Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gabriel’s Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 87 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Последна корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Ангел хранител

ИК „Коломбина прес“, София, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-089-9

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Сан Франциско. Лора наистина отдавна мечтаеше да види Сан Франциско, но едва ли можеше да допусне, че ще пристигне там с двуседмично бебе и съпруг. Да не говорим за възможността да бъде заведена в голяма, красива къща край залива.

Домът на Гейб. А също и нейният, както си даде сметка тя, докато човъркаше с палец сватбения си пръстен. Глупаво бе, че се стъписа при вида на къщата — голяма и луксозна. Още по-нелепо бе, че се чувстваше дребна и несигурна, защото можа да усети вкуса на изтънченост и благополучие само като вдишваше въздуха около това място.

Но в действителност се чувстваше точно така.

Лора прекрачи прага на фоайето и веднага й се прииска да се озове отново в уютната хижа. В деня, когато напуснаха Колорадо отново заваля сняг и въпреки че тук се усещаше пролетният бриз и дърветата бяха напъпили, тя се улови, че мечтае за студената свирепост на планината.

— Прекрасна е — успя да пророни Лора с поглед, вперен в грациозната извивка на стълбите.

— Къщата беше на баба ми. — Гейб остави багажа на земята и огледа познатата обстановка. Това бе къщата, която той обожаваше заради красотата и изискаността й. — Сдобила се с нея след сватбата си. Искаш ли да направим една обиколка и да ти я покажа или предпочиташ първо да си починеш? — Тя потръпна от обида. Говореше с нея като с чужд човек.

— Ако ме оставиш да заспя сега, сигурно ще проспя остатъка от годината.

— Тогава нека ти покажа стаите горе. — Той се стараеше да бъде вежлив, дори прекалено изискан, но откакто бяха слезли от самолета, непрекъснато беше на тръни. Колкото повече се отдалечаваха от Колорадо, толкова повече Лора се отдръпваше от него. Не можеше да го докаже, но си беше точно така.

Гейб грабна две от чантите и тръгна по стълбите. Бе довел жена си и сина си в къщи. Но така и не можеше да налучка верния тон с тях двамата.

— Преди спях в тази спалня. — Той отвори вратата и остави куфарите до таблата на голямото дъбово легло. — Но ако предпочетеш друга, можем да го уредим.

Тя поклати глава. Мислеше за стаята в мотела, която деляха, докато бебето беше в болницата и че бяха спали заедно само в нощта, преди да се роди Майкъл. Тук щеше да е различно. Всичко щеше да се промени тук.

— Стаята е много хубава.

Гласът й прозвуча малко рязко и Лора се усмихна, за да разведри обстановката. Стаята бе прекрасна с високия си таван. Беше обзаведена с истински антики. Имаше и тераса. През стъклената врата се виждаше градината долу. Дърветата се бяха разлистили вече. Подът бе потъмнял от старост, но блестеше, също както и разкошният ориенталски килим бе избелял от старост, но бе все така израз на наследствено благосъстояние.

— Банята е ето тук — й каза Гейб, а в това време тя бързо прокара пръст по извивката на един старинен скрин. — Моето ателие е в края на коридора, защото светлината там е най-добра. До тази стая обаче, има още една, която може да стане детска.

Когато заговореха за бебето, и двамата някак си се отпускаха.

— Ще се радвам да я погледна. След всичките тези дни, които Майкъл прекара в кувьоза, най-накрая заслужава да си има своя стая.

Тя последва Гейб в съседното помещение. Бе обзаведено в синьо и сиво. В средата величествено се издигаше огромно легло с балдахин. До еркерния прозорец имаше удобен диван, отрупан с меки възглавници. Както и в другите стаи, които видя, и тук по стените бяха закачени много картини. Някои бяха на Гейб, други на художници, които той явно ценеше.

— Много е хубаво, но какво смяташ да направиш с всичките тези мебели?

— Можем да ги складираме някъде. — Без да му мигне окото, той бе готов да отстрани цялото това обзавеждане. — Майкъл нека да остане засега в нашата стая, докато неговата бъде завършена.

— Няма ли да ти пречи като започне да се буди нощем по няколко пъти?

— Ами тогава да ви пратя и двамата на хотел, докато той престане да се буди нощем.

Тя тъкмо се приготви да му отговори по подходящ начин, когато погледна в очите му и разпозна онзи дяволит поглед.

— Извинявай, просто не мога да свикна още.

— Тогава е добре да започнеш да свикваш. — Той се приближи до нея и обхвана лицето й. Всеки път, когато направеше така, тя започваше да вярва, че мечтите все някога се сбъдват. — Може и да не притежавам необходимите атрибути, за да го храня, но със сигурност бих могъл да се науча как да сменям памперси. — Той прокара пръст по брадичката й, сякаш щеше да й отлива скулптура. — Казвали са ми, че съм достатъчно сръчен.

Лицето й пламна. Разкъсваше се между неустоимото желание да се хвърли в прегръдките му и разума, който я предупреждаваше да отстъпи назад. Тогава бебето се събуди и я освободи от необходимостта да взима решение.

— Като става дума за хранене…

— Защо не идеш в спалнята. Там ще ти е по-удобно. Аз трябва да се обадя на няколко телефона.

Тя знаеше какво ще последва.

— На семейството си ли ще се обаждаш?

— Те ще поискат да се видят с теб. Чувстваш ли се достатъчно добре да го направим тази вечер?

Прииска й се да му се сопне, че не е недъгава, но се сети, че той няма предвид физическото й състояние.

— Да, разбира се.

— Добре тогава. Ще отида да уредя нещата с детската стая. Имаш ли предпочитания към определени цветове?

— Ами… Аз мислех… — Тя очакваше, че ще трябва сама да боядиса стаята. Всъщност много й се искаше да го направи. Но нещата стояха различно сега. И не забравяше да си го напомня. Хижата лесно се бе превърнала в техен дом, но къщата беше само негова. — Ще е хубаво да бъде в жълто с бели кантове.

Тя се настани на стола до прозореца и Майкъл започна да суче жадно. Толкова хубаво стана, че си го прибра от болницата и сега бяха постоянно заедно, вместо да ходи през няколко часа до кувьоза, само за да го храни. Можеше да го докосва, да го наблюдава. Преживя го ужасно зле, когато разбра, че той трябва да остане в болницата, а тя да се върне в хотелската стая и да чака, докато дойде време за следващото хранене, когато можеше да го види отново.

С усмивка на уста сведе нежен поглед към него. Очичките му бяха затворени, но с ръка лекичко притискаше гърдата й през цялото време, докато сучеше.

Вече беше започнал да наддава. Лекарят от болницата в Колорадо Спрингс бе заявил, че е напълно здрав. Беше много убедителен. На малка плочка, прикачена за гривна на ръката му, пишеше Майкъл Монро Брадли.

Кой всъщност бе Майкъл? Лора нямаше никаква представа кой е този Майкъл, на когото Гейб бе кръстил бебето. Тя не попита, но знаеше, че това име означава много за Гейб.

— Сега ти си Майкъл — промълви тя и бебето отново засука от гърдата й.

По-късно тя го сложи да легне на леглото, като го огради с възглавници, макар и да знаеше, че е прекалено малък, за да се претърколи. Извади от куфара си четката за коса. Глупаво бе, разбира се, но непреодолимо й се прииска да остави в стаята някаква следа, която да напомня за нея. Но все пак, преди да излезе, тя остави четката на бюрото на Гейб.

Намери го долу в тъмната и тиха библиотека, постлана с мек сив килим. Завари го да говори по телефона и веднага отстъпи крачка назад, за да си тръгне, но Гейб я забеляза и й махна да влезе. Той продължи да говори.

— Картините трябва да са тук към края на седмицата. Да, отново рисувам като луд. Не съм решил още. Първо ги вижте. Смятам да поостана тук известно време. Да, ще имам грижата да ви уведомя. — Затвори телефона и погледна към Лора. — А Майкъл?

— Заспа. Едва ли сега е моментът, но той ще има нужда от легло. Мислех да отскоча да купя някои неща, ако ти нямаш нищо против да го погледаш малко.

— Не се тревожи за това. Родителите ми вече идват насам.

— О…

Той приседна на ръба на бюрото и се загледа в нея.

— Те не са чудовища, Лора.

— Разбира се, че не са, само дето… Тук всичко е толкова достъпно, имам предвид това място го знаят много хора… — заекна тя. — Колкото повече хора знаят за Майкъл, толкова по-голяма е опасността.

— Не можеш да го държиш под похлупак. Мислех, че ми имаш вяра.

— Да имах ти, имам ти — побърза тя да си върне думите назад, но не го направи достатъчно бързо.

— Имаше ми вяра? — повтори Гейб. Това, което той усети не бе гняв, а по-скоро някакво потискащо съжаление. — Ти сама взе решението си, Лора. В деня, когато той се роди, ти ми го подаде. Сега искаш да си го вземеш обратно, така ли?

— Не. Но нещата тук са различни. Хижата бе…

— Идеалното място да се скриеш от света. И за двама ни. А сега дойде времето, когато ще трябва да се справим с трудностите, които предстоят.

— Какво предстои?

Той вдигна преспапието, една кехлибарена топка с тъмни, златисти жилки в средата. После го остави на бюрото и се доближи до нея. Тя бързо отстъпи назад. Коремът й почти се беше поприбрал вече, гърдите й се надигаха налети и твърди, бедрата й бяха невероятно стегнати. Гейб се запита, какво ли ще е усещането сега ако я прегърне, сега, когато вече нямаше какво да чакат.

— Можем да започнем оттук.

Той я целуна. Първоначално внимателно, докато не усети как първите тръпки, които я полазват, се разливат като топлина. За това мечтаеше, за тази дългоочаквана близост. Когато я притегли по-близо, тя прилегна така към неговото тяло, както той си представяше, че ще бъде, когато коремът й изчезне. За него бе лесно с едно движение да освободи прибраната й на кок коса. Тя издаде лек стон — от изненада или от признателност. И тогава го прегърна.

Целувката му вече не беше чак толкова внимателна.

Страстта, на която не можеше да устои и необузданата му жажда се предаде от него в нея. Погребаният дълбоко в нея копнеж се надигаше и ето че тя най-накрая се отпусна в ръцете му и зашепна името му.

Тогава устните му засипаха лицето й с целувки, после шията, от което кожата й пламна, после я остави да се поохлади и пак я разпали, а ръцете му преоткриваха тялото й с новопридобитата свобода.

Но не биваше да прибързва. Някаква здравомислеща част от него му подсказваше, че е прекалено рано за нещо повече от чистото докосване. Но колкото повече той я завладяваше, толкова по-голямо нетърпение го изпълваше. Хвана я за раменете, отдръпна я от себе си и се опита да си поеме дъх.

— Може и да не ми вярваш, ангеле мой, така, както по-рано си вярвала, но се опитай да повярваш в това. Желая те.

Тя се бе подчинила на желанието си. Притискаше се в него. Сгушена в обятията му бе скрила лицето в рамото му.

— Гейб, бъркам ли, като искам да си бъдем само тримата?

— Не бъркаш. — Той бе вперил поглед някъде над главата й и я милваше нежно по косата. — Просто не е възможно и никак няма да е честно спрямо Майкъл.

— Прав си. — Тя си пое дъх и отстъпи назад. — Отивам да го видя какво прави.

Разтърсена от чувствата, които той събуди у нея, тя се заизкачва по стълбите. По средата на стълбището се спря и се вцепени. Защото изведнъж си даде сметка, че е влюбена в него. Това не беше любов, породена от признателност заради грижите му или от чувство на зависимост. Не беше дори и онази силна връзка, която ги бе сплотила, когато заедно доведоха Майкъл на бял свят. Любовта, която изпитваше, бе по-първична. Страстната любов, която само една влюбена жена би могла да изпитва към даден мъж. Звучеше й някак застрашително.

Веднъж вече й се бе случило да изпита любов, кратка и мъчителна. Тази любов я бе оковала във вериги. Осъзна, че през целия си живот е била жертва и бракът й хем доказа колко зависима може да бъде, хем окончателно я освободи от всякаква зависимост. Научи се да бъде силна и да постъпва правилно.

Тя никога нямаше да се превърне отново в онази жена! Решението й бе твърдо и окончателно. Хвана се здраво за перилото и се заизкачва нагоре.

Никога. Откри, че мислите й за къщата и за всичко в нея я смущават. Вече бе влизала по този начин в подобна къща — къща, в която се чувстваше не на място и безнадеждно безпомощна.

Не мога да го понеса отново, си каза тя и притвори очи. Никога няма да го допусна отново. Каквито и чувства да изпитваше към Гейб, нямаше да позволи да се превърне в предишната жена. Сега имаше дете, за което трябваше да се грижи и да го закриля.

На вратата се звънна. Лора хвърли един последен поглед през рамо и хукна нагоре по стълбата.

Гейб отвори врата и мигновено го обгърна аромат на хубав парфюм и фини кожи. Беше майка му. Жена с неизменна красота и непоклатими възгледи. Не бе от жените, които ще си премълчат или ще говорят с недомлъвки, а по-скоро от онези, които вярват в подхода на здравата ръка.

— Толкова ми липсваше. Не можех да си представя, каква трябва да е тази сила, която ще те откъсне в планината, но никога не ми мина през ума, че това може да бъде съпруга и дете.

— Здравей, мамо. — Гейб й се усмихна и бързо я огледа, като забеляза винаги непокорната й руса коса и гладките бузи. Тя имаше очите на Майкъл. Бяха по-тъмнозелени от неговите с мънички сиви точици. Да ги види отново, за него бе едновременно остра болка и удоволствие. — Изглеждаш чудесно.

— Ти също, като изключим, че си отслабнал с около пет килограма. Е, къде са те? — С тези думи Аманда Брадли прекрачи прага на къщата.

— Остави момчето на мира, Манди. — Гейб прегърна по мъжки баща си. Той бе висок, слаб мъж с бдителен поглед и остър като бръснач ум. — Радвам се, че се върна. Сега тя ще се заеме да разчепква твоите неща, вместо моите.

— Имам достатъчно сили и за двама ви. — С бързи и накъсани движения тя вече се бе заела да си сваля ръкавиците. — Донесохме бутилка шампанско. Мислех си, че след като пропуснахме сватбата, раждането и всичко останало, не е зле поне да се чукнем за завръщането ти. За бога, Гейб, не стой така. Изгарям от желание да ги видя.

— Лора се качи да види бебето. Хайде да влезем вътре и да седнем.

— Оттук, Манди — каза Клиф Брадли и хвана жена си под ръка, когато тя се опита да възрази.

— Добре тогава. Но можеш да ме задържиш само още пет минути, и то, ако ми разкажеш как ти върви работата.

— Добре. — Гейб се погрижи родителите му да се настанят удобно, но не понечи да ги последва. — Вече се свързах с Мариан. Картините, които завърших в Колорадо ще й бъдат доставени в галерията другата седмица.

— Това е прекрасно. Нямам търпение да ги видя.

Той крачеше нервно из стаята с ръце в джобовете, нещо, което не остана скрито и за двамата му родители.

— Има една картина, на която особено много държа. Възнамерявам да я закача тук вкъщи над камината.

Аманда вдигна вежди и стрелна с поглед празното пространство над камината. Гейб винаги бе твърдял, че нищо не подхожда за това място.

— Сигурно е нещо много специално.

— Ще прецениш сама, след като я видиш. — Той си извади цигарите, но така ги и остави, когато Лора влезе в хола.

В първия миг тя не каза нищо. Само старателно огледа възрастната двойка на дивана. Неговите родители. Майка му бе много красива. По гладката й кожа нямаше почти никакви бръчки, които свидетелстват за изминалото време. Косата й бе опъната назад, за да подчертае аристократичните черти и фините й скули. Смарагди красяха обеците и колието й. Беше облечена с розов копринен костюм, а на раменете й небрежно висеше наметка от лисича кожа.

Баща му бе висок и слаб като Гейб. Лора забеляза диаманта, който блестеше на кутрето му. Изглеждаше тих и кротък, но тя не пропусна как зоркият му поглед я изучаваше.

— Това е жена ми Лора и нашият син.

Готова за всякакви внезапни обрати, които можеха да настъпят, Лора притисна бебето закрилнически към гърдите си, когато влезе в стаята.

Аманда се изправи на крака първа само защото май винаги успяваше да действа по-бързо от останалите.

— Толкова се радвам да се запознаем най-сетне. — Личеше си, че Аманда има известни резерви. Цялата й душа бе изтъкана от резерви, но съумя да се усмихне вежливо. — Гейб не ми спомена изобщо, че си толкова хубава.

— Благодаря. — Гърлото й се бе стегнало от напрежение и страх. В мига щом ги видя, Лора знаеше какво ще си помислят за нея. Инстинктивно тя вирна брадичка. — Радвам се, че успяхте да дойдете — и двамата.

Аманда не пропусна този горд жест на самозащита и го одобри.

— Искахме да дойдем да ви посрещнем на летището, но Гейб не ни позволи.

— И правилно постъпи — намеси се Клиф с нетърпящия си каквато и да било припряност тон. — Ако можех, щях да удържа Манди още ден-два.

— Глупости. Искам да видя внука си. Може ли да го взема?

Прегръдката на Лора инстинктивно се затегна. След това тя погледна към Гейб и поотпусна ръце.

— Разбира се — внимателно и предпазливо тя положи мъничкото бебе в ръцете на Аманда.

— О, колко е красив. — Увереният й и обигран глас се разтрепери. — Колко е мъничък. — Ароматът на бебешка кожа и пудра я накара да въздъхне. — Гейб ни каза, че е роден преждевременно. Всичко наред ли е вече?

— Да, той е съвсем добре.

Сякаш, за да потвърди думите й Майкъл си отвори очите и се заозърта учудено.

— Ето, той ме погледна. — Смарагдите проблеснаха на шията й, когато Аманда загука и някак глуповато заповтаря. — Ти погледна, миличко, своята баба, нали?

— Той погледна към мен — каза Клиф като се приближи към Аманда, за да щипне бебето по брадичката.

— Глупости, за какво му е да те гледа?! Хайде, Клиф, направи нещо полезно, като например да отвориш шампанското. — Тя продължаваше да гука на бебето, а Лора стоеше до нея със скръстени ръце. — Надявам се, че ще пийнеш глътка вино с нас. Не те попитах дали кърмиш?

— Да, кърмя го, но не смятам, че една глътка би могла да навреди на някого от нас.

Аманда за втори път отбеляза възхитено реакцията на Лора и се отправи към дивана.

Лора инстинктивно направи крачка напред, но си наложи да спре. Това не бе Лорейн Игълтън, а и тя не бе онази жена, която някога се страхуваше. Но колкото и да се опитваше да пропъди представата си за онова време, Лора не можеше да превъзмогне чувството, че всеки път остава извън семейния кръг.

— Ще донеса чаши — каза тя неуверено, — но не знам още къде седят.

Без да казва дума, Гейб отиде до един от бюфетите и извади оттам четири чаши за шампанско. Клиф хвана Лора за ръката.

— Защо не седнеш, мила? Сигурно си изморена от пътя.

— Все едно, че слушам Гейб. — Лора откри, че се усмихва докато сядаше в удобния стол.

Чашите бяха пълни. Аманда вдигна своята.

— Да пием за… Боже господи, та аз не знам името на бебето.

— Майкъл — притече й се на помощ Лора. Тя забеляза за миг сянката на дълбока скръб, която се мерна в очите на Аманда, преди да ги затвори. Когато ги отвори отново, те блестяха и бяха пълни със сълзи.

— За Майкъл — тихо прошепна тя и след като отпи се наведе и целуна бебето по бузката. Изправи се отново и погледна Гейб. — С баща ти имаме нещо за бебето в колата. Ще го донесеш ли?

Въпреки че не се докоснаха, а погледите им се пресякоха само за части от секундата, Лора успя да долови нещо, което се стрелна между тях.

— Ей сега се връщам.

— Господи, ние няма да я изядем — каза Аманда, малко преди Гейб да излезе от стаята.

С усмивка на уста Клиф разтри рамото си. Този тик й се стори познат. Гейб правеше понякога същото. Такива дребни неща създаваха чувството за близост.

— Била ли си някога преди в Сан Франциско? — я попита той и я върна към настоящето.

— Не, никога. Бих искала да ви почерпя нещо, но дори не знам какво имаме. — Като се замисли, осъзна, че дори не знае къде е кухнята.

— Не се тревожи. — Клиф разположи удобно ръката си върху облегалката на фотьойла. — Не заслужаваме нищо, след като ви досадихме още първия ден.

— Собственото семейство никога не може да досажда — вметна Лора.

— О, напротив, нашето досажда. — Той се наведе и погали бебето по бузката. — То май ми се усмихна.

— Нищо подобно. Направи ти гримаса. — Аманда целуна мъжа си по бузата и се усмихна. — Дядо такъв!

— Явно люлката е за Майкъл, а розите — за мен — подхвърли Гейб, влизайки в стаята. В ръцете си държеше люлка от тъмно дърво, отрупана с феерични чаршафи, пълна с розови рози.

— О, цветята. Напълно забравих. И разбира се, изобщо не са за теб, а за Лора. — Аманда подаде бебето на съпруга си и се изправи. Въпреки че Клиф остана зад гърба й, Лора успя да види сръчното движение, с което той внимателно пое Майкъл.

— За цветята ще ни трябва малко вода — отсече Аманда. — Не, ти остани тук, аз ще отида за водата.

Никой не посмя да спори с нея, когато тя се отправи с твърда стъпка към вратата на стаята с цветята в ръце.

— Много мило от ваша страна — започна Лора, като се наведе от стола и прокара пръст по гладкото дърво на люлката. — Ние тъкмо си говорехме с Гейб, че ще ни трябва легло за Майкъл.

— Това е леглото на фамилията Брадли — оповести Клиф. — Оправи чаршафите, Гейб, и нека видим как ще се чувства Майкъл в люлката.

— Тази люлка е семейна традиция. — Гейб послушно махна излишните чаршафи. — Прадядо ми я е направил и оттогава всички бебета в семейството са минали по реда си да се люлеят в нея. — Той взе бебето от баща си. — Хайде да те видим, приятелче, дали и на теб ще хареса.

Лора се загледа как Гейб сложи Майкъл в люлката и леко го залюля. Нещо се прекърши в нея.

— Гейб, недей, не мога.

Клекнал на земята до люлката, той се извърна към нея. В очите му се четеше решимост, предизвикателство и ако Лора не се лъжеше, неприкрит гняв.

— Какво не можеш?

— Това не е правилно, не е честно. — Тя извади бебето от люлката. — Те трябва да знаят. — Искаше й се земята да се отвори и да я погълне, но точно тогава Аманда се върна в стаята с кристална ваза, пълна с рози в ръцете си. Тя усети напрежението във въздуха и продължи.

— Лора, къде би желала да оставя вазата?

— Не знам. Не мога. Гейб, моля те.

— Мисля, че мястото им е при прозореца — отсъди тя меко и се отправи към прозореца да подреди цветята там. — А сега, драги ми мъже не можете ли да се занимаете с нещо, за да си поговорим с Лора насаме.

Обзе я паника и след като погледна първо единия, а после другия родител на Гейб, а най-накрая и самия си съпруг Лора каза.

— Гейб, трябва да им кажеш.

Той взе бебето и го опря на рамото си. Очите му бяха много ясни, но все още изпълнени с гняв, когато срещнаха нейните.

— Казал съм им.

После напусна стаята, като я остави насаме с майка си. Аманда седна на дивана. Тя скръсти краката си и придърпа полата си.

— Жалко, че камината не е запалена. По това време на годината все още е доста студено.

— Нямахме възможността да…

— О, мила, не ми обръщай внимание. — Тя й посочи един стол до себе си. — Няма ли да седнеш? — Когато Лора най-сетне се отпусна на стола, без дума встъпление тя поде директно. — Винаги ли си толкова смирена? Знаеш ли, надявам се, че не си. Повече те харесвам, когато гордо вдигаш глава.

Лора сви ръце в скута си.

— Не знам какво да кажа. Не знаех, че Гейб ви е разказал всичко. Начинът, по който се държахте… — думите й останаха да висят във въздуха. И когато Аманда не отвърна, а търпеливо я изчака да продължи тя пое отново. — Помислих, че смятате Гейб за биологичния баща на Майкъл.

— Това толкова голямо значение ли има?

Тя бе възвърнала спокойствието си. Поне външно. Затова успя да погледне Аманда в очите.

— Очаквах да бъде така. В семейство като вашето…

Аманда смръщи вежди, когато премисли чутото.

— Има ли смисъл да ти обяснявам, колко добре познавам Лорейн Игълтън? — Тя долови, че предизвика у Лора парализиращ страх и замълча. Тактът понякога й липсваше, но не беше груба. — Хайде, да оставим за друг път разговора за тази жена. Сега според мен е по-важно да ти обясня, как аз виждам нещата. По начало съм доста припряна, Лора. Но в случая нямам нищо против да почакам известно време.

— В това не съм особено добра.

— Тогава ще трябва да се научиш, не мислиш ли? Можем да станем приятелки, а може и да не станем, един Господ знае какво ще се случи. От първата ни среща не мога да преценя, но едно трябва да знаеш, Лора. Аз много обичам сина си. Когато той замина преди толкова месеци, бях загубила надежда, че ще се върне изобщо някога. Ти, поради каквато и да е причина, го доведе обратно и аз съм ти благодарна за това.

— Той щеше да се върне така или иначе, щом се почувстваше готов за това.

— Но можеше да не се върне здрав и читав. Нека да оставим тази тема. — Тя отново направи онзи едва уловим жест. — И да се върнем към най-важното. Твоят син. Гейб го приема за свое дете. А ти?

— Да, и аз го приемам за негово.

— Виждам, че тук не се двоумиш. — Аманда й се усмихна и отново й напомни на Гейб. — Ако ти приемаш Майкъл за син на Гейб и Гейб се чувства по същия начин, защо аз и Клиф да не бъдем просто бабата и дядото?

— А кръвната връзка?

— Нека оставим Игълтън настрана за известно време. — Лора загуби и ума, и дума от изненада, че болната тема бе засегната толкова откровено. — Ако Гейб не можеше да има свои деца и бе решил да си осинови някое, аз пак щях да го обичам и да го приема за свое внуче. Така че, крайно време е да надживееш тези глупости и да приемеш нещата, такива, каквито са, нали?

— От вашите уста звучи толкова просто.

— А на мен ми звучи, че си имала достатъчно тежък живот досега. — Аманда отпи от чашата. — Имаш ли нещо против аз и Клиф да бъдем бабата и дядото на Майкъл?

— Не знам.

— Каква честна жена. — Аманда отпи отново.

— А вие имате ли нещо против да бъда съпруга на Гейб?

С едва доловима усмивка Аманда вдигна чашата си към Лора.

— Не знам. Ето защо предполагам, че най-добре и двете да изчакаме и да видим, какво ще стане. А дотогава ще ми стане много неприятно, ако се окаже, че не мога да виждам Гейб и Майкъл само защото не сме решили какво мислим една за друга.

— Не, разбира се, че няма постъпя така. Не бих ви причинила подобно нещо. Госпожо Брадли, никой никога не се е отнасял така мило с мен, както Гейб. Кълна ви се, че никога няма да сторя нещо, с което да го нараня.

— Обичаш ли го?

С чувство на неудобство от зададения въпрос, Лора погледна към вратата.

— Ние все още не сме… Двамата с Гейб не сме обсъждали това все още. Аз се нуждаех от някого, който да ми помогне, а Гейб имаше нужда да помогне някому.

Прехапала устни, Аманда изучаваше чашата си.

— Не мисля, че те попитах точно за това.

Брадичката отново се вирна.

— Това е тема, която ще обсъдя най-напред с Гейб, преди да говоря с когото и да било друг.

— Ти си много по-силна, отколкото изглеждаш и затова благодаря на Господа. — Тя допи газираната напитка и сложи на масата празната чаша. — Може би именно заради това те харесвам, а може и всичко да завърши в омраза и ненавист. Но каквото и да се случи между нас, това не променя факта, че Гейб се е обрекъл на теб и детето. Сега вие сте семейство. — Тя се отпусна отново на канапето и въпреки че свъси вежди, дълбоко в себе си изпита внезапен пристъп на симпатия към Лора. — Ако се съди по изражението на лицето ти, в твоя живот не е имало за какво друго да се грижиш, освен за самата себе си.

— Съжалявам. Просто не съм свикнала да бъда част от някакво семейство.

— Животът ти е бил много тежък, нали? — В гласа й се усещаше състрадание, но не така, че да накара Лора да се чувства неудобно. Всъщност целта на Аманда бе да подразбере нещо около семейство Игълтън.

— Опитвам се да забравя миналото си.

— Надявам се да успееш. Някои неща от миналото, обаче трябва да се помнят. Докато други е най-добре да се забравят.

— Госпожо Брадли, мога ли да ви задам един въпрос?

— Да, при положение че след като ми зададеш този въпрос ще ми казваш вече Аманда или Манди, или както пожелаеш, но в никакъв случай, за бога, да не чувам майко Брадли.

— Добре. На кого е кръстен Майкъл?

Погледът на Аманда се прехвърли към люлката и така си и остана там. По лицето й пробяга някаква тъга и нежност. Това накара Лора да я докосне по ръката.

— На сина ми, по-малкия брат на Гейб. Той почина преди малко повече от една година. — С дълбока въздишка тя се изправи. — Време е да ви оставим да си оправите нещата.

— Благодаря ви, че дойдохте. — Лора се поколеба, защото никога не знаеше, какво очакват хората в такива моменти. След като се вслуша в сърцето си обаче, тя се наведе и целуна Аманда. — Благодаря и за люлката. За мен тя означава много.

— За мен също. — Тя погали ръката на Лора, преди да напусне стаята. — Клифтън, не беше ли ти този, който настояваше да не се заседяваме повече от половин час?

В отговор гласът му прозвуча в далечината от стълбите на горния етаж. Аманда си сложи ръкавиците.

— Винаги се пъха в ателието на Гейб. Горкичкият, не може да различи Моне от Пикасо, но обича да разглежда картините на Гейб.

— В Колорадо той нарисува няколко прекрасни неща. Сигурно много се гордеете с него.

— С всеки изминал ден все повече — чу тя мъжа си да отговаря, слизайки надолу.

— Обади ми се, ако имаш нужда от помощ в обзавеждането на детската стая или ако искаш да намерим някой добър педиатър. Мисля също, че ще ме разбереш, ако пожелая да купя някои неща за Майкъл от магазините.

— Аз не бих те разбрал — засмя се весело Клиф.

— Ти не ме разбирай, ако не искаш, но ще търпиш. А сега побързай да целунеш снаха си за довиждане.

— Не е нужно да ме подсещаш. — Лора очакваше, че ще получи някаква нищо не означаваща, най-обикновена целувка за довиждане. Обаче той я прегърна толкова силно, че дълго не можа да си поеме дъх и усмивката се върна на лицето й. — Добре дошла в семейство Брадли.

— Благодаря. — Прииска й се да отвърне на прегръдката му, просто да обгърне шията му с ръце и да вдъхне от ароматния му одеколон за след бръснене, който надуши преди това. Ала се почувства неудобно и скръсти ръце. — Надявам се, че ще дойдете отново. Може би другата седмица, някой ден на вечеря, когато вече ще съм открила кое къде седи.

— О, тя можела и да готви! — Клиф щипна Лора по бузата. — Добра работа си свършил, Гейб.

Когато те си тръгнаха, Лора остана в антрето, като замислена потъркваше бузата си с показалец.

— Те са много мили хора.

— Да, и аз винаги съм бил на същото мнение.

Гласът му все още звучеше язвително. Тя замълча смирено и го погледна.

— Дължа ти извинение.

— Забрави за това. — Той се запъти към библиотеката. Изведнъж се спря и се обърна. Проклет да бъде, ако забравеше да й го каже. — Допускаш ли, че съм способен да ги излъжа и да не им кажа истината за Майкъл? Или може би, че ми се налага да ги излъжа?

Тя прие яростта му, без да се опълчи.

— Да.

Той понечи да й отвърне. Гневът му го изгаряше. Отговорът й го накара да замълчи.

— Е, поне не го увърташ.

— Така мислех и се радвам, че съм сбъркала. Майка ти беше много мила с мен, а баща ти…

— Какво баща ми?

Той ме прегърна, й се прииска да му отговори, но не й се вярваше, че ще разбере, колко много означава този жест за нея.

— Той толкова много си прилича с теб. Ще направя всичко възможно да не ги разочаровам. Нито тях, нито теб.

— Най-добре ще постъпиш, ако не разочароваш себе си. — Гейб прокара пръсти през косата си. Тя падаше на големи разчорлени къдрици. Лора го харесваше така най-много. — По дяволите, Лора, ти не си на съд тук. Ти си моята съпруга, а това е твоя дом и за добро или лошо, всички от фамилията Брадли са твоето семейство.

— Ще трябва да ми дадеш време да свикна — каза тя тихичко. — Семействата, в които съм била, са се отнасяли пренебрежително към мен. Но това е вече минало. — Тя тръгна по стълбата към горния етаж. Обърна се и извика през рамо. — И да знаеш, че ще боядисам стаята на Майкъл сама.

Без да знае дали да се смее или да плаче, Гейб остана в подножието на стълбата, загледан след нея.