Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gabriel’s Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 87 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Последна корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Ангел хранител

ИК „Коломбина прес“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-089-9

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Тя не каза нищо, и не беше в състояние да каже каквото и да било. Той си седеше все така с подгънати крака пред камината. Погледът му беше съвсем спокоен. Гледаше право в нея. Част от могъществото на неговия талант се дължеше на способността му да фокусира вниманието си върху изразността на обектите, които рисува и да извлече оттам дълбоко скритите емоции. Вероятно, именно защото беше много добър в това си умение, знаеше как да прикрива отлично и собствените си чувства.

Лора чуваше как дървата в камината пукат зад гърба му. Сутрешното слънце заблестя през замръзналите стъкла на прозорците и освети пода до краката му. Беше запазил пълно присъствие на духа, като че ли току-що й бе казал, че ще ядат супа за обяд. Дори и животът й да зависеше от това, Лора не можеше да отгатне, кое точно имаше по-голямо значение за него.

И като използва масата за опора, тя се изправи.

— Уморена съм. Ще ида да си полегна малко.

— Добре. Можем да продължим разговора по-късно.

Беше объркана. Това, което той видя изписано на лицето й, не бе страх или терзания, а чист гняв, силен и ясен.

— Как можеш да ми кажеш подобно нещо и да си седиш най-спокойно, след като ти разказах всичко това?

— Може би си мислиш, че съм ти го казал заради разказа ти?

— А, да, бях забравила за Добрия Самарянин. — Опита се да потисне горчивината в гласа си, но не успя. — Белият рицар, преливащ от кавалерство и добри намерения да спаси заблудената, неспособна да се грижи сама за себе си жена. Сигурно очакваш да падна на колене от благодарност и слепешката да се хвърля в поредното заблуждение? Може би смяташ, че ще се оставя да попадна пак в безизходно положение, само защото някакъв мъж ми предлага някакъв изход?

За миг той помисли да овладее гнева си, след което се изправи и реши да не й го спести.

— Нямам никакво желание да контролирам живота ти и проклет да бъда, ако те оставя да ме сравняваш с някакъв слабоумен алкохолик, който посяга на жени.

— Ти да не би наистина да си рицарят на белия кавалерийски кон, който жертвоготовно спасява изпадналата в беда дама?

Той се засмя на думите й, но гневът не го напускаше.

— Никой не ме е обвинявал в подобно нещо. В интерес на истината аз съм един завършен егоист, което между другото е още една причина за предложението ми. Аз съм мрачен човек, вероятно си го забелязала, след като достатъчно дълго си с мен. Избухлив съм и мога много да се ядосам. Но никога не удрям жени и не ги използвам.

Доста усилия й струваше да овладее чувствата си.

— Нямах предвид, че си такъв, нито исках да те сравнявам с когото и да било. Просто положението е горе-долу същото.

— Едното няма нищо общо с другото. Фактът, че имам пари само ще ти е от полза.

— Не се омъжих за Тони заради парите му.

— Знам, че не си. — Гласът му омекна. — Убеден съм, че не си. Но в такъв случай съм склонен да мисля, че сега ще се омъжиш за мен заради моите пари.

— Защо?

Нещо проблесна в погледа му, но изчезна прекалено бързо, за да успее тя да го разтълкува.

— Може би това бе най-подходящият въпрос, който трябваше да си ми задала вече?

— Вероятно си прав. — Тя вече съжаляваше, че избухна. Съжали и за грубите думи, които му наговори. — Ето, задавам ти го.

Той кимна и прекоси стаята. Спря пред почти завършения портрет. Втренчи се в него, както бе правил вече хиляди пъти. Опитваше се да разбере, да си обясни какво става не само с Лора, но и с него самия.

— Изпитвам някакви чувства към теб. Не знам точно какво означават, но са много силни. Много по-силни от всичко, което съм изпитвал досега. — Той спря пръста си върху лицето на платното. Искаше му се да съумее да обясни чувствата си по-убедително, но винаги бе успявал да се изразява по-добре чрез картините си. — Изпитвам силно влечение към теб, Лора, и наскоро открих, че съм вече достатъчно дълго време сам.

— Това може да е достатъчна причина за брак, но не и за мен, не с мен. Не и за отговорността, която поемаш.

— Имам да изплащам предишни дългове — промърмори той, след което се обърна към нея — Като помагам на теб и на детето ти, мога да разчистя старите си сметки.

Гневът й се изпари. Бе завладяна от добротата и скръбта в очите му.

— Ти вече ни помогна толкова много, че едва ли ще мога да ти се отблагодаря някога.

— Не ми дължиш нищо. — Нетърпението и остротата се бяха върнали в тона му. — Това, което желая, си ти. По колко още начина искаш да ти го кажа.

— Не мисля, че искам да ми го повтаряш. — Нервите й отново се опънаха и тя сплете пръсти. Той наистина го мислеше. Тя не изпита съмнение в откровеността му. Възможността да бъде пожелана от него хем я възбуждаше, хем я стряскаше. — Не виждаш ли, вече направих една ужасна грешка.

Той се доближи до нея. Нежно разплете пръстите й взе ръцете й в своите.

— Не съм ти безразличен, нали?

— Не, но…

— Не те е страх от мен, нали?

Част от напрежението й изчезна.

— Не.

— Тогава не ми пречи да ти помогна.

— Скоро ще родя дете от друг мъж.

— Не. — Той хвана лицето й в дланите си, защото искаше тя да го погледне. — Омъжи се за мен и детето ще бъде наше. За нас, за обществото, изцяло.

Сълзите напираха в очите й.

— Те ще дойдат.

— Нека опитат. Никой няма да те докосне повече и никой няма да ти вземе бебето.

Сигурност. Възможно ли е всичко, за което бе мечтала, да се окаже изведнъж на една ръка разстояние от нея, или по-точно — на едно обещание? Отвори устата си, като утвърдителния отговор бе на върха на езика й. Тогава сърцето й се преобърна и тя го погали по бузата.

— Как бих могла да ти причиня това?

В отговор той притисна устните си към нейните. Налагаше се и тя не можеше да отрече това, нито да го отблъсне. Разбра, че е така, когато той се отдръпна. Усети желанието му, когато той прекара пръсти през косата й, а после и по врата й. Направи го като собственик и покровител едновременно. Инстинктивно, в знак на желание тя вдигна и другата си ръка към лицето му. Останаха така. Спокойни.

Помисли си, че не бе единствената, овладяна от зли духове, мислеше Лора. Не бе единствената, която страдаше от липса на любов и разбиране. Понеже излъчваше мъжка сила, бе лесно да се заблуди човек, да забрави, че и той би могъл да изпитва болка. В желанието си да го приласкае, тя го притегли в обятията си.

Прииска му се да се потопи в нея, в мекотата й, в нежността й. Това бе нещото, което той се опитваше да улови на платното. Нейната топлина, нейният дух. Трябваше да си признае, че така никога не бе успял да го изрази на картината. Тази част от красотата й, най-съществената част, никога не можеше да бъде нарисувана. Но можеше да се сподели.

— Ти имаш нужда от мен — тихо каза той, като я отдели от себе си — А аз имам нужда от теб.

Тя кимна в знак на съгласие. Отпусна глава на рамото му, защото явно в тези няколко думи се съдържаше всичко.

 

 

Във вихрушката от вълнения изминаха три дни, преди Гейб да потегли към града. Лора го наблюдаваше как допива последните глътки кафе, след което си облече якето.

— Ще гледам да свърша колкото се може по-бързо.

— Предпочитам да не бързаш и да внимаваш по заледените пътища.

— Джипът е като танк. — Той взе ръкавиците, които тя му подаде, но не ги сложи. — Не ми харесва, че те оставям сама.

— Гейб, от доста време се грижа сама за себе си.

— Нещата се промениха. Адвокатите ми вероятно вече са изпратили брачните документи.

Тя моментално се захвана с мръсните чинии.

— Май цялата работа ще стане много бързо.

— Плаща им се, за да работят бързо, а вече минаха три дни, откакто им се обадих. Ако всичко е готово, бих желал да се върна с мировия съдия.

Една чаша се изплъзна от ръката й и цопна в сапунената вода.

— Днес?

— Да не би да си променила мнението си?

— Не, но…

— Бих желал моето име да фигурира в акта за раждане на детето! — За миг той изпадна в паника, в някакво смътно безпокойство заради нейните колебания. — Ще е по-лесно, ако се оженим, преди бебето да се роди.

— Да, така е. — Всичко изглеждаше толкова прибързано. Тя натопи ръцете си във водата и се зае с миенето. Първата й сватба бе също толкова прибързана. Имаше хиляди цветя, шампанско и бял сатен.

— Знам, че предпочиташ нещо по-официално, но при тези обстоятелства…

— Не. — Тя успя да се обърне към него и да му се усмихне. — Никак не държа на това. Ако можеш да го уредиш тук за днес, ще е идеално.

— Добре тогава. Лора, да знаеш, че ще се чувствам по-добре, ако знам, че ще си починеш малко, докато ме няма. Не спа добре тази нощ.

Тя се извърна отново. Не, не бе спала добре. Кошмарите се бяха завърнали. Не се бе успокоила, докато накрая Гейб не дойде и не легна до нея.

— Няма да се претоварвам.

— Не мисля, че ще те изтощя допълнително, ако ме целунеш за довиждане.

Накара я да се усмихне. Тя се обърна. От ръцете й капеше вода. Повдигна се на пръсти и го целуна.

— Още не сме се оженили и вече ме целуваш насила, сякаш сме семейство от двадесет години. — Той смени настроението, като нежно я гризна по устната. За секунда тя се долепи до него и в прегръдката им не се усещаше нищо преднамерено.

— Така е по-добре — измърмори той — Сега иди да си легнеш. Ще гледам да се върна до два часа.

— Бъди внимателен.

Гейб затвори вратата след себе си. След малко тя чу как бучи двигателят на джипа. Отиде в хола и през прозореца видя как той се отдалечава.

Странно, но дори и когато тишината завладя цялата хижа, тя не се почувства самотна. Беше леко напрегната, както си призна с лека усмивка. Младоженките винаги са леко напрегнати. Ако Гейб спазеше обещанието си — а тя имаше основания да вярва, че той винаги държи на обещанията си — следобед те вече щяха да бъдат съпруг и съпруга.

И животът й, осъзна Лора, ще се промени отново.

Този път за добро. Тя щеше да направи всичко възможно, за да е по-хубав.

Болката ниско в кръста я преряза и тя притисна мястото с ръка. Обвини неудобния матрак, че почти цялата нощ не можа да мигне и се запъти към портрета.

Беше го завършил предишния ден. Знаеше, защото той й се похвали. Обясни й, че ще отнеме няколко дни, докато боята успее да изсъхне и да се фиксира окончателно, затова тя не го докосна. Отпусна се на стола, на който Гейб сядаше понякога, докато рисуваше, и се загледа в собственото си изображение.

Значи така ме възприема той, си помисли тя. Кожата й бе бледа, с изключение на съвсем леките сенки около скулите. Белотата и прозрачността й придаваха вид на ангел, както той от време на време я наричаше. Изглеждаше така, сякаш бе уловена в някакъв унес. Един от онези, в които изпадаше през дългите часове, докато Гейб я рисуваше. Беше му казала, бе протестирала дори, че изглежда прекалено уязвима. Тази уязвимост се излъчваше от очите й и от формата, която бе придал на устата. Сила и независимост имаше в позата й, в начина, по който бе вирнала глава, докато в погледа й бе затаена обърканост, тъга и сякаш това противостоеше на силата.

Прекалено много се взираш в подробностите, си каза Лора, докато болката в гърба й се задълбочаваше. Стана, като разтриваше болезненото място и заоглежда стаята.

След няколко часа щеше да се омъжи тук. Нямаше да има нито тълпа от доброжелатели, нито пианист, който да свири нежни мелодии, нито застлана с рози пътека. Със или без тези допълнения тя щеше да бъде булката. Нямаше как да придаде тържественост на събитието, но поне щеше да поразтреби малко.

Болката в кръста я накара да легне. След два часа чу джипът да се връща по алеята. За един по-продължителен миг тя остана да лежи, опитвайки се да надвие болката. Реши по-късно да се справи с нея, като си вземе гореща вана. Влезе в хола точно когато Гейб въвеждаше вътре една възрастна двойка.

— Лора, запознай се. Това са господин и госпожа Уидърби. Господин Уидърби е мирови съдия.

— Добър ден. Много мило от ваша страна, че дойдохте чак тук.

— Това ми е работата — отвърна господин Уидърби, докато изтриваше запотените стъкла на очилата си. — Освен това, вашият мъж нямаше да си тръгне, ако не бяхме дошли с него.

— О, не му обръщайте внимание на този старец — каза госпожа Уидърби, като потупа мъжа си по рамото и същевременно заоглежда Лора. — Той обича да се оплаква.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Кафе?

— Не се притеснявайте. Господин Брадли е напълнил колата с провизии. Вие просто седнете и го оставете да се погрижи. — Тя вече се бе приближила до Лора и я поведе с хилавата си ръка към дивана. — Мъжете са плашливи и нервни същества. Оставете го да си отвлича вниманието, като се занимава с нещо в момента.

Въпреки, че не можеше да си представи Гейб нервен, поради каквато и да е причина, тя предположи, че госпожа Уидърби очаква подобни емоции у него като бъдещ младоженец. Лора се заслуша в трополенето на Гейб в кухнята, докато разопаковаше покупките си.

— Може би е редно да му помогна.

— Не. Ти ще си седиш тук. — Госпожа Уидърби направи знак на съпруга си да седне също. — Жената има нужда да й слугуват докато е бременна. Когато бебето се роди, един Господ знае дали ще имаш време да подвиеш крак.

Изпълнена с благодарност, Лора се понамести, за да успокои болката в кръста.

— Имате ли деца?

— Да. Шест. Имаме си и двадесет и двама внуци и пет правнучета.

— Още едно е на път — добави господин Уидърби, докато тъпчеше лулата си.

— Не можеш ли просто да разкараш оттук това смрадливо нещо? — смъмри го жена му. — Не можеш да пушиш лула в тази стая в присъствието на бременна жена.

— И без това нямах намерение да я паля — отвърна той и задъвка мундщука.

Доволна, че бе дала на съпруга си да се разбере, госпожа Уидърби се обърна отново към Лора.

— Тази картина е хубава — и посочи пролетния пейзаж на стената. — Мъжът ви да не би да е художник?

Нейният мъж. Лора усети как я побиват тръпки и изпада в паника, но изпита и известно удоволствие при тези думи.

— Да, Гейб е художник.

— Харесвам картините — заяви старата дама спокойно. — В къщи имам една с морски бряг над дивана в хола.

Гейб влезе в стаята, а ръцете му бяха пълни с цветя. Чувствайки се леко притеснен, той прочисти гърлото си.

— Продаваха ги на пазара.

— И той ги изкупи всичките — припя госпожа Уидърби. След което стана с известно усилие от канапето. — Имате ли ваза? Тя не може да ги държи всичките в ръцете си.

— Не… Не знам.

— Мъже. — Тя въздъхна и смигна на Лора. — Я ми ги дайте и ме оставете да се погрижа за тях. А ти можеш да свършиш нещо полезно, като да сложиш дърва в камината, например. Не би желал, предполагам, жена ти да хване някоя настинка, нали?

— Да, госпожо.

И да е имало друг случай в живота му, когато да се е чувствал толкова глупаво, той не можеше да си го спомни. В желанието си да върши нещо с ръцете си, той се зае с камината.

— Не й позволявай да те командва, моето момче — го посъветва господин Уидърби от удобния си стол. — Цели петдесет и две години тя ме тормози непрекъснато.

— Все някой трябваше да го прави — се обади жена му от кухнята, а той тихичко се подсмихна.

— Надявам се, че вие двамата сте наясно в какво се забърквате?

Гейб избърса ръцете си от прахта в панталоните и отвърна:

— Не.

— Така и трябва. — Господин Уидърби се засмя и отпусна глава на облегалката на стола. — И размърдай тази торба кокали, която наричаш свое тяло и побързай. Тези двама млади хора тук искат да се оженят, докато са още млади.

— Дръж си езика зад зъбите — сопна му се тя. — Само дето нямаш зъби вече.

Тя влезе в стаята с кана в ръка, която бе пълна с цветя. Сложи я в средата на масата, кимна в знак на одобрение и подаде на Лора един розов карамфил.

— Благодаря ти, прекрасни са. — Тя се изправи и трепна от болката в кръста. До нея бе Гейб, който я хвана за ръката и я притегли към себе си.

Застанаха пред камината. Дървата пукаха в огъня и мирисът от изгарящите пънове се примесваше с аромата на цветята в стаята. Думите бяха прости и много стари. Въпреки стотиците бракосъчетания, на които бе присъствала, очите на госпожа Уидърби плувнаха в сълзи.

Да обичам. Да почитам. Да се грижа.

В богатство. В бедност.

Да се откажа от всичко друго.

Пръстенът, който той сложи на пръста й, бе съвсем обикновен. Златна халка, доста по-голям размер. Като я погледна, Лора усети, как в гърдите й се надигат чувства. Топли, сладки и трепетни. Мушна ръка в неговата, повтори думите и наистина ги мислеше от дъното на душата си.

Нека никой да не успее да ви раздели.

— Сега можете да целунете булката — му каза Уидърби, но Гейб не го чу.

И с това всичко приключи. Безвъзвратно. До този миг той не бе наясно, колко много може да означава всичко това за него.

Все още я държеше за ръката, наведе се, целуна я по устните и така подпечата взаимния обет.

— Моите поздравления. — Госпожа Уидърби докосна сухите си устни първо до бузата на Гейб, а след това и до тази на Лора. Сега, госпожо Брадли, вие седнете, а аз ще ви направя чаша горещ чай, преди отново да отвлечем съпруга ви.

— Благодаря, но нямаме никакъв чай.

— Днес купих — вметна Гейб.

— И чай, и какво ли още не. Хайде, Итън, ела да ми помогнеш.

— Един чай ли не можеш да направиш сама?!

Тя завъртя осъдително очи и каза:

— Я го виж ти, старият козел май трябваше да е малко по-романтичен, след като е оженил над петстотин двойки. Ела в кухнята, Итън и остави насаме младите за пет минути.

Той измърмори, че иска вече вечерята си, но я последва в кухнята.

— Много са симпатични — каза Лора тихичко.

— Сигурно нямаше да успея да го откъсна от телевизора, ако не беше тя, да го измъкне от къщата.

Двамата замълчаха. С чувство за неудобство.

— Много мило от твоя страна, че намери цветя и… Пръстен.

Той повдигна ръката й и се загледа в тънката халка.

— В Лонсъм Ридж няма златарски магазин. Тази халка се продаваше в някаква железарска барака в сандъче с пирони. Така че, не се учудвай, ако пръстът ти зеленяса.

Тя се засмя и осъзна, че сега този пръстен дори й е по-скъп.

— Може би няма да ми повярваш, но купувайки чая, ти май ми спаси живота.

— Донесъл съм и тесто за бухти.

Не обичаше глезотиите и се презря, че не може да се сдържи като избухна в плач.

— Съжалявам, но не мога да се овладея.

Чувство на неудобство го прониза. Той самият се чувстваше доста напрегнат. Сълзите обаче не можеха да променят нищо.

— Виж какво, знам, че това не беше сватбата на века, но когато отидем в Сан Франциско ще направим празненство или прием.

— Не, не става дума за това. — Въпреки че закри с ръце лицето си, тя пак не успя да спре сълзите. — Беше много мило и прекрасно и аз не знам как да ти се отблагодаря.

— Като за начало, спри да плачеш. — Той й подаде шарената кърпа, която държеше в задния си джоб. Използваше я да си бърше ръцете докато рисува. — Лора, сега сме законни съпрузи. Това означава, че не трябва да ми благодариш за всяко букетче, което ти поднасям.

Лора се опита да се усмихне.

— Мисля, че всъщност ме разплака с тестото за бухтите.

— Добре, тогава знай, че това е последното, което получаваш, така че си го пази да ти стигне за по-дълго.

— Гейб, искам да знаеш… — Тя избърса лицето си и се опита да се съсредоточи. — Искам да знаеш, че ще направя всичко възможно, за да бъдеш щастлив. Да се чувстваш добре и никога да не съжалиш за днешното си решение.

— Ще съжаля — отвърна нетърпеливо той, — ако продължаваш да представяш нещата така, сякаш съм дал на някого последния спасителен пояс, преди корабът да потъне. Ожених се за теб, защото го исках, а не от някакво криворазбрано благородство.

— Да, но аз…

— Не казвай нищо, Лора.

И за да е сигурен, че ще млъкне, той й затвори устата с целувка. За пръв път тя усети истинската сила на страстта и желанието му. За своя собствена изненада тя го притегли по-близо до себе си.

От това той се нуждаеше най-много, да бъде приласкан. Когато първата тръпка отмина, втората не закъсня. Тя бе по-силна — усещането за взаимно желание.

— Няма да мине много време — говореше той, без да се откъсва от устните й, — преди да направим и това. Искам да се любя с теб, Лора. И когато го направя, вече няма да имаш сили да ми благодариш.

Преди тя да успее да реагира, госпожа Уидърби се върна с чашата чай.

— Сега остави горкото същество да си почине и да изпие тази чаша горещ чай. — Тя остави чашата на масата пред Лора. — Извинявай, че на сватбения ти ден ще трябва да те отвлечем отново, господин Брадли, но колкото по-бързо ни закараш в града, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш и да направиш за вечеря хубавите пържоли, които купи.

Тя отиде да си вземе палтото. Лора импулсивно грабна едно цвете от каната и й го подаде.

— Никога няма да ви забравя, госпожо Уидърби.

— Виж ти. — Разчувствана, тя пое цветето. — Сега трябва да се грижиш главно за себе си и за бебето. Хайде, Итън, размърдай се малко.

— Няма да се забавя повече от час — каза Гейб. — Пътищата не са вече толкова лоши. Ти трябва да си починеш, Лора. Изглеждаш преуморена.

— А би трябвало да грея от щастие, но обещавам, че докато се върнеш, няма да вдигна нищо по-тежко от чаша чай.

Този път тя наблюдаваше как джипът се отдалечава, като нежно докосваше сватбения си пръстен. За толкова малко време толкова много неща се промениха. Тя се сви на кълбо. Опита се да облекчи болката в кръста. После се върна до масата, за да си допие чая.

Никога не я бе боляло така. Дори и когато по цели дни работеше във фермата на леля си. Болката бе постоянна и остра. Опита се да се изпъне, после се сви, после пак се протегна. Опита се и да не й обръща внимание, като се зае да вари чай и да допече бухтите.

Бяха изминали по-малко от десет минути, откакто остана сама, когато усети първата контракция.

Болката съвсем не беше онова леко предупреждение, за което пишеше в книгите за бременността. Беше пронизваща и дълбока. Хваната неподготвена, тя нямаше време да диша, както обясняваха в инструкциите. Напротив. Случи се точно обратното. Тя се стегна, за да се пребори с болката. Чак след като отмина, можа да се отпусне върху възглавниците.

Нямаше начин точно сега да започне раждането. Челото й плувна в пот, докато се опитваше да прогони тази мисъл от главата си. Беше прекалено рано. С цял месец по-рано. Освен това дойде съвсем внезапно. Фалшива тревога в резултат на нерви от напрегнатия ден, се успокояваше тя.

Сети се, че през целия ден я боля кръстът. В опитите си да остане спокойна, тя направи опит да застане в седнала поза. Възможно ли бе раждането да е започнало още от сутринта?

Не, това сигурно бе фалшиво раждане. Трябваше да е фалшиво.

Но при втората контракция тя започна да засича, през колко време са.

 

 

Когато Гейб се върна, тя беше в леглото, но нямаше сили да го извика, защото се бореше с поредната контракция. Единствено усети, че вече страхът, който в последния час я бе стегнал за гърлото като задушаваща примка, стихва. Той се беше върнал и по някакъв странен начин, това означаваше, че всичко ще бъде наред. Чу го да хвърля дърва в камината. С отминаването на болката тя успя да си поеме дълбоко дъх и да го извика.

Настойчивостта в гласа й го накара да прекоси стаята на три крачки. Спря се на прага на спалнята и сърцето му се качи в гърлото.

Лора се бе сгърчила върху възглавниците, полулегнала — полуседнала. Лицето й бе обляно в пот. Очите й, които по начало бяха тъмни, сега блестяха влажни и почти съвсем черни.

— Да се върнем към темата — каза тя и в крайна сметка успя да се усмихне след мъчителните си опити. Беше прочела същия страх върху неговото лице. — Бебето реши да се появи на бял свят малко по-рано.

Той не я попита, дали е сигурна или просто се опитва да му обясни, кои са причините, поради които сега не му е времето да се ражда. Искаше му се да я попита, но докато размисляше, вече се бе озовал до леглото, здраво стиснал ръката й.

— Бъди спокойна. Ей сега ще се обадя на лекаря.

— Телефонът не работи. — Гласът й бе пресипнал. — Вече направих опит да се обадя, когато разбрах, че раждането върви прекалено бързо.

— Добре. — Докато се опитваше да се овладее, той махна влажната коса от лицето й. — По пътя към града беше станала катастрофа. Аварийните сигурно са слезли надолу. Ще ида за още одеяла, ще те завия добре и ще те закарам в града. — Тя стисна устни.

— Вече е късно, Гейб. Няма да се справя с пътуването. — Лора се опита да преглътне, но страхът бе пресушил влагата в устата и гърлото й. — Раждането е започнало отдавна, още от сутринта, но не съм разбрала. Болките ми започнаха в кръста и не им обърнах достатъчно внимание. Мислех, че са от безсънната нощ и наситения с вълнения ден.

— Отдавна?! — измърмори той и седна на ръба на леглото при нея. Беше озадачен. Тогава пръстите й отново се свиха в неговата ръка. — През колко време са контракциите?

— През пет минути. Така съм от… — Тя отпусна главата си назад и започна да вдишва и издишва на кратки, отсечени интервали. Гейб сложи ръката си на корема й и усети как се втвърдява под дланта му.

Той бе разгръщал книгите за раждането и бебето, които тя бе донесла. Казваше си, че ги чете, само за да си запълни времето, но истината бе, че нещо дълбоко в душата му го караше да вникне във всичко това, през което тя трябваше да премине. Може би инстинктивно се бе постарал да се нагълта с всичките тези обяснения, съвети, инструкции. Сега, когато я виждаше как страда от болката, като че ли всичко, което беше чел, се изпари от ума му.

Когато контракциите отминаваха, лицето й се проясняваше и по него избиваше свежа пот.

— Моментът наближава — прошепна тя. — Не остана много време. — Въпреки че се бе стегнала и не викаше, от време на време се чуваха риданията й. — Не мога да си позволя да загубя това дете.

— Всичко ще е наред с бебето, както и с теб. — Той й стисна ръката, за да подчертае думите си. — Ще са необходими хавлиени кърпи. Много кърпи. Ножицата и конецът трябваше да се преварят. Когато го четеш, всичко изглежда много просто наистина. Той се надяваше, че и на практика да бъде толкова лесно. — Ти само се дръж. Трябва да донеса някои неща. — Той улови искрицата на съмнение в очите й и я успокои. — Няма да те изоставя, Лора. Ще се грижа за теб. Вярвай ми.

Тя само кимна. После отново отпусна главата си на възглавницата и притвори очи.

Когато се върна, беше втренчила поглед в тавана и дишаше тежко. Остави чистите кърпи в долната част на кревата и я зави с още едно одеяло.

— Студено ли ти е?

Тя поклати глава отрицателно.

— Трябва да се погрижим на бебето да му е топло. То е недоносено.

— Усилих огъня в камината, а имаме и достатъчно одеяла. — Той внимателно обърса лицето й с навлажнена кърпа. — Говорила си с лекарите, чела си книгите. Знаеш какво те очаква, нали?

Лора погледна към него. Опита се да преглътне през пресъхналото си гърло. Да, знаеше какво я очаква, но едно е да четеш и да си го представяш и съвсем друго — да го преживееш.

— Лъжат — отвърна тя в опит да се пошегува, когато той свъси вежди. — Твърдят, че ако не обръщаш внимание на болката, няма да ти е толкова зле.

Гейб взе ръката й и я целуна.

— Викай спокойно. Крещи, колкото имаш сила, дори и ако трябва да срутиш покрива с виковете си. Никой няма да те чуе.

— Няма да изведа това дете на бял свят с писъци. — След което наново взе да пъшка и заби нокти в ръцете му. — Не мога…

— Напротив, можеш. Дишай, дишай, Лора. Ето, стисни ръката ми. По-силно. Съсредоточи се в това. — Той не отделяше очи от нея, докато тя издишаше. — Справяш се чудесно, даже много повече от чудесно. — Когато тялото й се отпусна, той клекна на леглото откъм долната страна и отмести завивката.

— Контракциите са една през друга, почти се застъпват.

— Това означава, че скоро всичко ще свърши. Мисли за това.

Тя се опита да навлажни пресъхналите си устни, ала езикът й бе надебелял много.

— Ако нещо се случи с мен, моля те, обещай ми, че…

— Нищо няма да ти се случи — предъвка той думите. Очите им отново се срещнаха. Нейните изпълнени с болка и страдание, а неговите — упорити, настойчиви. — По дяволите! Нямам никакви намерения да загубя, когото и да било от вас. Ясно ли ти е? Тримата заедно ще се справим идеално. Хайде, ангел мой, стегни се, чака те работа.

Всеки път, когато започваше поредната контракция, тя се разтрисаше от болка. Времето сякаш спираше, докато траеха контракциите и започваше да препуска, когато отминеха. Гейб се суетеше около нея, подпъхваше й възглавниците, бършеше й лицето и постоянно коленичеше, за да проверява как върви раждането.

Той чуваше как огънят гори в съседната стая, но въпреки това се притесняваше, че в къщата не е достатъчно топло. А после се ядосваше, че е горещо, защото раждащото тяло на Лора беше като фурна.

Нямаше представа, че раждането е такова мъчение за жената. Усещаше, че тя е на края на силите си, но все пак успява да се мобилизира по време на контракциите. После за миг се отпускаше за малко до следващата. Болката като че ли я раздираше, непоносимо силна и безжалостна. Самият той беше вир-вода. Караше я да диша, да се съсредоточава и не спираше да се моли тихичко. Всичките му цели, амбиции, радостите и тъгата му, всичко се бе сбрало в тази толкова мъничка стая, в този напълно неочакван момент, в тази единствена жена.

Струваше му се, че тялото й ще се предаде под силните напори на новия живот, който се раждаше. Тя обаче всеки път успяваше да почерпи сила от някакви скрити резерви. Лицето й излъчваше суровост и храброст, когато напъните я връхлитаха и после примирено очакваше, какво ще последва.

— Измислила ли си име на бебето? — я попита той, с надежда да отвлече вниманието й.

— Направила съм списък. Понякога през нощта се мъчех да си представя как ще изглежда бебето и се опитвах да… О, господи!

— Дръж се. Хайде, дишай, ангел мой. Изгони я тая контракция.

— Не мога повече. Трябва да се напъвам вече.

— Не още. Още не. Изчакай малко. — Както беше клекнал долу при таблата на леглото, той прокара ръцете си по тялото на Лора. — Дишай.

Тя успяваше да се владее все по-трудно. Ако успееше да се взре в очите му, ако смогнеше да почерпи сили оттам, щеше да успее.

— Няма да издържа така още дълго.

— Няма и да ти се наложи. Вече виждам главичката на бебето. — В гласа му имаше почуда, когато я погледна отново. — Виждам го. Със следващата контракция се напъни колкото можеш.

Замаяна от преумората, тя се напъна да изтласка бебето. Чу някакво отчаяно, пронизващо стенание, но не разбра, че то излиза от самата нея. Гейб крещеше срещу нея и тя машинално започна отново да диша дълбоко.

— Идеално, всичко върви добре. — Той едва разпозна собствения си глас. Не вярваше, че сръчните движения, които извършваше, бяха на собствените му ръце. И двамата ги втресе. — Ето, хванах главичката му. Твоето бебе е прекрасно. Сега е ред на раменете.

Тя се надигна, за да може да види.

— О, господи! — Сълзите й се смесваха с потта и с две ръце тя закри устата си. — Толкова е мъничко.

— И здраво, като биче. Трябва да избуташ и раменете му. — Потта се стичаше от челото му, докато с двете си ръце придържаше мъничката главичка на бебето, надвесен над него. — Хайде, Лора, нека да видим и всичко останало.

Пръстите й се заровиха в одеялата. Главата й се наклони назад. И тя роди. Някъде между собствените си стенания, тя успя да чуе, как бебето изплака за пръв път.

— Момче е. — Гейб се просълзи, когато пое в ръцете си скимтящия нов живот. — Имаш син.

Сълзите й се стичаха и усмивка грейна на лицето й. Болката и мъката бяха забравени.

— Момче. Мъничко момченце.

— С голяма уста, десет пръстчета на ръцете и десет на крачетата. — Той се протегна и докосна ръката й. — Той е едно перфектно създание, ангел мой.

Пръстите им се сплетоха над бебето, а хижата се огласи от силните, изпълнени с негодувание писъци на новороденото.

 

 

Лора не можеше да заспи. Знаеше, че Гейб иска тя да си почине, но не можеше да затвори очи. Бебето беше на около час, бе увито в одеяла и се бе сгушило в сгъвката на ръката й. Лора знаеше, че то спи, и не я сдържаше да го помилва нежно по личицето.

Изглеждаше толкова слабичко. Гейб го претегли на домашната везна за зеленчуци. Тежеше около два килограма и половина и беше дълго близо четирийсет и пет сантиметра. Главата му бе покрита с нежен прасковен мъх. Лора не можеше да му се нагледа.

— Той няма да избяга, нали разбираш.

Лора вдигна очи към вратата и се усмихна. От изтощението кожата й бе станала прозрачна. Очите й блестяха от гордост.

— Знам — махна му тя с ръка да се приближи. — Радвам се, че се върна навреме — продължи тя, когато той седна до нея на леглото. — Знам, че и ти си изтощен, но бих желала да останеш малко при нас.

— Ти се справи блестящо. Свърши цялата работа сама — отвърна той, като прокара пръст по бузката на бебето.

— Не е така и това е първото, което искам да ти кажа. Ние нямаше да се справим без теб.

— Разбира се, че щяхте да се справите. Аз само изпълнявах ролята на рефер.

— Не съм съгласна. — Тя го стисна здраво за ръката, за да го накара да я погледне в очите. — Ти пое не по-малко от мен отговорността за този нов живот. Помня като каза, че искаш твоето име да стои на акта на раждане, и знам, че го правиш, за да ни помогнеш. Но искам да знаеш също, че за мен това означава много повече. Ти му дари живот. Каквото и да кажа или да направя няма да е достатъчно, за да ти се отплатя. Недей да гледаш така. — С лека усмивка тя се намести върху възглавниците. — Знам, че мразиш да ти благодарят постоянно и това, което се опитвам да кажа, не е благодарност.

— Така ли?

— Не е. — Тя му подаде бебето. Този жест говореше много, много повече отколкото думите можеха да изрекат. — Днес ти се сдоби с нещо повече от съпруга.

Бебето заспа, спокойно свито между тях.

Той не знаеше какво да каже. Докосна мъничката ръчичка на детето и тя се сви от бебешкия, вроден условен рефлекс. Като истински художник, той мислеше, че е опознал красотата от всякакъв вид. До този ден.

— В книгите, които ти донесе, прочетох за недоносените бебета — започна той. — За преждевременно родено той тежи достатъчно, а и всяко дете, родено след тридесет и четвъртата седмица трябва да е добре, но въпреки това бих искал да ви заведа и двамата в болницата. Ще имаш ли достатъчно сили да заминем утре за Колорадо Спрингс.

— Да, и двамата ще бъдем достатъчно силни.

— Ще тръгнем рано сутринта. Искаш ли да хапнеш нещо сега?

— Мога да погълна цял слон.

Гейб се засмя, но още не му се искаше да й върне бебето.

— Ако искаш, мога да ти приготвя една пържола. А той дали не е гладен също?

— Мисля, че ще ни уведоми, когато огладнее.

Също като Лора, той не можеше да откъсне очи от мъничкото личице на бебето.

— Как ще го кръстиш? Не можем да продължаваме да го наричаме само той.

— Да, прав си. Чудя се, не би ли желал ти да му измислиш името?

— Аз?

— Да. Сигурно имаш любими имена. Или може би някое име на човек, на когото много държиш. Ще се радвам, ако ти му дадеш името.

— Майкъл — прошепна той, взрян в спящото новородено.