и ехото му отекна в главата й.

После ръцете му я обгърнаха здраво и звукът, който излезе от гърлото му бе дълъг и първичен. Самоконтролът му рухна като гумен обръч, опънат твърде силно. Нуждата, наполовина задоволена и така дълго сдържана, се изля като потоп. Устата му се сля плътно с нейната. Но това, което чувстваше, не бе някакво отдръпване. Бе победен скок.

В плен на лудостта, те се търкаляха на леглото, търсеха се, взимаха, желаеха с такава жажда, от която устните им пресъхнаха и тя разтърсваше душите им. Ефирната й нощница бе разкъсана, шевовете се разпориха, коприната се разпадна на парчета. Ръцете му се появяваха навсякъде и не бяха никак нежни.

Срамът го нямаше никакъв. Свянът също. Това беше свобода, по-различна от онази, която й беше показал вече. Безразсъдна като него, тя се открехна. Когато той проникна в нея, от сътресението започна да вибрира, вълна подир вълна.

Бързо и яростно те се включиха в свой собствен ритъм, като всеки изтласкваше другия.

Безкрайно бе удоволствието, силно и остро. Неутолимо — желанието, изгарящо ги като мощен пожар. Тя му се отдаваше, а той искаше и получаваше още и Лора осъзна, че за тяхно щастие, времето наистина можеше да бъде спряно.